№ 679
гр. София, 22.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20241001000743 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 8.02.2024 г. на ищеца „ХипоЛинк“ ЕАД /с предишно
наименование – „ХипоКредит“ ЕАД/ и по въззивна жалба от 21.02.2024 г. на ответниците
„Амадеусс Къмпани“ ООД, „Амадеус Принт“ ЕООД, Л. Х. М. и И. А. М. срещу решението
от 12.01.2024 г. по т. д. № 442/2022 г. на Софийския градски съд, VІ-17 състав, с което:
е признато за установено на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответниците дължат солидарно
на ищеца сумата 324 557,18 евро, представляваща неплатени месечни вноски и
останалата предсрочно изискуема част от главницата по договор за заем от 6.08.2008
г., заедно със законната лихва от 26.06.2019 г. /датата на подаване на заявлението по
чл. 417 ГПК/ до окончателното изплащане,
са отхвърлени предявените иск за главница за разликата над 325 557,18 евро до пълния
предявен размер от 367 000 евро и иск за сумата 20 000 евро – възнаградителна лихва
за периода 25.07.2016 г. – 25.04.2017 г.,
ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски по исковото производство и по
заповедното производство в размер на 30 968,16 лв.,
ищецът е осъден да заплати на ответниците съдебни разноски в размер на 1 298,88 лв.
Жалбоподателят – ищец обжалва решението в частта, с която исковете са отхвърлени.
Поддържа се, че неправилно съдът е приел за нищожни клаузите на договорите за заем от
12.03.2007 г. и 6.08.2008 г. относно наказателната лихва, които не противоречали на добрите
нрави. Сочи се, че размерът на тази лихва, представляваща неустойка, е 1 % месечно, т.е. 12
% годишно, което било под размера на законната лихва от над 15 % към датата на
подписване на договорите. Неправилно бил приет и за нищожен като противоречащ на
добрите нрави и договорът за гаранция от 6.08.2008 г., сключен с „Кредитекс“ ЕООД.
Твърди се, че този договор не бил за поръчителство и било допустимо уговарянето на
1
поредност в претенциите в чл. 2 от същия. Твърди се, че неправилно били тълкувани
клаузите на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека от 8.08.2008 г. относно
размера на възнаградителната лихва, който размер бил уговорен в договора за заем.
Неправилно било прието и, че тази възнаградителна лихва била дължима само до
настъпването на предсрочната изискуемост на дълга по заема, което предоставяло
преимущество на длъжника, което съобразно чл. 70, ал. 3 ЗЗД се полагало само при
предсрочно погасяване на главницата. Претендира разноски.
Жалбоподателите – ответници обжалват решението в частта, с която искът е уважен за
сумата над 147 788 евро. Твърди се, че решението по отношение на ответниците Л. М. и И.
М. е недопустимо, тъй като те били потребители, а в нарушение на чл. 113, изр. 2 ГПК
делото не било разгледано по общия ред, а по реда на глава 32 от ГПК за търговските
спорове. Сочи се, че исковата молба била нередовна, тъй като не съответствала на
претенцията в заповедното производство, която била частична, а частта не била уточнена.
Поддържа се, че нарушението на реда за разглеждане на делото е съществено процесуално
нарушение, довело до двойно съкращаване на сроковете за отговор на исковата молба, което
пък довело до пропускане на възможността за предявяване на възражение за погасителна
давност. Ето защо в жалбата се заявява възражение за погасяване по давност, която била
изтекла за главницата през 2018 г. /преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК/ според
поддържаното от ищеца, че предсрочната изискуемост е настъпила през 2013 г., но дори и тя
да е настъпила на 11.07.2016 г. /както приел съдът/, то били погасени по давност всички
месечни вноски за главницата, дължими за повече от 5 години преди заявлението по чл. 417
ГПК, а за лихвите – дължими преди повече от 3 години. Поддържа се и, че потребителите
имали право да се позоват на изтекла погасителна давност и след изтичане на срока за
отговор на исковата молба, тъй като ЗЗД не предвиждал подобен ограничителен срок, а в чл.
133 ГПК не се споменавала изрично давността. Неправилно съдът приел и, че ответниците
са заематели по процесния договор за заем, като не било съобразено, че според чл. 3.1 от
договора ответниците „Амадеусс Къмпани“ ООД, „Амадеус Принт“ ЕООД и И. М. били
поръчители, спрямо които бил изтекъл 6-месечният срок по чл. 147 ЗЗД, поради което са
освободени от отговорност. Твърди се, че сумата по заема от 2008 г. не била реално
предоставена на ответниците, тъй като било уговорено тя да се предостави за частично
погасяване на задълженията на заемателите по предходния заемен договор от 2007 г., по
който заемателите не съвпадали, тъй като по него И. М. и Л. М. били поръчители, а сумите
по него били преведени единствено на заемателя „Амадеусс Къмпани“ ООД. Поради това
липсвало валидно основание за извършване на прихващане, тъй като липсвали
предпоставките на чл. 103 ЗЗД – заемателят бил дал сума на самия себе си, посочвайки, че е
нов заем, като липсвала насрещност на престациите. Не било отчетено и, че с договора за
заем от 2007 г. също се погасявали „задължения“ по предходен заемен договор от 2005 г., без
ищецът да е доказал, че са били налице задължения по него. Неправилно било прието и, че
частта от заема в размер на 13 243 евро била валидно предоставена чрез превеждането и на
„Кредитекс“ ООД и се включвала в дължимата сума, въпреки че съдът приел, че договорът
за гаранция с това дружество бил нищожен. Твърди се, че с договорите за заем от 2005 г.,
2007 г. и 2008 г. каскадно се прехвърлял един първоначален заем, като към него се трупали
разноски за гаранции по нищожни договори, наказателни лихви, разноски и др., като част от
тези задължения били несъществуващи. Това се отнасяло и за сумата от 14 000 евро по
договора от 2007 г., която била предоставена на „Кредитекс“ ООД по договор за гаранция,
който бил нищожен по същите причини, поради което с тази сума е следвало да се намали
главницата по дълга от 2007 г. Неправилно съдът кредитирал заключенията на ССЕ,
оспорени от ответниците, в които без обосновка вещото лице е отнесло платени от
ответниците суми към други договори за заем, по които липсвал дълг, поради което всички
плащания следвало да се отнесат към договора от 2008 г. Твърди се, че не съществували
поради нищожност задължения по договора от 2009 г. в размер на 29 800 евро за покрИ.е на
2
наказателни лихви и месечни премии по договор за заем от 2007 г., както и премия по
гаранционен договор с „Кредитекс“ ООД в размер на 4 200 евро, поради което плащанията
на тези суми е следвало да се отнесат към процесния договор от 2008 г. Съдът обаче не
указал на ответниците, че не сочат доказателства за незаконосъобразното отнасяне на
плащанията към други договори. В жалбата са направени и доказателствени искания, по
които въззивният съд се е произнесъл с определение от 7.10.2024 г. Претендира разноски.
Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са допустими. Подаването на
жалбата на ищеца е потвърдено с молба с вх. № 28525/5.11.2024 г. от законния представител
на дружеството, вписан в търговския регистър, с която са потвърдени и всички процесуални
действия в първата и въззивната инстанция, извършени от пълномощниците на дружеството.
Поради това дори и да е имало нередовности в представителната власт на същите /свързани
с твърдяната от ответниците липса на качеството „юрисконсулт“/, то тези нередовности са
били отстранени. Законният представител на дружеството може да извършва всички
процесуални действия по делото съгласно чл. 30, ал. 1 ГПК, а с потвърждаването на
досегашните действия, те се считат за извършени и от него. Разгледани по същество жалбите
са неоснователни.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. В тази връзка
неоснователно е възражението на ответниците, че решението било недопустимо, тъй като
неправилно делото било разгледано по реда на глава 32 от ГПК относно търговските
спорове, а не по общия ред съгласно чл. 113, изр. 2 ГПК, доколкото част от ответниците били
физически лица – потребители. Твърдяното процесуално нарушение е неотносимо към
допустимостта на обжалваното решение, а евентуално би довело до други последици – напр.
до необходимост от извършване на допълнителни процесуални действия от въззивния съд
при допълнителни предпоставки. Решението би било недопустимо или ако е постановено по
недопустим иск или ако е постановено в нарушение на диспозитивното начало – други
процесуални нарушения не водят до недопустимост на решението. В случая подобни
нарушения не са допуснати. По-специално и противно на доводите в жалбата исковата
молба не е нередовна и няма несъответствие между заявената претенция в заповедното
производство и предявения иск – видно и от уточнителната молба от 19.04.2022 г. на ищеца
/л. 68 от делото на СГС/.
От друга страна, няма нарушение на чл. 113, изр. 2 ГПК, тъй като исковата претенция е
срещу четирима ответници за солидарно заплащане на суми по договор за заем, който заем е
даден във връзка с дейността на ответниците – търговски дружества. В съдебната
практика[1], вкл. и в задължителната такава на СЕС[2], се приема, че физическо лице –
съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който
кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП, само ако
действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Ако това
физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с дружеството – длъжник,
като например неговото управление или мажоритарно участие в същото, то не може да се
приеме, че обезпечението е дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност
или професия, в който случай физическото лице няма качеството на потребител и не може
да се ползва от защитните разпоредби на потребителското право[3]. Такъв именно е и
настоящият случай. Към момента на сключване на процесния договор за заем от 6.08.2008 г.,
3
а и понастоящем, ответниците Л. М. и И. М. са съдружници и съуправители на ответника
„Амадеусс Къмпани“ ООД, а ответникът И. М. е едноличен собственик и управител на
ответника „Амадеус Принт“ ЕООД. Ето защо не може да се приеме, че процесният договор
за заем е сключен от ответниците – физически лица за цели извън рамките на тяхната
търговска или професионална дейност, т.е. същите по този договор нямат качеството
„потребители“ по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП. Поради това неприложими се явяват правилата
на чл. 113 ГПК по отношение на тези ответници, а исковото производство правилно е било
разгледано по правилата на глава 32 от ГПК относно търговските спорове.
Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на същото,
поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Във връзка с доводите
по жалбите следва да се добави и следното:
1. Предварително следва да се отбележи, че съобразно чл. 266, ал. 1 ГПК във въззивното
производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства /а следователно – и нови
възражения/, които са могли да наведат в първоинстанционното производство. Подобна
възможност съществува само ако са били лишени от участие поради процесуални
нарушения, допуснати в първата инстанция. Ако те не са били лишени от участие, то и
правото да се твърдят нови обстоятелства, както и да се навеждат нови възражения се
преклудира в първата инстанция, като това се отнася и до възражението за погасителна
давност – в този смисъл изрично т. 4 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС – ОСГТК. Преклузията
за нови фактически твърдения не обхваща възможността за съда служебно или по довод на
страна да следи за валидността на договори, сделки и други правни актове, но само въз
основа на съдържанието на съответния акт и на досега събраните по делото доказателства –
така ТР № 1/27.04.2022 г. на ВКС – ОСГТК. Тези принципни положения важат за всички
страни в исковия процес, вкл. и за потребители. Поради това не намира опора в закона
становището в жалбата на ответниците, че потребителите имали право да се позоват на
изтекла погасителна давност и след изтичане на срока за отговор на исковата молба.
В тази връзка наведените в жалбата на ответниците нови фактически обстоятелства
/относно липсата на реално предоставени средства по договора за заем от 2007 г. поради
липсата в този размер на задължения по предходен договор за заем от 2005 г., относно
качеството „потребители“ на част от ответниците по процесния договор и изтекъл срок по
чл. 147 ЗЗД/, както и възражението за изтекла погасителна давност се явяват преклудирани,
доколкото въобще не са били навеждани в първата инстанция, в която ответниците активно
са участвали. Поради това не подлежат на разглеждане от въззивния съд. Само за
констатация следва да се отбележи, че ответниците – физически лица нямат качеството
„потребители“ по процесния договор, както бе обосновано по-горе. Противно на доводите в
жалбата пък част от ответниците /И. М., „Амадеусс Къмпани“ ООД и „Амадеус Принт“
ЕООД/ не са поръчители по процесния договор за заем от 6.08.2008 г., а са заематели, което е
посочено както в началото на договора, така и в частта за подписите, където като поръчител
е положен подпис само от името на третото лице С. Д. А.. Ето защо клаузата на т. 1.3 следва
да се тълкува корективно и в съответствие с останалото съдържание на договора, а
следователно – неприложим се явява и срокът по чл. 147 ЗЗД за задълженията на тези
ответници.
Останалите спорни въпроси по делото, своевременно наведени в първата инстанция и
поддържани и във въззивната инстанция, са: 1) какъв е размерът на сумата, предоставена на
ответниците по процесния договор за заем от 6.08.2008 г.; 2) какъв е размерът на
възнаградителната лихва; 3) валидна ли е клаузата за наказателна лихва за забава
/неустойка/; 4) валиден ли е договорът за гаранция от 6.08.2008 г.; 5) дължима ли е
възнаградителна лихва за процесния период 25.07.2016 г. – 25.04.2017 г.; 6) какъв е размерът
на непогасените задължения по договора при отчитане на извършените плащания. По тези
въпроси въззивният съд намира следното:
4
2. В т. 2.3 и т. 3.3 от процесния договор за заем от 6.08.2008 г. е посочено, че той се
сключва за сумата 395 000 евро и се усвоява по следния начин: 1) 278 113 евро – за
погасяване чрез прихващане на задължения по предходен договор за заем № НСТ-02-0634-
0/12.03.2007 г., сключен между ищеца и част от ответниците, 2) 3 594 евро – за погасяване
чрез прихващане на наказателни лихви по същия договор, 3) 13 243 евро – за заплащане на
първоначална премия по договор за гаранция от 6.08.2008 г., сключен с „Кредитекс“ ООД, и
4) 100 050 евро – за делови нужди на заемателите, която сума се превежда по посочена
банкова сметка на заемателя „Амадеус Принт“ ЕООД. Не е спорно по делото, че посочената
дата на договора от 2007 г. /12.03.2007 г./ всъщност е датата на усвояване на заема /според
заключението на ССЕ/, докато датата на сключване е 16.02.2007 г. – видно от самия договор
/л. 96 от делото на СГС/.
По първите два пункта въззивният съд принципно не намира за противоречащ на закона
подобен начин на уреждане на отношения спрямо предходни задължения, произтичащи от
друг заемен договор. Прихващането е сурогат на реалното изпълнение и спестява на двете
страни взаимната размяна на една и съща престация. Няма забрана кредиторът по един
договор за заем да предостави нов заем на същия заемател, дори и преди погасяване на
задължението по предходен договор. След като е допустимо сумата по новия заем да се
предостави реално от заемодателя на заемателя, а след това със същата сума заемателят
реално да плати обратно задължения по предходния заем, то е допустимо и да се извърши
прихващане между двете задължения, вкл. и уговорено между страните, така щото да се
избегне безсмислено двойно плащане. Вярно е, че в подобни хипотези на кредитни
отношения в практиката е повече разпространено уреждане чрез предоговаряне на
задълженията, чрез разсрочване, чрез новация и т.н., но това не изключва и такъв начин на
уреждане на отношенията – чрез предоставяне на нов заем и прихващане с част от дълга по
стария. Договорната свобода допуска това.
Във властта на страните е да се споразумеят по условията за прихващане, т.е. да уговорят
[4]
т.нар. договорно прихващане, допустимостта на което е общоприета. При договорна
компенсация не е нужно да се съблюдават всички изисквания на законното прихващане по
чл. 103 ЗЗД – напр. може да се уговори прихващане с неизискуеми и/или неликвидни
вземания. Принципът за свободата на договаряне /чл. 9 ЗЗД/ допуска това. Подобно
договаряне с нищо не накърнява публичния интерес или обществения ред, освен ако не се
касае до страна, която е поставена под особената закрила на закона, какъвто не е настоящият
казус. В случая с процесния договор от 6.08.2008 г. страните са уговорили именно договорно
прихващане, като е без значение, че длъжници по договора от 16.02.2007 г. са три лица /И.
М., Л. М. и „Амадеусс Къмпани“ ООД/, а по договора от 6.08.2008 г. са четири лица /освен
посочените, но и „Амадеус Принт“ ЕООД/, доколкото и по двата договора е установена
солидарна отговорност на всички заематели, а всеки от тях може да погаси цялото
задължение, вкл. чрез прихващане /чл. 123, ал. 1 ЗЗД/. Тъй като се касае до договорно
прихващане е без значение отправянето и получаването на изявление за прихващане, след
като то се извършва по волята на двете страни, обективирана в договора. Не е допустимо
единствено отклонение от изискването за съществуване на насрещни вземания, тъй като при
липсата на такива прихващането е лишено от предмет и не може да породи действие, в
който случай и няма да е налице предоставяне в заем на съответната сума по уговорения
начин в процесния договор от 6.08.2008 г. Следователно, допустимо е част от сумата по
заема от 6.08.2008 г. да се предостави чрез прихващане срещу задължения по предходния
договор от 16.02.2007 г., стига обаче тези по-стари задължения реално да са съществували
към момента на сключване на договора от 6.08.2008 г.
За установяване съществуването на непогасени задължения по договора от 16.02.2007 г. в
първата инстанция са приети писмени доказателства, както и основно и допълнително
заключения на съдебно-счетоводна експертиза, които въззивният съд кредитира. От самия
5
договор от 16.02.2007 г. е видно, че ищецът е предоставил на заемателите заем в размер на
315 000 евро, разпределени по следния начин: 1) 28 491 евро – за пълно погасяване на
задълженията на „Амадеусс Къмпани“ ООД към „Прокредит банк“ АД по договор за банков
кредит от 26.07.2004 г.; 2) 135 859 евро – за пълно погасяване чрез прихващане на
задълженията на заемателите към ищеца по договор за заем от 14.07.2005 г.; 3) 81 650 евро –
за делови нужди на заемателите; 4) 55 000 евро – за делови нужди на заемателите; и 5)
14 000 евро – за заплащане на първоначална премия по договор за гаранция от 16.02.2007 г.,
сключен с „Кредитекс“ ООД. В първата инстанция ответниците не са оспорвали
предоставянето на заема по договора от 16.02.2007 г. по уговорения начин, и по-конкретно –
не са твърдели несъществуване на задължения по договора от 14.07.2005 г. в размер на
135 859 евро, а нововъведените им твърдения в тази насока едва пред въззивната инстанция
не подлежат на разглеждане като преклудирани. От приетите заключения на ССЕ пък се
установява след проследяване от вещото лице на всички плащания, че към 6.08.2008 г.
непогасените задължения по главницата по договора от 16.02.2007 г. възлизат общо на
308 113,76 евро. Дори от тази сума да се приспаднат начислените суми в размер на 21 645,54
евро по договор за гаранция от 16.02.2007 г., сключен с „Кредитекс“ ЕООД, който
ответниците поддържат да е нищожен, то остатъкът от 286 468,22 евро надвишава сумата, с
която е извършено прихващане в договора от 6.08.2008 г. – 278 113 евро. Ето защо следва да
се приеме за доказано, че тази сума е предоставена по договора за заем от 6.08.2008 г.
Следващата сума, за която в договора от 6.08.2008 г. е посочено, че се предоставя чрез
прихващане със задължение по договора от 16.02.2007 г. е сумата 3 594 евро – за начислени
наказателни лихви по същия договор. За тази сума ответниците са заявили възражение за
недължимост, поради нищожност на съответната неустоечна клауза по договора от 2007 г.
поради противоречие с добрите нрави. Клаузата е установена в т. 6.1 от договора от
16.02.2007 г. и предвижда, че при неплащане на която и да е дължима сума в какъвто е да е
размер, вкл. на месечна погасителна вноска, се дължи наказателна лихва в размер на 1 %
месечно върху цялата непогасена главница на заема и се дължи до пълното и
окончателно погасяване на всички просрочени дължими суми за наказателна лихва,
възнаградителна лихва и главница или до отстраняване на случая на неизпълнение.
Въззивният съд споделя мотивите на обжалваното решение, че тази клауза е нищожна
като противоречаща на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции – т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС – ОСТК.
Изяснено е в същото ТР, че преценката за нищожност на неустойката следва да се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ
момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1)
естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на
които се обезпечава с неустойка; 2) дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3) вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението – съществено или
за незначителна негова част; 4) съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнение на задължението вреди; 5) други критерии, като се вземат
предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. В настоящия случай
процесната неустойка, макар да е установена в неголям процент от 1 % месечно /т.е. 12 %
годишно/, то базата, върху която тя се начислява е цялата непогасена главница на заема, а
не върху конкретно просрочената сума, която може да е и отделна месечна погасителна
вноска или дори част от такава. По този начин дори ако забавата е за плащане на сума в
размер на 1 лв., се дължи неустойка от 1 % месечно върху цялата останала главница по
заема, без значение дали е падежирала. Липсва всякаква обвързаност между размера на
конкретно просроченото задължение и размера на неустойката, а неустойката е една и съща
и при съществено и при несъществено неизпълнение. По този начин е изцяло игнорирано
съотношението между размера на неустойката и очакваните от неизпълнението вреди.
6
Несподелим е доводът на ищеца, че по този начин процесната неустойка имала и
наказателна функция, тъй като всяко наказание следва да е пропорционално и съразмерно на
нарушението, така щото да не надхвърли необходимия санкционен ефект. В случая
неустойката е драстично непропорционална, тъй като не е обвързана по никакъв начин с
размера на неизпълнената част и по този начин няма никакво справедливо съответствие
между нарушение и наказание. Не може да бъде подминато и, че начисляването на
неустойката не само върху отделните просрочени суми, а върху цялата главница по заема,
противоречи и на постановките по т. 4 от същото ТР № 1/15.06.2010 г., които макар да касаят
приватизационния договор имат и принципно значение – прието е, че тъй като фактическият
състав на вземането за неустойка включва изискуемост на главното задължение и неговото
неизпълнение изцяло или частично, то неустойка за забава се дължи само върху това
неизпълнено конкретно изискуемо задължение, а не върху стойността на цялото непогасено
задължение за главница по договора. Ето защо процесната неустоечна клауза противоречи
на добрите нрави и като такава е нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Поради това въз основа
на нея не са се породили валидни задължения в тежест на ответниците, което води и до
несъществуване на вземане в размер на 3 594 евро, за което в процесния договор от
6.08.2008 г. е посочено, че се прихваща с част от предоставената в заем сума. При липса на
такова насрещно задължение, то и прихващане не е възможно да се извърши, а следователно
– липсва и предоставена по този начин и в този размер сума по процесния договор от
6.08.2008 г., а по друг начин тя не е предоставена в заем на заемополучателите.
Следващата сума, за която в договора от 6.08.2008 г. е посочено, че се предоставя в заем е
сумата 13 243 евро – за заплащане на първоначална премия по договор за гаранция от
6.08.2008 г., сключен с „Кредитекс“ ООД. За тази сума в т. 3.3, буква „в“ е посочено, че
заемателите дават своето съгласие и упълномощават заемодателя със средства от заема от
тяхно име да извърши плащането към „Кредитекс“ ООД. Същата сума в левова
равностойност от 25 901,04 лв. е и реално преведена от ищеца на „Кредитекс“ ООД с
преводно нареждане от 15.08.2008 г. /л. 18 от делото на СГС/. Клаузата на т. 3.3, буква „в“ от
договора представлява делегация за плащане – нареждане от кредитора до длъжника да
плати на трето лице с ефект на равностойно изпълнение в полза на кредитора.
Следователно, превеждането на тази сума на третото лице „Кредитекс“ ООД е извършено от
ищеца въз основа на изрично упълномощаване от ответниците, поради което това
изпълнение е надлежно съгласно чл. 75, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, според която разпоредба
изпълнението на задължението трябва да бъде направено от кредитора или на овластено от
него, от съда или от закона лице. По силата на договора за заем заемодателят следва да
предостави реално съответната сума на заемателя, но равностойно на него е и превеждане на
сумата на посочено от заемателя лице – каквото е сторено в случая. Без значение за
заемодателя и за надлежността на предоставянето е дали посоченото от заемателя трето
лице има право да получи сумите и на какво основание, което зависи от отношенията му със
заемателя. Дори и подобно основание да липсва или да не е валидно възникнало, това няма
значение за надлежното предоставяне на заема от заемодателя съобразно чл. 75, ал. 1, изр. 1
ЗЗД. Заемът чрез плащане към трето лице по нареждане на заемателя е надлежно
предоставен, но ако в отношенията между третото лице и заемателя липсва или е отпаднало
основанието за получаване на тази сума, то в полза на заемателят се поражда кондикционно
вземане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД спрямо третото лице. Ето защо дори и сключеният с третото
лице договор за гаранция да е нищожен, то тази сума следва да се приеме за предоставена по
заема.
Не е спорно и, че останалата сума от 100 050 евро е била предоставена по уговорения в
договора начин – в левова равностойност от 195 087,50 лв. чрез превод към банкова сметка
на заемателя „Амадеус Принт“ ЕООД /видно от преводното нареждане от 15.08.2008 г. – л.
17 от делото на СГС/.
В обобщение: По процесния договор за заем от 6.08.2008 г. заемодателят е предоставил
7
на заемателите общо сумата 391 406 евро.
Противно на доводите на ищеца в предходни искови производства не е установено със
СПН, че цялата сума от 395 000 евро е надлежно предоставена по договора от 6.08.2008 г.
Производствата по посочените гр.д. № 28476/2014 г. и гр.д. № 34944/2014 г. на СРС, имащи
за предмет частични искове, са приключили с отхвърляне на исковете поради
неизискуемост на вземанията /поради липса на надлежно обявена предсрочна изискуемост/,
което е пречка тези съдебни решения да установят със СПН правопораждащите факти от
основанието на иска – с подобни последици се ползва само решение, което уважава
частичен иск, а не което го отхвърля /така и ТР № 3/22.04.2019 г. на ВКС – ОСГТК/.
3. В т. 4.1 от процесния договор от 6.08.2008 г. е предвидено, че дължимата
възнаградителна лихва по заема е в размер на либора на месечна основа плюс надбавка от
0,45 % месечно, като общият размер на месечната лихва не може да бъде по-малък от 0,745
% месечно. Същевременно, в последващия нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека № 133/8.08.2008 г., подписан от същите страни, са описани условията на същия
заем, измежду които размера на възнаградителната лихва – 0,745 % месечно. Въззивният съд
споделя съображенията на първоинстанционния съд, че по този начин страните са
променили първоначалните условия по заема в частта относно възнаградителната лихва,
като тя е установена във фиксирания размер по нотариалния акт. Основание за този извод е
както правилото, че при различие в съдържанието им всяко последващо съглашение между
страните изменя предходно съглашение по същия въпрос, така и, че не е имало никаква
пречка в нотариалния акт да се възпроизведе клаузата за лихвата със същото съдържание
както по договора от 6.08.2008 г., което не е било сторено. От съдържанието на последващия
нотариален акт не следва по никакъв начин, че волята на страните е била възнаградителната
лихва да остане в размера по договора от 6.08.2008 г. Ето защо този размер е 0,745 %
месечно, или 8,94 % годишно.
4. Заемателите са се задължили да върнат заема на ежемесечни погасителни вноски,
уговорени в погасителния план, с падеж – 25-то число на всеки месец, в периода 25.08.2008
г. – 25.07.2023 г. Не е спорно, а това е установено и от ССЕ, че последното плащане по
договора е извършено на 25.06.2013 г. в размер на 2 400 лв., след което плащанията са
преустановени. Съобразно клаузите на договора /т. 12.1 във вр. т. 11.1, б. „а“ и „б“/ подобно
неизпълнение поражда правото на заемодателя да обяви предсрочна изискуемост на
главницата по заема. Не е спорно, че това право ищецът е упражнил с представената
нотариална покана с рег. № 9922/22.06.2016 г., връчена на ответниците на 29.06.2016 г., в
която е предоставен 10-дневен срок за доброволно изпълнение, изтекъл на 11.07.2016 г.
Поради това предсрочната изискуемост е настъпила на 12.07.2016 г.
За периода след настъпване на предсрочната изискуемост става недължима уговорената
възнаградителна лихва, а се дължи само обезщетение за забава върху цялата предсрочно
изискуема главница – законна лихва или неустойка за забава /ако такава е валидно
уговорена/. В този смисъл са и задължителните постановки по т. 2 от ТР № 3/27.03.2019 г. на
ВКС – ОСГТК, според което: „Размерът на вземането на кредитора при предсрочна
изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения
остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от
датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането“.
В настоящото производство ищецът претендира възнаградителна лихва за периода
25.07.2016 г. – 25.04.2017 г. в размер на 20 000 евро. Същата обаче е недължима, тъй като е
за период след датата на предсрочната изискуемост – 12.07.2016 г. Ето защо тази претенция
е неоснователна.
5. За да се прецени какъв е неплатеният остатък на главницата по процесния договор от
6.08.2008 г. следва да се съпоставят извършените плащания с дължимите суми според
установената в договора или в закона поредност на изпълнението. Според т. 8.6 постъпилите
8
плащания се прихващат от изпълнението в следната поредност на задълженията: 1) за
служебния превод към „Кредитекс“ ООД за задълженията по договора за гаранция; 2) за
такси и разноски по договора за заем; 3) за наказателна лихва по заема; 4) за просрочена
възнаградителна лихва по заема; 5) за просрочена главница по заема; 6) за редовна
възнаградителна лихва по заема; 7) за редовна главница по заема. Освен това е предвидено,
че сумата по непогасената главница се увеличава с платените от заемодателя за сметка на
заемателите премии по застраховката на ипотекираните недвижими имоти – т. 9.4 от
договора.
При тази установена поредност на погасяванията преюдициален се явява въпроса за
валидността на клаузата за наказателна лихва и на договора за гаранция, в каквато насока са
повдигнати възражения от ответниците.
Клаузата за наказателната лихва е установена в т. 6.1 от процесния договор от 6.08.2008 г.,
като тя има същото съдържание както аналогичната клауза в договора от 16.02.2007 г.
Същата бе разгледана по-горе, като бе приета от въззивния съд за нищожна поради
противоречие с добрите нрави. По същите съображения нищожна се явява и неустоечната
клауза в договора от 6.08.2008 г.
6. Ответниците поддържат, че договорът за гаранция от 6.08.2008 г., сключен между тях,
ищецът и „Кредитекс“ ООД, е нищожен, като противоречащ на добрите нрави. Тезата на
ответниците най-общо може да се сведе до това, че насрещните престации по договора били
драстично нееквивалентни, като престация на гаранта почти липсвала. За да се прецени
основателността на това възражение следва внимателно да се анализира съдържанието на
договора и да се съобразят и други обстоятелства.
Най-напред следва да се отбележи, че по правило нееквивалентността на престациите е
относима към друг порок на сделката – унищожаемост поради крайна нужда и явно
неизгодни условия /чл. 33 ЗЗД/. Този порок обаче е неприложим към търговските сделки,
сключени между търговци /каквато е процесната, вкл. съобразно чл. 287 ТЗ/, които според
чл. 297 ТЗ не могат да се унищожават поради крайна нужда и явно неизгодни условия.
Същевременно, и самите ответници не твърдят, че са сключили процесния договор за
гаранция поради крайна нужда, без която евентуалните явно неизгодни условия не могат да
доведат и до основанието по чл. 33 ЗЗД. В ограничени хипотези обаче нееквивалентността
на престациите може да доведе и до противоречие на договора с добрите нрави, а от там и
до нищожност, а именно – когато е налице толкова явна и значителна нееквивалентност
на престациите, че насрещната престация да е практически нулева /вж. решение №
24/9.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о./. Ето защо следва да се прецени дали
престацията на гаранта „Кредитекс“ ООД е „практически нулева“, по който въпрос
въззивният съд намира следното:
Не е спорно, а и от вписванията в търговския регистър е видно, че ищецът „ХипоКредит“
ЕАД /който считано от 1.07.2024 г. е с наименование „ХипоЛинк“ ЕАД/ и гарантът
„Кредитекс“ ООД /който считано от 11.06.2024 г. е с наименование „КредиЛинк“ ЕООД/ са
свързани лица – същите освен, че имат един и същи адрес на управление и един и същи
законен представител/и /вкл. и към датата на сключване на договорите за заем и за гаранция
от 6.08.2008 г./, но и гарантът „Кредитекс“ ООД е обявен за юридическо лице, чрез което
пряко се упражнява контрол върху заемодателя „ХипоКредит“ ЕАД, като дори към 6.08.2008
г. гарантът е бил мажоритарен акционер в заемодателя с участие в размер на 83,33 % от
капитала – видно от представените протокол за ОС от 15.07.2008 г. и извлечение от книга на
акционерите /л. 106 и 112 от делото на СГС/.
Процесният договор за гаранция предвижда следното: 1) гарантът се задължава към
заемодателя в случай, че заемателите не извършат изискуеми погасителни плащания по
заема в техния пълен размер в продължение на 6 поредни месеца, гарантът да започне да
отговаря пред заемодателя за изплащането на задълженията на заемателите по погасителния
9
план на заема, като заемодателят следва да предяви иска си първо срещу заемателите и
поръчителите и едва ако не бъде удовлетворен, да иска плащане от гаранта – т. 2; 2) за
предоставената гаранция заемателите дължат на гаранта възнаграждение, както следва: а)
13 243 евро – еднократна първоначална премия, б) ежемесечни премии в размер на 0,0031 %
от непогасената главница по заема, умножено по броя оставащи месеци до крайния срок за
погасяване на заема, които премии се дължат и заплащат заедно със съответните месечни
погасителни вноски по заема; в) премии при извършване на предплащания – в размер на
0,085 % от размера на предплащането, умножено по броя месеци от сключване на договора
за гаранция до предплащането, но не по-малко от 7,50 % от размера на предплащането; 3)
платените премии са окончателни и не подлежат на връщане, независимо дали гаранцията
бъде или не бъде ефектирана, както и независимо дали са усвоени всички средства по заема
и независимо от възможността срокът и/или размера на заема да бъдат променени, в т.ч.
чрез предплащане, реструктуриране и други промени в договора за заем; 4) заемателите се
считат в неизпълнение на договора за заем в случай на и докато трае което и да е
неизпълнение на техни задължения към гаранта по договора за гаранция; 5) гарантът поема
отговорността си по гаранцията при постъпване от заемодателя на писмено искане за
плащане по гаранцията /ефектиране на гаранцията/, с което заемодателят декларира, че
заемателите не са изпълнили задълженията си по договора за заем, придружено с писмени
доказателства за неизпълнение на условията по чл. 2; 6) в случай на ефектиране на
гаранцията: а) заемателите продължават да дължат в пълен размер и плащат на гаранта
премиите по чл. 4; б) заемателите се задължават да възстановят на гаранта в пълен размер
всички суми, платени от гаранта на заемодателя, в срок от 2 работни дни след извършването
на плащане от гаранта; в) заемателите се задължават да възстановят на гаранта всички
разноски по изпълнение на договора, в т.ч. за банково обслужване и за арбитражни, съдебни,
адвокатски и всякакви други разноски; г) при неизпълнение на предходно задължение от
заемателите, те дължат на гаранта неустойка в размер на 0,05 % от размера на цялата
непогасена главница на заема за всеки ден на забава; 7) при ефектиране на гаранцията
гарантът има право, но не и задължението, да извършва частични плащания или да погаси
изцяло заема по всяко време преди крайния срок за погасяване на заема, без в тези случаи да
дължи удръжки и такси, като може да встъпи и в правата на заемодателя; 8) заемателите
упълномощават и нареждат на заемодателя, а последният се задължава към тях и гаранта
служебно да удържа от постъпилите от заемателите плащания при заемодателя и незабавно
да превежда на гаранта сумите, които са дължими от заемателите по договора за гаранция.
Не е спорно, а и това се установява и от представената нотариална покана с рег. №
1135/25.01.2016 г. /л. 113 – 116 от делото на СГС/, че впоследствие гарантът „Кредитекс“
ООД е развалил договора за гаранция от 6.08.2008 г., поради неплатени месечни премии за
периода 25.07.2013 г. – 25.01.2016 г. в общ размер на 32 935,03 евро, за които безрезултатно е
бил предоставен 7-дневен срок за доброволно изпълнение.
Според въззивния съд гореизложеното съществено съдържание на договора за гаранция
води до извод за липса на реална гаранционна престация от страна на гаранта „Кредитекс“
ООД. Смисълът от сключването на подобен гаранционен договор е да се осигури от трето
лице /гарант/ изпълнението на задълженията на заемателите по основния договор за заем, в
случай, че същите са в неизпълнение. За да е ефективна подобна гаранция обаче не следва
гарантът да може лесно да се освобождава от задълженията си по гаранционния договор, а
до това се стига, когато се обвърже неизпълнението по договора за заем с неизпълнението по
договора за гаранция, така щото това неизпълнение да стане повод за разваляне на договора
за гаранция. В случая обаче именно до този резултат се стига и причината за това е, че в
процесния договор за гаранция е установено задължение на заемателите да заплащат
възнаграждение на гаранта – освен първоначална премия от 13 243 евро, но и ежемесечни
премии, дължими на същата дата с погасителните вноски по договора за заем.
Същевременно, погасяването на премиите по гаранцията е с предимство пред погасяване на
10
вноските по заема /т. 8.6 по договора за заем/, а неизпълнението на премиите се счита за
неизпълнение и на договора за заем /т. 5 от договора за гаранция/. По този начин
неизпълнение към гаранта се приравнява на неизпълнение към заемодателя, което дава
основание за предсрочна изискуемост на целия заем, което пък утежнява положението на
заемателите и то поради причина, свързана с договора за гаранция, който би трябвало да е в
тяхна полза, а не в тяхна вреда. Така нелогично неизпълнението по договора за гаранция
води до настъпването на гаранционното събитие по заема /до ефектиране на гаранцията/, но
едновременно с това – и до възникване на право на гаранта да се освободи от задължението
си, като развали договора за гаранция.
От друга страна, установяването на месечни премии по гаранционния договор и
обвързването на плащането им с плащането на вноските по договора за заем води и до това,
че при липса на средства от заемателите и пълно спиране на плащанията /както е в случая/
гарантът ще може да се освободи от задълженията си по гаранцията, като развали договора
за гаранция /както е сторил/. По този начин гаранцията се оказва напълно имагинерна при
най-тежкия случай на неизпълнение – пълното преустановяване на плащанията. Смисълът
от гаранцията е да гарантира плащанията при всяко неизпълнение по заемния договор, а се
оказва, че при пълно неизпълнение такава гаранция липсва – доколкото всяко пълно
неизпълнение на вноски по договора за заем, всъщност е равнозначно и на пълно
неизпълнение на ежемесечна премия по договора за гаранция. Очевидно е, че ако
заемателите са спрели напълно плащанията по заемния договор, то те най-вероятно са
спрели плащанията и по договора за гаранция, които са дължими на същите дати.
Нереалистично е да се мисли, че заемателите ще имат средства само за плащането на
премиите по гаранцията, но няма да имат средства за вноските по заема, така че да платят
първите, но да не платят вторите. Най-реалистичната хипотеза е, че при липса на средства се
спира плащането на всички вноски и по двата договора. Точно този най-тежък случай на
неизпълнение, всъщност се оказва без гаранция, тъй като води до разваляне на договора за
гаранция поради неизпълнение. Това именно е станало и в настоящия случай – видно от
нотариалната покана с рег. № 1135/25.01.2016 г.
Следователно, може да се обобщи, че установяването на задължение за плащане на
ежемесечни премии по договора за гаранция и обвързването на тяхното плащане с
плащането на погасителните вноски по договора за заем, води до възможност за лесно
освобождаване от гаранционното задължение на гаранта при най-сериозните случаи на
финансови затруднения на заемателите, водещи до пълно спиране на плащанията. Друго би
било положението, ако цялото възнаграждение по договора за гаранция бе платимо
еднократно в началото на договора, като условие за неговото влизане в сила, така щото
впоследствие да не може да се дава повод за разваляне на договора от гаранта и лесно
освобождаване от неговата обвързаност спрямо заемодателя. Установяването на ежемесечни
премии по гаранцията, платими заедно с погасителните вноски по заема, всъщност води до
увеличаване на вноските по заема с прикрити лихви. Тази архитектура на задълженията по
договора за гаранция дава основание на въззивния съд да приеме, че всъщност реална
гаранционна обвързаност на гаранта липсва, т.е. неговата престация по този договор е
практически нулева. Допълнителен аргумент е и двусмислено формулираната клауза по т. 8
от договора за гаранция, предвиждаща, че при ефектиране на гаранцията гарантът има
право, но не и задължението, да извършва частични плащания или да погаси изцяло заема
по всяко време преди крайния срок за погасяване на заема, без в тези случаи да дължи
удръжки и такси, като може да встъпи и в правата на заемодателя. Тази клауза може да се
интерпретира и като даваща възможност на гаранта на преценка дали въобще да плати по
гаранцията или не. Към това следва да се добави и установената субсидиарна отговорност на
гаранта – той отговаря само, ако заемодателят е предприел неуспешни съдебни действия
срещу заемателите.
Всичко това дава основание на въззивния съд да приеме, че насрещните престации по
11
договора за гаранция от 6.08.2008 г. са драстично нееквивалентни до степен, че
гаранционната престация на гаранта е практически нулева. Това води до противоречие на
договора с добрите нрави, а от там – и до неговата нищожност на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. При
това положение в тежест на заемателите не е валидно породено задължение за плащане на
премии по договора за гаранция според установената поредност в т. 8.6 по договора за заем.
7. При съобразяване на всичко гореизложено, за да се извърши преценка в какъв размер са
непогасените задължения по договора за заем от 6.08.2008 г. следва да се извърши
проследяване и съпоставка на всички постъпили плащания с валидно породените
задължения, като се игнорират тези, които съдът прие за невалидни. Такова проследяване е
извършено във вариант 1 по задача 11 от основното заключение на ССЕ, като изложените в
обжалваното решение съображения напълно се споделят от въззивния съд. Ето защо
оставащата непогасена част от главницата по заема е в размер на 324 557,18 евро, до който
размер искът е основателен, а за разликата до пълния предявен размер от 367 000 евро е
неоснователен.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове въззивните жалби следва да бъдат оставени без
уважение като неоснователни, а обжалваното с тях решение – потвърдено в обжалваната
част /решението е влязло в сила за присъдената сума по главницата за разликата над 147 788
евро/.
При този изход на спора и доколкото и двете жалби се отхвърлят, то заплатените по тях
държавни такси остават в тежест на всеки жалбоподател. Страните имат право на
присъждане на разноски за въззивната инстанция само за заявените претенции за
юрисконсулско възнаграждение /за ищеца/ и за адвокатско възнаграждение /за ответниците/
– съразмерно на отхвърЛ.та и уважена част от исковете, които са предмет на въззивното
производство /при обжалваем интерес от 239 212 евро, т.е. 467 858 лв./. Такива разноски се
полагат във връзка със защитата срещу жалбата на насрещната страна.
Ищецът е заявил претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, на което
има право, тъй като е бил защитаван пред въззивната инстанция от юрисконсулт /качеството
на такъв е и служебно проверен от въззивния съд чрез справка в системата на НАП за
регистрираните трудови договори/. Максималното юрисконсултско възнаграждение на база
обжалваемия интерес по делото е 540 лв. – по чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на
правната помощ. Ищецът има право на разноски съразмерно на уважената част от исковете в
обхвата на обжалваемия интерес, а така изчислено юрисконсултското възнаграждение следва
да се присъди в размер на 399,05 лв.
Ответниците са заявили претенции за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 10 000 лв. Разноските са доказани с представените договор за
предоставяне на адвокатски услуги от 27.02.2024 г. и платежни нареждания от 29.02.2024 г.
и 9.07.2024 г. Ищецът е направил възражение за прекомерност на възнаграждението, което
въззивният съд намира за неоснователно. От една страна, възнаграждението е значително
под минимума по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения, изчислен на база обжалваемия интерес, който минимум възлиза на
23 364,32 лв. без ДДС. От друга страна, уговорения размер следва да се приеме за
справедлив и обоснован съобразно фактическата и правна сложност на спора, която не е
незначителна. Ответниците имат право на разноски съразмерно на отхвърЛ.та част от
исковете в обхвата на обжалваемия интерес, т.е. 2 610,35 лв.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
[1] решение № 38/23.06.2017 г. по т.д. № 2754/2015 г. на ВКС, І т.о., решение № 84/20.07.2017 г. по т.д. № 1934/2015 г. на ВКС, І т.о.
12
[2] решения по дела № С-419/2011, № С-110/2014 г., № С-348/2014 г. и определение по дело № С-74/2015 г. на СЕС.
[3] пак там.
[4] вж. така – И. Апостолов, Облигационно право, изд. 1990 г., стр. 360; Ал. Кожухаров, Облигационно право, Обща част, том 2, изд.
1994 г., стр. 20.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 12.01.2024 г. по т. д. № 442/2022 г. на Софийския градски
съд, VІ-17 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Амадеусс Къмпани“ ООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на
управление – гр. София, район „Възраждане“, ул. „Отец Паисий“ № 42, „Амадеус Принт“
ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. София, район
„Сердика“, ул. „Кресна“ № 8, Л. Х. М. с ЕГН – **********, с адрес – гр. ***, ул. „***“ № **,
и И. А. М. с ЕГН – **********, с адрес – гр. ***, ул. „***“ № **, да заплати на
„ХипоЛинк“ ЕАД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. София, ул.
„Ами Буе“ № 84 – 86, ет. 8, офис 9, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 399,05 лв. – разноски за
производството пред САС.
ОСЪЖДА „ХипоЛинк“ ЕАД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление –
гр. София, ул. „Ами Буе“ № 84 – 86, ет. 8, офис 9, да заплати на „Амадеусс Къмпани“ ООД
с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. София, район „Възраждане“,
ул. „Отец Паисий“ № 42, „Амадеус Принт“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и
адрес на управление – гр. София, район „Сердика“, ул. „Кресна“ № 8, Л. Х. М. с ЕГН –
**********, с адрес – гр. ***, ул. „***“ № **, и И. А. М. с ЕГН – **********, с адрес – гр.
***, ул. „***“ № **, на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 2610,35 лв. – разноски за
производството пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Преписи от решението да се изпратят на обявените по делото профили в ЕПЕП на ищеца
„ХипоЛинк“ ЕАД и на адвоката на ответниците.
Указва на страните, че при подаване на касационна жалба към същата следва да бъде
приложен документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 30 лв. /като в
документа се посочи номера на делото на САС/, както и да бъде приложено изложение по
чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13