Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 03.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на девети октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с.
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №1810 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника „О.б.б.“ АД срещу решение от 04.11.2019 г., поправено с решение от
27.12.2019 г., по гр.д. №6967/2018 г. по описа на СРС, 24 състав, с което
жалбоподателят е осъден да заплати на Г.Г.Х. на основание чл.57 ЗПУПС отм.
сумата от 3143,95 лв., представляваща стойността на три на брой неразрешени от
ищеца платежни операции, от която сумата от: 1. 2972,85 лв., представляваща стойността
на неразрешени платежни операции, извършени на 14.09.2016 г., осъществени с
кредитна карта, издадена от ответната банка, ведно със законната лихва от
06.10.2016 г. до окончателното изплащане на сумата; 2. 30,00 лв. - такса за
преиздаване на кредитна карта, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното изплащане; 3. 141,10 лв. -
заплатена договорна лихва във връзка с неразрешените платежни операции за
периода мес.10.2016 г. - мес.02.2017 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното изплащане, както и разноски по
делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е недопустимо – първоинстанционният съд се е произнесъл свръхпетитум,
евентуално - неправилно, постановено в противоречие на материалния закон,
съдопроизводствените правила и е необосновано. Сочи, че неправилно СРС е приел,
че не са налице предпоставките за освобождаването му от отговорност на
основание чл.58 ал.2 ЗПУПС отм., тъй като ищецът е действал при условията на
груба небрежност. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
лихва за забава се дължи от датата на извършване на транзакциите, както и че заплатената
от ищеца лихва за забава е в размер на сумата от 121,45 лв. Твърди също, че
ищецът дължи заплатената такса за преиздаване на кредитната карта. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли
изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Г.Г.Х. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли
обжалваното решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически
и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но частично неправилно по
следните съображения:
Производството по
гр.д. №6967/2018 г. по описа на СРС, 24 състав, е образувано по искова молба от
Г.Г.Х., с която срещу „О.б.б.“ АД са предявени кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл.57 ал.1 ЗПУПС отм., чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за сумата от 2972,85 лв., представляваща дължима и невъзстановена от
банката сума за извършени на 14.09.2016 г. неразрешени 3 бр. транзакции с
кредитна карта „VISA”, ведно
със законната лихва, считано от 06.10.2016 г. до окончателното изплащане, за
сумата от 30,00 лв., представляваща недължимо платена такса за преиздаване на
кредитна карта „VISA”, ведно
със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното изплащане, и за сумата от 141,10 лв., представляваща недължимо
платени лихви за забава, начислени върху отнетите от картата му суми за периода
мес.10.2016 г. - мес.02.2017 г., ведно със законната лихва, считано от датата
на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане.
Ответникът в срока за
отговор по чл.131 ГПК оспорва предявените искове. Твърди, че ищецът не е
изпълнил задълженията си по договора, както и че е допуснал груба небрежност по
чл.58 ал.2 ЗПУПС отм.
По въззивната
жалба в частта на иска с правно основание чл.57 ал.1 ЗПУПС отм. за сумата от
2972,85 лв., представляваща дължима и невъзстановена от банката сума за
извършени на 14.09.2016 г. неразрешени 3 бр. транзакции с кредитна карта „VISA”, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.10.2016
г.:
Неоснователни са твърденията на въззивника, че е
налице произнасяне на свърхпетитум от първоинстанционния съд. С постановеното
от СРС решение, предмет на настоящето въззивно производство, поправено с
решението от 27.12.2019 г., неправилно постановено по реда на чл.250 ГПК, но
произвело целения краен резултат, искът по чл.57 ЗПУПС отм. за стойността на
неразрешените платежни операции, извършени на 14.09.2016 г., осъществени с
кредитна карта, издадена от ответната банка, е уважен до размера на
сумата от 2972,85 лв. или за пълния му предявен размер, т.е. не е налице
свръхпетитум.
В тази част решението е и правилно, като
въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
По делото
не е спорно наличието на сочените от ищеца договорни отношения по договор за
международна кредитна карта „VISA”, както и извършването на сочените транзакции.
Спорът е съсредоточен върху обстоятелството дали са налице предпоставките за
възстановяване стойността на неразрешените платежни операции, респ. дали са
налице предпоставките за изключване на отговорността на банката, тъй като
платецът е действал при условията на груба небрежност.
Разпоредбата на чл.57
ал.1 ЗПУПС отм. предвижда в случай на неразрешена платежна операция доставчикът
на платежни услуги на платеца да му възстановява незабавно стойността на
неразрешената платежна операция и когато е необходимо да възстановява
платежната сметка на платеца в състоянието, в което тя би се намирала преди
изпълнението на неразрешената платежна операция. Според легалната дефиниция в
чл.51 ал.1 ЗПУПС отм. платежната операция е разрешена, ако платецът я е наредил
или е дал съгласие за изпълнението и. При липса на съгласие платежната операция
е неразрешена.
При анализа
на разпоредбите на чл.57, чл.58 ал.1 и ал.2 ЗПУПС отм. се налага изводът, че по
правило банката-издател отговаря пред платеца /клиента/ в размер на стойността
на неразрешената банкова операция – чл.57 ЗПУПС отм., освен ако последният е
допуснал небрежност при използване на платежния инструмент. Нормата е
проявление на принципа на уреждане на взаимоотношенията с оглед на правилата на
риска и на икономическия по-силния субект. При допусната от платеца небрежност
отговорността на банката зависи от вида на проявената вина, а именно при
допусната лека небрежност е ограничена до максимален размер от 300,00 лв.
/чл.58 ал.1 ЗПУПС отм./ или е изключена при условията при допусната груба
небрежност или умисъл – чл.58 ал.2 ЗПУПС отм. Този принцип важи във всички
случаи на извършване на платежни операции, вкл. и чрез интернет, като
отговорността на банката би могла да бъде ограничена и при платежен инструмент
с откраднати персонифициращи данни, когато това се дължи на допусната от
платеца /ползвателя на системата за електронно банкиране/ небрежност. По
правилото на чл.57 ал.1 ЗПУПС отм. банката възстановява стойността на
неразрешената операция, именно защото платецът не е проявил небрежност при
използване на платежния инструмент. В останалите случаи според вида на
проявената вина се прилагат разпоредбите на ал. 1 или ал. 2 ЗПУПС.
Нормата на чл.56 ал.1 ЗПУПС отм. предвижда, че когато ползвателят на платежна услуга
твърди, че не е разрешавал изпълнението на платежна операция или че е налице
неточно изпълнена платежна операция, доставчикът на платежната услуга да носи
доказателствената тежест при установяване автентичността на платежната
операция, нейното точно регистриране, осчетоводяването, както и за това, че
операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък. Разпоредбата на чл.57 ал.3 ЗПУПС отм. предвижда, че когато ползвателят на
платежна услуга твърди, че не е разрешавал платежна операция, регистрираното от
доставчика на платежни услуги използване на платежен инструмент не е достатъчно
доказателство, че платежната операция е била разрешена от платеца или че
платецът е действал чрез измама, или че умишлено или при груба небрежност не е
изпълнил някое от задълженията си по чл.53
ЗПУПС отм. Тази задължения включват уведомяване на банката при неоторизирана
употреба незабавно след узнаването, както и предприемането от страна на клиента
на всички „разумни действия” за запазване на неговите персонализирани защитни
характеристики. Неизпълнението на тези задължения - умишлено или при груба
небрежност, като и при неопазване на персонализираните защитни характеристики
на платежния инструмент, влече отговорността на платеца за всички или част от
загубите – чл.58 ал.1 и ал.2 ЗПУПС
отм.
С оглед
правилата за разпределяне на доказателствената тежест, в тежест на ответника е
да установи, че ищецът е проявил умисъл или груба небрежност при неизпълнение
на задълженията си по договора, както и че е налице причинна връзка между
претърпените загуби и поведението на ищеца. Грубата небрежност изисква да не са
положени и най-малките усилия, и най-малката грижа за съхраняване на картата,
както и за използването и. В случая няма доказателства за такова поведение на
ищеца. Безспорно е, че ищецът не е регистрирал картата за предоставената от
банката услуга „3D
Secure”, както и че се е отказал от
ползване на мониторинг от страна на банката, но тази защита не е била
задължителна.
Ето защо, не са налице основанията по чл.58
ал.2 ЗПУПС отм. за
отпадане на отговорността на банката.
Падежът на задължението на банката да възстанови по
сметката на ищеца процесната сума настъпва след приключване на процедурата по
чл.56 ЗПУПС отм., но не по-късно от 21 дни след получаване на уведомлението по чл.55 ЗПУПС отм. /чл.57 ал.2 ЗПУПС отм./. В случая ищецът е
уведомил банката на
14.09.2016 г. и 21-дневният срок е изтекъл на 05.10.2016 г., а считано от следващия ден - 06.10.2016 г. ответникът е изпаднал в забава за плащане, от която дата и СРС е присъдил законната лихва.
Поради
изложеното и съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло в тази му част.
По
въззивната жалба в частта на иска с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за
сумата от 141,10 лв. - заплатена лихва за забава във връзка с неразрешените
платежни операции за периода мес.10.2016 г. - мес.02.2017 г.:
В тази част решението е частично неправилно поради следното:
Предявеният иск е с правно основание
чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД – за връщане на
платена без основание лихва за забава по договора за кредитна карта.
В
доказателствена тежест на ищеца по иск на някое от трите правни основания е да
установи настъпването на факта на плащане, а в доказателствена тежест на
ответника - доказването на съществуване на основание да го получи, съответно да
задържи извършеното плащане.
От
приетото по делото заключение на ССчЕ, което настоящият съдебен състав
кредитира напълно, се установява, че ищецът е заплатил лихва за забава,
начислена върху отнетата от картовата му сметка сума в размер на 2972,85 лв. за
периода 14.09.2016 г. - 28.02.2017 г. в общ размер на сумата от 121,45 лв. за
периода мес.10.2016 г. - мес.02.2017 г., до който размер и предявеният иск е
основателен.
Поради
изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
уважен искът за лихва за забава за разликата над сумата от 121,45 лв. до пълния
присъден размер от 141,10 лв., но при правилната правна квалификация – чл.55
ал.1 пр.1 ЗЗД.
По
въззивната жалба в частта на иска с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата от 30,00 лв., представляваща
недължимо платена такса за преиздаване на кредитна карта „VISA”:
В тази част решението е правилно, но при правилната правна квалификация – чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, поради следните съображения:
Предявеният иск е с правно основание
чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД – за връщане на
платена без основание такса за преиздаване на кредитна карта.
В доказателствена
тежест на ищеца по иск на някое от трите правни основания е да установи
настъпването на факта на плащане, а в доказателствена тежест на ответника -
доказването на съществуване на основание да го получи, съответно да задържи
извършеното плащане.
По делото
не е спорно, а и се установява от приетото по делото заключение на ССчЕ, което
настоящият съдебен състав кредитира напълно, че на 10.10.2016 г. банката е
начислила такса за преиздаване на кредитна карта поради кражба/загуба в размер
на сумата от 30,00 лв., която такса не е възстановена на ищеца.
Съгласно
представената по делото Тарифа за таксите и комисионите за физически лица,
събирани от ответната банка, за преиздаване на международна кредитна карта „VISA” с неизтекъл срок на валидност /загуба, увреждане/ се дължи такса в
размер на сумата от 30,00 лв.
При тези
данни и с оглед на събраните по делото доказателства, настоящият въззивен
състав намира, че ответникът не доказа наличието на валидно основание за
получаване на заплатената от ищеца такса за преиздаване на кредитната карта,
доколкото не е налице нито едно от основанията за начисляването и, предвидени в
описаната по-горе тарифа – процесната кредитна карта нито е изгубена, нито е
налице увреждането и.
Поради
изложеното, обжалваното решение следва да бъде потвърдено в тази му част, но
при правилната правна квалификация – чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД.
По
разноските:
Решението
следва да бъде отменено и в частта, в която на ищеца са присъдени разноски за
разликата над сумата от 1131,79 лв.
С оглед
изхода на делото и направеното искане на ответника на основание чл.78 ал.3 и
ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство в
размер на сумата от 1,25 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение и на
основание чл.78 ал.1 ГПК разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 0,39 лв., представляваща държавна такса.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №263904/04.11.2019
г., поправено с решение №309534/27.12.2019 г., постановено по гр.д. №6967/2018
г. по описа на СРС, ГО, 24 състав, в
частта, в която е уважен предявеният от Г.Г.Х., ЕГН **********,
адрес: ***, срещу „О.б.б.“ АД, ЕИК *******, седалище и адрес на
управление:***, осъдителен иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за
разликата над сумата от 3124,30 лв. до пълния присъден размер от 3143,95 лв.,
от която за разликата над сумата от 121,45 лв. до пълния присъден размер от 141,10
лв. - заплатена договорна лихва във връзка с неразрешените платежни операции за
периода мес.10.2016 г. - мес.02.2017 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното изплащане, и в частта, в
която „О.б.б.“ АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, е
осъдена да заплати на Г.Г.Х., ЕГН **********, адрес: ***, на основание
чл.78 ал.1 ГПК разноски в първоинстанционното призводство за разликата над
сумата от 1131,79 лв., и вместо него
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г.Г.Х., ЕГН **********, адрес: ***,
срещу „О.б.б.“ АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, осъдителен иск с
правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за разликата над сумата от 3124,30 лв. до
пълния присъден размер от 3143,95 лв., от която за разликата над сумата от
121,45 лв. до пълния присъден размер от 141,10 лв. - заплатена договорна лихва
във връзка с неразрешените платежни операции за периода мес.10.2016 г. -
мес.02.2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението
в останалата част и при правилна правна квалификация на исковете с правно
основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата от 121,45 лв., представляваща заплатена договорна лихва във връзка с
неразрешените платежни операции за периода мес.10.2016 г. - мес.02.2017 г. и за
сумата от 30,00 лв., представляваща такса за преиздаване на кредитна карта.
ОСЪЖДА Г.Г.Х., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „О.б.б.“
АД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78
ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 1,25 лв., представляваща разноски в първоинстанционното
производство и на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 0,39 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.