№ 8605
гр. София, 12.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря КАЛИНА Д. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20221110118162 по описа за 2022 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, във
вр. чл. 240 ЗЗД, от „................“ АД, конституиран на мястото на „.............“ АД с протоколно
определение от 26.10.2023г., срещу С. П. Ч. за признаване за установено, че ответникът
дължи сумата от 7278,18 лева, главница по Договор за кредит от 10.09.2003г., сключен с
„................“ АД, ведно със законна лихва за периода от 12.12.2013г. до изплащане на
вземането, за която сума е била издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК от 27.12.2013г. по ч.гр. дело № 52086 по описа за 2013г. на СРС, 25-ти състав.
Ищецът твърди, че въз основа на издадените по делото в полза на „................“ АД
заповед за изпълнение и изпълнителен лист било образувано изпълнително дело №
669/2017г. по описа на ЧСИ Георги Дичев. По изпълнителното дело била изпратена покана
за доброволно изпълнение с изх. № 15734/29.09.2017г., като съгласно разписка на
06.10.2017г. в 19.30 часа длъжностното лице било посетило адреса на ответника и било
установено, че същият отсъства; адресът бил посетен отново на 13.10.2017г. в 11:20 часа и
на 23.10.2017г. -10.20 ч, като било отбелязано, че не се отваря, поради което било залепено
уведомление. Поканата за доброволно изпълнение следвало да се счита за редовно връчена
на 23.10.2017г., като извършеното залепване било преди изменението на чл. 415 ГПК.
Поради което намира, че заповедта за изпълнение е влязла в сила и следва да бъдат
отменени указанията на заповедния съд за предявяване на установителен иск. По
основателността на предявения иск излага съображения, че на 30.07.2014г. „................“ АД е
прехвърлила пакет от вземания на „.............“ АД, вкл. и процесното вземане. Твърди, че е
частен правоприемник на заявителя и като такъв се ползва от издадените заповед за
изпълнение и изпълнителен лист. Сочи, че на 10.09.2003г. между „................“ АД и
1
ответника бил сключен договор за кредит за текущо потребление в размер на 10 000 лева
при лихвен процент на редовна /възнаградителна лихва/ в размер на 13,95 % годишно към
датата на сключване на договора. Кредитът се усвоявал чрез разплащателна сметка 163323 с
титуляр ответникът. Срокът за издължаване на кредита бил 84 месеца. Падежната дата била
10-то число на месеца като крайният срок за погасяване на кредита бил 10.09.2010г.
Поддържа, че поради преустановяване на погасяването на задълженията по кредита и
настъпване на краен падеж банката била подала заявление по чл. 417 ГПК. Искането към
съда е да уважи предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който е
посочено, че предявеният иск е допустим. Релевира възражение за изтекла погасителна
давност. Счита, че към 11.07.2007г. неиздължената сума по договора била равна на три
месечни анюитета, поради което на тази дата е настъпила предсрочната изискуемост на
целия остатък от кредита по силата на т. 18 от договора. Поддържа, че към датата на
подписване на договора не съществувало нормативно изискване предсрочната изискуемост
да се обяви на длъжника, поради което не е имало пречка същата да настъпи по право с
осъществяване на хипотезата, предвидена в договорната клауза, уговорена между страните.
Счита, че релевантният закон е този, който е действал към 10.09.2003г. /датата на сключване
на договора/. С оглед на което давността била изтекла на 11.07.2012г. и вземането на ищеца
било погасено по давност още към датата на образуване на заповедното производство.
Евентуално, моли съда да отхвърли иска за тази част от главницата, която се е формирала от
анюитетните вноски, станали изискуеми преди 12.12.2010г. Счита, че анюитетните вноски се
погасявали с тригодишна давност. Искането към съда е да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски.
С влязло в сила Разпореждане № ********* от 01.06.2022г., постановено по гр. дело
№ 52086/2013г. по описа на СРС, 25-ти състав е обезсилена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК от 27.12.2013г., постановена по ч.гр. дело №
52086/2013г. по описа на СРС, 25-ти състав в частта, с която е разпоредено С. П. Ч. да
заплати на „................“ АД договорна лихва в размер на 7517,30 лева за периода от
02.04.2007г. до 11.12.2013г. и наказателна лихва в размер на 2464,02 лева за периода от
10.04.2007г. до 11.12.2013г.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12
ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно
доказване следното: наличието на действително правоотношение по договор за кредит за
текущо потребление, по силата на което се е задължил да предостави на С. П. Ч. заем в
размер на 10 000 лева; предоставяне на посочената сума на ответника; както и непогасеният
размер на главница, както и наличието на валидно правоотношение по договор за цесия
между заемателя и ищеца и уведомяване на ответника за цесията.
С определението от 22.07.2023г., в което е обективиран проектът за доклад, обявен за
2
окончателен в проведеното съдебно заседание на 26.10.2023г., съдът на основание чл. 146,
ал. 1, т. 3 ГПК е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че
между "................" АД и С. П. Ч. е бил сключен договор за кредит за текущо потребление от
10.09.2003г., както и че вземанията по него са прехвърлени на „.............“ ЕАД с договор за
прехвърляне на вземания (цесия) от 30.07.2014г., както и че останалите неизплатени суми по
договора са в размера, посочен в исковата молба.
Освен безспорния им характер горните обстоятелства се установяват и от приетия
като доказателство препис от Договор за кредит за текущо потребление от 10.09.2003г.,
сключен между „................“ АД и С. П. Ч., както и от препис от Договор за покупко-
продажба на вземания от 30.07.2014г., както и потвърждение за прехвърляне на вземания по
Приложение № 2 от 12.08.2014г.
От договора за кредит се установява, че страните са постигнали съгласие да бъде
предоставен кредит за текущо потребление в размер на 10 000 лева със срок на издължаване
от 84 месеца. Съгласно чл. 4 от договора за предоставения кредит кредитополучателят
заплаща лихва в размер, определян периодично от УС на „................“ АД, който към датата
на сключване на договора е 13,45 %. В чл. 4, изр. 2 е посочено, че промяната на лихвения
процент от УС на „................“ АД е задължителна за страните. В чл. 5 е посочено, че лихвата
по разрешения кредит се капитализира месечно. Падежната дата за окончателно
издължаване на разрешения кредит съгласно чл. 7 от договора е 10.09.2010г. Съгласно чл. 21
от договора кредитополучателят дължи такса за управление на кредита, която всяка година
на падеждната дата се капитализира към дълга.
От ССчЕ се установява, че ответникът е усвоил сума в размер от 14 350,40 лева
вследствие на капитализиране на договорна лихва и заемни такси към главницата, както
следва: 10 000 лева главница, 4199,40 лева, капитализирана договорна лихва и 151 лева,
капитализирани заемни такси. Експертът е посочил, че постъпилите суми за погасяване на
задълженията по кредита са в общ размер от 7072,22 лева, с която сума е погасено
задължението само за главница. Вещото лице е уточнило, че последно платената сума за
погасяване на задължения по кредита е на дата- 15.05.2007г. От заключението се установява,
че към 12.12.2013г. /датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК/ непогасената
главница е в размер на 7278,18 лева, формирана както следва 14350,40 – 7072,22 лева.
Вещото лице е уточнило, че с внесените от ответника суми не са извършени погасявания на
договорна лихва. Както и че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 417 ГПК няма непогасено задължение за заемни такси, тъй като
начислените заемни такси са капитализирани към главницата. Следва да бъде посочено, че
при изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид само сумите, внесени от
ответника в изпълнение на договорните му задължения, като не са взети предвид сумите,
събрани чрез осъществено принудително изпълнение по образуваното изпълнително дело.
Съдът намира, че между страните не е спорно, а и се установява от събрания
доказателствен материал наличието на облигационно правоотношение с посочения предмет,
както и предоставянето на заемната сума на ответника. Основният спорен между страните
3
въпрос е относно обстоятелството дали вземанията по кредита са станали автоматично
предсрочно изискуеми, респ. дали същите са погасени по давност към датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК /12.12.2013г./. По тези въпроси съдът намира следното:
Съгласно чл. 18 от договора за кредит при неплащане на дължимите месечни
анюитети в срока по т. 6, когато неиздължената сума е равна на три месечни анюитета, или
при започване на принудително изпълнение върху приетото като обезпечение по кредита
имущество по искане на друг кредитор, целият остатък от кредита става предсрочно
изискуем и се отнася в просрочие. До предявяване на молбата за събирането му по съдебен
ред, остатъкът от кредита се олихвява с действащия договорен лихвен процент, увеличен с
наказателна надбавка в размер на 5 пункта. В чл. 19 е посочено, че кредиторът има право да
превърне кредита в предсрочно изискуем и в следните случаи: б. „а“: при неизпълнение от
страна на кредитополучателя на задълженията му по т. 13, б. б. „в“, „г“, „д“ и „е“ от
договора; б. „б“: по преценка, целият остатък може да стане предсрочно изискуем и в
случаите, когато неиздължената сума е равна на един или два месечни анюитета; б. „в“:
когато кредитополучателят предоставя невярна информация на кредитора преди
разрешаването и по време на обслужването на кредита; б. „г“: в случаи, предвидени в други
законови разпоредби.
В настоящия случай нито в заявлението по чл. 417 ГПК, нито в исковата молба
заявителят /сега ищец/ не се е позовал на настъпила предсрочна изискуемост. Напротив, в
извлечението от счетоводни книги за сметка – 163323 от 12.12.2013г. по Договор за кредит
№ 163323 от 10.09.2003г. е посочено, че датата на настъпване на изискуемостта е
10.09.2010г. поради настъпване на краен падеж- л. 5 от заповедното дело. В исковата молба
на стр. 4 е посочено, че поради преустановяване на плащанията и настъпване на краен
падеж за издължаване на кредита е подадено заявлението по чл. 417 ГПК. Т.е. ищецът не е
въвел твърдения нито в заповедното, нито в исковото производство да претендира вземания
по кредита въз основа на настъпила предсрочна изискуемост.
С оглед възраженията на ответника съдът намира, че следва да бъде посочено
следното:
В т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на
ОСГТК на ВКС и в множество други решения например - Решение № 135 от 16.10.2015г. по
т. д. № 1672/2014г., I ТО на ВКС, Решение № 83 от 26.05.2017г. по т. д. № 50394/2016г. на
ВКС, IV ГО, Решение № 44 от 05.06.2017г. по гр. д. № 60073/2016г. на ВКС, III ГО, Решение
№ 101 от 15.08.2017г. по гр. д. № 53684/2015г. на ВКС, IV ГО, са изложени съображения, че
правото да се обяви кредита за предсрочно изискуем е потестативно право на кредитора за
изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление, което следва да
достигне до длъжника. Това право се упражнява с едностранно волеизявление,
чието действие настъпва с достигането му до длъжника, при наличие на обективните
предпоставки за изгубване преимуществото на срока, уговорените в договора или
предвидените в закона. С достигане на това волеизявление на кредитора до длъжника и ако
4
обективно са настъпили предвидените в закона или в договора условия, договорът се
трансформира от срочен в безсрочен и стават изискуеми и вноските, чиито падежи все още
не са настъпили. Уговореният срок в полза на длъжника лишава кредитора от възможността
да иска изпълнение преди срока, но изгубването на преимуществото на срока, според
общата разпоредба на чл. 71 ЗЗД, има за последици изискуемост на задължението и право на
кредитора да предприеме действия по изпълнение.
Т.е. предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление по чл.
240 ЗЗД или по ЗПК, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на
договора, което се упражнява с едностранно волеизявление. Това волеизявление трябва да
достигне до насрещната страна и ще породи действие, ако са били налице обективните
предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост, уговорени в договора или
предвидени в закона. Това е така, тъй като договорът се изменя в частта за срока за
изпълнение на задължението за връщането на заетата парична сума, като се преобразува от
срочен в безсрочен. Няма пречка страните по договора за заем да уговорят кредиторът да
иска изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди първоначално
определения срок, но е изключено страните предварително да уговорят, че при неплащане
или настъпването на други обективни обстоятелства, целият заем
става автоматично предсрочно изискуем, без да е необходимо изявление на кредитора за
обявяване на тази предсрочна изискуемост. В практиката последователно се приема, че
такава уговорка за „автоматично“ настъпване на предсрочната изискуемост на вземането по
договор за заем не поражда действие понеже противоречи на характера на предсрочната
изискуемост като преобразуващо право на кредитора. В този смисъл Решение № 265856 от
23.09.2021г., постановено по в.гр. дело № 6792/2020г. по описа на СГС; Решение № 263194
от 27.10.2022г., постановено по в.гр. дело № 5318/2021г. по описа на СГС.
С оглед дадените разяснения в съдебната практика съдът приема, че постигнатата в
договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при
други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника
кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е
заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което
волеизявление да е достигнало до кредитополучателя. В този смисъл Определение № 1282
от 08.12.2023г. на ВКС, постановено по к.т.дело № 257/2023г.; Определение № 50510 от
20.07.2023г. на ВКС, постановено по т.дело № 1772/2022г., както и Решение № 132 от
13.01.2021г., постановено по т.дело № 2195/2019г. на ВКС. С оглед на гореизложеното
възраженията на ответника, че е настъпила автоматично предсрочна изискуемост на
11.07.2007г. са неоснователни.
Съдът намира, че служебно следва да се произнесе по действителността на
разпоредбата на чл. 5 от договора за кредит, предвиждаща че лихвата по разрешения кредит
се капитализира месечно. По този въпрос съдът намира следното:
Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, олихвяването на изтекли лихви става съобразно
наредбите на Българската народна банка. Следователно олихвяването на лихви е допустимо
5
само ако изрично е предвидено в нормативен акт (решение № 275/15.09.2014 г. по гр. д. № 3
783/2013 г. по описа на ВКС, I ГО). Преди сключването на процесния договор, такива
нормативни актове са били- Наредба № 9 от 15.07.1997г. за оценка на рисковите експозиции
на банките и за формиране на провизии за покриване на риска от загуби (отм. 01.01.2003г.).
В чл. 16 от тази наредба е била възпроизведена забраната на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД: "Банките не
могат да начисляват лихви върху лихви, освен в случаите на капитализиране на лихвите по
реда на чл. 17.". От тази разпоредба следва, че капитализирането на лихвите представлява
начисляване на лихва върху лихва, разрешено при определените в чл. 17 условия. Едно от
тези условия е било да не се капитализират просрочени лихви (чл. 17, ал. 2: "Банките не
могат да капитализират просрочени лихви"). След отмяната на Наредбата от 1997г. е
действала Наредба № 9 от 19.12.2002г. за оценка и класификация на рисковите експозиции
на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка (обн. с ДВ, бр.
2/07.01.2003г.), действала към датата на сключване на процесния договор за кредит.
Съгласно чл. 16, ал. 1 от посочената наредба, банките не могат да начисляват лихви върху
лихви, освен когато с първоначалния договор е предвидена възможност за това.
Разпоредбата от отменената Наредба № 9 от 15.07.1997г., която е забранявала на банките да
капитализират просрочени лихви, е възпроизведена и в тази наредба (чл. 16, ал. 2). Именно
поради това капитализирането е дефинирано като "увеличаването на главницата за сметка на
прибавянето към нея на дължими, но непросрочени лихви" (пар. 1, т. 2 от ДР на Наредба №
9 от 19.12.2002г.). Наредба № 9 от 19.12.2002 г. е продължила да действа до приемането на
Наредба № 9/03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и
за установяване на специфични провизии за кредитен риск (ДВ, бр. 38/11.04.2008г., в сила от
11.04.2008г.). В последната въобще липсва възможност за капитализиране на лихвата. Тя е
отменена с Наредба за отменяне на Наредба № 9 от 2008г. (Обн. ДВ. бр. 40 от 13 май 2014
г.). След отмяната не е предвидена възможност за начисляване на лихва върху лихва. Такава
възможност не е предвидена и с друг нормативен акт.
Съгласно приложимата към датата на сключване на договора редакция на чл. 16, ал. 1
от Наредба № 9 от 19.12.2002г. банките не могат да начисляват лихви върху лихви, освен
когато са изпълнени едновременно следните условия: длъжникът е в състояние да плати
своите задължения за сметка на постъпленията от дейността си; възможността за
капитализирането е предвидена в първоначалния договор и се основава на планиран
временен недостиг на парични средства на длъжника; изплащането на цялото задължение,
включително капитализираните лихви, се основава на планирано и разумно преценено
бъдещо събитие; общата експозиция, включително капитализираните лихви, е обезпечена. В
случая не се установява клаузата на т. 5 от договора да е основана на планиран временен
недостиг на парични средства на длъжника, поради което противоречи на цитираната
разпоредба. Смисълът на посочените условия е банката да не изисква реалното плащане на
задълженията за договорна лихва в определен период от време, който е свързан с временен
недостиг на парични средства у длъжника, но същевременно длъжникът е в състояние да
заплати задължението си за сметка на бъдещите си постъпления от дейността си. Следва да
бъде посочено, че след като лихвата по кредита се капитализира месечно, то размерът й се
6
добавя към непогасената главница и по този начин размерът на главницата се е увеличавал
/видно от заключението на вещото лице/, респ. е довел до това че се е начислявала
договорна лихва върху по-висока главница от тази, която е била първоначално отпусната с
договора за кредит. С оглед на което ефектът от цитираната клауза е начисляване на лихва
върху лихва. Поради което съдът намира, че разпоредбата на т. 5 от договора за кредит е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречаща на закона, а именно на чл. 10,
ал. 3 ЗЗД и чл. 15 и чл. 16 от Наредба № 9 от 19.12.2002г. за оценка и класификация на
рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка.
Недействителността на гореописаната клауза има за последица промяна на размера на
дължимите суми. Поради това отношенията между страните, възникнали във връзка с тази
клауза, следва да бъдат уредени по начин, който съответства на изразената от тях воля при
сключване на договора, но без последиците от тази клауза.
От заключението на вещото лице, което съдът кредитира на основание чл. 202 ГПК
като пълно и компетентно изготвено, се установява, че към усвоената главница от 10 000
лева е добавена капитализирана договорна лихва в размер от 4199,40 лева и капитализирани
заемни такси в размер от 151 лева. С оглед приетата от съда недействителност на
разпоредбата на чл. 5 от договора за кредит, предвиждаща възможност на банката да
капитализира лихва, дължима от ответника е била първоначално отпуснатата главница в
размер от 10 000 лева. В допълнение следва да бъде посочено, че предмет на настоящото
производство е единствено дължимостта на главницата по кредита, не и на начислени лихви
и заемни такси.
От заключението на вещото лице се установи, че постъпилата сума от 7072,22 лева е
отнесена в погашение единствено на главничното задължение. С оглед на което съдът
намира, че постъпилите суми от ответника за погашение на договорните му задължения
следва да бъдат отнесени именно в погашение на главничното задължение от 10 000 лева
/първоначално отпуснатата главница/, като след извършване на аритметична операция се
установява, че останалата неизплатена част от главница е 2927,78 лева /10 000 лева- 2927,78
лева/.
Поради което следва да бъде разгледано своевременно направеното възражение за
изтекла погасителна давност. Вземанията за главница по договор за заем се погасяват с
общата петгодишна погасителна давност. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД
давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Независимо че е
уговорено същият да се връща на части, т. е. на вноски с определен падеж и размер, то
съгласно Решение № 261/12.07.2011г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV г. о., ВКС, Решение № 103
от 16.09.2013г. по т. д. № 1200/2011г., II т. о., Решение № 582/21.12.2010г. по гр. д.
1384/2009г. на IV г. о. на ВКС и др., касае се не за периодични плащания, а за изпълнение на
части на едно общо задължение, поради което и приложима към погасяването му по давност
е нормата на чл. 110 ЗЗД и давността е петгодишна. Фактът, че в договора е предвидено
разсрочено изпълнение на задължението за връщане на заемната сума не прави вземането
"периодично плащане", по смисъла на чл. 111, б. "в", предл. трето ЗЗД, тъй като при
периодичните плащания и двете насрещни престации се характеризират с периодичност на
изпълнението на повтарящи се задължения /както е например при наема, възнаградителната
лихва, доставката на електроенергия, топлинна енергия и т. н./, а в случая се касае за
7
еднократно предаване на заемна сума, чието връщане е разсрочено на определени интервали
от време до определена крайна дата. В конкретния случай заявлението по чл. 417 ГПК е
подадено на 12.12.2013г., поради което вземанията за периода до 11.12.2008г. са погасени по
давност. Вземанията за главница за периода от 12.12.2008г. до 10.09.2010г. /падежът на
договора/ са дължими и не са погасени по давност. Съгласно договора месечните вноски са
били дължими до 10-то число на съответния месец. Съдът, използвайки таблицата на стр. 4
от заключението на ССчЕ, и вземайки предвид размерът на месечните вноски от 190,65 лева
/съгласно чл. 6 от договора за кредит/, установи, че за периода от 12.12.2008г. до
10.09.2010г. дължимата главница е в размер от 2007,63 лева.
С оглед на което предявеният установителен иск е основателен до сумата от 2007,63
лева, за разликата над 2007,63 лева до 2927,78 лева искът следва да бъде отхвърлен като
погасен по давност, а за разликата над 2927,78 лева до 7278,18 лева следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски имат и двете страни. В
заповедното производство заявителят /сега ищец/ е сторил разноски за държавна такса в
размер от 145,56 лева, както и претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определи на сумата от 50 лева, тоест общо 195,56 лева. С оглед уважената част от иска на
ищеца следва да се присъдят разноски в заповедното производство в размер от 53,94 лева. В
исковото производство ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер от 145,56 лева,
депозит за ССчЕ в размер от 300 лева и претендира юрисконскултско възнаграждение,
което съдът определи на сумата от 100 лева, тоест общо 150,49 лева. Ответникът
претендира адвокатско възнаграждение като е представил Договор за правна защита и
съдействие от 14.01.2022г. с предмет „справка по изп. дело № 20177810400699 при ..............
с район на действие СГС и да осъществява представителство, защита и съдействие във
връзка със защитата на интересите ми“, който касае процесуално представителство по
изпълнително дело. Разноските за извършено процесуално представителство по
изпълнително дело не са разноски по настоящото производство по смисъла на чл. 78 ГПК и
не следва да бъдат присъждани в него. Представен е и договор за правна защита и
съдействие от 19.01.2022г. с предмет „извършване на справка по изп. дело №
20177810400699 при ЧСИ ............... с район на действие СГС, както и ако е необходимо да
осъществява процесуално представителство, защита и съдействие във връзка със защитата
на интересите му“, в който е посочено, че в случай че бъде образувано гражданско дело във
връзка с вземането по изпълнителното дело възложителят се задължава да заплати
допълнително сума в размер на 1100 лева. Представена е и разписка от 13.02.2024г. за
получена сума в размер на 1100 лева. В проведеното съдебно заседание на 15.02.2024г.
процесуалният представител на ищеца е релевирал възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за неоснователно с оглед
фактическата и правна сложност на делото и цената на предявения иск. Така с оглед
отхвърлената част от иска на ответника следва да се присъди адвокатско възнаграждение в
размер на 796,57 лева.
Водим от горното, съдът
8
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че С. П. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. .............
дължи на „................“ АД, ЕИК ................., със седалище и адрес на управление: гр.
.................., на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 2007,63 лева,
представляваща главница по Договор за кредит за текущо потребление от 10.09.2003г.,
сключен с „................“ АД, ведно със законна лихва за периода от 12.12.2013г. до изплащане
на вземането, за която сума е била издадена заповед за изпълнение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК от 27.12.2013г. по ч.гр. дело № 52086 по описа за 2013г. на СРС, 25-ти
състав, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер до пълния предявен размер
от 7278,18 лева.
ОСЪЖДА С. П. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. ............. да заплати на „................“
АД, ЕИК ................., със седалище и адрес на управление: гр. .................., на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 53,94 лева, представляваща сторените разноски в заповедното
производство съразмерно уважената част от иска, както и сумата от 150,49 лева,
представляваща разноски в исковото производство съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА „................“ АД, ЕИК ................., със седалище и адрес на управление: гр.
.................., да заплати на С. П. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. ............. на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата от 796,57 лева, представляваща разноски в исковото производство
съразмерно с отхвърлената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред СГС в двуседмичен срок от връчването на
препис от съдебния акт на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9