Р Е Ш Е Н И Е
№ 197
гр. Велико Търново, 15.06.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд Велико Търново – Четвърти състав, в съдебно заседание на тридесет
и първи май две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАНКА МАТЕВА
при участието
на секретаря Д. С. и прокурора от ВТОП Св. Иванова, изслуша докладваното от
съдия Матева адм. д. № 103 по описа
за 2017 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203
и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр.
с чл. 1, ал. 2 от Закона за отговорност на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Същото
е образувано по искова молба на П.Н.Х. ***, чрез адв.
Й. Ц., против ГД „Борба с организираната престъпност“ с правно основание чл. 1,
ал. 1 от ЗОДОВ, с която претендира плащането на обезщетение за неимуществени
вреди в размер на 10 000 лева от изпълнението на Заповед за задържане №
12329 зз-2/23.11.2015 г., издадена от полицейски орган – разузнавач в ТС „БОП“
- Велико Търново и Габрово, която e отменена с Решение
№ 93/10.03.2016 г. постановено по АД № 840/2015 г. по описа на АСВТ като незаконосъобразна.
В
обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че на 23.11.2015 г. около 8.00
- 8.30 часа служители на ответника са задържали ищеца на местоработата му, като
при задържането не му била връчена писмена заповед според разпоредбите на ЗМВР,
не му е осигурено право на адвокатска защита и продължително време бил с
белезници, без да има необходимост от това, като това станало достояние на
колеги и познати, с което се уронило доброто му име. Твърди, че в следствие на
незаконното задържане ищецът претърпял силен стрес, притеснения и неудобства,
като и до сега не може да се отърси от преживения шок. За това претендира
обезщетение за тези неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., ведно със законната
лихва от датата на влизането на решението за отмяна на ПАМ. Посочените в
исковата молба оплаквания са доразвити в представената по делото писмена защита
на представителите на ищеца.
Претендира
присъждането на разноските по делото и лихви за тях от датата на влизане в сила
на присъждането им до окончателното им плащане.
Ответникът
по иска - ГД „Борба с организираната престъпност“, гр. София, с писмено становище
по делото оспорва исковата молба като неоснователна. Счита, че в случая е
доказана само първата от материалноправните
предпоставки по чл.
1, ал. 1 от ЗОДОВ - наличието на незаконосъобразен административен акт за
задържане за срок от 24 часа, който е отменен по съдебен ред с влязло в сила
решение на ВТАС. Счита, че не са доказани
останалите предпоставки за присъждане на обезщетението - настъпването на
твърдените неимуществени вреди и особено - наличието на причинно - следствена
връзка между настъпването им и незаконосъобразния административен акт.
Участващият
в съдебното производство прокурор от ВТОП изразява становище за частична основателността
на исковата претенция, като счита за доказано основанието за присъждане на
обезщетението, но не и претендирания размер, който счита, че е прекомерно
завишен.
Настоящият
съдебен състав, като взе в предвид изложеното в исковата молба, доводите на
страните, събраните по делото доказателства намира за установено следното от
фактическа страна:
Не се спори по настоящето дело и се
установява от служебната проверка на съда и вложеното към настоящето дело АД № 840/2015
г. на АСВТ, че на 23.11.2015 г. със Заповед за задържане на лице рег. № 12329-зз2/23.11.2015
г., издадена от полицейски орган при ТС „БОП“ – Велико Търново и Габрово, на
основание чл.
63, ал. 1, т. 1 от ЗМВР спрямо ищеца по настоящето дело – П.Н.Х., е
приложена ПАМ „Задържане за срок до 24 часа“. Не се спори и се доказва от
същата заповед, че Х. реално фактически е бил задържан 08.00 часа до 18.00
часа.
От
наличните документи, намиращи се във вложеното към настоящето дело АД №
840/2015 г. и влязлото в сила съдебно решение по същото се установява, че в
8.40 часа на 23.11.2015 г. е била подписана лично от ищеца Декларация, в която
посредством собственоръчно положени подписи П.Х. е удостоверил запознаването с
правата си при задържането му, както е декларирал и определени факти и
обстоятелства в тази връзка – че не желае служебна адвокатска защита, но желае адвокатска
защита по свой избор и за своя сметка, че няма здравословни проблеми, не се
нуждае от специална хранителна диета и не желае медицински преглед, нито
уведомяване на член от семейството му за задържането.
Видно
от Протокол за обиск на лице, непосредствено след задържането, на П.Х. е бил
извършен и обиск в 8,15 ч., като иззетите вещи и пари са били върнати на
задържаното лице на 23.11.2015 г. в 18,00 ч., съобразно изрично извършеното
отбелязване в разписката, представляваща неразделна част от протокола за обиск.
Била
е издадена Заповед рег. № 123293-48/23.11. 2015 г., за конвоиране на лице в
15,00 ч., която не е била изпълнена, тъй като от гласните доказателства по
настоящето дело и в депозираната и приобщена като доказателство по делото Докладна
записка рег. № 12329р-323/27.11.2015 г., изготвена от инспектор И.Т. е видно,че
П.Х. не е конвоиран до гр. Горна Оряховица и не е настаняван в определените за
целта помещения в РУ на МВР - Горна Оряховица поради отпадане на необходимостта
от задържането му, а е бил доведен до сградата на ОДМВР – Велико Търново за
беседа, след което е освободен на 23.11.2015 г. в 18,00 часа.
Не се
спори, че с Решение № 93/10.03.2016 г. по АД № 840/2015 г. по описа на АСВТ,
Заповедта за задържане на Х. рег. № 12329-зз2/23.11.2015 г., е отменена като
незаконосъобразна, а посоченото решение е влязло в сила на 29.03.2016 г.
За установяване на посочените в исковата
молба неимуществени вреди по делото са разпитани свидетели – двама служители на
ответника - осъществилият задържането и негов колега, транспортирал лицето от
Лясковец до Велико Търново, както и св. С.С. – колега
и приятел на ищеца, задържан едновременно с него. Вложено е и цялото АД №
840/2015 г. по описа на АСВТ за отмяната процесната заповед за задържане.
От
описаната фактическа обстановка и събраните по делото доказателства съдът прави
следните правни изводи:
Искът с правно основание чл. 1,
ал. 1 от ЗОДОВ, предявен от П.Х. против ГДБОП е процесуално допустим,
доколкото се основава на вреди от отменен с влязло в сила съдебно решение
незаконосъобразен административен акт - Заповед за задържане на лице рег. № 12329-зз2/23.11.2015
г., издадена от полицейски орган при ТО на БОП – Велико Търново и Габрово,
която е отменена с влязло в сила решение по АД № 840/2015 г. на АСВТ.
От изложените в
исковата молба фактически обстоятелства, на които се основават иска и неговият петитум, следва да се приеме, че се търси отговорност на ГД
„Борба с организираната престъпност“ за вреди, причинени от административния
орган, издал заповедта за задържане при нейното изпълнение, което изпълнение
представлява административна дейност. Ищецът е изложил твърдения, че
административен орган – полицейски служител от ТО на БОП – Велико Търново и
Габрово, чрез изпълнението на незаконосъобразен акт - полицейско разпореждане
за прилагане на ПАМ, му е причинил вреди, които съответната администрация
следва да обезщети. Правосубектен ответник по искове за вреди от този вид
съгласно разпоредбата на чл. 205 от АПК е юридическото лице, от състава на
което е органът, издал незаконосъобразния акт - в случая ГД „Борба с
организираната престъпност“. Интересът от
предявяването на иска и легитимацията на ищеца са обусловени от твърдение за
настъпила неимуществена вреда за ищеца от незаконосъобразен акт, на които той е
адресат. Искът е заявен в законово определения срок, след отмяната на
административния акт, от надлежна страна, в хипотезата на чл. 204, ал. 1 от АПК, срещу надлежната пасивно легитимирана страна, пред задължения да го
разгледа съд и като такъв се явява допустим за разглеждане по същество.
Разгледан по същество той е и частично основателен,
като доказан по основание, но не и по размер. Мотивите за съда в тази насока са
следните:
Следва най-напред да се отбележи, че отговорността
по чл. 1 от ЗОДОВ има близък до деликта характер и
произтича от извън облигационен източник, който, най-общо казано, представлява
неправомерно действие на администрацията при или по повод на упражняване на
нейните властнически функции, което се проявява като незаконосъобразно действие
или бездействие или като издаване на незаконосъобразен административен акт.
Извън това следва да се маркира и че за разлика от класическия деликт, уреден в разпоредбите на чл.45 – 54 от ЗЗД,
отговорността за специалния „деликт“, произтичащ от
фактическия състав на чл.1 от ЗОДОВ е обективна и безвиновна
– арг. от чл.4 от ЗОДОВ, като фактическият и състав
не изисква вина под форма на умисъл или небрежност.
За да
бъде преценена основателността на предявените от ищеца претенции и съответно да
бъде ангажирана отговорността на ответника, следва да се установи наличието на
всички елементи от фактическия състав, установен в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ:
наличието на незаконосъобразно действие
или бездействие, или незаконосъобразен административен акт, издаден от
орган намиращ се в организационната структура на юридическото лице - ответник
и впоследствие отменен по
административен или съдебен ред, претърпяна от ищеца вреда от
изпълнението на тези действия, бездействия или акт, както и пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразната дейност на
администрацията и вредата. Доказателствената
тежест за установяване на всичките три предпоставки се носи от ищеца, търсещ
присъждане на обезщетението за вреди.
С исковата молба и в съдебното производство се сочат
неимуществени вреди, които са причинени само от незаконосъобразната заповед и
приложената с нея незаконосъобразна ПАМ. В исковата си молба ищецът сочи, че
задържането му и ограничаването на правата му се е извършило фактически
предварително – преди издаването на заповедта, но нито се твърди, нито се
претендира от съда да че тези действия за фактически действия на полицейските
органи, извън изпълнението на ПАМ, както и не се сочат други вреди от тях извън
тези, причинени от изпълнението на заповедта за задържане по ЗМВР.
По
делото са налице данни, че заповедта за задържането на лицето не му е връчена
при задържането, но връчването на самата заповед е действие, различно от
нейното издаване. В самата заповед като дата на издаването й е посочен точен
час и това е 08.00 часа, като задържаното лице не е поставило друг част, дори и
като час на връчването й. Нещо повече, според съдържанието на заповедта,
неразделна част от нея е Декларацията на лицето, че при задържането са му
разяснени правата, като според съдържанието на тази Декларация, още в 8,40 часа
лично ищецът е подписал същата и собственоръчно е отбелязал редица обстоятелства
в нея. В този смисъл, след като е издадена Заповед за задържане на лицето в
08.00 часа и е престъпено към изпълнението й, като в 8,40 часа ищецът е подписал
и Декларацията за правата му, съдът намира, че се касае не за отделни
предварителни фактически действие (по задържане, поставяне на белезници,
ограничаване на контактите и прочие), а реално за незабавно предварително изпълнение
на вече издадената заповед за задържането на лицето със всички съпъстващи я юридически действия от това – задържане, използване
на предпазни средства при задържането, обиск, разясняване на права, вкл. право
на адвокатска защита, конвоиране, и прочие. Т.е. претендираното обезщетение е
за вреди, които изпълнението на ПАМ „задържане по ЗМВР“ е причинило на
задържаното лице, като тази ПАМ (изцяло и пълнота) се основава на Заповед за задържане на лице рег. №
12329-зз2/23.11.2015 г., издадена от полицейски орган при ТО на БОП – Велико
Търново и Габрово. От събраните
по делото доказателства безспорно се установява, че Заповед за задържане на П.Х., след нейното изпълнение, е отменена с
влязло в сила решение по АД № 840/2015 г. на АСВТ.
Предвид
това, съдът намира, че в случая е доказано наличието на незаконосъобразен
административен акт, чийто адресат е ищецът, който е отменен по съдебен ред,
като не се спори, че този акт е бил изпълнен, доколкото не се оспорва както
самото задържане, като ограничаване правото на придвижване, така и всички
съпътстващи го правни действия по изпълнението на заповедта. Ето защо съдът
намира, че е доказана първата от горепосочените предпоставки за реализиране на
отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ на ответника.
На следващо
място, според съда, са доказани и част от претендираните неимуществените вреди,
макар и не с интензитета, който ищецът претендира.
Съдебната
практика свежда неимуществените вреди до две големи групи случаи – физически
болки и емоционални страдания. В случая се претендират само вторите - влошено
емоционално състояние на ищеца и душевни страдания като стрес, притеснение, уронване
на престижа и доброто име на лицето. Същевременно се претендира да са нарушени
и други неимуществени права – право на придвижване и правото на защита.
Съдът
намира за доказани като факт отрицателните емоции и страдания, произтичащи
лично за ищеца директно от задържането му, разбирано като ограничаване на
свободното му придвижване в пространството. Установява се по безспорен начин,
че ищецът е задържан за срок от приблизително 10 часа – първо в служебното
помещение на офиса си, находящ се в производствената
база в гр. Лясковец на „Мутимес Груп“ ООД, а след
това и в помещенията на ОД на МВР – Велико Търново, като това задържане е
обявено за незаконосъобразно с отменен с влязло в сила съдебно решение. Самият принудителен престой в резултат на
наложена принудителна административна мярка по ЗМВР обективно води до негативни
последици върху емоционалното и психическото състояние на всяко лице. Ето защо
следва да се приема, че по повод задържането (по време и след това) Х. е
преживял психически дискомфорт.
Невярно
е обаче твърдението на адв. Ц., че ищецът дълго
време, вкл. и до сега, изпитвал тези негативни емоции. Видно от показанията на
свидетеля, посочен от ищеца - С.С. е, че ищецът се
чувствал зле „първите една, две, три седмици след задържането“. Липсват каквито
и да е доказателства, че тези негови (на ищеца) негативни емоции и преживявания
са продължили и след това, още по – малко сега. Друг е въпросът, че свидетелят С.
не сочи никакви конкретни отрицателни емоции или конкретните прояви в
поведението на Х., от които прави извода, че той се чувствал „зле“, нито дава
някаква информация на интензитета на тези отрицателни емоции и последиците за
личния и социалния живот на лицето от тях.
Извън
тези отрицателни емоции, нито се твърди, нито се доказва каквото и да е други изменения
в здравословното състояние на лицето (физически увреждания и болки). В собственоръчно
подписаната декларация ищецът е посочил, че не боледува и не е поискал
медицинска помощ. Съответно нито твърди, нито доказва да се е разболял след
това или да има друго здравословно увреждане извън психичния стрес.
Не
кореспондира с доказателства по делото и твърдението за притеснения от
неяснотата на ситуацията, породена от липсата на каквато и да е информация и документи,
които да легитимират последвалите ги действия. Както вече се каза, според
съдържанието на Заповедта на задържането, същото е осъществено в 08.00 часа.
Часът на задържането посочен в заповедта не се оспорва дори и в настоящето
производство. Нещо повече, самата заповед е подписана от ищеца без забележки по
съдържанието, вкл. относно часа на задържането, като не посочен друг част на
връчването й. Но, както се посочи, това че заповедта е връчена по-късно не
засяга никакви права на лицето, извън ограничението на придвижването, защото
връчването й определя само началото на срока за обжалването на самото
задържане.
Освен
това, от значение за нарушаването на останалите права на лицето при самото
задържан е дали те са били разяснени на лицето. Тук е мястото да се посочи, че
задържането ограничава само правото на свободно придвижване на лицето (чл. 73
от ЗМВР) и правата му посочени в чл. 74, ал. 2, т. 6 от ЗМВР:
а) да
обжалва пред съда законността на задържането;
б) на
адвокатска защита от момента на задържането;
в) на
медицинска помощ;
г) на
телефонно обаждане, с което да съобщи за своето задържане;
д) да
се свърже с консулските власти на съответната държава, в случай че не е
български гражданин;
е) да
ползва преводач, в случай че не разбира български език.
Следователно
при задържането си задържаният няма отделно и специално право да разбере за
какво престъпление конкретно е задържан, и в този смисъл няма как да е нарушено
подобно право на лицето, както претендира ищеца. Тези доводи касаят нарушаване
на изискването за мотивиране на акта, последицата от което е неговата незаконосъобразност,
като от това конкретно основание за незаконосъобразността на задържането никакви
специфични и отделни вреди не са произтекли.
Съдът
приема, че на задържания са разяснени всички негови права, както е посочено в чл.
74 от ЗМВР, като това той е декларирал в 8.40 часа, след като междувременно в
08.15 часа е бил обискиран по реда на чл. 80, ал. 1, т. 1 от ЗМВР.
От
самия обиск, съпътстващ задържането ищецът не сочи никакви конкретни и отделни
вреди, нито се установява да е претърпял допълнителни такива, като посоченото
процесуално действие се свързва само с ограничаване на правото му на защита
(поради отнемането на телефона и възможност за връзка с адвокат).
Съдът обаче кредитира като основателно
твърдението, че има допуснато съществено процесуално нарушение при задържането,
тъй като въпреки пожелана от задържаното лице адвокатска защита, няма данни по
преписката такава да е осигурена на Х. в периода след задържането му, като за
ограничаване на това му право се следва обезщетение. От формална страна по приложеното
към настоящето АД № 840/2015 г. на АСВТ се представя доказателство, на л. 15 (неоспорено
от страните), от което е видно, че Х. безспорно към момента на задържането си
декларира желание да ползва адвокатска защита. Безспорно това, което се
удостоверява в т.1 от декларацията е изявление за желание да се ползва адвокатска
защита – „Желая“. В този смисъл са и твърденията в самата искова молба.
Показанията на св. В.Р., че в последствие Х. обяснил, че в момента не иска адвокат,
а ще се ползва после от такъв, не се споделят от съда, защото не кореспондират
на писмените доказателства, които не се оспориха по надлежен ред. Нещо повече,
при евентуално такова поведение на задържаното лице то е следвало изрично да се
уточни, защото принципно смисълът на адвокатската защита е само по време на задържането
и то началото на това задържане, а не „после“ него. В този смисъл е
разпоредбата на чл. 72, ал. 5 от ЗМВР. Полицейският
орган е длъжен по силата на чл. 74, ал. 3, вр. с ал. 2, т. 6, б. „б“ от ЗМВР
да осигури възможност задържаното лице да се свърже с адвоката си, съотв. да му се определи такъв по реда на ЗПП, както и да
се даде срок, за да се осигури явяването на адвоката и да не се извършват
никакви действия против задържаното лице, докато не се яви адвокатът, съответно
определения по реда на ЗПП защитник. Това е във всички случаи на поискана
адвокатска защита. Въведените с
цитираните текстове от ЗМВР изисквания при провеждане на процедурата по
задържане на едно лице имат за главна цел в пълна степен да се защитят правата
на задържаното лице, чрез реално осигуряване на възможността да се ползва
изрично упълномощен адвокат, съответно служебно определен защитник, който да
присъства при извършването на процесуалните действия, които се извършват спрямо
задържания и по този начин да следи за законосъобразното им извършване.
След като ответникът не опровергава
твърдението на ищеца, че е бил лишен от адвокатска защита, въпреки изразеното
изрично желание за това от него след задържането му, нито представя
доказателства, че е назначен на Х. служебен такъв по реда на ЗПП, съдът счита,
че при задържането на лицето е било ограничено и правото му на защита, което
също следва да се обезщети в настоящето производство. Това е така, защото при
провеждане и на производството по чл. 72
от ЗМВР следва да не се допуска нарушение на законово предвидени права на
задържаното лице, което в последствие да е основание за търсене на обезвреда от това лице пред национален или международен съд
(вж. ЕКПЧ). Правото на ползване на адвокат е сред изрично законово
регламентираните в ЗМВР права на задържаното лице и липсата на доказателства за
предоставена възможност за неговото реално упражняване, въпреки че е надлежно
поискано, води до извода, че от страна на ответника има допуснато съществено
процесуално нарушение, което повлиява негативно на правото на защита на лицето,
спрямо което е издадена процесната заповед и съответно обуславя, освен извод за
нейната незаконосъобразност (в този смисъл вж. Решение № 8983/19.06.2013 г.,
постановено по адм. д. № 7696/2012 г. по описа на ВАС,
Пето отделение), и извод за дължимостта на обезщетение за нарушаване на това
право, доколкото то е било ограничено във връзка с изпълнението на заповедта за
задържане.
На
следващо място, ищецът претендира обезщетение за вреди, причини от поставените
му белезници в момента на задържането. Според чл. 72, ал. 2 и чл. 75, ал. 2 вр. чл. 85, ал. 1, т. 10 и ал. 3 от ЗВМВР при задържането, спрямо задържания
могат да бъдат взети мерки за лична сигурност и използвани и помощни средства,
каквито са и белезниците. Съответно съгласно чл. 76, ал. 1, т. 2 от ЗМВР
задържания може и да се конвоира. Разбира се, че тези действия, когато са
елемент на задържане по чл. 72 от ЗМВР ще са сами по себе си незаконни, след
като заповедта за задържането е такава, но това не поражда автоматично правото
на обезщетение, защото не е доказано наличието на конкретни, отделни вреди причинени
само от поставянето но белезниците и конвоирането на лицето. Нещо повече, реално
в настоящето производство се претендират вреди не от тези действия по задържането
(начина на самото задържане с белезници и конвоиране), а от факта, че тези
обстоятелства по задържането са станали публично достояние, като наред със самото
ограничаване на правото на придвижване на лицето са уронили доброто му име и
достойнството му. Съдът не намира, че по делото е доказано поставянето на
белезниците и конвоирането да е станал достояние на който и да е извън жалбоподателя,
полицейските органи и задържания с него С.С..
Показанията на последния, че всички разбрали за задържането са в смисъл, че е станало
достояние ограничаване на правото на придвижване на лицата с процесната
заповед. В тази връзка съдът намира, че този свидетел не може изобщо да дава
показания за обстоятелствата по конвоирането на ищеца и носил ли е белезници
тогава Хростов, защото по това време нито е бил с
него, нито е имал по друг начин преки впечатления. Св. С. твърди, че двата с
ищеца били изведени от помещението в гр. Лясковец още сутринта в 8.30 часа,
като били изведени едновременно, но това не кореспондира както с показанията на
свидетели – служители на МВР, така и с обясненията самия ищец по АД № 840/3015
г. (л. 33 от това дело). П.Х., първо признава, че е стоял с белезници само
30-40 минути и второ е останал в гр. Лясковец до обяд, до като С. бил изведен
преди него от други двама полицаи. След като това е така, не е възможно
свидетелят да е присъствал на отвеждането на ищеца в полицията, и не може да
знае как точно е извършено извеждането на ищеца, от кого е видян последния и
имал ли е белезници ли не. Ето защо съдът не кредитира показанията на св. С. С.
както за продължителността на поставянето на белезниците на ищеца при
задържането му (като приема обясненията на самия ищец по адм.
д. № 840/205 г. на АСВТ, че това е траяло само половин час), така и показанията,
че ищецът е конвоиран и то отново с белезници, като и първоначалното поставяне
на белезниците, и конвоирането на ищеца са станали достояние на трети лица.
Още
по-малко може да се приеме, че този свидетел би могъл да има каквато и да е
информация за извършвани евентуално процесуално – следствени действия с ищеца
по настощето дело в дома на последния, тъй като нито
в настоящето дело, нито в АД № 840/2015 г. има данни такива действия изобщо да
са извършвани на адреса на ищеца П.Х. и с негово участие, още по-малко някой да
е видял или разбрал за това. Показанията на свидетеля С. в тази насока са
напълно произволни, не кореспондират с нито едно друго доказателство по настоящето
делото. Нещо повече, дори и ищеца по настоящето дело в обясненията си по чл.
176 от ГПК по АД № 840/2015 г. на АСВТ е посочил, че от офиса в Лясковец е
отведен директно в Полицията във Велико Търново, като никога не е твърдял, че в
дома му е извършено претърсване и изземване или други действия, нито че е бил
заедно със свидетеля С. на извършваните в дома на последния
процесуално-следствени действия и трети лица са видели всичко това. След като
това е така, няма как и съседите на ищеца или други негови познати да са узнали
за факти, които изобщо не са се случили. Ето защо съдът намира, че показанията
на св. С. могат да се определят в най-добрия случай, само като неотносими към
настоящето дело, защото същите могат да касаят обществения отзвук сред съседите
на С. и Х. за ареста само на първия, който единствен е бил воден до дома си и
видян от съседи (по негови твърдения), но това няма значение за спора по
настоящето дело. Не е без значение в случая, че дори и последните показания на
лицето са лишени от доказателствена сила, защото те предават чужди възприятия –
на съседите, които уж разбрали за задържането на С. и Х., и причините за това,
но съсед или друго трето лице не е разпитвано по настоящето дело.
След
като е така, по делото всъщност няма никакви доказателства за претендираното
уронване на доброто име и достойнството на ищеца, както и за злепоставянето му
пред неговите съседи, познати и служители. Ищецът не е посочил други свидетели,
освен задържания едновременно с него свидетел С.С. и
след като последният по изложените по-горе мотиви не дава надлежни показания
съдът намира, че всички твърдения, които това лице е посочено да установи са останали
недоказани. Същевременно този свидетел свързва промяната в емоционалното състояние
на ищеца приоритетно именно с поставянето на белезниците. След като се касае за
един кратък интервал от време от около половин част (по обясненията по чл. 176
от ГПК на самия ищец, като жалбоподателя по АД № 840/2015 г. на АсВТ) съдът намира, че липсват доказателства за претърпени съществени
емоционални вреди от този елемент на задържането съпътстващ ограничаването на
престоя на лицето и обезщетение може да се присъди само за самото
кратковременно поставяне, но не и за разгласяване на това действие, както и
изобщо за уронване на доброто име на лицето със задържането.
Така
в заключение съдът счита за нужно да обобщи, че приема, че повод на прилагането
на принудителната мярка ищецът е изживял за период от само три седмици емоционални
страдания, неудобства и дискомфорт, след като е бил лишен
от правото на свободно придвижване без да е налице валидно основание, което да
обосновава ограничаването на това право и да обосновава използването на
белезници, както и поради неосигураване на адвокат, въпреки
заявеното желание за това. Всички останали неимуществени вреди, вкл. ограничаване
на други права при задържането и конвоирането и уронване на доброто име са
недоказани.
Съдът
счита, че тези психически болки, страдания и неудобства са в причинно –
следствена връзка с прилагането на незаконосъобразната заповед за задържане. Според
събраните по делото гласни доказателствени средства, не се констатират други
причини – факти, събития или състояния – които да са обусловили посочените
неудобства. Както се отбеляза, от събраните по делото и ценени съвкупно
доказателства се установява, че тази промяна е настъпила по отношение на ищеца
след задържането му и последното е единственото обстоятелство, което е довело
до проявлението и.
Съдът
намира, че тези емоционални страдания, неудобства и болки не следва да се
обезщетяват с претендирания размер на обезщетението. В това отношение следва да
се съобразят както продължителността, така и интензитета им, а и влиянието им
върху личността на ищеца. Съдът намира, че влиянието на незаконосъобразното
задържане на ищеца върху личността на ищеца не е в степен, която обективно е
довела до кардинална промяна върху психическото му състояние. Няма
доказателства, че по повод на този стрес и неприятни емоции ищецът се е нуждаел
от специализирано лечение, нито са налице доказателства, че съответното
задържане се е отразило до степен върху съзнателният живот на ищеца, способна съществено
да промени стереотипа на поведението му. Не на последно място, според свидетеля
С. ищецът се чувствал зле не повече от три седмици след задържането, което
налага извод, че не се касае нито за трайно, нито за съществено психическо притеснение
и дискомфорт на лицето.
Предвид
изложеното и по аргумент от разпоредбата на чл. 162 от ГПК съдът счита, че на
ищеца следва да се присъди обезщетение за неимуществените вреди от изпълнението
на процесната ПАМ в размер от 1 000 лв., като искът се отхвърли в останалата му
част.
Предвид факта, че ищецът
с исковата молба е поискал заплащане на законната лихва от датата на влизане в
сила на решението за отмяна на административния акт, т. е. от 29.03.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата, съдът намира, че претенцията му следва да се
уважи, но досежно само присъденото му обезщетение.
По отношение
на претенциите за разноски, съдът намира, следното: Жалбоподателят е направил разноски
за настоящето дело в размер на 840 лева, от които платена държавна такса от 10
лв. и 830 лева платен хонорар за един адвокат. При този изход на спора,
частично основателна е и тази претенция на ищеца, като съразмерно на уважената
част от иска на ищеца следва да се присъдят такива в размер на 756 лева. Върху
разхода направен за съдебни разноски не следва да се присъжда законна лихва,
защото такава не се дължи върху разноските, които се присъждат във всички
съдебни производства. В този смисъл вж. Решение № 6905/02.06.2017 г. по адм. д. № 8737/2016 на ВАС. Ето защо претенцията за лихви
върху разноските е неоснователна.
Ответникът
от своя страна не е претендирал разноски и такива не му се следват.
|
|
Водим
от горното, Великотърновският административен съд, Четвърти състав,
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА ГД „Борба с организираната
престъпност“ да плати на П.Н.Х. ***, с ЕГН **********, обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 1 000 (хиляда) лева, причинени от незаконосъобразното
му задържане по реда на ЗМВР, извършено с отменената по съдебен ред Заповед №
12329 зз-2/23.11.2015 г., издадена от полицейски орган – разузнавач в ТС „БОП“
- Велико Търново и Габрово, ведно с лихвата върху тази сума, за периода от 29.03.2016
г. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ исковете на П.Н.Х. *** срещу ГД
„Борба с организираната престъпност“ в останалата му част.
ОСЪЖДА ГД „Борба с организираната
престъпност“ да заплати на П.Н.Х. ***, с ЕГН ********** разноски за настоящето
дело в размер от 756 (седемстотин петдесет и шест) лева и отхвърля претенцията на
ищеца за лихви върху разноските изцяло.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване и
протест в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния
административен съд.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: