Р Е Ш Е Н И Е № .......
гр. София, ….08.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-Д
въззивен състав, в публичното заседание на шести април две хиляди и
седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при секретаря Поля
Г., като разгледа докладваното от младши съдия Мария Богданова в. гр. д. № 6190 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение, постановено в открито съдебно заседание на 07.04.2016 г. по гр.
дело № 55444/2015 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ГО, 62-ри състав, са отхвърлени в цялост предявените от ЕТ „У. – Р.Я.“ срещу
„ЧЕЗ Р.Б.“ АД кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 22065,71 лева, представляваща
платена от ищеца на отпаднало основание цена за достъп до електропреносната и
електроразпределителната мрежа, и на сумата от 4631,64 лева, представляваща
обезщетение за забава изплащането на посочената главница за периода от 13.10.2012
г. до 12.09.2015 г. включително.
Ищецът по делото – ЕТ „У. – Р.Я.“ – е обжалвал в цялост първоинстанционния
съдебен акт като неправилен поради противоречие с материалния закон, допуснато
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което
отправя искане за неговата отмяна и за уважаване в цялост на исковите
претенции. Във въззивната жалба са изложени подробни доводи по същество на
спора и в подкрепа на твърдението, че основанието за заплащане на
претендираната като главница парична сума е отпаднало поради отмяната с обратна
сила на утвърдените от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране
(ДКЕВР) временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа. Като
процесуално нарушение, допуснато от районния съд, въззивникът сочи кратките
мотиви, с които е аргументирано постановеното решение, довели до необоснованост
на съдебния акт. Твърди се неоснователност на заявеното в условията на
евентуалност възражение на ответника за приспадане на ползвания от ищеца
данъчен кредит за ДДС върху платените от него процесни суми.
От въззиваемата страна в производството – ответника „ЧЕЗ Р.Б.“ АД – е постъпил
отговор в срок на подадената жалба, в който се твърди, че същата е
неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение –
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Дружеството оспорва
твърденията на въззивника за неправилност на първоинстанционния съдебен акт,
като излага подробни доводи във връзка със становището си за основанието, на
което са заплатени процесните суми, а именно договорно такова, и за
възмездността на отношенията между двете страни, възникнали от сключения
договор за достъп до електроразпределителната мрежа.
Софийски градски
съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от страна с правен интерес, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е редовна и процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си задължения, този
въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
Относно допустимостта на същото следва да се посочи, че действително, както твърди
въззивникът, мотивите на акта са кратки и без подробна обосновка на крайния
извод. Това обстоятелство обаче представлява нарушение на процесуалните
правила, водещо до необоснованост и – евентуално – до неправилност като краен
резултат, поради което на основание чл. 271, ал. 1 ГПК същото следва да бъде
отстранено от въззивната инстанция, която е задължена да реши спора по
същество. По тази причина липсата или „лаконичността“ на мотивите не е
основание за формална отмяна на постановения съдебен акт, както се сочи във
въззивната жалба. В този смисъл е и константната практика на върховната съдебна
инстанция – например Решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г., І
г. о. на ВКС и Решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г., ІІ т. о.
на ВКС.
Относно релевираните в
подадената жалба доводи за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен
акт, въззивният съд намира следното:
Безспорни между страните и
установени посредством представените по делото доказателства са следните
обстоятелства:
През процесния период – от
30.09.2012 г. до 30.06.2013 г. – ищецът ЕТ „У. – Р.Я.“ е извършвал дейност по
производство на електрическа енергия от възобновяеми източници чрез използването
на фотоволтаична инсталация, разположена в поземлен имот № 290016, местност
І-ви стопански двор, в землището на град Д.Д., област Плевен.
Между ЕТ „У. – Р.Я.“ и „ЧЕЗ Р.Б.“ АД на 28.04.2011 г. е сключен Договор за присъединяване на обект
от производител на електрическа енергия към електроразпределителната мрежа № 10139/28.04.2011
г., по силата на който ответното дружество е поело задължение да присъедини фотоволтаичната
инсталация, стопанисвана от ищеца, към собствената си електроразпределителна
мрежа.
На 11.07.2012 г. между страните по делото е сключен Договор за използване на
разпределителната мрежа от производител № **********/11.07.2012 г., по силата
на който ответното дружество е поело задължение да осигури на ищеца достъп до
електроразпределителната мрежа и пренос през нея на произведената от ищеца
електрическа енергия (съобразно Част ІІ, чл. 2 от договора), като от своя
страна последният се е задължил да заплаща извършения пренос по цена, утвърдена
от ДКЕВР (съобразно Част V, чл. 24 от договора).
На 12.07.2012 г. ищецът е сключил с „ЧЕЗ Електро Б.“ АД договор за
изкупуване на произведената от него електрическа енергия.
С Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР са определени, считано от
18.09.2012 г., временни цени за достъп до мрежите на „ЧЕЗ Р.Б.“ АД, но в тази
си част (Раздел ІІ, т. 2) актът на регулаторния орган е отменен с влязло в сила
Решение № 4753 от 04.04.2013 г. на ВАС, постановено по адм. д. № 12424/2012 г.,
потвърдено с Решение № 12582 от 01.10.2013 г., постановено по адм. д. №
7228/2013 г. на петчленен състав на ВАС.
Не е спорно между страните, а и се установява от доказателствата по делото
обстоятелството, че въз основа на посоченото решение на ДКЕВР през процесния
период ищецът е заплатил на ответника цена за достъп до
електроразпределителната мрежа на стойност 22065,71 лева, съгласно издадени за
времето от 30.09.2012 г. до 30.06.2013 г. от „ЧЕЗ Р.Б.“ АД 10 броя фактури,
представени по делото, ведно със съответните им банкови извлечения за
извършените плащания.
С Решение № Ц-6 от 13.03.2014 г. на ДКЕВР са утвърдени окончателни цени за
достъп до електропреносната мрежа, считано от 13.03.2014 г., дължими от
производителите на електрическа енергия, произведена от слънчева или вятърна
енергия, която се изкупува на преференциални цени – за 2,45 лв./МВтч, без ДДС.
Съобразно предвиденото в този акт, производителите на изкупуваната на
преференциални цени електрическа енергия от възобновяеми източници, различни от
слънце и вятър, не дължат цена за достъп до електропреносната мрежа. Такава
цена обаче – съгласно решението – не се дължи и за достъп до разпределителните
мрежи на „ЧЕЗ Р.Б.“ АД от всички производители на електрическа енергия,
произведена от възобновяеми източници, без значение от вида на последните.
Решение № Ц-6 от 13.03.2014 г. на ДКЕВР е отменено в така описаната си част с
Решение № 5353 от 28.07.2015 г., постановено по адм. д. № 3947/2015 г. по описа
на АССГ, ІІ-ро отделение, 32-ри състав, което от своя страна е потвърдено с
Решение № 7278 от 16.06.2016 г., постановено по адм. д. № 12287/2015 г. по
описа на ВАС, ІV-то отделение.
Предвид оспорването от страна на ответника, че институтът на
неоснователното обогатяване е неприложим в настоящия правен спор, с оглед
съществуването на валиден и действащ между страните договор, следва да се съобрази
следното:
Цените за достъп и пренос на електроенергия по чл. 10, т. 13 ЗЕ са
административно регулирани от държавата чрез ДКЕВР (към настоящия момент –
КЕВР) с императивни правни норми. Недопустимо е, следователно, те да бъдат
предмет на свободно договаряне, както твърди въззиваемата страна (аргумент в
този смисъл – и чл. 30, ал. 2 /предх. ал. 4/ ЗЕ), тъй като всяка уговорка между
страните по договор за достъп до мрежата, съдържаща цена, различна по вид и
размер от наложените от държавния регулатор, би била нищожна поради
противоречие с повелителните норми на закона. При липса на регулация по този
въпрос от страна на ДКЕВР/КЕВР свободното договаряне на цена за достъп и пренос
на електроенергия през разпределителната мрежа отново би било недействително на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 9, ал. 1 ЗЗД.
Именно предвид изложеното и с оглед твърдението на ищеца, че процесната
сума се дължи като последица от отмяната на определящия дължимата цена акт на
ДКЕВР с влязло в сила съдебно решение, имащо обратно действие, изцяло
законосъобразно е приложение да намери чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В този ред на
мисли, не е основателно релевираното от въззиваемата страна възражение, че
обжалваното решение противоречи на разпоредбата на чл. 81 и чл. 82 ЗЗД,
съгласно които имуществена отговорност на страна по договор може да бъде
ангажирана само при виновно нейно поведение. Фактическият състав на чл. 55, ал.
1, пр. 3 ЗЗД не съдържа вината като необходим елемент, поради което нейното
изследване е безпредметно, като от значение е и фактът, че правните норми на
чл. 81 и чл. 82 ЗЗД се отнасят до неизпълнението на договор, каквото обаче не е
част от предмета на настоящия правен спор.
Основният спорен по делото въпрос всъщност е именно отпаднало ли е с
обратна сила основанието за заплащане в полза на ответното дружество на цена за
достъп и пренос на електроенергия след отмяната на Решение № Ц-33 от 14.09.2012
г. на ДКЕВР, съответно – неправомерно ли „ЧЕЗ Р.Б.“ АД задържа платените му на
основание отмененото решение суми.
Коментираният акт на
държавния енергиен регулатор представлява индивидуален административен акт
(съобразно чл. 13, ал. 3 ЗЕ), чиято отмяна има действие по отношение на всички,
а не само спрямо страните по административното дело, на основание чл. 177, ал.
1, изр. 2-ро АПК. Следователно, Решение № 12582 от 01.10.2013 г., постановено
по адм. д. № 7228/2013 г. на петчленен състав на ВАС, с което е потвърдена
отмяната на относимата към спора част от Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на
ДКЕВР, е породило правни последици и за страните в настоящото производство.
Съгласно чл. 302 ГПК, влязлото в сила решение на административен съд е
задължително и за гражданския съд относно обстоятелството дали
административният акт е валиден и законосъобразен. По тази причина настоящият
съдебен състав следва да зачете задължителната сила на решението на ВАС, съгласно
което релевантният за спора административен акт на ДКЕВР е отменен като
незаконосъобразен.
Предвид задължителната за
първоинстанционните и въззивните съдилища практика на ВКС, формирана по реда на
чл. 290 ГПК, следва да се приеме, че посоченото влязло в сила решение на ВАС, с
което е отменено Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, има обратно действие,
доколкото се касае за отмяна на индивидуален административен акт – в този
смисъл са Решение № 235 от 19.01.2017 г. по т. д. № 3480/2015 г., ІІ т. о. на
ВКС; Решение № 206 от 18.01.2017 г. по т. д. № 3045/2015 г., ІІ т. о. на ВКС;
Решение № 170 от 08.11.2016 г. по т. д. № 3012/2015 г., І т. о. на ВКС; Решение
№ 224 от 21.02.2017 г. по т. д. № 2654/2015 г., ІІ т. о. на ВКС; Решение № 192
от 04.01.2017 г. по т. д. № 2542/2015 г., ІІ т. о. на ВКС. Явно е,
следователно, че силата на съдебното решение засяга и отношенията между
страните в настоящото производство, тъй като процесният период попада във
времевия обхват на Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, съответно – е повлиян
от неговата отмяна.
Фактическият
състав, пораждащ задължението за заплащане на възнаграждение за предоставяне на достъп
до електропреносната и електроразпределителната мрежа на ответното дружество, е
смесен и включва в себе си както частноправен елемент – договор,
който съобразно
чл. 84, ал. 2 и ал. 3 ЗЕ производителите на електрическа енергия от възобновяеми
източници са длъжни да сключат, за да бъде изкупувана произвежданата от тях
енергия, така и административноправен елемент – акт на държавния енергиен
регулатор за определяне цената за предоставения достъп. За да възникне
задължението за заплащане достъпа до електропреносната и
електроразпределителната мрежа, е необходимо кумулативното проявление и на
двата посочени юридически факта, последвано и от реалното предоставяне на
мрежовата услуга. Предвид тази специфика на фактическия състав, представляващ
основанието за заплащане досъпа до електропреносната мрежа, прогласяването
незаконосъобразността на индивидуалния административен акт, утвърждаващ
временните цени за достъп, води до отпадане с обратна сила и на облигационната
обвързаност между страните в частта, касаеща дължимостта на възнаграждението за
ползване на мрежата от производителя на електроенергия. Именно поради това,
заплатената от него цена за така предоставената услуга се явява платена на
отпаднало основание. Безспорно е, че действието на облигационното отношение
между страните в производството със съдържание осигуряване на достъп до
поддържаната от ответното дружество електропреносна и електроразпределителна
мрежа, възникнало от сключения между тях договор, не е преустановило действието
си. Това обстоятелство обаче не изключва възможността между страните по
договора да съществуват и правоотношения, основани на принципа за забрана на
неоснователното обогатявяне, каквото именно е възникнало в резултат на отмяната
акта на държавния регуратор, явяващ се задължителен и необходим елемент от
фактическия състав, обуславящ дължимостта на възнаграждението за достъп да
мрежовата услуга В този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК по
идентични казуси Решение № 162 от 04.10.2016 г. по т. д. № 3245/2015 г., І т.
о. на ВКС и Решение
№ 164 от 04.10.2016 г. по т. д. № 160/2016 г., І т. о. на ВКС.
Неоснователно е възражението
на ответника, че единствено договорът между него и ищеца поражда задължението за
заплащане цената за предоставения достъп, тъй като определянето на условията за
достъп било от компетентността на държавния енергиен регулатор само в случаите
на несключени в срока по § 197, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.)
договори между производителите и оператора на електроразпределителната мрежа по
чл. 84, ал. 2 ЗЕ. Това твърдение противоречи на законовата уредба, доколкото
съобразно чл. 30, ал. 1, т. 10 и т. 13 и от аргумент от противното от чл. 30,
ал. 2 ЗЕ дейността по ценообразуването в областта на енергетиката е от
изключителната компетентност на държавата, действаща чрез ДКЕВР/КЕВР, като не е
допустимо свободно договаряне по този въпрос от страните – факт, виден и от
уговорките в процесния договор за използване на електроразпределителната мрежа (според чл. 24 от него ищецът се е задължил да заплаща извършения пренос по
цена, утвърдена от ДКЕВР).
Именно предвид изключителните правомощия на държавния регулатор относно
определянето на цените за достъп, недопустимо е прилагането по аналогия на чл.
326, ал. 2 ТЗ, каквато – според твърдение на ответника, релевирано в отговора
на исковата молба – следва да се приложи в случая. От значение е още, че – от
една страна – процесното правоотношение не представлява търговска продажба, а
от друга – че не е възможно да се съобрази „обичайната“ цена по смисъла на чл.
326, ал. 2 ТЗ, предвид обективно упражнявания от „ЧЕЗ Р.Б.“ АД монопол върху
съответната дейност на съответната територия.
Изложеното налага извода, че за процесния период не съществува годно правно
основание, обосноваващо задължение за ЕТ „У. – Р.Я.“ да заплаща на ответника
достъпа до електропреносната мрежа, въпреки извършените от ответника разходи и
възмездния характер на
предоставената от него услуга, доколкото съществуването на акт, издаден от
държавния енергиен регулатор, е безусловно необходим елемент за възникване на
задължение за заплащане на цената за достъп. Стойността
на вложените от електроразпределителните дружества ресурси във връзка с
осигурените достъп и пренос на енергия от възобновяеми източници и евентуалната необходимост същите да бъдат допълнително възмездени също е от
компетентността единствено
на регулаторния орган. Всъщност,
операторите, подали заявление за издаване на Решение № Ц-33/14.09.2013 г. на
ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп, са заявили само временен
характер на прогнозните си нужди, тъй като не са могли да обосноват с
установени по несъмнен начин факти действителните си нови разходи, произлезли
изключително и само поради повишаване на отдадените в мрежата новопроизведени
количества електроенергия. Това и
е наложило регулаторът да определи цени, които да
действат временно, до утвърждаване на окончателни такива. Именно липсата на
обоснованост на нуждата от допълнително заплащане на предоставяните мрежови
услуги от страна на производителите е довело до отмяната на изадения от ДКЕВР
административен акт, въвеждащ временните цени за достъп.
По отношение релевираните от страните доводи,
свързани с Решение
№ Ц-6 от 13.03.2014 г. на ДКЕВР и неговата последваща отмяна, следва да се посочи, че така издаденият
административен акт е неотносим към процесния исков
период, както и към отмененото от ВАС и релевантно за спора Решение № Ц-33/14.09.2013 г.
Въз основа на
изложеното, се налага изводът, че заплатената от ищеца сума на основание приетото
от ДКЕВР Решение № Ц-33/14.09.2013 г. като
възнаграждение за предоставен достъп до електропреносната мрежа се явява
платена на отпаднало основание и подлежи на връщане съгласно чл. 55, ал. 1, пр.
3 ЗЗД. По тази причина първоинстанционното съдебно решение се явява неправилно
и незаконосъобразно в частта, с която е отхвърлена тази искова претенция и като
такова следва да бъде отменено, а искът за връщане на заплатената като цена за
достъп до електроразпределителната мрежу сума от 22065,71 лева да
бъде уважен в пълен размер, ведно със законната лихва за забава, считано от
датата на подаване на исковата молба (12.09.2015 г.) до окончателното ѝ
изплащане. Що се отнася до възражението на ответното дружество, направено в
условията на евентуалност в отговора на исковата молба, за приспадане от
главницата на сумата за начислен ДДС, въззивният съд счита, че същото не следва
да бъде разглеждано. Настоящото
производство се развива по общия исков гражданскоправен ред, в рамките на което
е недопустимо произнасяне по искания, свързани с публичнии задължения,
регулирани със ЗДДС.
Предявеният иск
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД обаче настоящият въззивен състав намира за неоснователен.
Съгласно посочената разпоредба обезщетението, претендирано по този ред, се
дължи от деня на забавата, като съобразно чл. 84, ал. 2 ЗЗД при липса на определен ден
за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен. В конкретния
случай, предвид характера на главния иск и липсата на определен ден за
изпълнение на претендираното с него вземане, ищецът е следвало да покани
ответното дружество да заплати процесните вземания. По делото не са налице както
твърдения, така и доказателства за отправена покана, което води до извод, че
длъжникът не е бил поставен в забава, съответно – претенцията на ищеца за
присъждане на мораторно обезщетение се явява неоснователна. С доклада по делото
първоинстанционният съд не е указал на страната, че не сочи доказателства за изпадането
на ответното дружество в забава, но във въззивната жалба не са релевирани каквито
и да е било конкретни доводи във връзка с отхвърлянето на предявения по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД иск, поради което въззивният съд не е разполагал с възможността
служебно да укаже на въззивника-ищец за допуснатия процесуален пропуск, предвид
задължителните указания в този смисъл, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение №
1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователността
на исковата претенция за лихва обуславя потвърждаването на първоинстанционното
решение в частта относно отхвърлянето на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предвид изхода на спора се
налага частична отмяна на постановеното от районния съд решение и в частта за
разноските. Съобразно уважената част от исковите претенции, на ищеца следва да
бъдат присъдени разноски, сторени пред първата инстанция (съгласно представен списък по чл. 80 ГПК – на л. 180 от
първоинстанционното дело и на л. 44 от въззивното дело), в размер на 2221,68
лева, от които 882,72 лева представляват съответна част от заплатената държавна
такса, а 1338,96 лева – съответна част от заплатеното адвокатско
възнаграждение. В полза на ответното дружество, съобразно размера на отхвърления
иск по чл. 86, ал. ЗЗД, следва да бъдат присъдени разноски за
първоинстанционното производство в размер на 234,19 лева, представляващи
съответна част от присъденото от районния съд и неоспорено по реда на чл. 248 ГПК юрисконсултско възнаграждение.
Право да
претендират разноски, сторени пред въззивния съд, имат и двете страни в
производството, предвид изхода на делото. На въззивника следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 442,18 лева, представляващи съответна част от
заплатената държавна такса, съобразно уважената част от исковите претенции и
представения по делото списък по чл. 80 ГПК (на л. 44 от въззивното дело). В
полза на въззиваемата страна се дължат в размер на 52,04 лева, представляваща
част от дължимото съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК възнаграждение за юрисконсулт,
съобразно отхвърлената част от исковите претенции.
Така
постановеното въззивно решение, в частта, с която е уважен предявеният от ЕТ „У. – Р.Я.“ иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, подлежи на касационно обжалване,
съобразно чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, предвид цената на иска и обстоятелството,
че процесният спор касае правоотношения по сключена между страните търговска
сделка, при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Произнасянето на въззивния
съд във връзка с исковата претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не подлежи на
касационно обжалване, доколкото цената на този иск е под предвидения в чл. 280,
ал. 2, т. 1 ГПК минимум.
По изложените
съображения, Софийски градски съд, ІV-Д въззивен състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение,
постановено в открито съдебно заседание на 07.04.2016 г. по гр. дело № 55444/2015
г. по описа на Софийски районен, ГО, 62-ри състав, в частта, с която е отхвърлен в цялост предявеният от ЕТ „У. – Р.Я.“
срещу „ЧЕЗ Р.Б.“ АД осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за заплащане на сумата от 22065,71
лева, представляваща платена от ищеца на отпаднало основание цена за достъп
до електропреносната и електроразпределителната мрежа, както и в частта, с която ЕТ „У. – Р.Я.“ е осъден да заплати на
„ЧЕЗ Р.Б.“ АД направени в първоинстанционното дело разноски за сумата над 234,19 лева до пълния присъден
размер от 1350,00 лева, като вместо това
постановява:
ОСЪЖДА „ЧЕЗ Р.Б.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление ***, ж. к.
„М.“, бул. „********, Бенчмарк Бизнес Център, да заплати на ЕТ „У. – Р.Я.“, ЕИК: ********, със седалище и адрес
на управление ***-132, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от 22065,71 лева (двадесет и две
хиляди и шестдесет и пет лева и седемдесет и една стотинки), представляваща
платена на отпаднало основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба – 12.09.2015 г. – до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ Р.Б.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление ***, ж. к.
„М.“, бул. „********, Бенчмарк Бизнес Център, да заплати на ЕТ „У. – Р.Я.“, ЕИК: ********, със седалище и адрес
на управление ***-132, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2221,68 лева (две хиляди
двеста двадесет и един лева и шестдесет и осем стотинки), представляващи направени от
ищеца разноски пред районния съд, от които 882,72 лева – заплатена държавна такса,
а 1338,96 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА ЕТ „У. – Р.Я.“, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление ***-132, да заплати на „ЧЕЗ Р.Б.“ АД, ЕИК: ********,
със седалище и адрес на управление ***, ж. к. „М.“, бул. „********, Бенчмарк
Бизнес Център, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 234,19 лева (двеста тридесет и четири лева и деветнадесет стотинки), представляващи направени от
ответника разноски пред районния съд за юрисконсултско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА решение, постановено в открито съдебно заседание на 07.04.2016 г. по гр.
дело № 55444/2015 г. по описа на Софийски районен, ГО, 62-ри състав, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА ЧЕЗ Р.Б.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление ***, ж. к.
„М.“, бул. „********, Бенчмарк Бизнес Център, да заплати на ЕТ „У. – Р.Я.“, ЕИК: ********, със седалище и адрес
на управление ***-132, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 442,18 лева (четиристотин четиридесет и два лева и
осемнадесет стотинки),
представляващи направени в хода на въззивното производство разноски за
заплатена държавна такса съобразно уважената част от исковите претенции.
ОСЪЖДА ЕТ „У. – Р.Я.“, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление ***-132, да заплати на „ЧЕЗ Р.Б.“ АД, ЕИК: ********,
със седалище и адрес на управление ***, ж. к. „М.“, бул. „********, Бенчмарк
Бизнес Център, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 52,04 лева (петдесет и два лева и четири стотинки), представляващи
направени в хода на въззивното производство разноски за юрисконсултско
възнаграждение съобразно отхвърлената част от исковите претенции.
РЕШЕНИЕТО, в частта, с която е уважен предявеният
от ЕТ „У. – Р.Я.“ иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД, подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.