Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 11.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на пети
октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. БИЛЯНА КОЕВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 1732 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 270124 от 16.11.2017 г.,
постановено по гр. д. № 15102/2017 г., по
описа на СРС, II ГО, 71 състав, е отхвърлен
предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу П.Я.П. иск за признаване на установено, че П.Я.П.
дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от
5 074, 32 лв., представляваща цена на
незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. за
топлоснабден имот: апартамент № 71, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 14.12.2016
г. до окончателното плащане, и на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 406, 43 лв., представляваща лихва за забава
за периода 15.09.2015 г. – 06.12.2016 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 73101/2016 г. на СРС, 71 състав. Ищецът
е осъден да заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 900
лв. разноски по делото.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД,
с която го обжалва изцяло. Счита, че решението е неправилно, постановено в нарушение
на материалния закон. Необоснован е изводът на първоинстанционния съд, че
ответникът не е собственик на процесния имот. Съгласно § 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.) „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е
физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна
енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване. От представените по делото доказателства се установява
качеството на ответника на собственик на топлоснабден имот, от което следва
качеството му на потребител на топлинна енергия, за установяване на което е без
правно значение кой фактически е обитавал имота и кой е бил титуляр на
партидата за имота, тъй като последното има само вътрешно - счетоводно значение
за дейността на дружеството. При учредено вещно право на ползване именно
вещният ползвател се приема за лицето, обитавало имота и консумирало топлинна
енергия. Моли съда да отмени обжалваното решение и да му присъди направените по
делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба
от ответника П.Я.П., с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното
решение е правилно и законосъобразно. По делото не са ангажирани доказателства,
от които да се установява, че е собственик или вещен ползвател на процесния
имот, поради което не притежава качеството потребител на топлинна енергия и предявените
срещу него искове правилно са отхвърлени като неоснователни. Моли съда да
остави въззивната жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение, като му
присъди сторените по делото разноски.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК
вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът П.Я.П. е клиент на топлинна
енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ за топлоснабден имот – апартамент № 71, находящ се в гр. София, ж .к. „*******, като му дължи сумата от общо 5 480, 75
лв., от която: 5 018, 57 – главница, представляваща стойността на
потребената топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., сумата от 395, 95 лв., представляваща мораторна
лихва за периода 15.09.2015 г. – 06.12.2016 г., както и сумата от 55, 75 лв.,
представляваща стойността на услугата дялово разпределение за периода м.05.2014
г. – м.04.2016 г. и сумата от 10, 48 лв., представляваща мораторна лихва за
периода 15.09.2015 г. – 06.12.2016 г. Във връзка с подадено на 14.12.2016 г.
заявление, по ч. гр. д. № 73101/2016 г.
по описа на СРС, 71 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
за дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответникът е депозирал
възражение. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет на
издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба
ответникът оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че през исковия период между страните
не е налице облигационно отношение, както и че ищецът не е доставял топлинна
енергия на претендираната стойност. Доколкото в Общите условия на ищеца
топлинната енергия не е определена по качество и количество и липсват каквито и
да било параметри за качеството на услугата, то се касае за липса на предмет на
сделката, обуславяща нейната нищожност. Счита, че не са били спазени
изискванията за обнародване на Общите условия. Също така срокът на договора, сключен
между етажната собственост и фирмата за дялово разпределение, е изтекъл.
Оспорва законосъобразността на проведеното Общо събрание на етажните
собственици, на което е взето решение за сключване на договор с фирма за дялово
разпределение. Позовава се на неравноправност на клаузата за рекламация в Общите
условия на ищеца. Счита, че размерът на задълженията не може да се установява
със записванията в счетоводството на ищеца, което не е водено редовно. Позовава
се на противоречие на Общите условия с чл.13 от Директива 2006/32/ЕО на
Европейския парламент и на Съда от 05.04.2006 г. относно ефективността при
крайното потребление и осъществяване на енергийни услуги, който изисква в
сметките да се включва само реално потребеното количество енергия. Оспорва акцесорната
претенция за мораторна лихва. Моли съда да отхвърли предявените искове, като му
присъди сторените по делото разноски.
На 14.12.2016 г. „Т.С.“ ЕАД е
депозирала пред СРС заявление вх. № 3085196 за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу П.Я.П. за сумата от 5 074, 32 лв. - главница, както и 406, 43 лв. – лихва за
забава за периода 15.09.2015 г. – 06.12.2016 г. В т.12 от заявлението е
пояснено, че дължимите суми са за доставена, но неизплатена топлинна енергия за
периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. за топлоснабден имот: апартамент № 71,
находящ се в гр. София, ж. к. „*******, с аб. № 233115. Дължимите суми са,
както следва: за доставена и незаплатена топлинна енергия – 5 018, 57 лв.
главница и 395, 95 лв. лихва, и за дялово разпределение – 55, 75 лв. главница и
10, 48 лв. лихва.
Съдът е постановил исканата заповед с разпореждане от 28.12.2016 г., като
е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в
размер на 531, 45 лв., от които: 109, 62 лв. – държавна такса, както и 421, 83 лв.
– възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което
е заявил, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за
изпълнение.
В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК ищецът е предявил иск за установяване на
вземането си по исков ред.
Във връзка с принадлежността на правото на собственост на процесния
недвижим имот по делото е представено писмо от С.О., Район „Младост“. В него се
съдържат данни, че със сключен на 02.10.1992 г. договор за покупко - продажба,
апартамент № 71, находящ се в ж. к. „*******, е продаден на П.Я.П..
Видно от представения протокол от проведеното Общо събрание на
собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к. „******* от
08.06.2002 г., етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“
ЕООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в
сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са
удостоверили горното решение.
На 25.07.2002 г. е сключен договор № 2644 между „Т.С.“ ЕООД и етажната
собственост с адрес: в гр. София, ж. к. „*******, по силата на който
дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за
регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и
предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за
консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация
от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.
Пред СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“
ЕАД – възложител и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
По делото е допусната и изслушана съдебно-техническа експертиза,
изготвена от вещото лице инж. В.Т.. От заключението й се установява, че
стойността на реално потребената топлина енергия в имота възлиза на сумата от
4 812, 09 лв., формирана като фактурираната по прогнозни стойности сума за
периода в размер на 4 845, 50 лв. е намалена със сумата за връщане от
изравнителни сметки в размер на 33, 41 лв., в която сума не са включени
предишни неплатени просрочени суми и лихви по тях. Дялово разпределение през
исковия период е извършвано от „Т.С.“ ЕООД при спазване на действащата
нормативна уредба.
От заключението на съдебно - счетоводната експертиза, изготвена от вещото
лице А.Т., се установява, че към момента на извършване на проверката от нея
през 2017 г. няма данни за осъществени плащания на претендираните в процеса
суми. Вещото лице е установило, че в информационната система на ищеца е
отразена начислена сума по фактури в общ размер на 4 845, 56 лв. и дължима
сума за периода в размер на 5 074, 32 лв., в т.ч. такса за дялово
разпределение в размер на 55, 75 лв. Законната лихва върху главницата е
изчислена на сумата 406, 43 лв., в т.ч. мораторната лихва върху главницата за
дялово разпределение в размер на 10, 48 лв.
Съгласно решение от 18.06.2014 г. по гр.д. № 19399/2013 г. на СРС, I ГО, 118 състав, представено с обезличенни данни, е
отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу П. Я. П. иск за признаване на
установено, че същият дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 2 975, 45 лв.,
представляваща цена на незаплатена топлинна енергия за периода м.06.2011 г. –
м.04.2012 г. за топлоснабден имот: апартамент № 47, находящ се в гр. София,
ж.к. „*******, ведно със законната лихва от 28.01.2013 г. до окончателното
плащане, и на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 317, 06 лв., представляваща лихва за забава за периода
31.07.2011 г. – 15.01.2013 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 1822/2013 г. на СРС, 89 състав.
По делото е представено и решение № I-42-12 от 04.03.2015 г. по гр.д. № 50340/2014 г.
на СРС, I ГО, 42
състав, с обезличенни данни, е признато за установено по предявения от „Т.С.“
ЕАД срещу П. Я. П., че последният дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 2 552, 38
лв., представляваща цена на незаплатена топлинна енергия за периода м.06.2012
г. – м.04.2013 г., ведно със законната лихва от 03.07.2014 г. до окончателното
плащане, и на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 380, 23 лв., представляваща лихва за забава за периода 31.07.2012
г. – 12.06.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 36274/2014 г. на СРС, 42 състав.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е
неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в
рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи
със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в
§ 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща през исковия период м.05.2014 г.
– м.04.2016 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енергия.
Относно съдържанието на това понятие е налице практика на ВКС,
постановена по реда на чл.290 ГПК – решение № 221 от 11.07.2011 г. по т. д. №
5/2010 г. на ВКС, ТК, І ГО; решение № 507 от 22.01.2013 г. по гр. д. №
1557/2011 г. на ВКС, ГО, ІV ГО; решение № 35/21.02.2014 г. по гр. д. №
3184/2013 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО и др. Съгласно разяснения, дадени с посочената
съдебна практика, собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот,
под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на
отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на
сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна
енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им
приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на
етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде
всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен
за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е
разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ
преди ДВ, бр.54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
За установяване наличието на облигационна връзка между страните и
качеството на ответника на клиент на топлинна енергия ищецът е представил единствено
писмо от С.О., в което се съдържат данни за сключен договор за покупко - продажба
на процесния имот. Самият договор обаче не е представен. Само въз основа на представеното
писмо от С.О. не би могъл да се направи обоснован извод относно принадлежността
на правото на собственост на процесния имот за заявения в исковата молба
период. Също така въз основа на съставените от ищеца и вписани в счетоводството
му фактури не би могло да се направи обоснован извод относно качеството на
ответника на клиент на топлинна енергия през исковия период. Същевременно това
обстоятелство е спорно между страните, доколкото своевременно с депозирания по
делото писмен отговор ответникът е оспорил качеството си собственик на
процесния недвижим имот и съответно качеството си на клиент на топлинна
енергия. Ето защо следва да се приеме, че ищецът не е изпълнил
доказателствената си тежест да проведе пълно и главно доказване на обстоятелството,
че ответникът е собственик или вещен ползвател на топлоснабдения имот през
исковия период. Това от своя страна налага извода, че ответникът няма качеството на клиент на топлинна
енергия през исковия период.
След като ищецът не е доказал, че ответникът е надлежно пасивно
материалноправно легитимиран да отговаря по предявените срещу него искове, същите
се явяват неоснователни.
Този извод не се променя от ангажираните по делото съдебни решения,
обсъдени по – горе. Същите са представени в препис с обезличенни данни, поради
което не може да се направи категоричен извод относно лицето, което е участвало
като ответник в развилите се искови производство, както и не са ангажирани
доказателства представените решения да са влезли в сила. Независимо от това следва
да се отбележи, че дори същите да са придобили стабилитет, то съгласно чл.298,
ал.1 ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на
същото основание. Решението от 18.06.2014 г. се отнася за различен от процесния
недвижим имот, а решението от 04.03.2015 г. обхваща предходен спрямо
разглеждания период и съответно не формира сила на пресъдено нещо относно
подлежащите на доказване в настоящото производство факти.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение
следва да се потвърди.
По разноските
по производството:
На ответника по жалбата следва да се присъди, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 750 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на страната във въззивното производство.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 270124 от 16.11.2017 г., постановено по гр. д. № 15102/2017 г., по описа на СРС, II ГО, 71 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес ***, да заплати
на П.Я.П., ЕГН **********, с адрес: *** и съдебен адрес ***, партер, офис № 1 –
адв. Р.Н., на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 750 (седемстотин и
петдесет) лв. разноски пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.