Р Е Ш Е Н И Е
гр. София,
19.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 4256 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 19.02.2020 г.,
постановено по гр. д. № 65966/2019 г., по описа
на СРС, ГО, 62-ри състав, е осъдено „Застрахователно дружество Е.И.“ АД да
заплати на ищеца „А.“ ООД сумата от 443,28 лева, ведно със законната лихва,
считано от 15.11.2019 г. до датата на изплащане, както и сумата от 810 лева –
разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ответника „Застрахователно дружество Е.И.“ АД, в която се излагат
доводи за неговата неправилност, необоснованост и незаконосъобразност. Сочи се,
че районният съд не е обосновал изводите си за основателност на исковата
претенция и не се е произнесъл по нито едно от направените от ответното
дружество възражения. Намира се, че процесното застрахователно събитие
представлява изрично изключен риск с оглед чл. 4, ал. 1, т. 31 от ОУ, а именно
застраховката „Каско на МПС“ не покрива никакви щети, настъпили при
експлоатация на МПС, което не е преминало годишен технически преглед. Счита се,
че неправилно СРС е уважил иска до пълния предявен размер, въпреки че съгласно
представената по делото фактура вредите възлизат на сумата от 266 лева. Поради
което се отправя искане за отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на
предявените искове като неоснователни, евентуално недоказани по размер.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „А.“ ЕООД,
в който се излагат съображения за неоснователност на същата и се отправя искане
за потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд,
съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна
проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната
част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното
решение за валидно, допустимо и правилно. Във връзка с доводите на
жалбоподателя е необходимо да се изложи следното:
Предявен
за разглеждане е иск с правно основание чл. 405 от КЗ.
За основателността на
иска с правно основание чл.
405, ал. 1 от КЗ в тежест на ищеца е да докаже възникване на валидно
застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка;
настъпване в срока на застрахователно покритие на застрахователно събитие, за
което застрахователят носи риска, причинна връзка между това събитие и
настъпилите вреди, размер на вредите. При доказване на горните факти, в тежест
на ответника е да докаже правопогасяващите претендираното от ищеца вземане
факти.
В процесния случай от приетите по делото доказателства – застрахователна
полица № 00500100171550 от 16.09.2016 г., се установява, че към датата на
процесното ПТП между страните е съществувало правоотношение по имуществена
застраховка „Каско“ за товарен автомобил марка „Фолксваген“,
модел „Тигуан“, с рег. № ******. Съгласно раздел I „Общи положения“, чл. 3, ал. 1, т. 11 от Общите условия за застраховка
„Каско на МПС“ на „Застрахователно дружество Е.И.“ АД,
застрахователят покрива риска пътнотранспортно произшествие, включително щети,
нанесени на паркирано МПС, вследствие на ПТП. Доводи във връзка с това обстоятелство не са релевирани от страните във
въззивното производство. Его защо и с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК този
въпрос е извън пределите на въззивния контрол.
Между
страните не се спори също така, че във връзка с настъпило на 16.11.2016 г. ПТП
при ответното дружество е било заведена щета № ********** от 17.11.2016 г., по
която последното е отказало изплащането на застрахователно обезщетение на
основание чл. 4, ал. 1, т. 31 от Общите му условия – застраховката не покрива
щети, причинени вследствие на експлоатация на МПС, което не е преминало през
валиден годишен технически преглед. Застрахованият е уведомен за отказа по
процесната щета с уведомление изх. № РК – 014-22943/3 от 06.12.2016 г.
От
заключението на вещото лице по изслушаната пред
СРС САвТЕ, което настоящият състав намира за обективно и компетентно изготвено,
се установява, че обстоятелствата, при които е настъпило произшествието,
отразени в декларация за щета от 17.11.2016 г., са следните: на 16.11.2016 г.
около 10:30 часа, товарен автомобил марка „Фолксваген“, модел „Тигуан“,
с рег. № ******, се движи по бул. „Цариградско шосе“, където от движещото се
отпред МПС отхвръква камък, който уврежда челното стъкло на превозното
средство, като видимите щети по процесното МПС, отразени в декларацията, са
„предно стъкло“. Според експертът от така представения механизъм на ПТП,
сравнението на щетите в описа на застрахователя и отразените в декларация за
щета от 17.11.2016 г. видими увреждания, се налага извод, че щетите по товарния
автомобил се намират в пряка и причинно-следствена връзка с настъпилото на
16.11.2016 г. произшествие в гр. София. Вещото лице е изчислило, че стойността,
необходима за възстановяване на товарния автомобил, изчислена на база средни
пазарни цени към датата на ПТП, е в размер на сумата от 443,28 лева.
Основният според между
страните въпрос по делото е свързан с това, налице ли е основание за
застрахователя да откаже изплащането на претендираното от застрахования
застрахователно обезщетение, респ. размерът на същото.
Правото на
застрахователя да откаже плащане на застрахователното обезщетение е уредено в
нормата на чл. 408, ал. 1 от КЗ само: 1. при умишлено причиняване на
застрахователното събитие от лице, което има право да получи застрахователното
обезщетение; 2. при умишлено причиняване на застрахователното събитие от
застраховащия с цел получаване на застрахователното обезщетение от друго лице;
3. при неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на
застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е
предвидено в закон или в застрахователния договор и е довело до възникване на
застрахователното събитие; 4. в други случаи, предвидени със закон.
Съгласно разпоредбата
на чл. 408, ал. 1, т. 3 от КЗ, застрахователят може да откаже
плащане на застрахователно обезщетение при неизпълнение на задължение по
застрахователния договор, което е значително с оглед интереса на застрахователя
и е било предвидено в закон или в застрахователния договор, което обаче е
обусловено от установяването на причинна връзка между неизпълнението на
задължението и настъпилото застрахователно събитие, съответно препятстване на
доказването на обстоятелствата, при които е настъпило, респективно възможността
да бъдат предотвратени вредите от същото /така по чл. 211 от КЗ (отм.);
в решение № 49/29.07.2013 г. по т. д. № 840/2012 г. по описа на ВКС, Т. К., І
Т. О., която практика съответства на нормата на чл. 408, ал.
1, т. 3 от КЗ/.
Настоящият съдебен
състав намира, че в процесния случай не се установява нито една от предвидените
в чл. 408 от КЗ предпоставки, даващи правото на застрахователя да откаже
плащане на застрахователното обезщетение, включително не се установяват
сочените от ответното дружество основания за отказ, предвидени в чл. 4, ал. 1,
т. 31 от Общите му условия, а именно застраховката не покрива щети, причинени
вследствие на експлоатация на МПС, което не е преминало през валиден годишен
технически преглед. Това е така, тъй като обикновено при годишен технически
преглед се извършва проверка на ходовата
част, спирачната уредба, светлинната уредба, хидравличната система и външен
оглед на МПС. Само по себе си обстоятелството, че към
момента на настъпване на ПТП за застрахованото МПС не са представени
доказателства същото да е преминало през валиден годишен технически преглед не
може да обоснове отказ за плащане на застрахователно обезщетение, доколкото
между факта, че автомобилът не е преминал технически
преглед и настъпването на щетата за
застрахованото имущество не съществува възможна причинност. А дори и да е
съществувала, то наличието й не е доказано от ответното дружество, в чиято
тежест е установяването на това обстоятелство.
При съдебно предявена
претенция за заплащане на застрахователно обезщетение съдът следва да определи
застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента
на настъпване на застрахователното събитие, както предвижда и отмененият, и
новият Кодекс за застраховането. Обезщетението трябва да бъде равно на размера
на вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие, като не може да
надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична
увреда/ стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която
вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество,
съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид,
в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други.
В случая от заключението на приетата в първоинстанционното производство
автотехническа експертиза се установява, че стойността, необходима за
възстановяване на товарния автомобил, изчислена на база средни пазарни цени към
датата на ПТП, е в размер на сумата от 443,28 лева. Поради което, ирелевантно е
обстоятелството, че от представената от ищеца фактура вредите възлизат на
сумата от 266 лева, доколкото по делото липсват доводи и доказателства за това
така посочената сума да е била действително заплатена. Така, при кредитиране
заключението на вещото лице, обезщетението следва да бъде определено по
възстановителната стойност от 443,28 лева, до който размер искът се явява
основателен и доказан.
Предвид изложеното,
поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС –
потвърдено като правилно и законосъобразно.
По
аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК и
с оглед цената на иска по процесното търговско дело, въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски
има единствено ищецът – въззиваем. Същият е поискал присъждането на такива и е
представил доказателства за извършването им. Ето защо, на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК „Застрахователно дружество Е.И.“ АД следва да бъде осъдено да заплати
на „А.“ ЕООД направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на сума от 360 лева с включен ДДС – заплатено
адвокатско възнаграждение.
Предвид
своевременно наведеното от въззивника възражение за прекомерност на
претендираното от „А.“ ЕООД адвокатско възнаграждение съставът на СГС намира,
че същото се явява неоснователно, доколкото заявеното от ищеца адвокатско
възнаграждение е съответно на минималното такова, уредено в
Наредба № 1/2004 г., при съобразяване начисления върху последното ДДС.
Воден
от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от
19.02.2020 г., постановено по гр. д. № 65966/2019
г., по описа на СРС, ГО, 62-ри състав.
ОСЪЖДА
„Застрахователно
дружество Е.И.“ АД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на „А.“ ЕООД, с ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, във вр.
с чл. 273 от ГПК сумата от 360 лева - разноски във въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.