№ 19193
гр. София, 24.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ИРИНА СТ. СТОЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ИРИНА СТ. СТОЕВА Гражданско дело №
20231110116429 по описа за 2023 година
Производството е по предявени при условията на обективно
съединяване от ищеца И. В. К. срещу ответника „Аксес Файненс“ АД:
- искове за прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 15, чл. 20,
както и на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от Договор за потребителски кредит „Бяла
карта“ № 935587 от 02.07.2021 г., сключен между ищеца и „АКСЕС
ФАЙНЕНС” ООД (с правоприемник „Аксес Файненс“ АД), поради
противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите
нрави и неравноправност;
- иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответната
страна неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която
се включва в текущото задължение за месеца;
- иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответната
страна договорна възнаградителна лихва в размер на 43,2 %;
- иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответната
страна сумата от 2,50 лева на ден като разход за събиране на просрочени
задължения за целия периода на неизпълнение на задължението;
- иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответната
страна еднократна такса в размер на 120,00 лева за допълнителната дейност на
нарочен служител на кредитора по извършване и администриране на
1
извънсъдебно събиране на задължението.
В исковата молба се твърди, че на 02.07.2021 г., между ищеца и „АКСЕС
ФАЙНЕНС” ООД бил сключен Договор за кредит „Бяла Карта“ № 935587, по
силата на който в полза на ищеца бил отпуснат револвиращ кредит с
максимален размер от 300,00 лева, при годишен процент на разходите в размер
на 45,9 % и годишен лихвен процент в размер на 43,2 %, а върху усвоената
сума по кредита – дневен лихвен процент в размер на 0,12 %, като лихвата се
начислявала всеки ден върху усвоената и непогасена главница. Сочи се, че
съгласно чл. 15 от договора ищецът се задължил да осигури обезпечение по
кредита – гарант - едно физическo лицe, поръчител или банкова гаранция в
полза на ответника, като при неизпълнение на това задължение заемателят
дължал неустойка. В чл. 20 от договора страните договорили, че ако ищецът
не предостави допълнително обезпечение в срок от три дни, то ищецът дължал
неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която се
включва в текущото задължение за настоящия месец. В чл. 21, ал. 4 от
договора страните договорили, че при непогасяване на текущо задължение и
непредоставяне на сума в размер на 15 % от максималния кредитен лимит за
погасяване на част от задължението, кредитополучателят дължал и разходи за
действия по събиране на задължението в размер на 2,50 лева на ден до
заплащане на сумите. В чл. 21, ал. 5 от договора, страните уговорили, че след
настъпване на предсрочната изискуемост ищецът дължал еднократно
заплащане на такса в размер на 120,00 лева, включваща разноски за
извънсъдебно събиране на вземането. Ищецът счита, че договорът е нищожен
поради противоречието му със закона и накърняването на добрите нрави.
Уговореният годишен процент на разходите и уговореният лихвен процент
надвишавали над 5 пъти размера на най-високата законна лихва, действала за
периода на договора. Твърди се нищожност на уговорката за неустойка.
Посочва се, че условията, поставени за поръчителстване, били непосилни за
заемателя, като те били не само тежки за изпълнение, но и били кумулативно
предвидени. Уговорената клауза противоречала на добрите нрави.
Претендираната неустойка в размер на 10 % се олихвявала с предвидения в
договора лихвен процент, което увеличавало значително размера на заетата
сума. Клаузата за неустойка, дължима поради неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, противоречала на чл. 21, ал. 1 от
ЗПК. Същата била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като
2
неустойката била необосновано висока. Твърди се, че така уговорената
неустойка била добавка към възнаградителната лихва, същата била начислена
още със сключване на договора и била включена към главницата, независимо
дали заемателят ще осигури в срок уговореното обезпечение. Твърди се
заобикаляне на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК за вписване на
действителните цена на кредита и годишен процент на разходите и
заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, както и че договорът не
отговаря на чл. 10, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и чл. 143, т. 5 от ЗЗП. Твърди се, че
клаузите на договора не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал.
2 от ЗЗП. Възразява се, че в договора била посочена абсолютна стойност на
лихвения процент, като липсвала уговорка за условията за прилагането ми,
дали е фиксиран за целия срок на договора или е променлив, на каква база се
изчислява – дали върху целия размер или върху остатъка от главницата. В
договора не били посочени общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението им. Твърди се, че уговорените
допълнителни задължения в чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора за заплащане на
фиксираните суми в размер на 2,50 лева на ден и 120,00 лева еднократно не
съответствали по съдържание на някаква уговорена услуга за
кредитополучателя. Твърди се неустоечен характер и на двете суми и че
уговорките, в които са закрепени, не били индивидуално уговорени. Посочва
се, че тези суми представлявали такси за усвояване и управление на кредита,
които се олихвявали с уговорения в договора лихвен процент. Направено е
искане за уважаване на исковите претенции и присъждане на сторените по
делото разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове като недопустими и
неоснователни. В отговора се посочва, че „Бяла карта” като финансов продукт
не бил вносков продукт, при който задължението от кредитополучателя се
изплаща на равни седмични/месечни вноски, а кредитополучателят сам
решава как и кога да усвои сумата. Твърди се, че на 29.06.2022 г. ответникът е
сключил договор за цесия с „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ
ЗАДЪЛЖЕНИЯ” АД, с който е прехвърлил вземанията по процесния договор,
и че ответникът е упълномощил „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” АД да уведоми длъжника за цесията.
Предвид това се поддържа, че ищецът няма правен интерес от водене на
3
делото срещу дружеството – ответник и исковете са недопустими. Твърди се
липса на правен интерес от предявяване на исковете и във връзка с това, че
ищецът се позовавал на нищожност не непосредствено след сключване на
договора, а след многократно усвояване на суми по предоставения му кредит
и заплащане на задълженията му по договора. Твърди се неоснователност на
исковите претенции. Посочва се, че в закона липсва ограничение относно
допустимите размери на възнаградителната лихва и нямало правила за
определяне на възнаграждението на кредитодателя. В сключения договор било
спазено единственото ограничение, предвидено в закона, за размера на
годишния процент на разходите съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Ищецът посредством Стандартен европейски формуляр бил информиран
за условията по кредита преди сключването на договора. Задължението за
заплащане на неустойка било условно и възникването му зависело изцяло от
действията на потребителя. В исковата молба не била въведена никаква
конкретна обосновка относно твърденията за противоречие на фиксирания
годишен лихвен процент с добрите нрави. Твърди се, че нямало противоречие
с добрите нрави, когато една услуга не била задължителна за ползване и
потребителят сам при свободно формирана воля решавал дали иска да я
ползва или не при посочената цена. Трябвало да се отчете и обстоятелството,
че кредиторът не бил банка, а за задълженията на кредитополучателя не били
дадени обезпечения, като повишеният риск оскъпявал финансовия ресурс.
Посочва се, че ако съдът счете клаузата за размера на възнаградителната лихва
за нищожна, тя не следвало да бъде обявявана за нищожна в целия уговорен
размер на лихвения процент, а до допустимия според ищцовата страна
трикратен размер на законната лихва. В противен случай ищецът би се
обогатил неоснователно. Ищецът бил надлежно информиран за уговорения
лихвен процент, вкл. и за условията за прилагането му, доколкото бил посочен
размерът на лихвения процент и че същият бил фиксиран. Твърди се, че
кредиторът е спазил разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при уговорката
за неустойка и че същата не заобикаля ограничението по чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от
ЗПК – предвидената в договора неустойка представлявала санкция за
неизпълнение на договорното задължение за осигуряване на допълнително
обезпечение. Ако ответникът настоявал да получи обезпечението си преди
сключване на договора, то той не би предоставял по различна услуга от тази
на свои конкуренти – банки. Твърди се, че неустойката не била включена в
4
уговорения по договора годишен процент на разходите съобразно
изискванията на законодателя в чл. 19, ал. 4 от ЗПК и предвид това, че се
изчислявал към момента на сключване на договора, към която дата
кредиторът нямало как да знае дали заемателят ще изпълни поетите с
договора задължения. Твърди се, че разходите за събиране на задълженията по
договора при неизпълнение се различават от действията по управление на
кредита. Възразява се срещу твърденията на ищеца, че тези разходи се
олихвявали с предвидения в договора лихвен процент, доколкото в чл. 4, ал. 1,
т. 2 от договора било уговорено лихвата да се изчислява всеки ден върху
усвоената и непогасена главница. Възразява се срещу твърденията за
неравноправност на клаузите, доколкото се твърди, че ищецът бил запознат с
условията на договора преди сключването му посредством Стандартен
европейски формуляр. Твърди се, че ищецът не бил доказал наличие на
противоречие с добрите нрави на оспорените клаузи. Твърди се, че ищецът
изтеглил на следните дати посочените суми чрез транзакция на АТМ: на
05.07.2021 г. – 100,00 лева, а 05.07.2021 г. – 100,00 лева, на 06.07.2021 г. –
100,00 лева. Твърди се, че на следните дати ищецът погасил посочените суми
чрез плащания, както следва:
на 11.08.2021 г. чрез плащане в размер на 45,00 лева била погасена
неустойка по чл. 20 от договора в размер на 30,00 лева и разход за
събиране по чл. 21, ал. 4 от договора в размер на 15,00 лева;
на 15.09.2021 г. чрез плащане в размер на 50,00 лева била погасена
неустойка по чл. 20 от договора в размер на 25,00 лева и разход за
събиране по чл. 21, ал. 4 от договора в размер на 25,00 лева;
на 18.10.2021 г. чрез плащане в размер на 50,00 лева била погасена
неустойка по чл. 20 от договора в размер на 17,50 лева и разход за
събиране по чл. 21, ал. 4 от договора в размер на 32,50 лева.
Направено е искане за отхвърляне на исковите претенции в цялост и
присъждане на сторените по делото разноски. Направено е възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищцовата
страна.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните
и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа
страна следното:
5
По делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че на
02.07.2021 г. между ищеца и „АКСЕС ФАЙНЕНС” ООД е бил сключен
Договор за кредит „Бяла Карта“ № 935587, по силата на който в полза на
ищеца е отпуснат револвиращ кредит с максимален размер от 300,00 лева, при
ГПР в размер на 45.9 % и ГЛП в размер на 43.2 %, и че ответникът се явява
правоприемник на „АКСЕС ФАЙНЕНС” ООД.
На съда е служебно известно от вписаните общодостъпни данни в ТР, че
считано от 31.10.2022 г. е настъпило преобразуване на дружеството „АКСЕС
ФАЙНЕНС” ООД, ЕИК *********, чрез правоприемството му от „Аксес
Файненс“ АД, ЕИК ********* – ответник по делото.
Въпреки указанията до ответника в доклада по делото, същият не е
представил доказателства за цедиране на вземанията по процесния договор на
трето лице за спора.
По делото е прието като писмено доказателство копие от договора,
сключен между страните. Видно от съдържанието на същия страните са
уговорили предоставянето на револвиращ кредит в полза на ищеца в
максимален размер от 300,00 лева. В чл. 2, ал. 2 е уговорено, че с подписване
на договора кредитополучателят получава платежна карта. Следва да се
посочи, че представеното копие от договора не носи подписа на
кредитополучателя, а само на представител на заемателя. Доколкото обаче
същият се представя от ищеца-кредитополучател и предвид това, че страните
не спорят, че е бил сключен процесния договор, съдът счита за доказано, че
договорното правоотношение е било сключено и договорът е породил
действие. В чл. 15 от договора е посочено, че в срок от 5 дни, считано от
активиране на предоставения платежен инструмент, кредитополучателят се
задължава да предостави обезпечение – поръчител или банкова гаранция,
отговарящи на изрично посочените условия, като при неизпълнение се
начислява неустойка. В чл. 20 е посочено, че същата се начислява автоматично
в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, като се включва в
текущото задължение за настоящия месец. В разпоредбите на чл. 21, ал. 4 от
процесния договор е уговорено при забава за плащане на текущо задължение
или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора се дължат разходи за действия по
събиране на задълженията в размер на 2,50 лева за всеки месец до изплащане
на сумите, а ако кредитополучателят заплати 15 % от кредитния лимит,
6
разходите не се дължат. В ал. 5 е уговорено, че при настъпване на предсрочна
изискуемост кредитополучателят дължи еднократното заплащане на сумата в
размер на 120,00 лева – разходи за дейността на лице/служител на
кредитодателя за осъществяване и администриране на дейността по
извънсъдебно събиране на задължението.
По делото е депозирано заключение по назначена съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът цени като компетентно изготвено и аргументирано.
Вещото лице е посочило, че за срока на договора размерът на договорната
лихва не е бил променян. С включване на неустойката при изчисление на ГРП
последният възлиза в размер на 358,9 %. Експертът е посочил, че кредитният
лимит по договора е усвоен чрез теглене в брой на АТМ на 06.07.2021 г. на
суми в размер на 200,00 лева и 100,00 лева. Посочено е, че ищецът е заплатил
по договора сумата в общ размер от 145,00 лева, която е била разпределена по
следния начин: сумата в размер на 72,50 лева за неустойка по чл. 20 от
договора и сумата в размер на 72,50 лева за разходи за събиране по чл. 21, ал. 4
от договора. В заключението и в разпита си пред съд вещото лице е посочило,
че при изчисляването на ГПР не се включват неустойки, разходи за събиране и
лихви за забава, вкл. и защото в договора същите са без падеж, а само тези за
възнаградителна лихва.
С оглед приетите фактически положения районният съд достигна до
следните изводи от правна страна:
Пред първоинстанционния иск са били предявени обективно съединени
искове с правно основание с искове с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл.
1, 2 и 3 от ЗЗД, вр. чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП, вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 9,
10 и 11, вр. 19, ал. 4 от ЗПК, и по чл. 124, ал. 1 от ГПК – отрицателни
установителни искове.
Отношенията между страните по процесния договор за кредит са
подчинени на специалния режим по Закона за потребителския кредит (ЗПК). В
настоящия случай ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9,
ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като става въпрос за вземане по
договор за кредит, по който на ищеца е била предоставена финансова услуга
по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.
Съгласно ТР 1/2020 г. на ОСГТК, ВКС „Съдът е длъжен да се произнесе
в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
7
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е
направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.“.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже сключването на процесния договор за кредит с посоченото в исковата
молба съдържание, както и че оспорените клаузи по отношение на
неустойката и другите такси-начислени разходи са неравноправни,
противоречиви на императивни законови разпоредби, заобикалящи закона или
противоречащи на добрите нрави, което обуславя нищожността на клаузите. В
настоящия случай съдът счита, че ищецът е провел пълно и главно доказване
на претенциите си.
Свободата на договаряне между страните да определят свободно
съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена
от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки,
така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - т. 3 от Тълкувателно решение №
1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР, като формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно - неустойката в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница,
която се начислява автоматично от заемодателя при непредоставяне в срок на
обезпечение, отговарящо на посочените в договора изисквания. Уговорената в
процесния договор „неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Последният
съставлява индикатор за общото оскъпяване на кредита, който съобразно
правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (основен лихвен процент плюс 10 %). Това означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни – чл. 19,
8
ал. 5 от ЗПК. Това следва като извод и от дефиницията на понятието „общ
разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по -
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
С уговорената неустойка се цели осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума, освен уговорената вече
възнаградителна лихва. Този извод следва от спецификата и краткия срок за
изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена неустойката
– осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема или
осигуряването на банкова гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал
или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят
действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е
можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на
заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство
от лице, отговарящо на посочени изисквания. Следва да се подчертае, че
посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция, е житейски
немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото
кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за
издаването на банковата гаранция. Това отново навежда към изначално
съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение
няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне като самостоятелно
задължение по договора за престирането на допълнителен разход. Видно от
данните на експертизата посочената неустойка е била начислена, като
внесаната сума за погасяване на кредита е била отнесена включително и за
нея. Вещото лице е посочило, че при неначисляване на ГПР върху
неустойката, същият отговоря на посочения в договора размер, но с
включването й същият възлиза на 358,9 %.
Оспорените клаузи за дължимост на неустойката носят
9
характеристиките на неравноправни такава по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй
като неустойката е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря
на изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в
правата и задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на чл.
143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на
задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото
сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на договора за
кредит неустойка. На практика се получава така, че с тази клауза кредиторът
прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя,
кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на
договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и
възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие със закона -
чл. 16 от ЗПК. Неоснователни са възраженията на ответника, че доколкото
ставало въпрос за отпускане на кредит от небанкова институция, уговорките
следвало да се преценят с оглед ангажирането с по-висок рисков заем –
законодателят е уредил императивно какви са изискванията за действителност
при кредитирането на физически лица – потребители, независимо дали
кредитът е отпуснат от банкова институция или не.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В настоящия случай
ответникът не доказа процесните уговорки да са били индивидуално
уговорени с оглед особеностите на потребителя и кредита му, а напротив –
видно от съдържанието на приложения договор, същите са били
предварително изготвени от ответника, върху които не се доказа потребителят
да е имал възможност да влияе.
Следователно оспорените клаузи на чл. 15 и 20 от процесния договор,
уреждащи дължимостта на неустойката, са нищожни на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1, вр. с чл. 143, вр. с чл. 146 от ЗЗП и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвид което
исковете в тази част подлежат на уважаване. Що се отнася до клаузите на чл.
21, ал. 4 и ал. 5 от договора, същите са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр.
1, вр. чл. 10а, ал. 2 и чл. 33, ал. 1 от ЗПК, доколкото законодателят изрично е
ограничил при хипотезата на забава на кредитополучателя да се дължи само
лихва за забава, но не и допълнителни разходи за събиране на вземането.
Следва да се посочи, че уговорените такси са в противоречие с чл. 10а, ал. 2 от
ЗПК, тъй като същите касаят действия по събиране на задълженията, а с оглед
10
цитираната разпоредба кредиторът не може да начислява такси по усвояване
на кредита. С оглед уважаване на претенциите по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
съдът намира, че е безпредметно обсъждането на останалите основания за
нищожност, доколкото ищецът не е заявил поредност на разглеждане на
исковете по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и оттам следва да се приеме (и съобразно
практиката на върховната инстанция), че същите са предявени при условията
на евентуалност при разглеждането им от най-силния към по-слабия по тежест
порок.
Съдът счита, че следва да уважи оттам и исковете за признаване за
установено, че ищецът не дължи на ответната страна неустойка в размер на 10
% от усвоената и непогасена главница, която се включва в текущото
задължение за месеца, че ищецът не дължи на ответната страна договорна
възнаградителна лихва в размер на 43,2 %, че ищецът не дължи на ответната
страна сумата от 2,50 лева на ден като разход за събиране на просрочени
задължения за целия периода на неизпълнение на задължението, че ищецът не
дължи на ответната страна еднократна такса в размер на 120,00 лева за
допълнителната дейност на нарочен служител на кредитора по извършване и
администриране на извънсъдебно събиране на задължението. Предвид
гореизложеното, посоченият в чл. 4, ал. 1, т. 4 от договора ГПР не отговаря на
действителния и действителният надхвърля 50 %. Следователно договорът е
сключен в противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и
забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК и чл. 23 от ЗПК договорът се явява недействителен, но последиците от
него продължават да обвързват страните като отговорността на заемателя не
отпада напълно, тъй като дължима за връщане остава чистата стойност по
договора за заем, а именно – заетата сума. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от
ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Следователно ищецът не дължи неустойка в размер
на 10 % от усвоената и непогасена главница, която се включва в текущото
задължение за месеца, възнаградителна лихва в размер на 43,2 %, сумата от
2,50 лева на ден като разход за събиране на просрочени задължения за целия
периода на неизпълнение на задължението, еднократна такса в размер на
120,00 лева за допълнителната дейност на нарочен служител на кредитора по
извършване и администриране на извънсъдебно събиране на задължението.
11
Предвид горепосочените пороци в процесния договор, съдът счита за
безпредметно обсъждането на останалите доводи на страните, доколкото
релевираните възражения не биха променили правните изводи на съда.
При този изход от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се
дължат разноски. Претендира се адвокатски хонорар за безплатна адвокатска
защита, осигурена на ищеца, в размер на 500,00 лева. Ответникът е направил
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Следва да се отбележи,
че адвокатският хонорар за безплатно предоставена адвокатска защита се
определя от съда. Предвид правната и фактическа сложност на делото,
минималният размер съобразно актуалната разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните възнаграждения на адвокатските
възнаграждения, към момента на сключване на договора за правна защита, и
Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/2022 г., съдът счита, че в полза
на адвокат Л. – П. следва да се присъди адвокатски хонорар в размер на 300,00
лева. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати сумата в размер на 450,00 лева – депозит за възнаграждение за вещото
лице, и сумата в размер на 400,00 лева – държавна такса за всички обективно
съединени искове.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузите на чл. 15, чл. 20, чл. 21,
ал. 4 и ал. 5 от Договор за потребителски кредит „Бяла карта“ № 935587 от
02.07.2021 г., сключен между И. В. К. и „АКСЕС ФАЙНЕНС” ООД, ЕИК
*********, по предявените от И. В. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
жк. ............................, срещу „Аксес Файненс“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. И. Вазов, ул. ..................,
(като правоприемник на „АКСЕС ФАЙНЕНС” ООД, ЕИК *********) искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5, вр. чл. 146 от
ЗЗП и чл. 19, ал. 4, чл. 10а, ал. 2 и чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от И. В. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, жк. ............................, срещу „Аксес Файненс“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. И.
12
Вазов, ул. .................., искове с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК, че
И. В. К., ЕГН **********, не дължи на „Аксес Файненс“ АД, ЕИК *********,
по Договор за потребителски кредит „Бяла карта“ № 935587 от 02.07.2021 г.,
сключен между И. В. К. и „АКСЕС ФАЙНЕНС” ООД, ЕИК *********,
неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която се
включва в текущото задължение за настоящия месец, договорна
възнаградителна лихва в размер на 43,2 %, сумата от 2,50 лева на ден като
разход за събиране на просрочени задължения за целия периода на
неизпълнение на текущото задължение, еднократна такса в размер на 120,00
лева за допълнителната дейност на нарочен служител на кредитора по
извършване и администриране на извънсъдебно събиране на задължението.
ОСЪЖДА „Аксес Файненс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж.к. И. Вазов, ул. .................., да заплати на адвокат
Й. С. Л. – П., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 1А, офис
16, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в
размер на 300,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставена на ищеца безплатна правна защита в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА „Аксес Файненс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж.к. И. Вазов, ул. .................., да заплати по сметка
на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата в размер на
850,00 лева, представляваща държавна такса за предявените искове и депозит
за възнаграждение за вещото лице.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13