№ 25
гр. Тетевен, 23.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Марио Д. Стоянов
при участието на секретаря Катя М. Христова
като разгледа докладваното от Марио Д. Стоянов Гражданско дело №
20224330100001 по описа за 2022 година
Ишецът излага, че сключва ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798
с „Изи Финанс“ ЕООД. Съгласно ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798,
следва да върне сумата в общ размер на 1 116.82 лева, при сума на получаване 800.00 лева,
при лихва от 316.82 и неустойка в размер на 380.04 лева.
По ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798 е уговорен ГПР от 48.3
%, както и ГЛП от 40.15 %, при срок на кредита от 690 дни.
Съгласно чл.З ал.1 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, в
срок от 5 дни от подписване на настоящия договор за кредит, следва да предостави едно от
изброените обезпечения: банкова гаранция или две физически лица-поръчители.
Съгласно чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, ако
в срок от 5 дни от подписване на договора за кредит, не предостави едно от изброените
обезпечения: банкова гаранция или две физически лица- поръчители, дължи заплащането на
неустойка в размер на 380.04 лева.
Считам, че клаузата на чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ №
297798, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 380.04 лева е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че
са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
При условията на евентуалност, считам че клаузата на чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА
ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, предвиждаща заплащането на неустойка в
размер на 380.04 лева е нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК.
1
На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З то, вр. от ЗЗД е налице
именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък
проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практика на
ВКС /Решение№4/2009г. по тл.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по грщ.№5093/2007г.,
определение№877 по т.д.№662/2б12г. и др/. Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ,
чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират
приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката
дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 щредл.З от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на,добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.
3 от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на подзащитнага ми с цел
извличане на собствена изгода на кредитора.
В допълнение, клаузата за неустойка, предвидена в чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА
ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798 е нищожна като противоречаща на добрите нрави
и неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендира чрез
нея в размер на 380.04 лева е в размер на половината от сумата на отпуснатия кредит. По
този начин безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост.
Принципът на добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения,
а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия
случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушава принципа
на добросъвестност и справедливост
Именно и въз основа на това, така уговорената клауза в чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА
ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798 е нищожна като противоречаща на добрите нрави
и неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
същата предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано висока. В шава четвърта
от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за
потребителски кредити. Разгледана в този аспект; клаузата на чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА
ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, според които се дължи неустойка в размер на
380.04 лева при неосигуряване в 5-дневен срок от датата на сключване на договора на
2
обезпечения, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в
ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка,
която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело
№ 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. По посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
С процесната клауза на чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ
№ 297798, в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл е и т.32 от извлечение от протокол
№44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увелшшла стойността на договора. Основната цел на така уговорените
клаузи е да доведът до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още %
от предоставената главница. В същия смисъл и решение № 511 от 17.04.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 324/2018 г. Последователна е и практиката, че неустойка която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции , е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави: Решение № 107 от 25.06.20Юг., на ВКС по
тд.№ 818/2009Г., П т.о, Решение № 511 от 17.04Л018г., на Окръжен съд Пловдив по в.гр.д Jft
324/2018г.
На следващо място, при условията на евентуалност, считам че клаузата на чл.З ал.2
от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, предвиждаща заплащането на
неустойка в размер на 380.04 лева е нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от
ЗПК.
Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Считам, че клаузата на чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА
ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, не се явява индивидуално уговорена по смисъла
на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ №
297798, по безспорен начин се установява, че клаузата на чл.З ал.2 от същия е част от едни
стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучагелите
нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на
договора. В този смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Моли да бъде постановено решение,с което съда да обяви за нищожна , клаузата на
чл.З ал.2 от ДОГОВОР ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ НА КРЕДИТ № 297798, предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 380.04 лева, на основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД,
3
като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на
нормите на чл. 143, ал.1 от ЗЗП, както и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, вр. с чл.24 от
ЗПКС.
Позовава се на писмени доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба,в който се
излага следното:
Спорът е общ и касае недействителност на договор. Нищожност може да релевира
всеки, независимо дали е страна по договор или не. Следователно качеството „потребител“
не е от значение за завеждане на настоящия иск. Всяко лице на територията на Република
България може да стори това. Това, че в случая И. е и потребител по договора не променя
това обстоятелство. Тя упражнява права, които всеки субект, без специално качество, има
право да упражни. Поради което, следва искът да се предяви съобразно общата подсъдност.
В случай, че бяха предявени специфични права на потребител — по ЗПК или ЗЗП, може да
се приложи чл. 113 от ГПК. Въпросната разпоредба е специална и не може да се тълкува
разширително, като се включват лица действащи в общо качество.
Също така наведените основания за недействителност са по чл. 26 от ЗЗД.
Въпросният закон е общ. С исковата молба не се защитават правата на И., като потребител.
Напротив - защитава се общия правен ред, като се атакува договорна клауза. Нещо, което
може да стори всеки гражданин на Република България.
Поради това, намирам, че не са налице основанията на чл. 113 от ГПК, за да може да
има изключения от общата подсъдност. Следователно приложение намира чл. 105 от ГПК.
С оглед гореизложеното, моля делото да се прекрати, като документите по него се
препратят на родово и местно компетентният съд по седалището на ответника, а именно -
Районен съд София.
Изложени са възражения и срещу допустимостта и редовността на исковата молба.
Излага се,че исковата молба представлява злоупотреба с правото на иск, поради
следното:
Ищецът не разполага с договор за кредит, от който да е видно, че са дадени
волеизявления за сключване на договора. Липсват доказателствени искания в тази насока,
като същите са преклудирани с депозиране на исковата молба - чл. 147 от ГПК, аргумент за
противното - към дата на входиране на иска ищеца е могъл да направи такива
доказателствени искания. Въпреки това ищецът твърди, че той противоречи на закона.
Подобно действие противоречи на здравия разум. Видно е, че цялото дело е образувано без
каквото и да е основание.
Самото волеизявление, че има нищожен договор почива само на предположения. Без
установено правоотношение да се тълкуват предполагаеми клаузи е недопустимо. Първо
ищеца трябваше да докаже, че има договор и едва след това да го тълкува.
С оглед гореизложеното, моля да се прекрати делото, поради злоупотреба с правото
4
на иск.
Исковата молба е недопустима в частите, в които ищецът пряко се позовава на
директиви, поради следното:
Ищеца на много места в исковата си молба се позовава на директиви. Това е
неправилно, тъй като съгласно чл. 288 от ДФЕС: „Директивата е акт, който обвързва по
отношение на постигането на даден резултат от държавите- членки, до която е адресиран,
като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за
постигане на този резултат. “ За да може директивата да породи правното действие трябва да
се транспонира в акт на вътрешното право. В случай, че това не бъде направено се поражда
правна възможност от пряко позоваване. Българският законодател надлежно е транспонирал
всички директиви, на които се е позовал ищеца. Следователно той не може да се позовава на
тях, а на вътрешните актове (закони), чрез които въпросните директиви стават част от
правната система на Република България. Поради това в частта, в която се позовава на
недействащо законодателство всичките волеизявления са недопустими, съответно и
исковата молба в тази й част.
С оглед гореизложеното моля, да не се разглежда частта от исковата молба в която
ищеца се позовава на директивите иа ЕС, като недопустима.
По основателнтостта на иска е изразено следното становище:
Исковата молба е неоснователна и недоказана, моли да не се уважава,поради
следното:
По повод твърдението, че е налице нищожност на клауза от договор за кредит, то не
се доказа, наличие на договор за кредит:
Ищецът не е приложил доказателства, че е сключен договор за кредит. Липсват
навременни доказателствени искания в тази насока. При това положение как е решил, че
въобще има сключен договор? Как са преценени клаузите на нещо, което не е установено, че
съществува.Не се доказа предоставянето на волеизявления за сключване на какъвто и да
било договор. От разпечатан текст с наименование „договор“ не се доказва нито едно
обстоятелство от значение за делото.
Моли по никакъв начин да не се приема, че потвърждаваме сключването на договора
за кредит. Напротив това е обстоятелство, което ищеца трябва да докаже.
Моли съдът да отхвърли исковата молба като недоказана.
По повод твърденията за нищожност поради противоречие с „принципа на
добросъвестност“, добри нрави и цитираните в тази връзка разпоредби - същите са
неоснователни, недоказани и неправилно дефинирани, неподкрепени от факти, като са
голословни твърдения, поради които въобще не следва да се разглеждат от съда, което
превръща иска в неоснователен, поради следното:
Ищеца неправилно борави с термина „доборсъвестност“ и „добри нрав“,като
принципа на справедливост при недействителност на договора, което е неправилно.
5
Добросъвестността не е правен принцип. Тя се свързва с отношенията между страните при
водене на преговори за сключване на договор. Това разбиране се извлича при тълкуване на
чл. 12 от ЗЗД, чл. 70 и чл. 78, ал. 2 от ЗС и др.. Видно е, че добросъвестността не е принцип.
Позоваването на чл. 289 от ТЗ е неправилно - разпоредбата се прилага за сделки, при които
и двете страни са търговци. В настоящия случай, ищцата е физическо лице - потребител.
Поради това разпоредбата въобще не намира приложение по делото. Справедливостта се
определя от всеки състав при произнасяне - чл. 52 от ЗЗД. Но тя няма общо с института на
недействителност. Всяка от страните по един договор сама, за себе си оценява дали
насрещната престация я устройва или не. Ако прецени, че това което ще получи е
недостатъчно, то тя няма да сключи договора. Това е един вид „икономическа
справедливост“, която няма общо с правните изражения на понятието. По повод добрите
нрави - те се отнасят към предмета на договора. Също така те се изменят с развитието на
обществото. Поради това преценката, дали даден договор е съответствие с добрите нрави се
преценява от състава към датата на сключването му - чл, 145 от ЗЗП. Неравноправните
клаузи са много по-висока степен на несъответствие спрямо „добрите нрави“. Поради това
тяхното „паралелно“ ползване е недопустимо. Двете категории взаимно се изключват.
По-горе накратко се разгледа неправилната употреба от страна на ищеца на
основанията на които претендира недействителност. Наред с това той не посочва с кое
атакуваната от него разпоредба е в противоречие с гореописаните институти. Произволното
цитиране на директиви и решения на СЕС не са аргумент за нищо. Директивата няма пряко
действие. Тя е транспонирана със съответния закон, като ищеца следва да се позове на него.
Ищеца по никакъв начин не върза основанията с факти от договора. Нито ги подведе
под правните норми. Той просто цитира различни източници, в голяма степен неправилно и
не на място и с това „изчерпа“ цялото си доказване. Подобно нещо е недопустимо в искова
молба. Считаме, че изначално такъв подход води до нейната нередовност. Независимо от
това то тя е поне неоснователна. По повод твърдението, че клаузата за неустойка е
неравноправна, поради обстоятелството, че размера й е „почти“ половината от главницата,
същото е неоснователно, поради следното:
Липсва доказан сключен договор. Следователно не се установява, че въобще има
валидно правоотношение, камо ли, че в него се съдържа клауза за неустойка.
Наред с това от теорията е известно, че неустойката бива множество видове, сред
които и санкционна. Защо да не е такава тя и в настоящия случай - санкционира
нарушаването на договора от страна на кредитополучателя. При това обстоятелство е
нормално размера й да е по-висок.
С оглед гореизложеното моли да бъде отхвърлена исковата молба като
неоснователна и недоказана.
Повод твърдението, че клаузата за неустойка е „неравноправна“ и „противоречаща на
добрите“ нрави, като същевременно „заобикаля закона“, защото е „препалено висока“,
същото е недопустимо, неправилно и недоказано, поради следното:
6
Не се предоставя договор за кредит. Поради което не се установява наличието на
валидно правоотношение. Липсва и формулировка на оспорваната клауза. Следователно не
може да се подава становище дали противоречи на закона нещо, с което никой не се е
запознал - нито страните, нито съдът.
Наред с това, чисто теоретично твърденията на ищеца са неясни. По-горе се
разгледаха отношенията между „добри нрави“ и „неравноправност“. По-долу в отговора
просто са изброени няколко директиви и с това се изчерпва „аргументацията“ на ищеца.
Липсата на яснота на кое от изброените се основава твърдението, че имало нищожна клауза.
Волеизявлението му е нередовно на действията съгласно чл. 101 от ГПК.
По повод притоворечието с добрите нрави по-горе се разгледа - в т .2.
По повод „прекалено високия размер“ на неустойката - разгледа се по-горе в т. 3.
По повод заобикалянето на закона - не е ясно как се цели заобикаляне на закона. Кое
е правно допустимата цел и кое е незаконосъобразното действие. Неустойката е законово
определен институт на правото. В този смисъл произволното й преинчаване и твърдения, че
тя е друго са абсурдни. В случай, че конкретна клауза не отговаря на характеристиките й
просто не се уважава. Това не означава, че нещо се заобикаля. По същата линия на мислене
един недоказан договор заобикаля разпоредбата от ЗЗД, съгласно която договора обвързва
страните - чл. 20 а от него.
По повод неравноправността на клаузата. Не се представиха доказателства за това -
както, че неустойка има, така и за приложимия акт. Единствено се сочат поредица от
директиви, но без яснота какво отношение имат те в конкретния случай. По-горе се
разгледа, че те въобще не следва да се прилагат и че ищеца неправилно се е позовал на тях.
Но дори и да трябваше не е ясно какво е противоречието. В този смисъл не може да се
приеме и че недоказания договор за кредит доказва каквото и да е, най-вече наличието на
оспорваната клауза.
Не става ясно и как се прехвърля риска от неизпълнение. В случай, че длъжника не
може да заплати определена сума, то клауза обвързваща го да заплати още по-висока сума,
как точно прехвърля риска, след като той и по-високата сума не може да заплати.
Дори да се допусне, че волеизявленията касаещи нищожността са валидни, то важно
е да се посочи, че понятието „добри нрави“ се изменя с времето. То следва да се установява
във всеки отделен случай. Недопустимо е да се приеме, че което и да е съдебно решение е в
състояние да замести установяването на обществените отношения към датата на сключване
на договор за кредит. Приемайки обратното излиза, че моралната категория „добри нрави“
се поставя знак за равенство със „съдебна практика“. Подобно нещо е недопустимо. Двете са
напълно различни категории и не се обуславят една друга. Отделните решения не отчитат
спецификите характерни за всеки отделен случай, поради това и позоваване на тях е
неправилно. Те не са източник на правото по Българската правна система.
По повод твърдението, че действителния ГПР е по-висок, като това представлява
невярна информация и заблуждаваща реклама, същото е неоснователно, поради следното:
7
Не става ясно, защо ГПР да е по-висок размер и какво следва да се включи още в
него. Просото посочване, че трябва да е такъв не означава нищо. Не се представиха нито
твърдения, нито доказателства в тази насока.
С оглед гореизложеното е видно, че исковата молба в тази си част е неоснователна и
недоказана.
По повод твърденията за нарушение, на която и да е директива включително N°
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., същото е неоснователно, поради следното:
Многократно се разгледа, че директивите нямат пряко действие. За да породят
правно действие те трябва да се транспонират посредством вътрешен акт на държавата член.
В случай, че това не стане в съответните срокове, съгласно практиката на СЕС директивата
придобива и пряко действие. Всички цитирани от ищеца директиви са надлежно станали
част от Българската законодателна система. Следователно ищеца е трябвало да се позове на
разпоредбите в съответствие закони. Цитирането на директиви, освен, че показва незнание е
неоснователно. Самите актове не обвързват никого с изключение на органите, които следва
да я приведат в действие. Това вече е направено.
С оглед гореизложеното е видно, че исковата молба в тази си част е неоснователна и
недоказана.
По възражението на ответника за неподсъдност на делото на сезирания съд,същият
се е произнесъл с определението по чл.140 от ГПК,като е оставил същото без уважение и
определението е влязло в сила.
От представените писмени доказателства,съдът приема за установено следното:
Представен е договор за предоставяне на кредит №297798/18.05.2020г,сключен
между страните,по който кредитодателят е поел задължение да предаде в собственост на
потребителя,т.е. на ищцата сума в размер на 800 лева,а последният да върне тази сума,при
условия,посочени в чл.2,ал.1 от договора.
В чл.3 от договора е предвидено задължение за потребителя,в срок от 5 дни,да
предостави на кредитодателя едно от следните обезпечения:банкова гаранция или две
физически лица.В чл.3,ал.2 от договора е предвидена неустойка за неизпълнение на
задължението в размер на 380.04 лева,начислявана на деня,следващ
неизпълнението.Приложен е и погасителен план по договора,като последната падежна
вноска е на 08.04.2022 година.
При така изложената фактология,съдът намира искат за основателен и доказан.
В клаузата на чл. 3, ал. 2 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на
задължението за осигуряване на обезпечение на договора в размер на сумата от 380.04 лв.,
която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.По своята правна
природа неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е предварително определен от
страните. Поначало функциите на установена между страните неустоечна клауза са
8
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът съобрази и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като
клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята
в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката следва да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено е, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции,
както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към
последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на
уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди
В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане
на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 3, ал. 1 от договора.
Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за
изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното
задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с
установеното възнаграждение на кредитора.
Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза,
доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на
задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната
обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката може да има и санкционен характер.
В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното
неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна
гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на
неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, съдът намира за
установено в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява скрито под
формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено
допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено
9
това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски
подобно на главницата и възнаградителната лихва.
По така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане
на неустойка, с което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на
допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й в
противоречие с добрите нрави.
В предвид горните съображения предявеният установителен иск следва да бъде
уважен.
При този изход на делото и съобразно приложения договор за правна защита и
съдействие/стр.36 от делото/,на пълномощника на ищцата-адвокат М.,следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.
Правото на адвоката да предостави безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38,
ал.1, т.2 от ЗА е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна
дължи разноски, съгласно чл. 38, ал.2 от ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна
помощ, има право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което
възнаграждение се присъжда на адвоката. За да упражни последният това свое право, е
достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в
който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл. 38, ал.1, т.2
от ЗА. Налице са посочените предпоставки, поради което следва да бъде заплатено от
ответника адвокатското възнаграждение в размер на 300.00 лева,на основание чл.7,ал.2,т.1
от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На ищцата ответникът следва да бъде осъден да заплати разноски в размер на 50.00
лева.
На основание изложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА,на основание чл.26,ал.1 ,пр.3от ЗЗД, нищожността на клаузата на
чл.3,ал.2 от Договор за предоставяне на кредит №297798/18.05.2020г,сключен между „Изи
Финанс“,ЕООД-град София и В. Т. ИВ. от хх,Лов.обл., предвиждаща задължение за
заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за представяне на обезпечение по
чл.3,ал.1 от договора,з размер на 390.04 лева,като противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА, на основание чл.78,ал.1 от ГПК, „Изи Финанс“-ЕООД,с ЕИК:
*********,със седалище и адрес на управление в град София,ул.“Балша“
№17,партер,представлявано от Б.Н.,да заплати на В. Т. ИВ.,ЕГН:********** от
хх,Лов.обл.,със съдебен адрес в град Пловдив,сумата от 50.00/петдесет/лева,представляваща
заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“-ЕООД,с ЕИК: *********,със седалище и адрес на
10
управление в град София,ул.“Балша“ №17,партер,представлявано от Б.Н.,да заплати на
адвокат Д.В. М.,-АК-Пловдив,с адрес на кантората в хх,за осъществена правна помощ по
реда на чл.38а,ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата, адвокатско възнаграждение в размер на
300.00/триста/лева.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд-Ловеч,в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
11