РЕШЕНИЕ
гр.
София, 14.12.2017 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-A въззивен състав, в открито публичното заседание на четвърти декември през две
хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
ВАСИЛ
АЛЕКСАНДРОВ
при
секретаря Е. Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Васил
Александров в. гр. д. № 11460/2017 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 39213/16.02.2017 г.,
постановено по гр. д. № 78420/2015 г. по описа на СРС, I г.о.,
40-ти състав е отхвърлен предявеният от Е.П.Н. срещу М.С.О. иск с правна
квалификация чл. 75 ЗС, във вр. чл. 358 ГПК за защита и възстановяване на
нарушено владение по отношение на следния недвижим имот – апартамент № 24,
находящ се в гр. София, ж. к. „**********, състоящ се от една стая, дневна,
кухня и сервизни помещения с обща площ от 60,81 кв. м., при съседи: стълбище,
апартамент № 23, С.М.С.и ул. „Пловдив“, заедно с прилежащото му избено
помещение № 29, при съседи: коридор, К.П.С.и мазе № 30, заедно с 0,738 идеални
части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж
върху мястото.
Срещу така поставеното решение е
подадена въззивна жалба, в която се твърди, че последното е неправилно.
Поддържа, че първоинстанционният съд не е обсъдил и съобразил всички събрани по
делото доказателства и направените възражения. Излага подробни съображения по
отношение на събраните по делото доказателства, като прави извод за
необоснованост на изводите на първоинстанционния съд – в частност, че ищцата не
била доказала установено владение върху имота. Развива съображенията по
събраните по делото доказателства, като въвежда аргументи от правен характер и
достига до извод, че е владяла процесния имот преди образуване на делото,
решението по което се изпълнява и този към отнемането му, като се позовава на
разпоредбите на чл. 69 ЗС и чл. 83 ЗС. Твърди, че гласните доказателства по
делото са коментирани пристрастно и превратно, какъвто бил подходът на съда и
при оценка на протокола за въвод във владение от 17.06.2015 г., а кредитирането
им било безрезервно, което изкривявало фактическата обстановка и обръщало
доказателствената тежест. Поддържа, че е нарушен чл. 6 от КЗПЧОС. Иска отмяна
на обжалваното решение и уважаване на предявения иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден
отговор на въззивна жалба, в който се твърди, че обжалваното решение е валидно,
допустимо и правилно. Поддържа, че по делото не са налице доказателства, че
въззивникът е владял процесния имот. Излага съображения, че единствено е било
установено, че в деня на въвода на владението въззивницата се е намирала в
процесния имот, като била узнала за това от трети лица за делото, с които били
в родствени връзки и които единствено били упражнявали фактическа власт върху
имот, като именно срещу тях било постановено изпълняемото решение по чл. 108
ЗС. Поддържа, че е невярно твърдението, че е бил известен и признат фактът на
владението на въззивницата-ищца. Навежда довод, че правилото на чл. 69 ЗС
презюмира единствено субективния елемент на владението, като не придава
качеството владелец на всяко лице, което упражнява фактическа власт, като
твърди, че въззивница носи доказателствената тежест да докаже, че евентуално
била трансформирала държането във владение. Поддържа, че било проведено
насрещно доказване, от което се установявало, че въззивницата не е владяла
процесния имот. Поддържа, че искането за отвод е неоснователно. Иска потвърждаване
на обжалваното решение. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните гласни и писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната
жалба и отговора пороци на оспорения съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради което са процесуално допустима.
СРС, 40-ти състав е бил сезиран с
осъдителен посесорен иск с правно основание чл. 75 ЗС.
С молба с вх. № 162633/04.12.2017 г. и с
молба с вх. № 162611/04.12.2017 г. въззивницата-ищца е уточнила исковата молба,
като е посочила, че процесният недвижим имот е с идентификатор
68134.1201.86.4.24, като с протоколно определение в открито съдебно заседание
от 04.12.2017 г., съдът е допуснал направеното уточнение. Като страната е
уточнила твърдението си, като е заявила, че владяла процесния имот преди
20.10.2011 г. – датата на образуване на делото, решението по което се изпълнява
до извършване на въвода във владение от ЧСИ на 17.06.2015 г.
От протокол за принудително отнемане и
предаване на вещи от 10.09.2014 г. по изпълнително дело № 20147800400229 по
описа на ЧСИ В. Л., рег. № 780 от КЧСИ, с район на действие СГС се установява,
че е направен опит за въвод във владение на следния недвижим имот: апартамент №
24, находящ се в гр. София, ж. к „**********, като в протокола е отразено, че в
имота живее Е.П.Н., като е отразено и направено възражение, че Е.Н. има права
върху имота, като с оглед на това съдебният изпълнител е отложил въвода във
владение за 15.09.2014 г.
От протокол за принудително отнемане и
предаване на вещи от 17.06.2015 г. по изпълнително дело № 20147800400229 по
описа на ЧСИ В. Л., рег. № 780 от КЧСИ, с район на действие СГС се изяснява, че
е извършено въвод във владение на следния недвижим имот апартамент № 24,
находящ се в гр. София, ж. к „**********, като владението е предадено на М.С.О..
В протокола е отразено, че в имота липсват движими лични вещи, които да
подлежат на опис и оценка, като в имота не е открито и лицето, което е
направило възражение при въвода във владение от 10.09.2014 г., като имало и
произнасяне от съда, с което бил постановен отказ за спиране на делото.
Съгласно разпоредбата на чл. 434, ал. 2 ГПК за всяко предприето и извършено от него действие съдебният изпълнител
съставя протокол, в който посочва деня и мястото на извършването му,
направените от страните искания и заявления, събраната сума и направените
разноски по изпълнението. Следователно, протоколът за въвод във владение
представлява официален свидетелстващ документ, който се ползва с обвързваща
материална доказателствена сила, съобразно правилото на чл. 179, ал. 1 ГПК по
отношение отразените в него действия извършени при въвода във владение,
направените от страните искания и заявления, както и отразеното от съдебния
изпълнител по отношение на начина, по който се е уверил, че третото лице е
придобило владението – арг. чл. 523, ал. 1 ГПК.
Приложено е Определение от 02.12.2014
г., постановено по гр. д. № 40776/2014 г. по описа на СРС, 125-ти състав, с
което е оставена без уважение молбата на Е.П.Н. за спиране на изпълнението по
изпълнително дело № 229/2014 г. по описа на ЧСИ Веселка Л.. Определението е
влязло в сила на 05.05.2015 г.
Представена е молба от 27.01.2012 г.,
подадена от М.С.О. по гр. д. № 44456/2011 г. по описа на СРС, с която е
направено искане за вписване на исковата молба и като са наведени доводи, че в
процесния имот без правно основание се е нанесла да живее Е.П.Н., поради което
е поискано от съда предявеният иск да бъде насочен и спрямо нея, с оглед
евентуално предотвратяване на давностно владение.
По делото са събрани гласни
доказателствени средства чрез разпит на свидетелтеят А.Г., който изяснява, че
знае къде се намира имота, като го индивидуализира с административен адрес.
Установява, че през 2004 г. е ходил да слага аларма на този обект. След това
бил ходил през 2006 г., като влезнал в апартамента видял други хора, имало също
така патрули на полицията и се нанесли други хора – един мъж и една жена. През
2014 г. пак слагали „СОТ“, но нещо не станало, имало полиция и отворило едно
младо момиче с адвокат, след това нещо се разправяли и си тръгнали. Свидетелства,
че миналата година пак ходили да слагат „СОТ“ на обекта, като отново имало
съдия и адвокати. Изяснява, че според него жилището не е било ползвано, понеже
цялото било в прах. Установява, че момичето, което им било отворило не го е
виждал, а по-възрастните мъж и жена, те били претендирали някакви права, но не
и младото момиче. Свидетелства, че през 2004 г., когато сложили „СОТ“ имотът
бил владян от Б., като той отдавал имота под наем. През 2006 г. влезнали тези
мъж и жена и след това не знае какво е станало, но тези мъж и жена били
различни от момичето. Изяснява, че в имота е ходил четири, пет пъти през 2004
г., 2006 г., 2014 г., 2015 г. Първият път бил отишъл за поставяне на аларма, а
после бил ходил за да я ремонтира, като ремонтите имали различни времетраене –
можело да е половин час, но можело и да е два часа. Свидетелства, че през 2014
г. не знае дали някой е живял в апартамента, тъй като бил влязъл само в
коридора.
Настоящата съдебна инстанция приема
показанията на свидетеля Гюров за достоверни, тъй като, преценени по правилата
на чл. 172 ГПК, са последователни, житейски и правно логични, като не се доказа
свидетелят да е заинтересован от изхода на правния спор, предмет на делото.
Въпреки наличието на противоречия в някой детайли, това не може да доведе до
извод за противоречивост, нелогичност и непоследователност на показанията. Нещо
повече, логично е с оглед изминалия период от време свидетелят, да си спомня
детайлите по-общо, допускай неточности в някои от тях, които избледняват с
времето, поради особеностите на човешката памет. Същественото е, че
субективните му възприятия по отношение на правнорелевантните факти са
формирани непосредствено и не са взаимоизключващи се. Необходимо е да се
изясни, че с оглед непосредственото формиране на субективните възприятия е
нормално свидетелят да описва някои детайли по различен начин, според
собствената си гледна точка. Това обстоятелство се обуславя от човешка
перцепция, сугестия и контрасугестия, които са обусловени от обективни, но и от
субективни фактори.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните гласни и писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от правна страна:
Чрез предявяване на осъдителен посесорен
иск с правно основание чл. 75 ЗС ищецът цели да реализира притезателното си
право да се прекрати нарушението и възстанови
владението му върху вещта. С предявяването на иск за защита на владението, последното
се брани само като фактически сложило се състояние, без искането за защита да
се основава на някакво вещно или облигационно право (правомощие) на
владение. При владелческите искове на
доказване подлежат само фактите –имало ли е владение, имало ли е нарушение, кой
в владелец на конкретния недвижим имот към момента на предявяване на иска.
Съдът постановява решението си въз основа на фактите, без да навлиза в
обсъждане на правомерността или неправомерността на действията
на страните, без да слуша възражения и изследва на въпроси, които почиват
на техни субективни права – арг. чл. 357 ГПК. Чрез искът по чл. 75 ЗС се защитава владението на недвижим
имот, без значение дали е добросъвестно или не, стига да не е опорочено по
отношение на владелеца (тоест, да не е отнето по скрит или насилствен начин).
Без значение е дали имотът е в гражданския
оборот или не и каква е собствеността, но както вече бе изложено от значение е
дали искът се предявява срещу трети лица или държавата, респ.общината когато собствеността е държавна или община.
В нормата на чл. 358 ГПК е предвидено,
че когато владението е отнето по нареждане или със съдействие на съдебен
изпълнител или друг държавен орган, съдът проверява законосъобразността на
нареждането, съответно на извършените действия, независимо дали подлежат на обжалване
и дали са обжалвани. В т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г.
на ВКС по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГТК е предвидено, че: „Не може да се извърши въвод във владение
срещу трето лице, което е придобило владението върху имота преди завеждане на делото,
по което е постановено изпълняваното решение, и ако такъв бъде извършен, това
лице може да защити правата си чрез обжалването му по реда на чл. 435, ал. 5 ГПК. В случай, че третото лице пропусне срока за обжалване на извършения въвод,
то може да предяви владелчески иск по чл. 75 или чл. 76 от ЗС срещу взискателя.
Това лице не може да се ползва от предвидената в чл. 523, ал. 2 и чл. 524 ГПК защита.“.
Фактическият състав на владението
съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС включва както обективния елемент на упражнявана
фактическа власт, така и субективния елемент вещта да се държи като своя. За да
е налице обаче фактът на владение е необходимо в обективната действителност да
са се породили и неговите допълнителни елементи, а именно: 1) да е постоянно – т.е. фактическата власт върху вещта и държането
й като своя да нямат случаен характер, а да са израз на воля, трайно да се
държи вещта по начин препятстващ евентуалното владение на други лица; 2) да е непрекъснато – в смисъл да не е било прекъсвано за период по-дълъг от
шест месеца – чл. 81 ЗС; 3) да е
несъмнено – да няма съмнение, че владелецът държи вещта, като и за това, че я
държи за себе си; 4) да е спокойно –
такова е, когато не е установено с насилие; 5) да е явно – владението е явно, когато фактическата власт се
упражнява така, че всеки заинтересован
да може да научи за това, да не е установено по скрит начин, тайно от
предишния владелец.
Владението е упражняване на фактическа
власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането
е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя.
Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен –
упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus possessionis) и субективен - намерението да се държи
вещта като своя (animus domini rem sibi habendi). При държането
фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои
вещта. Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя,
докато не се докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция.
Тя е и обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото
се прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали
притежават или не права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е
установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността за
доказване на намерението за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед на
това, което обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен
факт, а именно субективния признак на владението (animus domini rem sibi habendi) – намерението да
се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт – обективния
признак на владението (corpus possessionis) – упражняване
на фактическа власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво
спрямо всички лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че
щом като е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от
доказване и предполагаемият факт. При нея, както и при всички оборими законни
презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва,
трябва да я обори - така ТР
№ 1/2012 г. от 6 август 2012 г. по тълкувателно дело № 1 по описа за 2012 г. на
ОСГК; ТР № 4/2012 г. от 17 декември 2012 г. по тълкувателно дело № 4 по описа за 2012 г.
Настоящият съдебен състав намира, че
въззивницата-ищца не е доказала, че е владяла имота преди завеждане на делото,
чието решение се изпълнява, както и не е доказано, че владението и е продължило в продължение на поне шест месеца преди
да бъде извършен въвода във владение с протокол за принудително отнемане и
предаване на вещи от 17.06.2015 г. по изпълнително дело № 20147800400229 по
описа на ЧСИ В. Л., рег. № 780 от КЧСИ, с район на действие СГС, поради което
въззивницата-ищца не е активно материалноправно легитимирана, поради което
предявеният иск е неоснователен.
За пълнота е необходимо да се изясни, че
настоящият съдебен състав взема предвид и изложеното в т. 1 от Тълкувателно решение
№ 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГТК, че „Разпоредбата на чл. 523, ал. 1 ГПК,
даваща възможност да се извърши въвод във владение срещу трето лице, различно
от посочения в изпълнителния лист длъжник, води до разширяване на субективните
предели на листа и по отношение на това лице. По този начин действието на
съдебното решение, с което са установени правата на взискателя и въз основа на
което е издаден изпълнителния лист, се разпростира и по отношение на това лице.
В този случай законът предполага, че взискателят правилно е предявил иска си
срещу владеещ ответник, като завареното при въвода в имота трето лице е
придобило владението от ответника при вече висящо исково производство и затова
е обвързано от постановеното по него решение по силата на правилото на чл. 226,
ал. 3 ГПК.“.
Неоснователните са доводите, че с молба
от 27.01.2012 г., подадена от М.С.О. по гр. д. № 44456/2011 г. по описа на СРС
било направено признание, че Е.П.Н. владее процесния имот. От една страна
изявлението е неконкретизирано и с изразена евентуалност, а признанието винаги
е конкретно, поради което последното би могло да се цени най-много като
признание за прекарно владение. От друга страна, дори настоящият съдебен състав
да цени изявлението в молбата от 27.01.2012 г. молба от 27.01.2012 г., като
признание, то последното не е regina probandi, а трябва да бъде ценено в съвкупност с
останалите събрани по делото доказателства. В случая останалите писмени и
гласни доказателства по делото не само, че не подкрепят твърдяното от
въззивницата признание, но го оборват. В този смисъл, наличието на признание на
определен факт не освобождава страната от доказателствената тежест да установи
благоприятните за нея факти, включително като ангажира доказателства в подкрепа
на признанието. В случая, тъй като са налице такива, които го разколебават, то
съдът не може да приеме, че владението преди завеждането на производството,
чийто съдебно решение се изпълнява е било доказано пълно и главно, както и че е доказано владение в продължение
на поне шест месеца преди извършването на въвода във владение по изпълнително
дело № 20147800400229 по описа на ЧСИ В. Л., рег. № 780 от КЧСИ. В този смисъл,
следва да се изясни, че владелецът може да се защити ефективно срещу осъществен
от съдебен изпълнител въвод във владение с владелчески иск, само ако е придобил владението на
имота-предмет на въвода преди предявяване на иска, по който е постановено
решението, което се изпълнява – така Решение № 142/23.09.2013 г. по гр.д. № 533/2012 г., ВКС, І г.о.
Не може да се приеме, че възражението,
че първоинстанционният съд не бил приложил презумпцията на чл. 69 ЗС, като бил
обърнал доказателствената тежест. В случая, за да се приложи презумпцията на
чл. 69 ЗС, въззивницата-ищца е трябвало да установи пълно и главно обективния
елемент на владението (corpus), който да
отговаря на посочени по-горе признаци. В този смисъл, за да се приложи и
презумпцията на чл. 83 ЗС, страната трябва да докаже, че е владяла в различни
времена, когато това не е доказано, то не е налице една от презумпционните
предпоставки, поради което последната не може да се приложи. Следва да се
отбележи, също така, че твърдението във въззивната жалба за обърната
доказателствена тежест е неприемливо. С оглед предмета на делото, правилно
районният съд в доклада по делото е указал на въззивницата-ищца, че носи
доказателствената тежест да докаже факта на владението и факта на нарушението.
Несъстоятелни са оплакванията, че
районният съд бил обсъдил пристрастно доказателствата по делото и за нарушение
на чл. 6 КЗПЧОС. В първоинстанционното съдебно решение е направен обективен
анализ на приетите по делото доказателства, като при съвкупната преценка на
всички данни по делото липсват дори индиции, че районният съд е бил
пристрастрастен, които извод настоящата съдебна инстанция прави при
съобразяване на критериите по делата: Findlay срещу Обединеното кралство, 25
февруари 1997 г., § 73, Reports 1997-I;. и Brudnicka и др. срещу Полша, №
54723/00, § 38, ECHR 2005-II., Morris срещу Обединеното кралство, №
38784/97, § 58, ECHR 2002-I; Miroshnik срещу Украйна, № 75804/01, § 61, 27
ноември 2008 г., с допълнителни препратки; Фей срещу Австрия, 24 февруари 1993
г., § 28 и § 30, серия А, № 255; Ветщайн срещу Швейцария, № 33958/96, § 42,
ECHR 2000-XII; Киприану срещу Кипър [GC], №. 73797/01, § 119, ECHR 2005-XIII;
делото Pullar срещу Обединеното кралство, 10 юни 1996 г., § 32, Reports
1996-III; делото Sacilor-Lormines срещу Франция, № 65411/01, § 62, ECHR
2006-XIII, според която: „За да се установи дали съдът може да се
счита за „независим“ по смисъла на чл. 6, § 1, трябва да се има предвид, наред
с останалото, начинът на назначаване на членовете му и техния мандат,
съществуването на гаранции срещу външен натиск и въпроса дали независимостта е
видима за всички… В противен случай доверието, което съдиите в едно
демократично общество трябва да вдъхват на обществеността и преди всичко – на
страните в производството, e поставено в опасност. При преценката дали е налице
основателна причина да се опасяваме, че в даден съд липсва независимост или
безпристрастност, гледната точка на страната в производството е важна, но не е
решаваща. Решаващото е дали съмненията на страната могат да бъдат
обективно обосновани.. )… В това отношение обективната безпристрастност
може да бъде от определящо значение или, с други думи, „съдът трябва не просто
да бъде справедлив, но това трябва да бъде видимо за всички“ (вж. De Cubber
срещу Белгия, 26 октомври 1984 г., § 26, серия А, № 86)“. Поначало
„безпристрастност“ означава липса на предразсъдъци или обвързаности. Безпристрастността
по смисъла на чл. 6, § 1 трябва да се преценява в зависимост от субективен тест (субективен фактор),
където трябва да се има предвид личното
убеждение и поведението на конкретен съдия – дали съдията е
демонстрирал лично предубеждение или пристрастие по определено дело, и обективен тест (обективен фактор),
който да установи дали самият съд,
включително и неговият състав, предоставят достатъчни гаранции да се изключи
всяко основателно съмнение по отношение на неговата безпристрастност. С
оглед изложеното въззивният съд намира, че първоинстанционният съд нито е бил
пристрастен, нито е нарушил чл. 6 от КЗПЧОС. Нещо повече, самата
въззивница-ищца се е отказала от допуснатите и свидетели за установяване на
обстоятелства част от предмета на правния спор.
При този изход на правния спор с
възможност за присъждане на деловодни разноски разполага единствено
въззиваемата страна. Последната е поискала и е доказала, че е сторила такива в
размер на 1000,00 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за
въззивното производство, поради което на основание чл. 273 ГПК, във вр. чл. 78,
ал. 3 ГПК въззивницата трябва да осъдена да заплати на въззиваемата сторените
деловодни разноски.
С оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК, настоящото решение подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок
от връчването му на страните пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
39213/16.02.2017 г., постановено по гр. д. № 78420/2015 г. по описа на СРС, I г.о., 40-ти състав, с което е отхвърлен предявеният
от Е.П.Н., ЕГН: ********** с адрес: *** срещу
М.С.О. ЕГН: **********, с адрес: *** иск с правна квалификация чл. 75 ЗС, във
вр. чл. 358 ГПК за защита и възстановяване на нарушено владение по отношение на
следния недвижим имот – апартамент № 24, с идентификатор 68134.1201.86.4.24,
находящ се в гр. София, ж. к. „**********, състоящ се от една стая, дневна,
кухня и сервизни помещения с обща площ от 60,81 кв. м., при съседи: стълбище,
апартамент № 23, С.М.С.и ул. „Пловдив“, заедно с прилежащото му избено
помещение № 29, при съседи: коридор, К.П.С.и мазе № 30, заедно с 0,738 идеални
части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж
върху мястото с идентификатор 68134.1201.86.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК Е.П.Н., ЕГН: ********** с адрес: *** да заплати на М.С.О. ЕГН: **********, с адрес: *** сумата от 1000,00 лева, представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи
на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред
ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.