Р Е Ш Е Н И Е
№ 15.04.2021 г. гр. С.З.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД С.З. ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На
седемнадесети март
2021 година
В открито заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РУМЯНА
БОНЧЕВА
Членове: 1. ИВАНЕЛА КАРАДЖОВА
2.
ТРИФОН МИНЧЕВ
СЕКРЕТАР:
Даниела Калчева,
Като
разгледа докладваното от съдията Минчев в.търг.д. № 1603 по описа за 2020
год., за да се произнесе съобрази:
Производството е на основание чл. 258 от ГПК.
Производството е образувано по въззивна
жалба на „Е.М.“ ЕООД против решение № 42/14.08.2020 г., постановено по гр.д. №
7/2019 г. по описа на Районен съд – Г., с което е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр.чл.415, ал.1 ГПК, вр.
чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, за установяване със сила на присъдено нещо, че в
полза на „Е.М." ЕООД съществува вземане към Д.Н. П., за което е издадена
заповед за изпълненние, на осн.
чл.410 от ГПК, по ч.гр.д. № 624/2018г. на РС – Г., а именно: за сумата от 12
314, 31 лв. - сбор от вноските по главницата за 5-годишния период преди
подаване на заявлението – от м.август 2013г. до м.август 2018г., които са
непогасени по давност и в размера им съгласно погасителния план, ведно със
законната лихва върху тази главница, от подаване на заявлението до
окончателното й погасяване; за сумата от 1877, 68 лв., представляваща
възнаградителна лихва за тригодишния период преди подаване на заявлението,
дължима съгласно погасителния план, а именно за периода от 22.08.2015г. до
06.08.2018г.
Във въззивната жалба са
наведени доводи за незаконосъобразност на съдебното решение, като са изложени
подробни съображения в тази връзка. Посочена е коментирана съдебна практика.
Постъпил е писмен отговор, с
който въззиваемия взема становище, че жалбата е
неоснователна, а решението правилно и законосъобразно. Счита, че посочената
съдебна практика във въззивната жалба е неотносима
към спора. Прави искане да се потвърди
обжалваното решение.
Окръжен съд – гр. С.З., в
настоящият си състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и
въззивното производства, УСТАНОВИ:
Между страните не се спори,
че същите – цедентът и ответникът са били в договорни
отношения по договор за потребителски кредит от 06.08.2008 г., че сумата по
кредита е била реално предоставена на ответника /20 000,00 лв./ като съгласно
договора с 4 266,10лв. е било рефинансирано предходно задължение, а
15 300,00 лв. са били дадени в брой на ответника, също, че ответникът е
спрял плащанията през м. май
Представени и приети са Договор
за потребителски кредит № FL439239 от 01.08.2008г. и погасителен план към него,
платежен документ – бордеро № 2241987 от 06.08.2008г., извлечение от
счетоводните книги на „Ю.Б.“ АД, - справка по чл.366 от ГПК от 18.12.2008г.,
договор за цесия от 18.01.2016г.
Представени са също по
делото: договор за цесия от 18.01.2016г., потвърждение за договор за цесия от
18.01.2016г., приложение № 4 към потвърждение за договор за цесия от
18.01.2016г., пълномощни, уведомление за цесия.
Приложено е частно
гражданско дело № 624/2018 г. по описа на Г. районен съд, по което на основание
чл. 410 от ГПК съдът е издал заповед за
изпълнение № 390/26.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение, за сумата
12314,31 лв. - главница по предоставен кредит; за сумата 3370,67 лв. Възнаградителна лихва върху главницата за периода от
06.07.2014г. до 06.08.2018г. и законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението в съда -
30.08.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 313, 70 лева
- разноски по делото за държавна такса, а така също и адвокатско възнаграждение
в размер на 1200,66 лева.
Предвид установеното от фактическа страна,
съдът прави следните правни изводи:
При констатираната допустимост на жалбата,
съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
В
конкретния случай спорният момент по делото е дали преди неговото образуване,
ответника е бил надлежно уведомен за извършената цесия. В случая ищецът твърди,
че уведомяването за извършената цесия е направено заедно с исковата молба.
Исковата молба е връчена на назначения на ответника особен представител.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, задължение на цедента е да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне
за вземането, което уведомяване има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало
от правоотношение между длъжника и стария кредитор /цедента/,
законодателят е въвел изискването именно старият кредитор да съобщи за
прехвърляне на вземането. Логично законодателят е счел, че само това
уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника и ще обезпечи точното
изпълнение на задълженията му – спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на
чл. 75, ал. 1 от ЗЗД. Правно релевантно за
действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цеденета /стария кредитор/, но не и съобщението, извършено
от цесионера /новия кредитор/.
Съгласно
практиката на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, материализирана в Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. №
12/2009 г. на ІІ т. о. и Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г.
на І ТО, уведомление, изходящо от цедента, но
приложено към исковата молба на цесионера и
достигнало до длъжника с получаването на същата, съставлява надлежно съобщаване
на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, прил. първо
от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Обстоятелствата по
настоящия казус, обаче, са различни от посочената по-горе практика на ВКС.
Дори и съдът да приеме упълномощаването за изрично, то
не е налице надлежно уведомяване на длъжника. Няма доказателства по делото,
длъжникът да надлежно уведомен за
цесията. Ответникът по настоящото дело е представляван от назначен особен
представител по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, без самият ответник
да е получил лично копие от исковата молба и от уведомлението /при условие, че
се приеме, че изхожда от надлежно упълномощена страна/ за извършената цесия, т.
е. не е спазено изискването на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД – цесията не е породила
действие в отношенията между новия кредитор и длъжника.
Процесуалното представителство може да произтича от
закона /в случаите на изрично уредено законно представителство/ или от договор,
а представителството чрез особен представител, макар и регламентирано от
специална правна норма /чл. 47, ал. 6 от ГПК/, не е законово, тъй
като произтича от акт на съда, при осъществяване на определените за това
предпоставки – в т. см. т. 6 от ТР №/06.11.2013 г. по тълк.
д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК/. Назначеният от съда особен представител не
упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява / т.
см. т. 7 от ТР6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г.
на ВКС, ОСГТК/, от което следва, че особеният представител не е нито законов,
нито договорен представител и не може да приема адресирани до представляваното
лице /в случая ответника/ материално-правни изявления по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за сключения договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, а и след като особеният
представител не е осъществил контакти с ответника, то последният като длъжник
не може да се счита за уведомен за цесията чрез особения представител.
При тези данни следва, че извършеното с Договор за
цесия от
18.01.2016г., прехвърляне на вземания няма
действие по отношение на длъжника – ответник, тъй като за извършеното
прехвърляне не му е съобщено по предвидения от закона ред и затова ищецът няма
качеството на кредитор на ответника.
Ето защо решението на ГРС като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено. Предвид цената на иска, в размер на 12314,31 лв.,
настоящето въззивно решение не подлежи на касационно
обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 42/14.08.2020 г.,
постановено по гр.д. № 7/2019 г. по описа на Районен съд – Г..
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.