РЕШЕНИЕ
№ 81
гр. Пловдив , 23.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и трети юни, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20215001000384 по описа за 2021 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 260089 от 02.03.2021 година, постановено по т. дело №
939/2018 година по описа на Окръжен съд – Пловдив, е отхвърлен
предявеният от „ Г.И.“ ЕООД град С., ЕИК *********, иск да бъде осъдено „
Х.А.“ ЕООД , с.Д.И., община П., ЕИК *********, да заплати на ищеца
сумата от 154 273,58лв, ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на иска - 27.11.2018 година до окончателното изплащане,
представляваща неустойка за неизпълнение на задължението на „ Х.А.“
ЕООД като наемодател да предостави за ползване на „ Г.И.“ ЕООД общо
1 558,319 дка земеделски земи в землището на с.Д.И., по сключен между
страните на 02.04.2018г договор за наем на земеделски земи в общ размер на
1663,207 дка в землището на с.Д.И., Община П., като неоснователен. Осъдено
е „ Г.И.“ ЕООД, ЕИК *********1, да заплати на „ Х.А.“ ЕООД, ЕИК
1
*********, сумата от 570 лева разноски за първоинстанционното
производство.
Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство „Г.н.“ ЕООД чрез адвокат Е. Б.. Във
въззивната жалба се поддържа, че решението е неправилно.
Оспорените са мотивите на първоинстнационния съд за отхвърляне на
предявения иск поради наличието на фактическия състав на чл. 40 от ЗЗД.
Твърди се, че става дума за договор за наем, сключен от пълномощник на
ответното дружество в обема на предоставената му с пълномощното
представителна власт.
Твърди се, че не е налице обективният елемент от фактическия състав
на недействителността по чл. 40 от ЗЗД, тъй като е необходимо договорът да
е сключен от представителя и насрещната страна по него във вреда на
представлявания, като е цитирана задължителна съдебна практика –
тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 година на ВКС по т.д. 5/2014
година, според което преценката за наличието на тази вреда се извършва към
момента на сключване на договора. Излагат се съображения, че в случая не
може да се приеме, че клаузата на договора за наем, уреждаща неустойката , е
увреждаща представлявания към момента на сключване на договора, а че тя е
свързана с неизпълнението на договорните задължения от страна на
наемодателя.
Оспорени са мотивите, че в случая вредата за ответника към момента
на сключване на договора се изразявала в наличието на множество
неустоечни клаузи в значителни размери, както и в последващото поведение
на пълномощника Х., препястващо узнаване от ответника за съществуването
на договора до момента, в който вече е било ясно, че ще бъде трудно или
невъзможно изпълнението му поради обективни причини. Според
жалбоподателя не можело да се приеме, че само по себе си уговарянето на
неустойки предполага увреждане за представлявания или недобросъвестност.
Според него ставало дума за стандартни клаузи между търговци, гарантиращи
изпълнението на договора.
Неоснователно било и позоваването на последващото поведение на
ищеца и на представителя на ответника Х., което не можело да обоснове
2
наличието на обективния елемент на фактическия състав по чл. 40 от ЗЗД към
момента на сключване на договора. Освен това увреждането не зависело от
знанието или незнанието за сключения договор. Във въззивната жалба се
поддържа освен това, че ответникът е знаел за сключения договор още преди
започване на стопанската година на 01.10.2018 година, а именно на
15.08.2018 година, като се сочат събраните по делото доказателства -
изпратено писмо от ответника, показанията на свидетелите Х., Б. и Ю. и на
свидетеля Г..
Включването на клаузата за неустойка в договора към момента на
неговото подписване според жалбоподателя било оправдано поради
предстоящото подписване на договор от ищеца за продажба на продукция на
зелено, а именно на договора с „Т.М.“, оспорването на автентичността на
който не била установена по делото.
Оспорени са и изводите на първоинстанционния съд, свързани с
наемната цена по договора и с това, че тя била два пъти по-ниска и изцяло в
интерес на ищеца. В тази връзка жалбоподателят се е позовал на събраните
доказателства – пълномощното на Х. с предоставените му с него
правомощия, доказателствата за средните пазарни наемни цени,
агротехническата икономическа експертиза.
Оспорена е връзката между сключването на договора през месец април
2018 година, удебеления текст на клаузата за неустойка и на датата, на която
договорът влиза в сила, наличието на подписи върху всяка страница на
договора, липсата на каквото и да е отбелязване върху него от служител на
ответника и липсата на вписан номер в началото на договора и изводите на
съда, свързани с наличието на фактическия състав на чл. 40 от ЗЗД.
Оспорени са и изводите, че с договора било уговорено отложено
плащане, че не бил предвиден срок, в който имотите следвало да бъдат
предоставени на ищеца и че ищецът не твърдял да е искал предоставянето на
имотите от ответника. Неправилно била приета от съда прекомерност на
уговорената неустойка. Твърди се, че между търговци неустойката не може да
е прекомерна. Поддържа се, че съдът неправилно е взел предвид само
обезщетителната функция на неустойката, игнорирайки нейният
обезпечителен и санкционен характер.
3
Оспорени са и мотивите за това, че договорът е сключен във вреда на
представлявания, тъй като самият ответник имал нужда от площите, предмет
на договора за наем. В тази връзка жалбоподателят се е позовал на заявление
УИ *********/*****, годишна програма за производство-растениевъдство,
заключението на вещото лице Е. Д., заявлението на „Г.И.“ ЕООД до ОСЗ П.
от 27.09.2018 година, както и заявлението на ответника от същата дата до
ОСЗ – П..
По отношение на субективния елемент от фактическия състав на чл. 40
от ЗЗД се поддържа във въззивната жалба, че също не е установен. Твърди се,
че няма доказателства, а дори и твърдения на ответника за недобросъвестност
от страна на ищеца, като изводите за това не можели да почиват на
предположения.
Искането е за отмяна на първоинстанционното решение и
постановяване на ново по същество, с което да се уважи предявения иск, като
се присъдят на ищеца направените по делото разноски пред двете инстанции.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ответника
„Х.А.“ ЕООД с изразено становище за нейната неоснователност. В отговора
се поддържа, че във въззивната жалба не са посочени няколко съществени
обстоятелства, имащи отношение към спора между страните. Ставало дума за
това, че в дългогодишните отношения между двете дружества ответникът
никога не бил представляван от Х. до датата на процесния договор, че към
датата на сключване на договора Х. е знаел, че приключват отношенията му с
ответника, че самият той е установил, че не е показал процесния договор нито
преди, нито след сключването му на някой от ръководството, че въпреки
близостта на базите на двете дружества и многобройните контакти между
техните управители, управителят на ищеца не уведомил управителя на
ответника за процесния договор, че наемната цена била по-ниска или равна на
тази, на която самият ответник „Х.А.“ ЕООД наемал имотите от
собствениците им, че част от имотите, предмет на договора, които не били
собственост на ответника, не били наети или взети под аренда към момента
на подписване на процесния договор, поради което тяхното предоставяне на
ищеца било невъзможно, респ. било ясно, че ще се дължи уговорената
неустойка. Поддържа се, че договорът не е икономически изгоден и е
4
нелогичен и за двете страни. Освен това се твърди, че това е единственият
договор, сключен от „Х.А.“ ЕООД, в който е предвидена неустойка, че
размерът на неустойката надхвърлял в пъти всякакви възможни щети и
пропуснати ползи, че било уговорено ответникът да дължи не една
неустойка, а за ищеца не била предвидена такава, че липсвало предвидено
авансово плащане, а само такова в края на стопанската година, което водело
до загуби за ответника, който следвало да плати на собствениците на земята
авансово наем или аренда.
Твърди се, че Х. не е имал представителна власт да сключва договор за
наем на земи, които не са собствени на ответника, а са наети от самия него, че
договорът е сключен в момент, когато той е знаел, че ще бъде оттеглено
упълномощаването му и че той не е представил договора на ръководството,
като в тази връзка позоваването е на показанията на самия Х., които според
ответника били недопустими заради качеството му на адвокат на ответника.
Поддържат се освен това възражения за нищожност на целия или на
отделни части от договора. Според ответника на първо място липсвал
предмет на договора, като се позовава на т.1.2. и т.1.3. от него. Съществувала
неяснота относно волята на страните,уговорките, обема и характера на
задълженията им.Според него недействителността на тези разпоредби
водела до недействителност на целия договор поради липса на съгласие,на
предмет, невъзможен предмет и стопанска непоносимост.
Ответникът твърди също че съобразно клаузата на т.1.4. от договора
той действа от 01.10.2018 година и до този момент страните не са обвързани
от него, не са имали права и задължения, още по-малко такива за неустойка.
С отговора се поддържат всички възражения, направени пред първата
инстанция, включително за нищожност на клаузата за неустойка поради
противоречие с добрите нрави, тъй като нейното уговаряне в посочения
размер излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Оспорени са доводите във въззивната жалба, свързани с неустойките и
твърдението, че те са еднакви за двете страни.
Искането е за потвърждаване на решението и за присъждане на
разноски.
5
Пред въззивната инстанция не са направени нови доказателствени
искания.
Съобразявайки доводите на страните, изложени по-горе и
събраните по делото доказателства, съдът приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лице,
имащо правен интерес да обжалва, а именно от ищеца срещу решението, с
което е отхвърлен предявения от него иск за неустойка с правно основание
чл. 92 от ЗЗД. При подаването на въззивната жалба е спазен срока по чл.
259 от ГПК.
Въззивната инстанция, с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК
намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
По същество съдът намира, че решението на ОС – Пловдив е
правилно като краен резултат, макар и не по изложените в него мотиви.
Съображенията на съда са следните:
С предявения от „Г.И.“ ЕООД против „Х.А.“ ЕООД иск е
претендирана неустойка в размер на 154 273,59 лева, дължима на основание
чл. 11 от сключен между страните договор за наем на земеделски земи от
02.04.2018 година, по който ответникът „Х.А.“ ЕООД е наемодател, а ищецът
„Г.И.“ ЕООД – наемател.
Първата група доводи, които се поддържат и пред въззивната
инстанция и по които настоящият съдебен състав дължи произнасяне, е
досежно валидността на целия договор.
Неоснователни са доводите на ответника, че договорът е нищожен
поради липса на съгласие, на предмет и поради стопанска непоносимост.
Досежно липсата на съгласие като основание за нищожност на
договора по делото е установено следното:
Към момента на сключване на договора наемодателят „Х.А.“ ЕООД е
представляван от пълномощник Н. И. Х., като изрично е посочено, че това
представителство е въз основа на пълномощно с нотариална заверка на
подписа с рег. № **** от **.**.**** година и заверка на съдържанието с рег.
6
№ **** от същата дата на Нотариус с рег. № ***.
С цитираното пълномощно Н. Х. и още седем лица са
преупълномощени с конкретни права от В. Ю. в качеството му на
пълномощник на управителя на „Х.А.“ ЕООД У.Ф. В.. В раздел втори от
пълномощното са предоставени права на Н. Х. и останалите седем
пълномощници да отдават под наем и аренда, за не повече от пет години,
притежаваните от дружеството земеделски земи, да подписват с наемателите
и арендаторите на земеделските земи договори за наем и аренда. Изрично в
раздел ІІ, абзац трети от пълномощното е посочено, че на пълномощниците
се предоставя правото да договарят дължимите от наемателите на
земеделските земи наемни вноски, чиято стойност да бъде в размер не по-
малко от 30 лева на декар. Посочено е в изречение второ на абзац трети от
раздел ІІ от пълномощното, че при преотдаване на наета от „Х.А.“ ЕООД
земеделска земя, пълномощниците следва да договарят наемна цена, която да
не е по-ниска от платената от „Х.А.“ ЕООД. В края на пълномощното
изрично е посочено, че всички неясноти в него следва да се тълкуват
разширително в полза на упълномощеното лице и че то е валидно до
30.08.2018 година.
Управителят на „Х.А.“ ЕООД У.Ф. В. е предоставил на В. Ю. като
пълномощник всички права, които той самият има като управител на
дружеството по смисъла на чл. 26 от ТЗ, включително и правото да
преупълномощава трети лица с част или с всички права по пълномощното, в
което е посочено, че е безсрочно и което е с нотариална заверка на подписа с
рег. № ****/**.**.**** година на Нотариус с рег. № ***.
Че лицето В. Ю., К.ски гражданин, действащ в качеството съответно
на пълномощник и на преупълномощител по двете обсъдени по-горе
пълномощни е едно и също лице, може да се съди по съвпадението на
данните, посочени в двете пълномощни, идентифициращи това лице, а
именно дата на раждане – 15.08.1968 година, както и номер на национален
паспорт – *********, издаден на 03.02.2014 година от М.В.Р.. Поради това
съдът намира за неоснователни възраженията на ответника, че няма
съвпадение между лицето, упълномощено от управителя на „Х.А.“ ЕООД и
лицето, преупълномощило други лица, включително Н. Х. с описаните по-
горе права.
7
Процесният договор е сключен на 02.04.2018 година – в периода от
упълномощаването на Н. Х. да представлява „Х.А.“ ЕООД до изтичането на
срока на пълномощното, а именно 30.08.2018 година.
Няма данни за оттегляне нито на пълномощното на Н. Х., нито на
пълномощното, дадено на преупълномощителя В. Ю. преди датата на
процесния договор от 02.04.2018 година и до 30.08.2018 година.
Безспорно е между страните, а и от представените доказателства на
стр. 641 – 652 от първоинстанционното дело се установява, че освен
описаното по-горе пълномощно от 04.09.2017 година, даващо права на Н. Х.
да сключва сделки от името на „Х.А.“ ЕООД като наемател и арендатор, респ.
като наемодател и арендодател и да се снабдява и подава необходимите
документи от името на дружеството във връзка с тези права, Н. Х. е сключил
с „Х.А.“ ЕООД и договор за текущо правно обслужване на 25.07.2014 година,
като нотариалната покана, с която е уведомен за оттегляне на пълномощията
по този договор, му е връчена на 28.03.2019 година. През периода от
декември 2016 година до 20.08.2018 година между „Х.А.“ ЕООД и „К.К. - Б.“
ЕООД е съществувал договор, по силата на който второто дружеството се е
задължило да осигурява адвокат при необходимост на „Х.А.“ ЕООД, както и
да извършва консултации и други юридически услуги. Уведомяването на
„К.К.“ ЕООД за прекратяването на договора от 20.08.2018 година е
извършено на 27.07.2018 година.
На страница 556 и 557 от първоинстанционното дело са представени
декларации от името на У.Ф. В. като управител на „Х.А.“ ЕООД за оттегляне
на дадени пълномощни на Н. И. Х. и на В. Ю., считано от 14.08.2018 година,
които видно от посочените в тях номера и дати на удостоверяване на
подписите и съдържанието са различни от обсъдените по-горе пълномощни,
въз основа на които е сключен процесния договор от 02.04.2018 година.
Т.е. договорът е сключен от Н. Х. като пълномощник на „Х.А.“ ЕООД
въз основа на дадено и действащо към момента на сключването му
пълномощно.
Дори да се приеме, че към момента на сключване на процесния
договор освен като представляващ дружеството –наемодател „Х.А.“ ЕООД
8
въз основа на пълномощното, Н. Х. е осъществявал и правното обслужване
на ответника като адвокат въз основа на договор с „К.К. - Б.“ ЕООД -
дружество, което видно от показанията на самия Х. е собственост на неговия
баща и чрез което той е извършвал адвокатска работа в полза на „Х.А.“
ЕООД, това не се отразява по никакъв начин на валидността на договора за
наем. Ответникът не посочва конкретни обстоятелства и конкретни
разпоредби от Закона за адвокатурата и от Етичния кодекс на адвоката,
които да забраняват едновременното извършване на двете дейности от Н. Х. и
чието нарушение да има за последица недействителност на сключения от
него като пълномощник договор за наем. Според съда липсват разпоредби,
установяващи такава забрана.
Неоснователни са и доводите за недопустимост на показанията на Н.
Х., разпитан като свидетел в съдебно заседание на 30.09.2019 година.
Свидетел не може да бъде страна или неин пълномощник / например
адвокат/, който я представлява по делото. В случая Н. Х. не е адвокат на
„Х.А.“ ЕООД по настоящото дело, поради което неговите показания ще бъдат
ценени наред с останалите събрани по делото доказателства. Разпитът на този
свидетел е поискан за обстоятелства извън изброените в чл. 164 от ГПК,
доколкото не касаят съдържанието на процесния договор, респ. на отделни
негови клаузи, а упълномощаването на свидетеля и сключването на договора.
Следващият въведен от ответника спорен въпрос е свързан с правата
на Н. Х. по обсъденото пълномощно, респ. с възможността му да сключва
договори за наем освен за земеделски имоти, които са собствени на „Х.А.“
ЕООД и за преотдаване под наем на имоти, които ответното дружество е
наело. Тълкувайки в цялост съдържанието на раздел ІІ от пълномощното от
04.09.2017 година, съдът приема, че Н. Х. и останалите седем лица, посочени
в пълномощното, са упълномощени да отдават под наем и аренда както
земеделски имоти, на които дружеството е собственик, така и да преотдават
наети от него имоти. Аргумент в тази насока е предвиденото в изречение
второ на третия абзац от раздел ІІ на пълномощното ограничение за цената, на
която следва да се преотдава под наем наетата земеделска земя, а именно не
по-ниска от платената от „Х.А.“ ЕООД. В този смисъл следва да се тълкува
посоченото в първия абзац на раздел втори право да се отдават под наем и
аренда „притежаваните от дружеството земеделски земи“. Допълнителен
9
аргумент в тази насока е изричното посочване в пълномощното, че всички
неясноти следва да се тълкуват разширително в полза на упълномощеното
лице.
За да се прецени доколко процесният договор е сключен съобразно
предоставените права на пълномощника, е необходима съпоставка между
клаузите на договора и поставените в раздел втори ограничения, касаещи
срока на договора за наем или аренда / за не повече от пет години/ и цената,
която според пълномощното не може да бъде по-малко от 30 лева на декар, а
при преотдаване на наета земеделска земя – не по-ниска от платената от
„Х.А.“ ЕООД такава.
Видно от клаузите на сключения между страните договор и от
приетата от първоинстанцинния съд съдебно-техническа експертиза,
изготвена от вещото лице Е. Д., която съдът възприема като компетентна,
незаинтересована и неоспорена от страните, очертаните с пълномощното
рамки, до които пълномощникът може да сключва договори, са спазени.
В чл. 4 от договора е посочено, че той се сключва за срок от една
стопанска година, считано от 01.10.2018 година до 30.09.2019 година. В тази
връзка съдът намира за неоснователни възраженията, че при така посочения
срок на договора, преди датата 01.10.2018 година страните не са обвързани от
него. Договорът е сключен на 02.04.2018 година и от този момент страните са
обвързани от него и от задълженията, които имат по него, а именно –
наемодателят да предостави на наемателя за временно ползване / от
01.10.2018 година до 30.09.2019 година/ земеделските земи, предмет на
договора, а наемателя – да заплати уговорената наемна цена в предвидените
за това размери и срокове.
В чл.3.1. от договора е предвидено, че земеделската земя по т.1.1. от
договора се предоставя срещу годишно наемно плащане в размер на 33 лева
на декар, а в чл.3.2. – че дължимата сума по наемното плащане се заплаща в
срок най-късно до 30-ти септември на съответната стопанска година, за която
се дължи.
От заключението на вещото лице Е. Д. се установява, че всички имоти,
описани в чл. 1.1. като предмет на договора за наем на земеделски земи от
02.04.2018 година, намиращи се в землището на село Д.И., община П., а.П.,
10
са собственост не на ответното дружество „Х.А.“ ЕООД, а на трети лица и са
предоставени на ответника по сключени договори за аренда. Договорите за
аренда са представени като доказателства по делото от ответника. Те са
описани подробно от вещото лице Д. в папка № 2 към заключението. От
заключението е видно, че сборът от площите на имотите, описани в чл.1.1. от
договора се разминава с посочената в договора обща площ от 1663,207
декара, като в договора са описани 307 имота с обща площ от 1437,860
декара. В тази част заключението на вещото лице не е оспорено, поради
което съдът приема, че сключеният договор за наем е за земеделски земи,
описани в чл. 1.1. от договора, включващи 307 броя земеделски имоти –
ниви, индивидуализирани в таблицата към чл.1.1., както и в експертизата с
посочване на землището – село Д.И., община П., с номера на поземления
имот, площ, местност и съседи.
От договорите за аренда и заключението на вещото лице Д. е видно,
че всички земи, на които арендатор е ответното дружество „Х.А.“ ЕООД,
които впоследствие са преотдадени под наем на ищеца с процесния договор,
са с уговорено годишно арендно плащане в натура в размер на 100 килограма
зърно на декар арендувана земеделска земя или левовата му равностойност по
пазарни цени към момента на изплащане на рентата. В заключението на
вещото лице Ч. П. се съдържат данни, че пазарната цена на тон зърно за
стопанската 2017-2018 година е 304 лева, а тази за 2018-2019 година, която е
приложима в случая с оглед на уговорения с процесния договор период, е 330
лева. Т.е. цената на килограм зърно е 0,33 лева, а съгласно уговорките в
договорите за аренда дължимата годишна цена е 33 лева. С процесния
договор е уговорено годишно наемно плащане в размер на 33 лева на декар.
При това положение следва да се приеме, че при неговото сключване Н. Х. е
действал в рамките на предоставените му с пълномощното правомощия, като
е съобразено обсъденото по-горе ограничение в раздел ІІ, абзац трети,
изречение второ, а именно при преотдаване на наетата от „Х.А.“ ЕООД земя
да се договаря наемна цена, която да не е по-ниска от платената от ответника.
Следва да се посочи, че съдът намира за неоснователни доводите на
ответника за нищожност на договора поради липса на предмет, респ. поради
неуточнен предмет. Безспорно е, че става дума за договор за наем на
конкретни земеделски имоти, описани по посочения по-горе начин. Само по
11
себе си разминаването между посочения в договора сбор от общите площи на
имотите и действителния такъв не се отразява на волята на страните по
договора да се отдадат под наем конкретно описаните имоти.
Неоснователни са доводите за нищожност на договора, свързани с
разпоредбата на чл. 1.4., според която наетите обекти ще се използват от
наемателя за „реколтивиране“ на селскостопанска продукция, като вида на
селскостопанските култури, които ще се засяват и „реколтивират“, се
определя от наемателя. В българския език няма дума „реколтивиране“, а
думата „рекултивиране“ има друго значение – възстановяване
продуктивността на земен участък. От останалите представени по делото
договори за наем е видно, че в тях е използван терминът „реколтиране“. Този
термин се е наложил сред земеделските производители, като се употребява и
в подзаконови нормативни актове - наредби, свързани с тяхната дейност в
смисъл на „прибиране на реколта“. Въпреки неточното изпозване на термина
в договора, волята на страните е ясна и може да бъде извлечена от останалите
клаузи на договора – т.1.1., според който се отдават под наем земеделски
земи, т. 1.4. изречение второ, според което вида на селскостопанските
култури, които ще се засяват се определя от наемателя, както и подточка. 2 на
т. 1.4., според която добивите от отдадените под наем обекти стават
собственост и принадлежат на наемателя. При тези уговорки не може да се
приеме липса на предмет, който да влече нищожност на целия договор за
наем.
Неснователни са и доводите, свързани с клаузите на т.1.2. и т. 1.3. от
договора. Те уреждат отношенията между страните в случай, че наемодателят
не може да осигури ползването на един или повече от изброените в т.1.1.
земеделски имоти или в случай, че при регистрацията на имотите в ОСЗ се
установи, че някой имот или имоти не могат да бъдат признати като правно
основание за участие на наемателя в споразумение по чл. 37 от ЗСПЗЗ поради
някаква причина. В тези две хипотези е предвидено задължение на
наемодателя да предостави други имоти – обработваеми ниви със същата
площ и качество, намиращи се в същото землище. Уредена е и процедура за
това – а именно уведомление от наемателя до наемодателя за наличие на
някое от посочените основания и задължение на наемодателя в тридневен
срок да предостави за ползване новите имоти, за което се сключва анекс.
12
Клаузите на т.1.1., т. 1.2 и т. 1.3. от договора са ясни. От тях е видно, че
предмет на договора за наем са имотите, описани в таблицата към т.1.1. , а
следващите два текста касаят уреждане на отношения между страните в
определени хипотези, при които наемодателят не може да изпълни
задълженията си да предостави на наемателя процесните имоти или част от
тях. Волята на страните, изразена в т.1.3. от договора също следва да бъде
тълкувана. Вярно е, че е посочен текста на чл. 37 от ЗСПЗЗ. Единственото
споразумение обаче, което може да бъде сключвано между собствениците и
ползвателите на земеделските земи, е такова за създаване на масиви, уредено
в чл. 37 в от ЗСПЗЗ. Предвидената за това процедура е уредена в чл. 37 б от
ЗСПЗЗ, изискваща в срок до 31.07. на съответната година ползвателите на
земеделски земи да представят в ОСЗ копие от договорите за наем, аренда
или съвместно ползване, както и заявление за участие в споразумение по чл.
37 в от ЗСПЗЗ. Волята на страните по договора следва да бъде тълкувана в
съответствие с тази нормативна уредба.
Стопанската непоносимост по смисъла на чл. 307 от ТЗ също не може
да бъде приета в настоящия процес като основание за нищожност на
договора за наем. С цитираната разпоредба е уредена законова възможност
съдът при предявен пред него иск да измени или да прекрати изцяло или
отчасти договор, ако са настъпили такива обстоятелства, които страните не са
могли и не са били длъжни да предвидят и запазването на договора
противоречи на справедливостта и добросъвестността. В случая не са
изложени и установени такива обстоятелства, а и въвеждането на стопанската
непоносимост в процеса без предявен самостоятелен иск е недопустимо.
По изложените съображения съдът намира, че липсват основания да се
приеме нищожност на сключения между страните договор.
Следващият въпрос, имащ значение за произнасяне по предявения иск,
е свързан с валидността на клаузата за неустойка, предвидена в чл. 11 от
договора, на която се основава предявеният иск. Валидността на тази клауза е
оспорена от ответника с доводи за противоречието й на добрите нрави.
В чл. 11 от договора е предвидено, че в случай, че наемодателят не
изпълни задължението си да предостави за ползване всичките или част от
имотите, посочени в т.1.1. от договора или възпрепятства ползването им, той
13
дължи неустойка на наемателя в размер на тройния размер на наема на
съответните имоти, умножен по оставащите години до изтичане срока на
договора. Предвидено е тази неустойка да се дължи и при неизпълнение на
т.1.2. и т.1.3. от договора.
Съгласно задължителната съдебна практика – т. 3 от ТР № 1 от
15.06.2010 година по т. дело № 1/2009 година на ОСТК, нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като
преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Според настоящия съдебен състав доказателствата, имащи отношение
към въпроса за нищожността на клаузата за неустойка са следните:
Уговорената неустойка е в трикратен размер от размера на дължимия
от наемателя наем за имотите, предмет на договора и за съответния срок, в
случая за една стопанска година. Сам по себе си трикратниятразмер не е
основание да се приеме, че неустойката противоречи на добрите нрави.
Необходимо е обаче уговореният размер да е съобразен с функциите на
неустойката според конкретните обстоятелства.
В неоспореното заключение на вещото лице Ч. П. има данни за
размера на печалбата от декар земеделска земя при отглеждане на пшеница
и слънчоглед, съобразени със средните разходи за отглеждане на тези
култури, със средния добив на декар, с размера на предоставяните субсидии
на декар и със средните пазарни цени за тяхната продажба. Според това
заключение за Ю.ц.р., където се намират процесните земи, за 2018-2019
стопанска година / процесната/, печалбата от отглеждане на декар пшеница е
76,36 лева при площи до 300 декара и 53,64 лева при площи над 300 декара.
Печалбата при отглеждане на слънчоглед е 38,76 лева на декар при площи до
300 декара и 25,04 лева на декар при площи над 300 декара. Тези суми обаче
са заедно с включените субсидии въз основа на заповеди на М.з.х.г., които са
съответно 45,45 лева на декар пшеница при площи до 300 декара и 31,73
лева на декар при площи над 300 декара. Субсидиите при слънчогледа са
66,93 лева на декар при площи до 300 декара и 53,21 лева на декар при
площи над 300 декара. Без субсидии печалбата при отглеждане на пшеница
14
през стопанската 2018-2019 година е 21,91 лева на декар, а при слънчогледа
без субсидии производителите са на загуба в размер на -28,17 лева на декар.
Ищецът „Г.И.“ ЕООД е представил по делото споразумение от
11.06.2018 година, сключено между него и „Т.М.“ ООД. В установителната
част на същото е посочено, че „Г.И.“ ЕООД има земеделски земи с площ от
около 5000 декара в землището на село Д.И. – собствени и наети от „Х.А.“
ЕООД. Посочено е, че ищецът се задължава през стопанската 2018-2019
година да засади в собствените си и наети земеделски имоти пшеница на
площ не по-малко от 3000 декара и слънчоглед на площ не по-малка от 1000
декара, респ. да произведе 1200 тона пшеница и 280 тона слънчоглед,които
„Т.М.“ ООД в качеството си на купувач се задължава да изкупи от продавача.
Постигнато е съгласие пшеницата да бъде изкупувана на цена от 0,30 лева за
килограм, а слънчогледа – 0,60 лева за килограм, независимо от пазарните
цени на тази продукция през 2019 година. Предвидената със споразумението
компенсаторна неустойка при отказ на продавача да предаде на купувача
договорените количества или част от тях пшеница и/или слънчоглед, е в
размер на 150% от стойността на непредаденото количество.
По делото е безспорно установено от приетото и неоспорено
заключение на вещото лице – счетоводител М.М., че въз основа на
споразумението от 11.06.2018 година, сключено между ищеца и „Т.М.“ ООД
няма издадени първични счетоводни документи, удостоверяващи
извършените сделки по споразумението, които да са осчетоводени при някоя
от страните по него. Няма и осчетоводени задължения, съответно плащания
по това споразумение.
В споразумението от 11.06.2018 година е посочено, че то е подписано
от М.С. в качеството му на управител на „Т.М.“ ООД. След оспорване на
автентичността на подписа, ищецът е уточнил, че подписът под
споразумението е положен от Д. Х. Б.. Това обстоятелство е установено с
приетата по делото съдебно-почеркова експертиза, изготвена от вещото лице
Н. Б.. На стр. 985 от първоинстанционното дело се съдържа в писмен вид
изявление на Д. Б., в което е посочено, че споразумението от 11.06.2018
година е подписано от него в качеството му на тогавашен директор на „Т.М.“
ООД и че считано от месец октомври 2018 година той е управител на „Т.М.“
ООД и в това си качество потвърждава валидността на споразумението. Това
15
писмено изявление е приложено към молба вх. № 572 от 09.01.2020 година,
подадена от процесуалния представител на ищеца.
От справката в ТРРЮЛНЦ е видно, че към 11.06.2018 година
единствен управител и представляващ „Т.М.“ ООД, ЕИК ====, е М.С.. Д. Б. е
вписан като управител наред с М.С. с права двамата да представляват
дружеството заедно и поотделно, едва на 31.10.2018 година. Що се отнася до
твърдяното от Б. качество директор на „Т.М.“ ООД, по партидата на
дружеството липсва такова вписване, а и от дружествения договор, действал
към 11.06.2018 година / приет на 13.02.2017 година и обявен в ТРРЮ.Ц на
13.03.2017 година/ е видно, че единствено управителят има функции да
представлява дружеството.
По делото като доказателство са представени и други договори за
наем, сключвани от „Х.А.“ ЕООД за стопанската 2018-2019 година / стр. 460-
492 от първоинстанционното дело/. Става дума за договори с наемодател
„Х.А.“ ЕООД, представлявано от Н. Х.. Договорът от 06.07.2018 година е за
отдаване под наем на земеделски земи в землището на село К., от 02.07.2018
година – в землището на село Д.И. с наемател „Т.Е.“ ЕООД, от 25.06.2018
година в землището на село М., договор № ... без дата – в землището на село
Б.р., № ... без дата – в землището на село Б.р., № ПР 18/15-3 без дата – също в
землището на село Б.р.. В нито един от тези договори не е предвидена
компенсаторна неустойка за неизпълнение на задълженията на наемодателя
като тази по т. 11 от процесния договор, нито каквато и да е друга неустойка
за наемодателя.
Липсата на клаузи за неустойка за неизпълнение на задълженията на
наемодателя по предоставяне за ползване на земеделските имоти – предмет
договора за наем се установява и от представените договори, по които
наемодател е дружеството – ищец „Г.И.“ ЕООД, а „Х.А.“ ЕООД е наемател /
стр. 526-528; стр. 534 -537 и др/.
Освен в т. 11 от договора, обсъден по-горе, неустойки за наемодателя
са предвидени в още няколко клаузи. В т. 6.3. от договора е предвидена
неустойка от 150 000 лева, свързана с деклариране от страна на наемодателя
на неверни обстоятелства, касаещи земеделските имоти, предмет на договора
за наем. В т. 7 е предвидено, че в случай, че наемодателят отдаде под наем,
16
аренда или друг начин на трети лица имотите – предмет на договора, той
дължи неустойката по т. 11 от договора. В т.9.3. е посочено, че се дължи
неустойката по т. 12 от наемодателя / 150 000 лева/ при изцяло или частично
прекратяване на договора едностранно от наемателя, ако при регистрацията
му в О.с.З. по чл. 70 и следващите от ППЗСПЗЗ се установи, че за имотите,
предмет на сделката, е направена регистрация от други лица.
По делото са събрани и гласни доказателства, свързани със
сключването на процесния договор от 02.04.2018 година, включително с
уговарянето в него на клаузите за неустойка за неизпълнение на договорни
задължения от страна на наемодателя „Х.А.“ ЕООД. Съдът намира, че те имат
значение при произнасянето за нищожността на клаузата на т. 11 от
договора като противоречаща на добрите нрави, доколкото преценката се
прави към момента на сключване на договора.
От показанията на свидетеля Н. Х. се установява, че двете дружества –
страни по делото обработват земеделски земи в един и същи землища, като
отглеждат едногодишни зърнени култури и от 2015 година поддържат
договорни отношения помежду си, като при необходимост си отдават под
наем едно на други земеделски земи. Свидетелят установява, че в началото на
2018 година - януари или февруари, ответното дружество взело решение да
намали земите в Община – П., които обработва, поради недостиг на
земеделска техника. Във връзка с това решение свидетелят, който бил
упълномощен и се занимавал с отдаване под наем на земеделската земя на
ответника, сключил договори за всички земеделски имоти на „Х.А.“ ЕООД в
землищата на селата Б.р. и К., както и в селата М. и Л. в Община Е..
Процесният договор бил сключен от него след дълги преговори с управителя
на „Г.И.“ ЕООД, които били провеждани основно в базата на ищеца в село
Д.И.. Включването на клаузата за неустойката била по настояване на
управителя на „Г.И.“ ЕООД, който имал план да уговори продажба на зелено
на бъдещата продукция именно от тези имоти и поради възможността да има
финансови проблеми, ако не изпълни задълженията си, за което била
предвидена голяма неустойка. Свидетелят решил, че няма проблем да се
включи тази клауза, предвиждаща голяма неустойка, тъй като до момента
представляваното от него дружество „Х.А.“ ЕООД изпълнявало
задълженията си. Свидетелят заявява, че не е обсъдил тази клауза преди
17
сключването на договора с управителя на „Х.А.“ ЕООД.
Свидетелят И. Г. също говори за установени трайни отношения между
двете дружества – ищец и ответник от 2013-2014 година, свързани с взаимно
отдаване под наем на земеделски земи във връзка с осъществяваната от тях
дейност. Той също установява обстоятелството, че и двете дружества имат
производствени бази в село Д.И., като не се било случвало някое от
дружествата да не изпълни задълженията си да предостави имотите, които
отдава под наем. Този свидетел е присъствал при уговорките между страните
за сключване на процесния договор, като установява, че управителят на
„Г.И.“ ЕООД настоявал за по-голяма неустойка, тъй като водел преговори с
„Т.М.“ ООД за изкупуване на продукция на зелено. Свидетелят установява, че
е присъствал и на друг разговор между управителя на „Г.И.“ ЕООД и
представител на ответника в базата на „Х.А.“ ЕООД през месец август, на
който управителят на „Г.И.“ ЕООД заявил, че му е отказано от ОСЗ вписване
на имотите по процесния договор за обработване, при което представителят
на „Х.А.“ ЕООД обяснил, че са си променили решението и няма да
преотдават земята и категорично отказал да се постигне някакво съгласие.
Свидетелят Ч. Б., работещ в ответното дружество, депозира показания,
че през месец януари в присъствието на управителя и на Н. Х. е взето решение
да се запазят и увеличат земите на дружеството в селата Д.И., П.Е., К. и Т.,
които са близо до базата на ответника, както и поради факта, че в първите
две села се отглежда биолюцерна по европейски проект. Решението било в
други села като Б.р. и К. обработваните земеделските земи да се намалят до
нула. Свидетелят установява, че през месец април Н. Х. е бил уведомен за
това, че ще бъде прекратен договора му за правно обслужване на
дружеството, като окончателното решаване на въпроса било отложено за след
месец юли поради предстоящото идване на важни делегации от К.. Той
твърди, че Н. Х. не е предал процесния договор на ответника и че те са
разбрали за него едва в началото на месец август при подаване на
документите за сключване на споразумения в ОСЗ.
Сходни показания за взетите от „Х.А.“ ЕООД решения в
присъствието на Н. Х. за това кои земеделски земи в кои землища ще се
обработват и трябва да бъдат разширени / сред които и в землищетона село
Д.И./ и в кои землища земите следва да бъдат отдадени под наем, депозира и
18
свидетелят В. Ю.. Този свидетел заявява, че Н. Х. е движел правните
въпроси на дружеството, а за сключване на договорите от името на
дружеството следвало да уведомява представляващите „Х.А.“ ЕООД.
Свидетелят твърди, че не е виждал договора с „Г.И.“ ЕООД, подписан от Н.
Х. и че Н. Х. не им е казал за този договор.
При така установената по делото фактическа обстановка съдът намира,
че неустойката, уговорена с т. 11 от процесния търговски договор, е
нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД като противоречаща на добрите
нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, доколкото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена
с тази на противоречието на договора със закона. Те, наред с повелителните
норми на закона, са границата, до която се простира договорната свобода,
установена в чл. 9 от ЗЗД.
В конкретния случай при сключването на договора е уговорена
компенсаторна неустойка, надвишаваща трикратно дължимата цена по
договора за наем на земеделските имоти и несъответстваща на вредите,
които би причинило неизпълнението на задължението от страна на
наемодателя. Преценката за размера на тези вреди се основава на обсъденото
по-горе заключение, сочещо размера на печалбата, която ищецът би
реализирал. Споразумението с „Т.М.“ ООД не дава основание да се приеме
по-висок размер на вредите от тези, установени от вещото лице, съизмерими
със средната печалба при отглеждане на пшеница и слънчоглед. Със
споразумението е договорена фиксирана изкупна цена за пшеницата от 0,30
лева за килограм и 0,60 лева за слънчоглед, а според вещото лице средната
пазарна цена за стопанската 2018-2019 година е 0,33 лева за пшеницата и 0,59
лева за слънчогледа.
Отделен е въпросът, че към момента на сключване на договора на
02.04.2018 година и уговаряне на неустойката в посочения размер, такова
споразумение не е съществувало. Представеното по делото споразумение е
подписано едва на 11.07.2018 година, и то от лице без представителна власт
към онзи момент. Потвърждаването на самото действие по подписването на
споразумението от управителя на „Т.М.“ ООД е в хода на настоящото
производство, след като са изтекли сроковете за реално изпълнение на
19
задълженията по него. Със събраните доказателства – експертиза, е
установено, че реално изпълнение на задълженията на страните по това
споразумение няма, макар то да касае не само земеделските земи по
договора от 02.04.2018 година / общо 1437,860 декара/, а и такива,
надхвърлящи в пъти процесните / общо поне 4000 декара съгласно
споразумението/. Съдът не споделя доводите на процесуалния представител
на ищеца, че реалното изпълнение или неизпълнение на споразумението няма
отношение към спора по настоящото дело. Вярно е, че дължимостта на
неустойката е в зависимост от неизпълнението на конкретни задължения на
наемодателя, в случая тези да предаде процесните имоти или равностойни на
тях в същото землище. Неустойката обаче се дължи въз основа на валидна
клауза, а не и ако тя нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Установяването на действителните отношения между страните по
споразумението от 11.07.2018 година и неговото реално изпълнение са
необходими, за да се прецени доколко уговорената неустойка към момента
на сключване на договора съответства на присъщите й функции –
обезщетителна, обезпечителна и санкционна.
Според настоящия съдебен състав уговорената неустойка накърнява
добрите нрави. Този извод се основава както на съпоставката на нейния
размер с дължимите от наемателя суми по договора за наем, така и с размера
на вредите за ищеца от неизпълнението на договорното задължение на
наемодателя да предостави процесните земи. Уговореният размер на
неустойката превръща присъщите й функции в източник на неоснователно
обогатяване за ищеца. Уговореният в т. 11 от договора размер на
неустойката, който е три пъти по-висок от дължимия наем, надвишава два
пъти и уговорената със споразумението от 11.07.2018 с „Т.М.“ ООД година
неустойка от 150%, което е още едно основание да се приеме противоречието
й с добрите нрави. От свидетелските показания е видно, че включването на
клаузата за неустойка е по настояване на управителя на „Г.И.“ ЕООД именно
с оглед предстоящото постигане на споразумение с „Т.М.“ ООД и
евентуалните големи неустойки, които ще бъдат уговорени с него.
Неустойката в договора за наем обаче е несъизмерима и надхвърля два пъти
неустойката, която ищецът би дължал по споразумението от 11.07.2018
година, което е още един аргумент, че с договора за наем е уговорена
неустойка, която излиза извън присъщите й функции.
20
При установените по делото дългогодишни търговски отношения
между двете дружества и сключването на многобройни договори, в които те
участват и в двете качества – и като наематели и като наемодатели, без в тези
договори да е предвидена неустойка, включването в процесния договор на
клауза за неустойка в размер, надхвърлящ три пъти дължимото от наемателя
и повече от три пъти вредите от неизпълнението на договорните задължения
на наемодателя, дава основание на съда да приеме нищожност поради
накърняване на добрите нрави.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск за неустойка е
неоснователен и следва да се отхвърли, тъй като такава не се дължи въз
основа на нищожната клауза от договора.
Първоинстанционното решение за отхвърляне на иска следва да бъде
потвърдено, макар и не по изложените в него мотиви, а поради приетата от
настоящия съдебен състав абсолютна нищожност на клаузата за неустойка.
При извод за абсолютна нищожност на клаузата на неустойка, на която
се основава предявеният иск, съдът само за пълнота на изложението ще се
произнесе по въпроса за наличието на фактическия състав на чл. 40 от ЗЗД,
който е насочена към защита на интересите на представлявания, в случая
„Х.А.“ ЕООД.
Според чл. 40 от ЗЗД ако представителят и лицето, с което той
договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не
произвежда действие за представлявания
Въз основа на съвкупната преценка на доказателствата, обсъдени по-
горе, по-конкретно на тези за установени трайни търговски отношения между
страните и сключвани договори, в които не е предвидена клауза за неустойка
за наемодателя, включването в процесния договор на клаузата по т. 11,
предвиждаща компенсаторна неустойка в прекомерен размер, надхвърляща
присъщите функции на неустойката, налага извод за наличието на обективния
елемент на фактическия състав, пораждащ недействителността по чл. 40 от
ЗЗД, а именно договор, сключен от представителя във вреда на
представлявания. Наличието и на други клаузи за неустойка за неизпълнение
на задължения на наемодателя, обсъдени по-горе, при трайно установени
21
търговски отношения между страните и липса на такива клаузи в останалите
договори, също дава основание да се приеме, че от обективна страна
договорът е сключен във вреда на представлявания. Не така стоят нещата с
посочената в договора наемна цена – 33 лева на декар и с уговорката за
нейното плащане до 30.09. на съответната стопанска година. Доколкото
стопанската година включва периода от 01.10.2018 година до 30.09.2019
година, следва да се приеме, че в договора е предвидено плащане до
30.09.2019 година. Сами по себе си тези клаузи на договора не налагат извод
за споразумяване във вреда на представлявания. Те са договорени в рамките,
очертани конкретно с даденото пълномощно на Н. Х. и е въпрос на
постигнато съгласие между страните. Освен това от представените по делото
множество други договори, сключвани между страните е видно, че в една
част от тях е уговаряна близка до тази наемна цена, както и плащане до 30.09.
на стопанската година / например договорите на стр. 1001, стр. 1160 и др./.
При това положение и доколкото средната пазарна наемна цена за
стопанската 2018-2019 година за декар, посочена в заключението на инж. Ч.
П. е между 27,50 лева за пшеницата и 31 лева за слънчогледа, не може да се
приеме, че уговорената цена е във вреда на представлявания. Неоснователни
са и доводите на ответника, че самият той дължи плащане на лицата, с които
е сключил договори за аренда и впоследствие е преотдал под наем на
ответника, в по-ранен момент – преди 30.09.2019 година, поради което
уговореното плащане до 30.09.2019 година го уврежда. Видно е от всички
договори за аренда, че с тях е уговорено арендното плащане да се извършва в
срок най-късно до 30.09. на съответната стопанска година, за която се дължи.
Т.е. налице е съвпадение на падежа, до който наемодателят дължи плащане на
собствениците на земите и този, на които наемателят по процесния договор
му дължи плащане.
По отношение на втория елемент от фактическия състав на
недействителността по чл. 40 от ЗЗД - субективния, съдът намира следното:
Този втори елемент се изразява в недобросъвестност на
представителя и насрещната страна по договора относно увреждането на
представлявания. Според задължителната съдебна практика – т. 3 от ТР №
5/12.12.2016 година на ВКС по т.д. № 5/2014 година на ОСГТК субективният
елемент не винаги се изразява в общ сговор и общо намерение у
22
представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в това, че
те и двамата знаят, че сключеният договор обективно уврежда
представлявания. Преценката за наличието на недобросъвестност и у
представителя и от у третото лице, с което той договаря, е въз основа на
конкретните обстоятелства към момента на сключване на договора, като не
може да възникне след неговото сключване.
Съдът намира, че въз основа на съвкупната преценка на събраните
доказателства може да се направи извод за недобросъвестност от страна на
представляващия „Х.А.“ ЕООД Н. Х. при сключването на договора. Преки
доказателства за недобросъвестността няма и не би могло да има. Установено
е обаче от всички представени по делото договори, подписвани от Н. Х. в
качеството му на пълномощник на „Х.А.“ ЕООД, че липсват клаузи за
неустойка за наемодателя. От друга страна процесният договор е сключен от
Н. Х. с утежняващите клаузи за неустойка за наемодателя, без в даденото му
пълномощно да са дадени конкретни правомощия за включване на
неустоечни клаузи и за евентуалните размери на неустойката, без да уведоми
представляващите ответника преди сключването на договора за искането на
насрещната страна за такива клаузи и за своите намерения. След сключването
на договора той също не е уведомил ответника. Освен това е установено, че
Н. Х. е присъствал на среща на ръководството на „Х.А.“ ЕООД през месец
януари или февруари, на която е взето решение дружеството да обработва
само, а не да отдава под наем земеделските земи в няколко землища,
включително това в Д.И., в което се намират земите по процесния
договор.Това, наред с обстоятелството, че в началото на месец април 2018
година, когато е сключен договора, Н. Х. е бил уведомен за предстоящо
прекратяване на договорните му отношения с ответника за правно
обслужване, дават основание да се приеме недобросъвестност от негова
страна.
За да е налице фактическият състав на чл. 40 от ЗЗД, е необходима
недобросъвестност както у представителя, така и у лицето, с което той е
договарял, в случая „Г.И.“ ЕООД. Според съда въз основа на събраните
доказателства може да се приеме такава недобросъвестност и от страна на
ищеца към момента на сключване на договора. Ищецът и ответникът са
дружества с установени трайни търговски отношения, осъществяващи
23
сходна дейност, чиито бази се намират в едно и също населено място. Вярно
е, че сами по себе си тези факти не са основание да се приеме
недобросъвестност при сключването на процесния договор. От друга страна
обаче в процесния договор по настояване точно на управителя на ищцовото
дружество са включени клаузи за прекомерна, излизаща извън присъщите й
функции неустойка, при положение, че в дългогодишните отношения между
страните неустойка изобщо не е уговаряна и не се е случвало която и да е от
тях в качеството си на наемодател да не изпълни задълженията си да
предостави реално отдадена под наем земеделска земя. От събраните
доказателства, по-конкретно тези, касаещи отношенията между ищеца и
„Т.М.“ ООД по споразумението от 11.07.2018 година не може да се приеме,
че за ищеца е съществувала сериозна причина да иска включването на тези
клаузи за неустойка и то в размери, надхвърлящи двукратно неустойката, за
която самият ищец се е задължил по споразумението, подписано едва след
сключването на процесния договор от лице, което към онзи момент не е
имало представителни функции по отношение на „Т.М.“ ООД и до реалното
изпълнение на което не се е стигнало.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260089 от 02.03.2021 година,
постановено по т. дело № 939/2018 година по описа на Окръжен съд –
Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от „ Г.И.“ ЕООД град С., ЕИК
*********, иск да бъде осъдено „ Х.А.“ ЕООД , с.Д.И., община П., ЕИК
*********, да заплати на ищеца сумата от 154 273,58лв, ведно със законната
лихва, считано от датата на предявяване на иска - 27.11.2018 година до
окончателното изплащане, представляваща неустойка за неизпълнение на
задължението на „ Х.А.“ ЕООД като наемодател да предостави за ползване на
„ Г.И.“ ЕООД общо 1 558,319 дка земеделски земи в землището на с.Д.И., по
сключен между страните на 02.04.2018г договор за наем на земеделски земи
дка в землището на с.Д.И., Община П. и е осъдено „Г.И.“ ЕООД, ЕИК
24
*********1, да заплати на „ Х.А.“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 570 лева
разноски за първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
25