№ 2
гр. П. 03.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕТРИЧ, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Величка Андреева
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20241230101443 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдебното производство е по реда на Глава тринадесета от ГПК.
Ищцата М. К. К., с адрес в с. М., общ. П., ЕГН **********, е предявила
искове, както следва:
- срещу ответника „И.А.М.“ АД, със седалище и адрес на управление в
гр. С., бул. „Дж. Н.“ № **, „С. ц.“, ет. *, офис **-**, ЕИК ********* – иск за
недействителност (по чл. 22 ЗПК) на сключен между тях договор за заем, както и за
присъждане (по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД) на недължимо платена сума по този
договор, а в условията на евентуалност – за нищожност (по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД)
на конкретна клауза от същата сделка, както и
- срещу ответника „Ф.Б.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в
гр. С., бул. „Дж. Н.“ № **, „С.ц.“, ет. *, офис **-**, ЕИК ******* – иск за нищожност
(по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД) на сключен между тях договор за гаранция
(поръчителство), както и за присъждане (по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД) на недължимо
платена сума по този поръчителски договор.
Ищцата пояснява, че на 28.12.2023 г. между нея (като заемополучател) и
първия ответник (като заемодател) е бил сключен Договор за паричен заем с №
4992571, като на същата дата между нея (като клиент) и втория ответник (като гарант)
е бил сключен Договор за предоставяне на гаранция (поръчителство) със същия номер.
Твърди, че договорът за поръчителството е сключен в изпълнение на чл. 4 от заемния
1
договор, при което гарантът обезпечава към заемодателя изпълнението на
задълженията по заема. Смята, че договорът за заем е недействителен, защото
противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а в условията на евентуалност – нищожна е
уговорката на чл. 4 от него, поради накърняване на добрите нрави. Счита, че и
поръчителският договор е нищожен, понеже противоречи на добрите нрави. В полза
на всеки от ответниците, въз основа на цитираните договори, е платила по 804 лв.,
които трябва да й бъдат възстановени. Претендира съдебни разноски и предлага в
полза на адвоката, който й е предоставил безплатна правна помощ в настоящото
производство, да бъде присъдено съответно възнаграждение.
И двамата ответници намират ищцовите претенции за неоснователни,
настояват за тяхното отхвърляне и за присъждане на съдебно-деловодни разходи.
Излагат доводи, че договорите, които са сключили с ищцата, са валидни и не страдат
от релевираните от нея пороци, в резултат на което платените суми по тях не трябва да
бъдат връщани.
Съдът приема следното:
1. По исковете за недействителност/нищожност на оспорваните сделки и за
нищожност на атакуваната договорна клауза от заемната сделка:
Недействителността на правните сделки е родово понятие, което обединява
всички сделки, имащи недостатък, предвиден в закона, който им пречи да произведат
юридическото действие, искано от страните по тях. Нормативната й уредба е с
разпоредби от императивен порядък. Нищожността пък е нейната най-тежка форма,
доколкото нищожната сделка изначално не поражда ефекта, към който е насочена (вж.
по-подробно по тези въпроси проф. В. Таджер, „Гражданско право на НРБ. Обща
част. Дял II“, издателство „Софи-Р“, 2001 г., стр. 454 и сл.).
С оглед диспозитивното начало в исковия граждански процес (чл. 6 във вр. с чл.
124, ал. 1 ГПК), когато е сезиран с иск за обявяване на нищожността на правна сделка
или на отделни клаузи от нея, съдът е обвързан да се произнесе само по релевирания в
исковата молба порок (съобр. Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. №
1/20 г., ОСГТК на ВКС).
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК пък дава регламентация на специален вид
недействителност, касаеща договорите за потребителски кредит (вж. Решение №
59/20.05.2024 г. по т. д. № 2695/22 г., ІІ т. о. на ВКС).
С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, са отделени за
ненуждаещи се от доказване признатите от страните обстоятелства за сключването на
процесните договори, включително и по отношение на клаузата от заемната сделка,
предвиждаща сключването на договора за гаранция.
От съдържанието на договора за заем, копие от който е приобщено към
доказателствения материал, се изясняват базисните параметри на заемното
2
правоотношение, а именно:
- главница – 5 000 лв.;
- годишен процент на разходите – 41,17 %;
- годишен лихвен процент – 35 %;
- обща стойност на плащанията, включваща главницата и договорната
лихва – 5 959,20 лв., от което следва, че размерът на самата договорна лихва е 959,20
лв.;
- погасяване – чрез 26 двуседмични погасителни вноски, разписани по
размер и падеж в самия договор;
- изчисляване на годишния процент на разходите – „ГПР е изчислен по
формулата и съгласно изискванията, съдържащи се в чл. 19 от Закона за потребителски
кредит и Приложение № 1 към него. При изчисление на ГПР са взети предвид
следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от
страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат
начислявани разходи за събиране, лихва за забава и неустойки за неизпълнение на
някое от задълженията по настоящия договор, както и други разходи, освен посочените
в настоящия договор“.
Копие от гаранционната сделка също е част от доказателствената съвкупност и
от него става ясно, че:
- вторият ответник е гарантирал към първия ответник изпълнението на
задълженията на ищеца, произтичащи от заемния договор;
- за тази услуга ищцата следва да заплати на втория ответник
възнаграждение от 4 778,80 лв., посредством 26 двуседмични вноски;
- плащането на възнаграждението на гаранта трябва да се прави към
заемодателя, за което гарантът го овластява.
От справка, направена от съда, съгласно чл. 23, ал. 6 във вр. с чл. 34, ал. 2
ЗТРРЮЛНЦ, по партидата на ответника „Ф.Б.“ ЕООД, на интернет-страницата на
Търговския регистър при Агенцията по вписванията, е видно, че неговият едноличен
собственик на капитала е другият ответник „И.А.М.“ АД.
Анализираният договор за заем разкрива признаците на такъв за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в сила от 12.05.2010
г.). Ищцата е физическо лице, за което няма данни при встъпването в кредитното
отношение да е действало при упражняването на професионална или търговска
дейност, а първият ответник е търговско дружество, част от чиято базова дейност е
кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити (заеми).
Следователно, при сключването на договора, ответникът „И.А.М.“ АД е действал в
качеството на „кредитор“, според легалната дефиниция, дадена в чл. 9, ал. 4 ЗПК, а
ищцата е имала качеството на „потребител“, съобразно легалното определение на чл.
9, ал. 3 от с. з.
3
Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за
потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина,
определен в Приложение № 1 към закона. Става въпрос за ясна императивна
разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма
за действителност на договора за потребителски кредит.
В коментирания аспект допълнително трябва да се отчете, че годишният
процент на разходите по потребителския кредит изразява общите разходи по него за
потребителя – настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК). Изчисляването му пък се извършва по
специалната формула, която също е разписана в Приложение № 1 към закона (чл. 19,
ал. 2 ЗПК).
Систематичното и телеологическото (смислово) тълкуване на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от с. з. водят до извода, че посочването в договора за
потребителски кредит само на цифровото изражение на годишния процент на
разходите не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на тези
разпоредби. Целта на нормативния текст на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да
се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които ще
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. Затова е нужно в потребителската кредитна
сделка да бъдат ясно упоменати и компонентите, съставящи годишния процент на
разходите, както и математическият алгоритъм (методиката), по който (която) тези
компоненти формират самия годишен процент на разходите (вж. в този смисъл
Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/17 г. на Окръжен съд – гр. Пловдив,
Решение № 229/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 229/18 г. на Окръжен съд – гр. Кюстендил,
Решение № 198/07.11.2019 г. по в. гр. д. № 256/19 г. на Окръжен съд – гр. Разград,
Решение № 260121/29.03.2021 г. по в. гр. д. № 110/21 г. на Окръжен съд – гр.
Пазарджик, както и Определение № 811/01.04.2024 г. по т. д. № 670/23 г., І т. о. на
ВКС).
В този контекст се налага констатацията, че договорът за заем, сключен между
ищцата и първия ответник, наистина не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
доколкото в него отсъства ясно и конкретно визиране как всъщност е бил е бил
формиран годишният процент на разходите, щом като не е уточнен конкретният начин,
по който е била получена крайната му величина. Вместо това са изложени общи
формулировки, които имат изцяло бланкетен характер.
Както беше казано, отклоненията от императива на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК имат
4
за последица недействителността на потребителския кредитен договор – чл. 22 ЗПК.
Изискването правните сделки да съответстват на добрите нрави, за да бъдат
валидни, предполага известна еквивалентност на насрещните престации на
съконтрахентите по двустранните договори. Явното несъответствие в престациите е
основание за извода, че добрите нрави са накърнени, което води до нищожност по чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД (вж. Решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/08 г., І г. о. на
ВКС, Решение № 615/15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/09 г., ІІІ г. о. на ВКС и Определение
№ 126/27.01.2014 г. по гр. д. № 903/12 г., IV г. о. на ВКС). Иначе казано, когато
съществува очевидна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената
цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. В този смисъл добрите нрави поставят предел на волята на страните
досежно уговарянето на насрещните престации.
Хипотезата, разглеждана по сегашното дело, се отнася до потребителски
паричен заем на немалка стойност (5 000 лв.) и за неособено дълъг период (52
седмици), като заемополучателят е физическо лице, встъпващо в облигационната
обвързаност, с цел задоволяване на лични нужди от парични средства, а заемодателят
е търговец, който сключва такива договори по занятие (т. е. те са част от
професионалната му търговска дейност). Възнаграждението (4 778,80 лв.), което
заемополучателят трябва да плати на гаранта за обезпечаването на заема, представлява
95,58 % от заетата сума. Гаранцията за изпълнението на задълженията на
заемополучателя се предоставя от търговско дружество, което не само е одобрено от
заемодателя, но се явява и такова, което напълно се контролира и управлява от него,
като дори той приема плащанията на възнаграждението на гаранта.
Тези характеристики на договорната връзка между ищцата и втория ответник
ясно насочват, че договорът за гаранция е натоварен с функции, излизащи извън
присъщия му ефект да обезпечи покритие на риска от неизпълнение на задълженията
на заемополучателя, срещу което последният да плати на гаранта разумна цена.
Цената, уговорена в тази връзка, не е съизмерима с риска, който носи гарантът, а
създава реални предпоставки за неоснователното му обогатяване, както и за такова на
заемодателя. Ето защо и тук се налага логичната констатация, че така пряко се
нарушава принципът на справедливостта, което означава, че гаранционната сделка е в
колизия с добрите нрави и се явява нищожна, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
В обобщение на казаното дотук трябва да се подчертае, че:
- първата от обективно (евентуално) съединените ищцови претенции,
свързани със заемния договор – за неговата недействителност по чл. 22 във вр. с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е основателна, поради което не подлежи на разглеждане по
същество втората такава, която касае нищожността на уговорката на чл. 4 от същата
сделка;
- основателен е и установителният иск, ориентиран към нищожността на
5
гаранционния договор, поради накърняване на добрите нрави.
2. По исковете за присъждане на недължимо платени суми:
Уважаването на иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е детерминирано от
кумулативното наличие на две предпоставки – 1/ предаване от ищеца и съответно
получаване от ответника на материалното благо, което е предмет на иска, и 2/ начална
липса на основание за имуществено разместване от такъв порядък (вж. Постановление
№ 1/28.05.1979 г., Пленум на ВС).
Даденото по нищожна сделка, респ. по нищожна клауза от сделка, е типичен
пример за хипотезата на неоснователно обогатяване, получила нормативна регулация в
разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД (вж. Решение № 211/26.11.2013 г. по т.д. №
1082/12 г., II т.о. на ВКС).
От приложените към исковата молба 9 броя платежни нареждания, които не са
оспорени от ответниците, е видно, че ищцата е извършила плащания към ответника
„И.А.М.“ АД в общ размер на 6 608 лв., без да е ясно какви вземания са погасявани с
тях и по кой от двата процесни договора.
При условията на чл. 190 ГПК, ответните дружества са ангажирали справки за
плащанията на ищцата по оспорваните сделки, от които се потвърждава, че общият
сбор на заплатените суми по двете сделки е 6 608 лв.
Предвид недействителността по чл. 22 ЗПК на заемния договор,
заемополучателят, съгласно чл. 23 ЗПК, дължи на заемодателя само чистата стойност
на кредита (5 000 лв.), а с оглед нищожността на договора за гаранция, на гаранта не
се дължи плащане на никакви суми. В този насока и по смисъла на чл. 162 ГПК трябва
да се приеме, че сумата от 1 608 лв., която ищцата недължимо е платила в полза на
двамата ответници, чрез първия ответник, действащ като представител на втория
ответник, следва да й бъде възстановена от тях поравно (по 804 лв.), доколкото
липсват сигурни фактически данни за друг начин на нейното разпределение помежду
им.
При това положение и двете кондикционни осъдителни искови претенции,
поставени за решаване, подлежат на уважаване.
3. По съдебните разноски:
Изходът от спора предоставя право на съдебни разноски само на ищцата (чл. 78,
ал. 1 ГПК).
Съдебно-деловодните разходи, които й се полагат, се формират от заплатените
държавни такси по уважените искове – 250 лв., за исковете срещу първия ответник,
както и 241,15 лв., за исковите претенции против второто ответно дружество.
Ищцата е получила безплатна правна помощ (по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.) в
производството пред настоящата инстанция. На адвоката, който я е предоставил – Д.
6
Д. Г. от Адвокатска колегия – гр. Л., с адрес на кантората в гр. Тр., ул. „З. Ст.“ № *, оф.
* с личен адвокатски № **********, трябва да бъдат присъдени съответни
възнаграждения (по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.). Те е нужно да се фиксират на по 400 лв.,
платими от всеки от ответниците. Определянето им е извършено от съдебния състав на
базата на действителната фактическа и правна сложност на делото и при зачитане на
принципните постановки, приети в Решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на
СЕС. Според тълкуването, дадено в този акт на общностния съд, съдилищата от
държавите-членки на Европейския съюз не са длъжни да прилагат ограничение от
националното законодателство за минимален размер на адвокатските възнаграждения,
ако този размер не кореспондира с действителната фактическа и правна сложност на
конкретното дело. А преценката на съда в подобна ситуация трябва да се концентрира
върху характеристиките на защитата, възложена по съответното дело, неговия
предмет, извършените процесуални действия в хода на производството, събраните
доказателства, броя на проведените съдебни заседания, като не следва да се пропуска,
че все пак се касае за строго квалифициран труд, полаган от лице с юридическа
правоспособност, което носи завишена отговорност за дейността си. Пренасянето на
тези критерии в полето на разглеждания казус показва, че горепосочените адвокатски
възнаграждения кореспондират напълно с проблемите, които сегашното дело поставя
от фактическа и от правна страна. В хода на съдебното производство е изготвена
подробна искова молба, която обаче е насочена към доводи за
недействителност/нищожност на процесните договори и свързаното с това недължимо
плащане на сумите по осъдителните искове. Проведено е само едно открито заседание,
в което процесуален представител на ищцата не е взел лично участие. Събрани са
единствено писмени доказателства и то в малък обем. Спорният предмет включва
имуществени притезателни права на сравнително висока материална стойност, но
разгледаната правна проблематика е с невисок интензитет на сложност, включително
по нея има трайно установена съдебна практика.
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. П. Гражданско
отделение, Трети състав
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 22 ЗПК, за недействителен Договор за
паричен заем с № 4992571/28.12.2023 г., сключен между М. К. К., с адрес в с. М.,
общ. П., ЕГН ********** (като заемополучател) и „И.А.М.“ АД, със седалище и адрес
на управление в гр. С., бул. „Дж. Н.“ № **, „С. ц.“, ет. *, офис **-**, ЕИК *********
(като заемодател), поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, за нищожен Договор
7
за предоставяне на гаранция (поръчителство) с № 4992571/28.12.2023 г., сключен
между М. К. К., с адрес в с. М., общ. П., ЕГН ********** (като клиент) и „Ф.Б.“
ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „Дж. Н.“ № **, „С.ц.“, ет. *,
офис **-**, ЕИК ******* (като гарант), поради накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „Дж.
Н.“ № **, „С. ц.“, ет. *, офис **-**, ЕИК *********, да заплати на М. К. К., с адрес в
с. М., общ. П., ЕГН **********, следните суми:
- 804 лв., на основание чл. 55, ал. 1, предл.1 от ЗЗД – представляващи
недължимо платена сума по Договор за паричен заем с № 4992571/28.12.2023 г.,
сключен между М. К. К. (като заемополучател) и „И.А.М.“ АД (като заемодател), и
- 250 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – представляващи съдебни
разноски, дължими за производството по делото.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул.
„Дж. Н.“ № **, „С.ц.“, ет. *, офис **-**, ЕИК *******, да заплати на М. К. К., с адрес
в с. М., общ. П., ЕГН **********, следните суми:
- 804 лв., на основание чл. 55, ал. 1, предл.1 от ЗЗД – представляващи
недължимо платена сума по Договор за предоставяне на гаранция (поръчителство) с №
4992571/28.12.2023 г., сключен между М. К. К. (като клиент) и „Ф.Б.“ ЕООД (като
гарант/поръчител), и
- 241,15 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – представляващи съдебни
разноски, дължими за производството по делото.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „Дж.
Н.“ № **, „С. ц.“, ет. *, офис **-**, ЕИК *********, да заплати на адвокат Д. Д. Г. от
Адвокатска колегия – гр. Л., с адрес на кантората в гр. Тр., ул. „З. Ст.“ № *, оф. * с
личен адвокатски № **********, сумата от 400 лв., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. –
представляващи възнаграждение за безплатната правна помощ, която последният е
оказал на ищцовата страна по делото.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул.
„Дж. Н.“ № **, „С.ц.“, ет. *, офис ** – **, ЕИК *********, да заплати на адвокат Д.
Д. Г. от Адвокатска колегия – гр. Л., с адрес на кантората в гр. Тр., ул. „З. Ст.“ № *, оф.
* с личен адвокатски № **********, сумата от 400 лв., на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв. – представляващи възнаграждение за безплатната правна помощ, която
последният е оказал на ищцовата страна по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр. Бл.
8
в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба, която се подава
чрез Районен съд – гр. П.
Съдия при Районен съд – Петрич: _______________________
9