РЕШЕНИЕ
№……………. 11.06.2021 г. гр. Балчик
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Балчишкият районен съд
граждански състав
на първи юни през две хиляди двадесет и първа година
В публично
съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ивелина Велчева
Секретар: Миглена
Йорданова
Прокурор: без
Като разгледа
докладваното от районен съдия Ивелина Велчева
Гражданско дело
№ 585 по описа за …2020 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е образувано по предявена искова молба от Мото България ООД, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „цариградско шосе“ №40, ет. 8 против Б.О.Ю. *** за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 37,41 лв.,
представляваща неплатени лизингови
вноски по договор за финансов лизинг №AG0004341 за период от
20.12.2018 г . до 16.01.2019 г., ведно със законната лихва върху всяка сума от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното изплащане на сумите; както и сумата в размер на 369,56 лв., представляваща
лизингови вноски за възнаградителна лихва за периода от 20.12.2018 г . до
16.01.2019 г.; сумата в размер на 0,14 лв. - неустойка за забава на плащането
на лизинговите вноски за периода от 20.12.2018
г . до 16.01.2019 г.; сумата в размер на 872,25 лв., представляваща неустойка за
прекратяване на договора; сумата в размер на 96,25 лв., представляваща заплатен
данък по чл. 52 от ЗМДТ и сумата в размер на 540 лв., представляваща разходи за
възстановяване на лизингов актив.
Претендират се и
съдебно деловодни разноски в заповедното и това производство.
Ответникът
редовно призован не се явява в съдебно заседание, не изразява становище по
исковете.
Съдът след
преценка на събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 3 от ГПК, като взе предвид направените доводи и възражения, прие за установено от
правна и фактическа страна следното:
Ищецът твърди, че с ответника има
сключен договор № AG0004341 от 23.08.2018 г. за финансов лизинг по
отношение на МПС, собственост на ищеца за срок от 84 месеца. С протокол от
23.08.2018 г. МПС е предадено на ответника. Размерът на финансирането e в размер на 8 075 лв. Към 3.01.2019 г. са неплатени:
вноски №3 и 4 по погасителен план и допълнителните разходи за застрахователна премия
и пътен данък.
Поради
неизпълнение на договорните задължения, лизингодателят отправя изявление за
разваляне на договора и на 16.01.2019 г. и МПС е иззето. Ищецът твърди, че за
периода на ползване на МПС лизингополучателят дължи заплащане на договорените
месечни вноски по погасителен план в общ размер на 406, 97 лв., от които 37,41
лв. – главница и 369,56 лв. – възнаградителна лихва. Претендира и неустойка за
прекратяване на договора по вина на ответника, както и разходи за заплащане на
данъци и такси, и разходи за възстановяване на МПС.
За
вземанията си ищецът подава заявление за издаване на заповед за изпълнение. Образувано
е заповедно производство №164/2020 г. по описа на Районен съд-Балчик.
Заявлението е уважено от съда.
В
срока по чл. 414 от ГПК по делото постъпва възражение от ответника, в което
заявява, че не дължи изпълнение по издадената заповед за изпълнение, т.к. няма
задължения към ищеца, поради факта, че МПС е иззето от ищеца, а вноските и
другите плащания към тях са били редовни. Длъжникът
заявява, че кредиторът го изнудва за допълнителни суми „въпреки началното
плащане- 30% от стойността на автомобила и вноските към него.“
С разпореждане по упоменатото дело е указано на кредитора за предяви
вземанията си по исков ред.
Това мотивира ищеца да предяви настоящите искове.
Материалноправното
основание на исковете е в нормите на чл. 422 от ГПК във вр. с чл.124 от с.з.,
договора за финансов лизинг и ОУ към договора.
Ищецът прави
искане за постановяване на неприсъствено решение.
Депозирането на възражение срещу заповедта по заповедното дело
е пречка да се постанови неприсъствено решение. Това е така, защото подаденото възражение
срещу заповедта представлява оспорване на исковете, което е направено пред съда
преди да е изтекъл срока за отговор на исковата молба. Това възражение, според съдебната практика, следва
да се цени като депозиране на оспорване на исковете в срока за отговор, поради
което и депозирането му е пречка за постановяване на неприсъствено решение
срещу ответника.
Поради което
съдът оставя без уважение искането на ищеца.
Страните не
спорят, че между тях е сключен договор за финансов лизинг. В тоя смисъл е и представения договор за финансов лизинг от
22.08.2018 г., както и че МПС, предмет на лизинга е предаден от лизингополучателя
на лизингодателя., като по този начин действието на договора е прекратено.
С уведомление за
прекратяване на договора от 3.01.2019 г., ищецът е довел до знанието на
ответника, че поради неплащане на вноските прекратява действието му. Ответникът
отказва да приеме уведомлението, което е удостоверено с подписите на двама
свидетели върху документа.
В разглеждания
казус страните не спорят налице ли са предпоставките за разваляне на договора,
поради което съдът не обсъжда този въпрос.
Спори се, при тези
установени факти, обстоятелството подлежат ли на плащане претендираните суми. Не
се спори техния размер.
Страните не спорят, че между тях е сключен договор
за финансов лизинг. Спори се обстоятелството подлежат ли на плащане
претендираните суми.
След анализ на
текста на подаденото възражение от длъжника, съдът стига до извода, че не може
да го квалифицира като възражение за прихващане. Намира, че същото представлява
оспорване на претенциите на ищеца.
Според съдебната практика, при договора за финансов лизинг
размерът на лизинговото възнаграждение е калкулирано по такъв начин, че покрива
първоначалната стойност на вещта, разноските на лизингодателя и неговата
печалба, поради което се съдържа и клауза за закупуване на лизинговата вещ от
лизингополучателя. При него интересът на лизингодателя е получаване на цялото
лизингово възнаграждение, а интересът на лизингополучателя – ползване на вещта
през срока на договора и придобиване на собствеността съобразно договорните
клаузи, в случая в края на срока на договора.
Така според решение № 49 от 26.06.2017 г. на ВКС по т. д.
№ 89/2016 г., II т. о., ТК, „при развален договор за финансов лизинг по право
поради обективна невъзможност лизингодателят да изпълни задължението си да
прехвърли собствеността върху лизинговата вещ, на връщане подлежи
първоначалната вноска от лизинговото възнаграждение, тъй като тя покрива част от първоначалната стойност на вещта“.
Според цитираното решение първоначалната вноска подлежи на
връщане на лизингополучателя, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като
формира лизинговата стойност на автомобила с оглед предвидената опция за
придобиване на неговата собственост - задължение, което обективно не може да
бъде изпълнено в случая поради разваляне на договора, но платените месечни лизингови вноски за
ползване на лизинговата вещ за периода, през който е ползвана, не подлежат на
връщане, защото лизингополучателят е получил насрещната престация.
В случая, обаче, няма направено такова искане за връщане
на първоначалната вноска нито с иск, нито с възражение.
С оглед изложеното, съдът намира предявеният иск за
заплащане на сумата от 37,41 лв.,
представляваща неплатени лизингови
вноски по договор за финансов лизинг №AG0004341 за период от 20.12.2018 г . до
16.01.2019 г., за основателен и следва да го уважи, респ. следва да се уважи и
предявения иск за 0,14 лв.,
представляваща неустойка за забава на плащането на лизинговите вноски за периода от 20.12.2018 г . до 16.01.2019 г.
Разпоредбите на ЗПК
се прилагат и за договорите за наем или лизинг, при които се предвижда
възможност за закупуване на стоката - предмет на договора.
След анализ на договорната
клауза за заплащане на договорна лихва, настоящият състав на съда приема, че последната
надминава определения в решение №378/18.05.2006 г. 2 г.о. на ВКС размер. Така
според касационната инстанция „Противно на добрите нрави е да се уговаря
компенсаторна лихва (за забава), надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер
на законната лихва“, което прави договорката нищожна поради противоречие на
добрите нрави.
В разглежданата
хипотеза страните са уговорили договорна лихва в размер на 20 кратен размер на
законната лихва, което прави клаузата нищожна, като противоречаща на добрите
нрави.
Искът за
заплащане на сумата в размер на 369,56
лв., представляваща лизингови вноски за възнаградителна лихва за периода от
20.12.2018 г . до 16.01.2019 г. като неоснователен следва да се отхвърли.
На осн. чл.8.6 от ОУ към договора за лизинг,
лизингополучателят дължи и сумата в размер на 96,25 лв., представляваща заплатен данък по чл. 52 от ЗМДТ. Искът
като основателен следва да се уважи.
По отношение на
исковете за сумата в размер на 872,25 лв., представляваща неустойка за
прекратяване на договора в размер на три лизингови вноски и сумата в размер на
540 лв., представляваща разходи за възстановяване на лизингов актив:
Преценявайки клаузата на чл.15.5 от ОУ на договора за
финансов лизинг, както и с останалите клаузи за правата на лизингодателя при
прекратен договор за лизинг, съдът намира, че същата се явява неравноправна,
поради което и нищожна. Така както е уговорена, клаузата за неустойка създава
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя
на услугата. Клаузата за неустойка е уговорена за предсрочно прекратяване на
договора без да са уговорени насрещни права за лизингополучателя или задължения
за лизингодателя. На следващо място, потребителят е задължен да заплати
необосновано висока неустойка, поради предсрочното прекратяване на договора при
неизпълнение на негово задължение.
Лизингодателят получава автомобила, с възможност да реализира
допълнителен доход при отдаването на вещта на нов лизинг или продажбата й на
трето лице. Той получава и лизинговите вноски до момента на предаване на
автомобила.
„Лизингодателят може да претендира
вреда като разлика между стойността на автомобила към датата на сключване на
договора за лизинг и цената, на която е продаден от лизингодателя или на която
е сключен нов договор за лизинг“, в какъвто смисъл е
и решение от 9.05.2015 г. по т.д. №1787/2014 г. на 1 т.о. на ВКС.
Следва да се има предвид обстоятелството, че
автомобилът е бил употребяван, няма данни да е изминал повече от предвидените
километри – по 15.6 от ОУ, и стойността му за 5 месеца, периода от сключване на
договора до развалянето му, не се е променила съществено.
С оглед изложените съображения иска за
заплащане на неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя
е неоснователен, защото клаузата за неустойка е неравноправна, по смисъла на
чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП. Като извод искът за заплащане на сумата в размер
на 872,25 лв. се явява неоснователен и следва да се отхвърли.
По силата т. 14.4 от ОУ към договора,
лизингополучателят се задължава да възстанови на лизингодателя разходи,
направени от последния във връзка с възстановяване на държането върху
лизинговия актив при прекратяване на договора.
Съобразно договор от 29.05.2017 г .
между ищеца и „Фиксед Асистанс“ ЕООД, представената фактура
№**********/17.01.2019 г., приемо-предавателен протокол от 16.01.2019 г., съдът намира предявеният
иск за заплащане на сумата в размер на 540 лв. за основателен и следва да го
уважи.
Ищецът претендира разноски, които следва да му се присъдят, по силата на чл.
78 от ГПК и уважената част от исковете.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че Б.О.Ю. *** дължи на Мото България ООД, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ №40, ет. 8 сумата в размер на 37,41 лв. (тридесет и седем лева и
четиридесет и една ст.), представляваща
неплатени лизингови вноски по договор за финансов лизинг №AG0004341 за
период от 20.12.2018 г . до 16.01.2019 г., ведно със законната лихва върху
всяка сума от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до окончателното изплащане на сумите, сумата в размер на 0,14 лв. (четиринадесет ст.) -
неустойка за забава на плащането на лизинговите вноски за периода от 20.12.2018 г . до 16.01.2019 г.,
сумата в размер на 96,25 лв. (деветдесет
и шест лева и двадесет и пет ст.), представляваща заплатен данък по чл. 52 от ЗМДТ, както и сумата в размер на 540
лв. (петстотин и четиридесет лева), представляваща разходи за възстановяване на
лизингов актив.
ОТХВЪРЛЯ иска на Мото България ООД, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ №40, ет. 8 против Б.О.Ю.
*** за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер
на 369,56 лв. (триста шестдесет и
девет лева и петдесет и шест ст.), представляваща лизингови вноски за
възнаградителна лихва за периода от 20.12.2018 г . до 16.01.2019 г.; както и за
сумата в размер на 872,25 лв. (осемстотин
седемдесет и два лева и двадесет и пет ст.), представляваща неустойка за прекратяване
на договора.
ОСЪЖДА Б.О.Ю. да заплати на Мото България ООД
сумата в размер на 31,06 лв.(тридесет и един лев и шест ст.), представляваща
направените съдебно-деловодни разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА Б.О.Ю. да заплати на Мото България ООД сумата в размер на 129,50 лв. (сто
двадесет и девет лева и петдесет ст.), представляваща направените
съдебно-деловодни разноски в настоящото производство.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд-Добрич в
двуседмичен срок от връчването му.
СЪДИЯ:……