О П Р Е Д Е Л Е Н
И Е № 19
Гр.Видин
25.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД - ВИДИН гражданско
ОТДЕЛЕНИЕ
на
....................................февруари две хиляди и двадесет и първа година
в
закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А.П.
ЧЛЕНОВЕ: Г.Й.
Д.В.
Секретар
..........................................
като
разгледа докладваното от съдията Й. ч.гр.д
№90 по описа за 2021 година и за
да се произнесе съобрази следното:
Производство по реда на Чл.413 ал.1 ГПК
във връзка с Глава 21 ГПК.
Делото е образувано по частната жалба на „ А.Т.“ ЕООД,
ЕИК*, със седалище и адрес на управление в гр. С., район Т., бул. В. № *
(сграда*), ет. 4, Бизнес център "Б.", представлявано от управителя И.Ш.,
действаща чрез пълномощника си юрисконсулт В.Г. срещу Разпореждане, инкорпорирано в Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 30.10.2020 г.. постановено
по ч. гр. д. № 1823/2020 г. по описа на Районен съд - В. VII състав в частта, с която е отхвърлено заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК относно следните суми: 50,89
лева - административни разноски, 222,04 лева - възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство и 94,62 лева - наказателна лихва по договора за
предоставяне на поръчителство.
На първо място се изразяват подробни доводи относно
това ,че неправилно заповедният съд приемал, че *ЕАД не е спазило изискванията
на чл. 16 ЗПК да оцени платежоспособността на потребителя.Обезпечението не било
свързано с оценката на клиента. Процесът по проверка на кредитоспособността на
кредитополучателя се извършвал въз основа на информация, получена от
кредитополучателя за липси на задължения и съдебни производства, както и
направените проверки в Централния кредитен регистър на БНБ, НОИ, Регистъра на
МВР за валидност на лична карта и в друга база данни, до която кредитодателят
имал правомерно получен достъп. Оценката се извършвала от „К.“ преимуществено
въз основа на автоматизирано обработване на личните данни на кредитополучателя,
включително профилиране.Всички проверки се извършвали с цел проверка на
самоличността и кредитоспособността на потребителя. Това било посочено и в т. 1
от Раздел IV. — „Оценка на кредитоспособността на кредитополучателя. Одобряване
на заявлението“ от ОУ на Кредисимо и било законово регламентирано в чл. 16 от ЗПК.
На следващо място се поддържа ,че неправилно
заповедният съд приемал, че възнаграждението по Договора за предоставяне на
поръчителство цели заобикаляне на ЗПК и неоснователно обогатяване.
Възнаграждението по гаранционната сделка на А.Т. за предоставяне на поръчителство било дължимо
за периода на действие на Договора за кредит, но не произтичало от Договора за
кредит. То се дължало по силата на отделен, самостоятелен договор, сключен след
(по-късно) от Договора за кредит и обезпечаващ неговото изпълнение.
Сключеният между длъжника и Ай Тръст договор бил
договор за поръчка по смисъла на чл. 280 и сл. от ЗЗД. Съгласно практиката на
ВКС: „Договорът за поръчителство не е съглашение между поръчител и длъжник, а
съглашение между кредитор и поръчител. Поръчителят поема задължение не към
длъжника, а към кредитора на длъжника да отговаря за неговото задължение.“
(Решение № 1022 от 28.06.1999 г. на ВКС по гр. д. № 252/1999 г., V г. о.,
докладчик съдията Дария Проданова).
Възнаграждението за поръчителство било насрещната
престация за Дружеството, дължима за
предоставената от „А.Т.“ гаранционна услуга за обезпечаване като поръчител на
задълженията на Длъжника по Договора за кредит. Възнаграждението на А.Т. нямало
връзка със забавата на длъжника, поради което хипотезата на чл. 33 от ЗПК била
неприложима.
Сочи се ,че възнаграждението на А.Т. се дължало само за периода, в който се ползва
услугата — т.е. предсрочно погасяване на задълженията от Длъжника водело до
недължимост за плащане на услугата на А.Т. за бъдещ период. Ето защо, общият разход
за услугата на А.Т. бил в пряка
зависимост от поведението на Длъжника и плащанията по кредита — при предсрочно
погасяване на кредита не се дължало възнаграждение на А.Т. за бъдещ период.
Поради горните съображения се поддържа ,че съдът неправилно е отхвърлил и претенцията на дружеството
за наказателна лихва в размер на 94,62 лева, начислена върху непогасена
главницата по Договор за предоставяне на поръчителство.
Твърди се ,че бил неправилен и изводът,че претендираните
административни разноски целят заобикаляне на забраната по чл. 33 от ЗПК.Задължението за административни разноски намирало своето основание в чл. 7,
раздел VI от Общите условия във вр. с чл.2.6, Раздел VIII от общите условия и
било начислено за действително извършени разноски по изпращане на покани и
съобщения до длъжника, за които бил съставен протокол. Претенцията за
административни разноски представлявала извършения разход от Дружеството по
действия за извънсъдебното събиране на просроченото вземане спрямо длъжника, а
именно: разходи по ежемесечно изпращане на напомнителни писма, разходи за
изпратени покани с актуален размер на задължението на Р.Й.П. и указания за
плащането на същите, разходи за многократно проведените разговори във връзка с
доброволното плащане на задълженията на Длъжника. Кредисимо било сторило
административни разноски в размер на 50,89 лева, за което бил съставен Протокол
за извършени услуги по извънсъдебно събиране, който се прилага.Сумата от 50,89
лева била разход за събиране на вземането и не попадала в обхвата на чл. 33,
ал. 1 ЗПК.Тя не била такса за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Именно поради неизпълнението на длъжника в срок дружеството „*“ ЕАД било сторило разноски във
връзка с проведени опити по извънсъдебно събиране на вземанията му. Разходите
не били сторени във връзка с управлението на кредита, а в стремежа да се
избегне съдебен процес, който често се явявал свързан с натрупване на
значителни разходи и време и за двете страни по правоотношението.Това бил
разход, който Кредисимо бил направил не при усвояване и управление на кредита,
а като резултат на некоректно поведение на Длъжника и при просрочие. Тези разходи
не били изискуеми към дата на сключване на Договора или при точно изпълнение, а
били разход, който е следствие от неизпълнение на задълженията за погасяване. В
този смисъл било и Решение № 17 от 27.01.2017 г. на РС – В. по гр. д. №
2412/2015 г.
Поради горните съображения се поддържа ,че клаузите, с
които е уговорено заплащането на административни разноски, не са неравноправни
на основание чл. 143, ал. 5 ЗЗП / в редакцията преди изм. с ДВ бр. 100 от 2019
г./.Обобщава се ,че уговорката за
заплащане на възнаграждение по Договора за предоставяне на поръчителство,
законна лихва по Договор за предоставяне на поръчителство и уговорката за
административни разноски са доказани по основание и размер, не са нищожни или
неравноправни.
Иска се да се отмени Разпореждане, инкорпорирано в Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 30.10.2020 г., постановено
по ч. гр. д. № 1823/2020 г. по описа на Районен съд – В., 7 състав и да се уважи
подаденото заявление в частта, в която съдът е отхвърлил заявлението за
издаване на Заповед за изпълнение относно следните претендирани суми, а именно:
50,89 лева - административни разноски, 222,04 лева -възнаграждение по договор
за предоставяне на поръчителство и 94,62 лева - наказателна лихва по договора
за предоставяне на поръчителство.Иска се да бъдат присъдени заплатеното юрисконсултско възнаграждение при
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, както и направените в настоящото производство
разноски за държавна такса.
Към жалбата са приложени :
1. Протокол
за извършените административни разходи;
2. Платежно
нареждане;
3. Юрисконсултско
пълномощно.
Частната жалба е подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК
от заявител срещу разпореждане, с което е отхвърлено отчасти заявлението,
поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество неоснователна
поради
следното :
Със заповед №201660-РЗ за изпълнение на
парично задължение по Чл.410 ГПК от 30.10.2020 г.Районен съд –В. разпоредил длъжникът
Р.Й.П., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на кредитора - „А.Т.” ЕООД, ЕИК*,
със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „В.“ №*, сграда*, Бизнес
център „Б.“, представлявано от И.М.Ш. -
управител, чрез пълномощника юрисконсулт В.Р.Г. сумите от : 1 233,44лева - главница, 249,69 лева
- договорна лихва от 21.03.2019г. до 20.04.2019г., 92,26лева - законна лихва за
забава от 21.03.2019г. до 17.09.2020г., както и законната лихва върху
главницата, считана от датата на постъпване на заявлението в съда -
09.10.2020г. до изплащане на задължението , както и сумата от 38,90лева -
разноски за платена държавна такса и 65,00лв. /шестдесет и пет/ лева за
юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК, вр.чл.37 НЗПП, вр.
с чл. 13, т.2 и чл.26 от НЗПП.Вземането произтича от неизпълнено парично задължение по Договор за
кредит № 1154400 от 23.10.2018 г.
Искането е отхвърлено относно следните суми: 50,89
лева - административни разноски, 222,04 лева - възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство и 94,62 лева - наказателна лихва по договора за
предоставяне на поръчителство.
Окръжен съд-В. напълно споделя
изразените от първата инстанция правни изводи ,като намира за необходимо да допълни следното :
По
отношение на възнаграждението по договора за поръчителство:
При действието на чл. 138 от ЗЗД поръчителят се
задължава пред кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото
задължение, като договорът за поръчителство съществува само при действително
задължение. Поръчителството е безвъзмездна сделка, т. е. поръчителят не
получава възнаграждение и само при изрично договаряне на страните може да бъде
включена клауза за заплащане на такова. В конкретният казус съдът констатира,
че едноличен собственик на капитала на дружеството "*"ЕООД-С. е
"*"АД-С. - кредитор на длъжника,както и че договорите за
потребителски кредит и за поръчителство са сключени на една и съща дата. Това
обстоятелство определя позицията на настоящата инстанция, че се касае за
"скрито" възнаграждение за кредитора,което е забранено от
разпоредбата на Чл.33 Закона за потребителския кредит . За съда фактът, че
претендираното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство и
административни разноски произтичат от договор, който е свързан с падеж на
главните задължения към кредитора "*"АД-С., цели заобикаляне на
ограничението на чл. 33 от ЗПК. Този извод не се променя от обстоятелството, че
жалбоподателят извършва финансови услуги и на други търговци. С този договор за
поръчителство се преследва забранена от закона цел-неоснователното обогатяване
на кредитора над допустимия годишен процент на разходите и като последица оскъпяване на кредита.
Договорът за предоставяне на поръчителство от
27.12.2018 г. в частта, в която е договорено възнаграждение, е нищожен и поради
противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради
следните съображения:
Съгласно
постоянната практика на ВКС противоречие с добрите нрави е налице, когато
сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала,
когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран
законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби,
част от действащото право. Понятието "добри нрави" предполага
известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно
несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката.
Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Вярно е, че чл.
9 от ЗЗД предвижда свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да
направят конкретна преценка относно необходимостта от насрещните престации и
тяхната взаимна еквивалентност, но все пак тази свобода се рамкира от
приложимите към правоотношението законови разпоредби и от "добрите
нрави". Нарушаването на императивно поставените корективи води до
нищожност на сделката.
Безспорно кредитоискателят е икономически по-слабият
субект на правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било
свобода да договаря условията, при които "*" ЕООД да му предостави
поръчителство. Нещо повече, кредитополучателят е напълно ограничен от кредитора
в избора си на поръчител.
В същото време поръчителят по договора, който е и
икономически посилният субект, разполага и със защитата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗД, която му дава възможност да иска от длъжника главницата, лихвите и
разноските, които е платил, както и законна лихва върху платените суми от
датата на плащането.
Поетият от поръчителя риск при предоставянето на
поръчителство е напълно покрит от предвидената законова защита, а размерът на
уговореното възнаграждение за предоставянето на поръчителство в сравнение с
размера на дълга, който обезпечава, е абсолютно необоснован и несъответен на
този риск. Договорът в частта, касаеща възнаграждението, е нищожен като сключен
при неравностойни престации, представляващо случай на неспазване на
"добрите нрави".
Нищожността на договора за предоставяне на
поръчителство в съответната част не се
отразява на валидно сключения договор за поръчителство между двете търговски
дружества.
С изпълнение
задълженията на длъжника, поръчителят встъпва в правата на кредитора и може да
претендира платеното както и изрично уговореното по договора възнаграждение.
Наличието на договор за поръчителство от процесния тип не винаги е свързан с
нарушаване разпоредбите на ЗПК и увреждане правата на потребителя. Преценката
за действителността му е винаги конкретна, въз основа на постигнатите уговорки
между страните – както по кредитния договор, така и по договора за
поръчка/поръчителство/. Принципно съдът съобразява автономността на договора за
поръчителство спрямо договора за кредит както и възможността съгл. чл. 9 ЗЗД,
страните по него свободно да уговорят възнаграждение по него. Това не означава,
че съдът не следва да съобрази общите критерии за спазване на добрите нрави и
морала, нещо повече, е длъжен да го направи съгласно чл. 411, т. 2 ГПК. Видно
от договора за поръчителство, сключен едновременно с договора за кредит, със
свързано с кредитодателя лице, възнаграждението не е уговорено ясно и точно, а
е посочено в приложение № 1 като изчислено месечно за периода на действие на
договора, в размер на по 113,88 лева. Същото не зависи от конкретната неплатена
част по кредита и от платеното накрая от поръчителя. Съотнесено е с
погасителния план по договора за кредит и уговорено като месечен размер и брой
вноски, които съвпадат с тези по кредита - 18 вноски по 113,88 лева.
По отношение
на т.н.адм. разноски по кредита:
Действително в
договора за кредит, договорите за поръчителство Общите условия към ДПКр, се
съдържат клаузи, от които следва, че извършените от кредитодателя разноски за
извънсъдебно събиране на вземането са в тежест на длъжника. Същите
представляват част от общия дълг и се начисляват помесечно към дължимата
вноска. Независимо от това, доколкото липсва конкретизация на размера , съдът
намира искането за издаване на заповед за изпълнение, за неоснователно.
Посоченото в ОУ към договора за кредит условие за обезщетяване за всички
направени от кредитодателя разноски за съдебно и извънсъдебно събиране на
просрочено вземане е общо и макар да представлява основание, не конкретизира
начина на формиране на претенцията /липсват посочени както разходооправдателни
документи на кредитодателя, така и тарифа за разноските, по която са изчислени
същите/. Вземането се явява неиндивидуализирано по размер, поради което подлежи
на отхвърляне. Без значение е представения с частната жалба протокол за извършени услуги по извънсъдебно събиране
на просрочено вземане, издаден от Кредисимо ЕАД, тъй като в него не се съдържа информация за
конкретните предприети действия и тяхната цена,както и начина на формиране на
цената. В тази част разпореждането на заповедния съд следва да бъде потвърдено.
Доколкото договорът за потребителски
кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, нормите му
следва да бъдат съобразени служебно от съда. В нормата на чл.10а, ал.1 от ЗПК е
дадена възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава
такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във
връзка с договора. Разходите и таксите за извънсъдебно събиране на задължението
като връчването на писма, изпращане на покани за доброволно изпълнение,
използването на специализирани дружества за събиране на вземания и др. не
представляват допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на потребителя
във връзка с договора, а са действия, целящи осигуряване на изпълнението,
включително по принудителен път и са
действия по управляване на кредита . Нормата на чл.10а, ал.2 от ЗПК изрично
забранява събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с управлението
на кредита. Посочените дейности – извънсъдебно събиране на вземането, са
свързани с управлението на кредита и попадат под забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
На следващо място с оглед твърденията на
заявителя тези суми са уговорени като фиксиран размер и независимо от реалните
разходи, които биха били направени за събиране на задълженията на
кредитополучателя. Следователно те не представляват разходи, а предварително
уговорени задължения на потребителя, с което по същество се цели заобикаляне и
на ограничението на чл. 33 ал.1 от ЗПК,по силата на която при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата и
въвеждане на допълнителни плащания. Поради това тези клаузи не пораждат права и
задължения за страните, респективно в частта, с която са претендирани
произтичащите от тях вземания, заявлението по чл. 410 от ГПК правилно е
отхвърлено от районния съд като противоречащо на закона.
Механизмът на формирането на
претенцията обосновава извода на съда, че се касае до заобикаляне на закона-
чл. 33 от ЗКП и на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК не следва да се зачете
действието на договора в тези му части.
Уговореното възнаграждение за
извънсъдебно събиране на вземането
заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не представлява
заплащане на услуга, а реално представлява прикрити разходи по кредита и би се
довело до надвхърляне на ограниченията на закона по максимален размер на ГПР.
Ето защо въззивният съд намира, че изложените в
частната жалба възражения са неоснователни. Районен
съд В. е
постановил в обжалваната част
правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
Водим от горните мотиви, Окръжен съд – гр. В. в
настоящия си състав
О П Р
Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 30.10.2020 г.. постановено по ч. гр. д. № 1823/2020 г. по описа
на Районен съд - В. VII състав в частта,
с която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК относно следните суми: 50,89 лева - административни разноски, 222,04 лева -
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство и 94,62 лева -
наказателна лихва по договора за предоставяне на поръчителство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е
окончателно .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: