Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети юни две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 4524 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 293089 от 13.12.2017г. по гр.д. № 22277/2017г., поправено
по реда на чл. 247 ГПК с решение № 52518 от 27.02.2019г., Софийски районен съд,
78 състав осъдил „Д.-Б.“ ООД, ЕИК********, да заплати на „СУИФТ 1“ ЕООД, ЕИК ********,
на основание чл. 367 ТЗ и по фактури № 387/27.09.2016г. и №
389/05.10.2016г. сумата от 5 784, 40 лв., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба - 25.01.2017г., до окончателното изплащане
на сумата; Осъдил „СУИФТ 1“ ЕООД, ЕИК ********, да заплати на „Д.-Б.“ ООД, ЕИК********,
по предявения насрещен иск с правно основание чл. 373, ал. 1 ТЗ сумата 5 866.80 лв. (частично от
30 308.80 лв.), ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на исковата молба - 08.08.2017г., до окончателното изплащане на сумата. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Д.-Б.“ ООД е осъдено да заплати на „СУИФТ 1“ ЕООД
сумата от 827.37 лв. - деловодни разноски; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
„СУИФТ 1“ ЕООД е осъдено да заплати на „Д.-Б.“ ООД сумата 414.67 лв. - деловодни
разноски.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца по първоначалните искове
и ответник по насрещния иск „СУИФТ 1“ ЕООД, който го обжалва в частта, с която
насрещният иск е уважен, с оплаквания за неправилност - неправилно приложение
на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Първостепенният
съд не обсъдил твърденията и възраженията на страните и не преценил събраните
доказателства, като обсъдил само безспорните факти, без да обсъди възраженията
на ответника по насрещния иск. Единствените безспорни обстоятелства били
наличието на спедиционен договор, извършване на транспорт съгласно този
договор, липса на плащане от страна на „Д.-България“ ООД и настъпило
застрахователно събитие при извършване на транспорта. Представеното проекто-споразумение
било подписано само от ищеца по насрещния иск; претенцията от изпращача „Й.2.“ ООД
не било ясно към кого е насочена, протестното писмо от „Д.-Б.“ ООД към „Суифт 1“ ЕООД било без дата. От
представените от ищеца по насрещния иск доказателства във връзка с обезщетяване
на изпращача се установявало разминаване в датите на застрахователното събитие
и не ставало ясно застрахователно обезщетение за кое събитие е изплатено; От
ССЕ се установило, че „Д.-Б.“ ООД е заплатило само сумата 5 047.89 лв. Не
били представени доказателства относно твърдяното плащане на обезщетение от
английския застраховател, въпреки възражението на ответника по насрещния иск за
липса на такова плащане. В нарушение на съдопроизводствените правила районният
съд основал изводите си по насрещния иск на договор за цесия с дата
05.12.2016г., възможността за приемането на който като доказателство била
преклудирана, и въпреки изрично заявеното от въззивника възражение в тази
връзка. Освен това от ищеца по насрещния иск въобще не се твърдяло в исковата
молба и в отговора на първоначалната искова молба да съществува такъв договор.
Твърдяло се извършено прехвърляне от „Й.2.“ ООД, а не от английски
застраховател. Единствено на л. 4 от насрещната искова молба се говорело за прехвърляне
на права от английския застраховател със споразумение, а не с договор за цесия.
Освен това искът бил за сумата 5 784.40 лв., като ищецът се позовавал на
извършено от него плащане на сума в общ размер 30 308.80 лв., а не на
договор за цесия. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в
атакуваната част и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения
иск. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното
производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната
страна адвокатско възнаграждение. Съображения излага в писмени бележки от 09.07.2020г.
Въззиваемата страна „Д.-Б.“ ООД не е депозирала отговор по реда на чл. 263,
ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание на 17.06.2020г. оспорва въззивната жалба
и моли съда да потвърди първоинстанционното решение в атакуваната част като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл.
80 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 17.06.2020г.
Третото лице помагач на ищеца по насрещния иск - „Й.2.“ ООД, не е
депозирало отговор и не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал.
2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с първоначални искове с правно
основание чл. 372, ал. 1 ТЗ вр. чл. 1 от Конвенцията за договора за
международен автомобилен превоз на стоки (CMR) и насрещен иск с правно основание чл. 373, ал. 1 ТЗ вр. чл. 17, § 1 от Конвенцията за договора
за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) вр. чл. 99 ЗЗД, предявен като частичен за сумата 5
784.40 лв., с цял размер на вземането 30 308.80 лв.
В насрещната искова молба, подадена на 08.03.2017г. „Д.-Б.“ ООД твърди, че със
заявка за международен транспорт № 5084/07.07.2016г. възложил на ответника „Суифт
1“ ЕООД извършването на транспортни услуги от името на техен възложител, а
именно дружество „Й.2.“ ООД. Пратката била натоварена на 08.07.2016г. От своя
страна изпращачът на стоките „Й.2.“ ООД възложил транспортирането на „Д.-Б.“
ООД със заявка № 542993/06.07.2016г. Съставена била съответна товарителница и превозът
бил извършен, като „Д.-Б.“ ООД заплатило изцяло на превозвача „Суифт-1“ ЕООД
възнаграждение за транспортната услуга по издадена фактура № 378/18.07.2016г. Твърди
още, че по време на изпълнение на транспортната услуга от „Суифт 1“ ЕООД, в
резултат на извършена кражба на територията на Великобритания била установена
липса на част от превозваните стоки, собственост на изпращача „Й.2.“ ООД. Последното
дружество предявило рекламация – претенция за обезщетение за претърпените
вреди, впоследствие на 18.07.2016г. писмена претенция била връчена от „Д.-Б.“
ООД на превозвача „Суифт 1“ ЕООД, който бил изцяло отговорен за установената
частична липса. Превозвачът завел претенция пред свой застраховател „Дженерали застраховане“
АД, който с писмо от 20.09.2016г. отказал да изплати застрахователно
обезщетение. Поради това и наличието на основателна претенция от страна на
пострадалото от кражбата лице, ищцовото дружество било принудено да предприеме
всички необходими и правни фактически действия за осигуряване на съответното
обезщетение, като ангажирал своя застраховател – дружеството Loham
Group Limited. На 24.11.2016г. изпращачът „Й.2.“ ООД бил обезщетен за
вредите съобразно условията на застрахователния договор с английския
застраховател със сумата от 13 049.73 британски паунда, равняваща се на
30 308.80 лв. Със споразумение между „Д.-Б.“ ООД и увреденото лице „Й.2.“
ООД, последното прехвърлило на ищеца претенциите и вземанията си спрямо
превозвача „Суифт 1“ ЕООД. Същевременно
в исковата молба се твърди, че „Д.-Б.“ ООД за своя сметка и чрез ангажиране
отговорността на чуждестранен застраховател заплатили общо на увреденото лице
сумата в размер на 30 308.80 лв., като „Й.2.“ ООД прехвърлил на ищеца
всички свои регресни права на лицата, които са удовлетворили претенцията му –
ищецът и неговия английски застраховател, а от своя страна английският
застраховател прехвърлил права на „Д.-Б.“ ООД със споразумение. Поради това е
искал от съда да осъди „Суифт 1“ ЕООД да му заплати сумата 5 784.40 лв.,
претендирана частично от 30 308.80 лв.
С отговора на насрещната искова молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът по насрещния иск го е оспорил по основание и размер. Не оспорва, че
му е било възложено извършването на транспорт, по време на осъществяването на
който, в резултат на извършена кражба през нощта на 14.07.2016г., била установена
липса от превозваната стока, но в застрахователните документи била посочена
дата 14.06.2016г. и не било ясно за кое застрахователно събитие е платено
обезщетение. Договорът бил сключен въз основа на несъщински спедиционен договор,
тъй като „Д.-Б.“ ООД по силата на упълномощаване от „Й.2.“ ООД от негово име
сключил договор за превоз на товари. Съгласно чл. 4 от CMR Конвенцията, договорът за превоз се установява с товарителница, а в случая
в товарителницата като изпращач било посочено „Й.2.“ ООД, и като превозвач –
„Суифт 1“ ЕООД. „Д.-Б.“ ООД действало като спедитор, а правоимащ да получи
обезщетение съгласно CMR Конвенцията бил
изпращачът „Й.2.“ ООД, но последното дружество не било изпращало лично на
ответника претенция относно извършена кражба. По електронна поща получил от
ищеца по насрещния иск препратено писмо с направена от страна на „Й.2.“ ООД
претенция, придружена от протестно писмо без дата от „Д.-Б.“ ООД за заплащане
обезщетение за 27 бр. палети. Предвид сключения несъщински спедиционен договор
обаче, спедиторът нямал права от свое име да прави рекламации и да заявява
претенции, а можел да прави такива само от името на доверителя си. Във връзка с
извършената кражба изпратили на застрахователя си уведомление за настъпила
вреда, но плащане било отказано. След получаване на обезщетението от
пострадалия, изплатено му от английски застраховател, не било ясно на какво
основание „Д.-Б.“ ООД претендира сумата от „Суифт 1“ ЕООД. Доказателства за
плащане на суми от ищеца не били представени при водени извънсъдебни преговори.
Не било ясно и твърдението за прехвърляне на вземането от „Й.2.“ ООД на „Д.-Б.“
ООД, като за такова прехвърляне не бил уведомяван нито от изпращача, нито от
спедитора. В крайна сметка не било ясно на какво се основава претенцията – на
договор за цесия, на прихващане или встъпване в правата на удовлетвореното
лице. Нямало доказателства английският застраховател да е прехвърлил свои
регресни права. Нямало извършено плащане от „Д.-Б.“ ООД по щетата, поради което
и нямало основание да встъпва в правата на увреденото лице. Искал е от съда да
отхвърли насрещния иск.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за недопустимо в
частта, с която СРС се е произнесъл по насрещния иск с правно основание чл.
373, ал. 1 ТЗ за разликата над частично
предявения с насрещната искова молба размер от 5 784.40 лв. до присъдения
с решението частичен размер от 5 866.80 лв. Решението в тази част е постановено
свръх петитум и следва да бъде обезсилено.
В останалата атакувана част въззивният съд приема, че решението е допустимо,
доколкото няма твърдения и доказателства от ищеца по насрещния иск да са
предявени по-рано в друго производство частични искове относно други части от
процесното вземане. С оглед на горното, не е било налице основание за спиране
на производството (т. 3 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019г. по тълк.д.
№ 3/2016г., ОСГТК на ВКС). Видно от представените две невлезли в сила решения
по гр.д. № 22528/2017г. на СРС, 52 състав и по гр.д. № 20311/2017г. на СРС, 138
състав, както и от служебно известното на съда гр.д. № 24365/2017г. на СРС, 156 състав, от „Д.-Б.“ ООД
е релевирано възражение за извършено извънсъдебно прихващане с вземането от
30 308.80 лв., но няма данни по тези дела да са предявени насрещни искове
или разделени за разглеждане в отделни производства, респ. да са предявени
по-рано от настоящия частичен иск. От представеното от въззивника за сведение
решение № 1521/04.10.2019г. по гр.д. № 844/2019г. на РС – Русе, образувано по предявен
частичен иск с правно основание чл. 373 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД за сумата
6 806.40 лв., частично от 30 308.80 лв., претендирана като
обезщетение във връзка с извършения превоз по международна заявка за транспорт
№ 5084/07.07.2016г. е видно, че делото е образувано по искова молба, подадена
по-късно от датата на предявяване на насрещния иск по настоящото дело –
08.03.2017г. Същевременно това решение, с което предявеният частичен иск е
отхвърлен, не е влязло в сила, с оглед на което не е формирана сила на
пресъдено нещо относно цялото вземане (т. 9 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на
ОСТТК на ВКС). По изложените съображения въззивният съд приема, че предявеният като
частичен насрещен иск е допустим.
Настоящият въззивен състав намира първоинстанционното
решение в допустимата му обжалвана част за неправилно по следните съображения:
От фактическа страна: От
приетите писмени доказателства се установява, че по заявка за транспорт №
50845/07.07.2016г. „Суифт 1“ ЕООД, в качеството на превозвач, е приело да
извърши превоз от България до Великобритания на стоки, собственост на третото
лице помагач – „Й.2.“ ООД. Не се спори и се установява, че възлагането на
транспорта е направено от „Д.-Б.“ ООД в качеството му на спедитор (видно и от
потвърждение на заявка № 542993/06.07.2016г.). В заявката за транспорт и в
товарителницата като изпращач е посочен собственикът на товара. Не се спори и
че по време на транспорта, през нощта на 14 срещу 15.07.2016г., е извършена
кражба от превозното средство на част от превозваната стока, собственост на „Й.2.“
ООД.
По делото се установява, че дружеството Loham Group Limited, като застраховател на „Д.-Б.“ ООД, е
определило обезщетение в размер на 10 837.23 брит. лири за обезщетение на
вредите, претърпени от „Й.2.“ ООД за застрахователно събитие от 14.06.2016г.
Със заявление/приемане/споразумение
(л. 35 от делото на СРС) във връзка с пратка по заявка № 542993/07.07.2016г. „Й.2.“
ООД се съгласило, че с получаване на сумата 13 049.74 британски лири,
платима от Loham
Group Limited и „Д.-Б.“ ООД, се удовлетворява изцяло претенцията му от
20.07.2016г. във връзка с посочената пратка. Със същия документ товародателят
заявил, че освобождава от отговорност спедитора „Д.-Б.“ ООД и превозвача „Суифт
1“ ЕООД във връзка с щетите от частичната липса при транспорта на пратката от
08.07.2016г., и прехвърля всички свои претенции и вземания от превозвача „Суифт
1“ ЕООД във връзка със заявка №
542993/07.07.2016г. на „Д.-Б.“
ООД.
Представен е и проект за
споразумение от 07.12.2016г. между „Суифт 1“ ЕООД и „Д.-Б.“ ООД за извършване на извънсъдебно
прихващане, което не е подписано за „Суифт 1“ ЕООД.
В заключението на ССЕ, прието в първоинстанционното
производство, вещото лице е обсъждало неподписаното споразумение между страните
и непредставен към този момент по
делото договор за цесия от 05.12.2016г. между Loham Group
Limited и „Д.-Б.“ ООД за сумата 10 837.23 брит. лири.
Съгласно предоставено на вещото лице банково извлечение, на 21.11.2016г. „Д.-Б.“
ООД е наредило плащане към „Й.2.“
ООД в размер на 2 212.51 брит. лири, а „Й.2.“ ООД издало разписка на стойност 5 047.89
лв. с получател „Д.-Б.“ ООД и основание „неустойка по транспорт България –
Англия“.
В проведеното второ съдебно заседание в първата инстанция
ищецът по насрещния иск е представил като писмено доказателство договор за
цесия от 05.12.2016г., който е приет въпреки релевираното от насрещната страна възражение
за настъпила преклузия и ценен от СРС при постановяване на решението.
От правна страна: С оглед установеното, че в заявкатата за транспорт и в товарителницата
като изпращач е посочен собственикът на товара следва да се приеме, че между
ищеца по насрещния иск и третото лице помагач е бил сключен несъщински
спедиционен договор, при който спедиторът е упълномощен от
товародателя/изпращача на стоките и сключва договора за превоз от негово име и
за негова сметка. В този смисъл са и твърденията в насрещната искова молба – че
договорът за превоз е сключен от ищеца от името на възложителя „Й.2.“ ООД. Ето
защо товародател/изпращач по превозния договор е третото лице помагач „Й.2.“
ООД, както е посочено и в товарителницата. С подаването на заявка от
ищеца по насрещния иск и приемането й от ответника по този иск, между последния
и третото лице помагач „Й.2.“ ООД – товародател/изпращач, е възникнало
правоотношение по договор за международен автомобилен превоз на стоки.
Съгласно чл. 17, § 1 от Конвенция CMR, превозвачът
е отговорен за цялостната или частична липса или повреда на стоката от момента
на приемането й за превоз до този на доставянето й, както и за забавата при
доставянето й. В чл. 17, § 2 – 4 са
уредени основанията за освобождаване от отговорност на превозвача, каквито в
случая не се твърди да са били налице. С оглед безспорния по делото факт
за установени частични липси от товара, превозвачът „Суифт 1“ ЕООД дължи
обезщетение, като правоимащ по смисъла на Конвенцията да го получи е
товародателят – третото лице помагач „Й.2.“ ООД.
Ищецът по насрещния иск претендира ответникът да му дължи
исковата сума на основание извършено от неговия английски застраховател и от
самия ищец плащане на обезщетение на „Й.2.“ ООД, като последното от своя страна
му прехвърлило вземанията си от превозвача „Суифт 1“ ЕООД, както и английският
застраховател му прехвърлил своите права със споразумение. На посочените
основания предявеният насрещен иск е неоснователен.
По делото не се
установява по безспорен начин, че сумата от 5 047.89 лв. е платена от
ищеца за обезщетяване на причинените вреди от кражба на товара. В описаната от
вещото лице и непредставена по делото разписка като основание за превода на
сумата е било посочено „неустойка по транспорт България – Англия“, с оглед на
което не става ясно дали платеното е било част от обезщетението на товародателя
за вредите от частични липси или неустойка по сключения спедиционен договор.
Дори да се приеме за доказано, че тази сума е била платена от ищеца като част
от обезщетението за вреди, то с него вземането на правоимащото лице
(товародателя) за липси е било удовлетворено и той не е могъл да цедира права
на ищеца-спедитор. Поради това претенцията на ищеца на заявеното основание –
споразумение, с което товародателят му прехвърля вземанията си към превозвача,
е неоснователна.
По отношение на плащането от английския застраховател
ищецът също е твърдял да му бил прехвърлил правата си със споразумение. Дори да
се приеме, че въпросното „споразумение“ представлява договор за цесия, такъв не
е бил представен от ищеца по насрещния иск в преклузивните срокове по ГПК.
Преклузията за представяне и посочване на доказателства в първата инстанция
настъпва в края на първото открито съдебно заседание, след доклада по делото.
Не е налице и някое от изключенията по чл. 147 ГПК, поради което основателен е
поддържаният в жалбата довод за допуснато от СРС съществено процесуално
нарушение, като приел и основал решението си на това доказателство. Само за
пълнота въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че по делото не е
представено описаното в договора за цесия Приложение № 1, в което са описани
прехвърляните вземания, с оглед на което от него не се установява какви
вземания са били прехвърлени; няма данни и кои са „цедираните длъжници“ по
смисъла на чл. 7 от договора за цесия. В исковата молба и в хода на делото от
ищеца по насрещния иск не се е твърдяло и да е платил уговореното с договора за
цесия възнаграждение в размер на 10 837.23 брит. лири, нито цедентът да е
съобщил цесията на цедирания длъжник. Такова уведомление, изходящо от цедента,
респ. от упълномощения от него цесионер, няма представени по делото, с оглед на
което не може да се приеме и че цесията е съобщена с връчване на преписи от
доказателствата към насрещната искова молба или в хода на делото.
По тези съображения въззивният съд намира, че предявеният като частичен насрещен
иск с правно основание чл. 373, ал. 1 ТЗ вр. 17, § 1 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR) вр.
чл. 99 ЗЗД за сумата 5 784.40 лв., с цял размер на вземането 30 308.80
лв., е неоснователени подлежи на отхвърляне. Предвид несъвпадението на
крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в обжалваната му допустима част и вместо това въззивният съд отхвърли насрещния
иск. При този изход, решението следва да бъде отменено и в частта, с която
„Суифт 1“ ЕООД е осъдено да заплати на „Д.-Б. разноски в размер на 414.67 лв.
На въззивника следва да се присъдят в цялост основателно и доказано направените
разноски в първата инстанция. Същите са общо в размер на 1 037.78 лв., от
които 640 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, 247.78 лв. – държавна
такса, и 150 лв. – депозит за ССЕ. След приспадане на присъдените от СРС 827.37
лв., насрещната страна му дължи още 210.41 лв. Разходите за гориво не
съставляват деловодни разноски, нито е доказано да са направени във връзка с
делото, а по отношение на претендираните разноски в обезпечително производство
не са ангажирани доказателства да са направени.
Доказано направените от въззивника разноски за настоящата инстанция са в
размер на 117.33 лв. – държавна такса, и 640 лв. – адвокатско възнаграждение,
което е заплатено съгласно представения договор за правна защита и съдействие
от 16.02.2018г., или общо 757.33 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 293089 от 13.12.2017г. по гр.д. № 22277/2017г. на Софийски
районен съд, 78 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 52518 от
27.02.2019г. в частта, с която СРС
се е произнесъл по насрещен иск с правно основание чл. 373, ал. 1 ТЗ за разликата над частично предявения размер
от 5 784.40 лв. до присъдения с решението частичен размер от 5 866.80
лв., като недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № 293089 от 13.12.2017г. по гр.д. № 22277/2017г. на Софийски
районен съд, 78 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 52518 от
27.02.2019г. в частта, с която по
предявения частичен насрещен иск с правно основание чл. 373, ал. 1 ТЗ „СУИФТ 1“
ЕООД, ЕИК ********, е осъдено да заплати на „Д.-Б.“ ООД, ЕИК********, сумата 5
784.40 лв. (частично от 30 308.80 лв.), ведно със законната
лихва, считано от 08.08.2017г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с която „СУИФТ 1“ ЕООД, ЕИК ********, е
осъдено да заплати на „Д.-Б.“ ООД, ЕИК********, сумата 414.67 лв. - деловодни
разноски, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Д.-Б.“ ООД, ЕИК********, срещу „СУИФТ 1“ ЕООД, ЕИК ********,
насрещен иск с правно основание чл. 373, ал. 1 ТЗ вр. 17, § 1 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR) вр.
чл. 99 ЗЗД, предявен като частичен за сумата 5 784.40 лв. от вземане с цял размер 30 308.80
лв., представляващо прехвърлено на ищеца вземане за обезщетение по договор за
международен автомобилен превоз по заявка № 542993/06.07.2016г. и заявка № 50845/07.07.2016г., като неоснователен.
ОСЪЖДА „Д.-Б.“ ООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „СУИФТ 1“ ЕООД, ЕИК ********,
на основание чл. 78 ГПК сумата от още
210.41 лв. (двеста и десет лева и 41 ст.), представляваща разноски за
първоинстанционното производство, както и сумата 757.33 лв. (седемстотин
петдесет и седем лева и 33 ст.), представляваща разноски за въззивното
производство.
В необжалваната част, с която първоначалните искове са уважени, решението
по гр.д. № 22277/2017г. на Софийски районен съд, 78 състав е влязло в
сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Й.2.“ ООД, ЕИК *******,
като трето лице помагач на въззиваемия и ищец по насрещния иск - „Д.-Б.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.