РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 29.10.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „Б“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	СТАНИМИРА ИВАНОВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Капка Лозева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 334 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Б.Х.П. срещу Решение № 199981/24.08.2017 г. по гр. дело № 29024/2015 г. на Софийския районен съд, 47. състав, с което въззивникът е осъден да заплати на всеки от ищците Б.А.А., К.А.А., И.И.С. и Д.А.М. следните суми: по 16 458, 44 лева (или общо задължение от 65 833, 33 лева) – намаление с 1/6 на продажната цена по нотариален акт № 78, рег. № 3262, нотариално дело № 763/27.06.200 г. на нотариус Н.Г.поради съдебно отстранение от съответната идеална част от имота; по 5 441, 57 лева (общо задължение от 21 766, 31 лева) – част от дължимо се общо обезщетение за вреди (пропуснати ползи) в общ размер от 80 000 лева, равняващо се на пазарната лихвата върху сумата от 65 833, 33 лева при влагането ѝ в банка за периода от 27.06.200 г. до 27.05.2015 г.; по 3 000 лева (общо задължение от 12 000 лева) – неимуществени вреди от предизвикани неприятни преживявания поради прехвърлянето от страна на въззивника П. на права, които не притежава, и образувания процес за собствеността на имота, както и законната лихва върху всички посочени суми от 27.05.2015 г. до пълното им изплащане.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на дължимото се обезщетение по реда на чл. 190, ал. 2 ЗЗД, а не в намален размер при условията на чл. 192 ЗЗД, тъй като не е разгледал представена от въззивника П. декларация, с която въззиваемите А., А., С. и М. били признали, че са им известни претенциите на други лица към имота. Според въззивника това обосновавало ограничение на отговорността му, тъй като въззиваемите знаели за евентуалните права на трети лица върху имота и въпреки това се били съгласили да го купят. Твърди се, че в декларацията е посочено, че именно затова е била определена и по-ниска продажна цена на имота. Сочи се, че първоинстанционното решение било неправилно и в частта, с която е присъдено обезщетение за пропуснати ползи, тъй като това вземане било погасено с кратка 3-годишна давност, която била започнала да тече през 2000 г. Освен това не следвало да се присъждат обезщетения за пропуснати ползи, ако купувачите са знаели за споровете относно имота (чл. 192 ЗЗД). Възразява се и срещу присъждането на неимуществени вреди от евикцията, като е посочено, че обемът на отговорността при евикция е подробно уреден в чл. 189 – 192 ЗЗД и не включва обезщетения за неимуществени вреди, като разрешенията на Тълкувателно решение № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС относно договорната отговорност за неимуществени вреди не могат да се приложат по начина, използван от първоинстанционния съд. Такива вреди не следвало да се присъждат и с оглед знанието на въззиваемите, че за имота е възможно да възникне спор. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в цялост и присъждане на разноски.

В постъпилия отговор на жалбата от въззиваемите  Б.А.А., К.А.А., И.И.С. и Д.А.М. – ищци в първоинстанционното дело, се оспорват доводите във въззивната жалба. Излагат се доводи, че декларацията, на която въззивникът П. се позовава, няма отношение към претърпяната от въззиваемите А., А., С. и М. евикция, тъй като се отнасяла не до претенцията на Г. П. за собственост на 1/6 идеална част от имота, който са закупили, която в крайна сметка е била уважена, а до друга претенция на същото лице, която е била отхвърлена, и която е била предявена след подписването на декларацията. Сочи се, че дори да се приеме, че следва да се присъди намаляване на цената по договора, дори и въззиваемите да са знаели за претенциите на трети лица към същия към датата на продажбата, тъй като правилото на чл. 192, ал. 1, изр. второ ЗЗД предвижда, че връщане на цената се дължи и при недобросъвестност на купувачите. Излагат се доводи, че аргументите за намалена цена на имота съгласно подписаната от въззиваемите нотариално заверена декларация, се въвеждат за пръв път пред въззивния съд, като в същата няма текст, който обвързва цената по договора за продажба с осъществяването на евикция от трето лице спрямо купувачите. Твърди се, че всички претенции на въззиваемите А., А., С. и М., са станали изискуеми с влизането на решението за съдебното им отстранение в сила на 13.01.2014 г., като от този момент до подаването на исковата молба е изтекла само година и четири месеца. Сочи се, че първоинстанционният съд правилно е приел, че се дължат и неимуществени вреди поради последиците от осъществената евикция, тъй като въззивникът П. бил недобросъвестен – не разкрил пред въззиваемите, че е осиновен и те не могли да узнаят действителното правно положение, въпреки че въззивникът нямало как да не знае това обстоятелство. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение.

В съдебното заседание страните поддържат жалбата и отговора. Представителят на въззивника П. представя и писмена защита, в която повтаря доводите от въззивната жалба.

В дадения от съда на въззиваемите А., А., С. и М. срок за предоставяне на писмени бележки същите не са подали такива в деловодството на Софийския градски съд.

Първоинстанционният съд е приел, че през 2000 г. между страните по делото е сключен в нотариална форма договор за продажба на недвижим имот – урегулиран поземлен имот с построена в него пететажна сграда с търговско предназначение в София. По договора въззивникът П. продал на всеки от ищците по 1/4 идеална част от имота, като получил обща цена в размер на 395 000 лева. С влязло в сила на 13.01.2014 г. решение на Върховния касационен съд е прието, че продаденият от въззивника П. недвижим имот не е бил изцяло негова собственост, а една шеста идеална част от него принадлежи на трето по делото лице – Г. П.. Поради това искът за намаляване на продажната цена с 1/6 част е приет за основателен и въззивникът П. е осъден да плати сума в общ размер 65 833, 33 лева на въззиваемите А., А., С. и М.. Прието е, че давността за това вземане е започнала да тече с влизането на решението за съдебно отстраняване на въззиваемите в сила, или от 13.01.2014 г. и не е изтекла. Прието е, че с лишаването на въззиваемите А., А., С. и М. от сумата от 65 833, 33 лева за същите са възникнали вреди, тъй като не са можели да ползват тази сума за периода от 27.06.2000 г. до 27.05.2015 г. Като е кредитирано заключението на изслушана по делото счетоводна експертиза е прието, че ако въззиваемите бяха вложили посочената сума в банка, те щяха да получат 54 440, 05 лева лихва за периода. Въззивникът П. е осъден да им заплати тази сума. Прието е, че при неизпълнение на задължението за прехвърляне на продадената вещ чиста от тежести на купувачите, може да настъпят неимуществени вреди. Сочи се, че въззивникът п. бил недобросъвестен и затова дължал обезщетение за претърпените от въззиваемите вреди от стреса покрай предизвиканите от тези трети лица съдебни процеси. Стресовите преживявания на въззиваемите А., А., С. и М. са установени от изслушаните по делото свидетелски показания. Така мотивиран, съдът е уважил предявените искове в пълен размер, без да обсъжда други факти по делото.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

С въззивната жалба и отговора не се оспорват изводите на съда относно фактите, осъществили се между двете страни, поради което настоящият съд не намира основание да приеме, че описаните в първоинстанционното решение са се развили по друг начин между страните поради ограничените правомощия на въззивната инстанция по чл. 269 ГПК.

Въззивникът П. иска обаче да се установи и че въззиваемите А., А., С. и М. са подписали на 27.06.2000 г. декларация с нотариална заверка на подписите пред нотариус Николай Гочев, според която на същите им е известно, че за имота може да има претенции на трети лица, като не е извършена проверка за това, и им известно, че относно имота има вписана искова молба от 31.05.2000 г. и вписан договор за наем за срок до 2006 г. при месечен наем от 4 500 щатски долара. Този факт се установява от представената и неоспорена по делото декларация със същото съдържание, която е подписана от въззиваемите А., А., С. и М. и са намира на лист 55 от първоинстанционното дело.

Следва да се приеме за установен и фактът, че исковата претенция, по която Върховният касационен съд е осъдил въззиваемите А., А., С. и М. владението върху 1/6 част от закупения от тях от въззивника П. имот е заведена през 2002 г., което личи и от номера на делото, посочен в първоинстанционното решение по гражданско дело 3797/2002 г. на Софийския районен съд, 48. състав (на лист 9 от първоинстанционното дело). Същевременно в представената декларация на въззиваемите е посочено, че на същите им е известно за вписана искова молба от 31.05.2000 г.

Настоящият съд намира следното по правните възражения във въззивната жалба:

Страните не спорят по фактите, че въззивникът П. е продал през 2000 г. при равни квоти на въззиваемите А., А., С. и М. недвижим имот за цена от 395 000 лева, която е била напълно платена, а през 2014 г. част от имота е признат от съда за собственост на друго лице, което е осъдило въззиваемите да му предадат владението върху 1/6 идеална част от тази част. С това е осъществено съдебното отстранение на въззиваемите и те биха могли да претендират последици по чл. 190 ЗЗД във връзка с чл. 191 ЗЗД.

Срещу решението по първия иск – този за връщане на част от продажната цена, въззивникът П. противопоставя две основни възражения: че имотът бил продаден на намалена цена и така отговорността му за евикция се осъществила предварително, тъй като не получил пълната пазарна цена на имота, и че претенцията е погасена по давност.

Настоящият съдебен състав намира възражението за намаляване на продажната цена като обстоятелство, изключващо отговорността за евикция, за неоснователно. Както е посочено и в самата въззивна жалба съгласно чл. 192, ал. 1, изр. второ ЗЗД е забранено да се изключва по договорен път отговорността за евикция, дори и купувачът да знае за правата на третите лица. В случая обаче по делото въобще не се установява между страните да е имало договорка за подобно намаляване на цената. Аргументите във въззивната жалба не се основават на доказана по делото изрична договорка между страните в този смисъл, а на логически съждения, изведени от цената на имота съгласно нотариалния акт за продажба от 2000 г. Доколкото обаче цената по договора за продажба по принцип се определя от страните (чл. 9 ЗЗД), не съществува задължение продажните договори да се сключват по пазарни цени. При това положение съдът не би следвало да изследва мотивите защо двете страни по един договор за продажба са се споразумели за точно определена цена, освен ако самият договор или друго съглашение на страните не сочи мотиви, които биха могли да сочат на измама или опит за такава, или грешка на някоя от страните. Дори в този случай обаче съдът не може да изследва такива въпроси без довод за унищожаемост на договора (аргумент от чл. 32 ЗЗД). Такива доводи по делото няма.

По възражението за изтекла погасителна давност по вземането за евикция, настоящият съдебен състав намира следното:

При съдебна евикция (независимо дали цялостна или частична) за купувача по неизпълнения договор за продажба съществуват две възможности: или да го развали изцяло (чл. 189 ЗЗД във връзка с чл. 191, ал. 1 ЗЗД; чл. 190, ал. 1 ЗЗД), или да запази договора частично, като иска намаляване на цената му (чл. 190, ал. 2 ЗЗД). Намаляването на цената по съществото си има същите последици като развалянето на договора, но само за една негова част – смята се, че с уважаване на иска за намаляване на цената договорът губи действието си да създаде задължение за прехвърляне на правото на собственост върху онази част от продадената вещ, която се е оказала собственост на трето за сделката лице, а платената цена за тази част (пропорционално на общата) подлежи на връщане. Ефектът много прилича на разваляне на част от договора, поради което връщането на цената се приближава до иск за връщане на даденото на отпаднало основание (чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД). Поради това и в трайната съдебна практика е прието, че моментът, от който тече давностния срок при осъществена евикция по съдебен ред, е този, от който е станало ясно, че действието на договора е отпаднало – от момента на влизане на съдебното решение за признаване на права на трето лице върху продадената вещ в сила. Така е прието в множество влезли в сила решения на въззивни съдебни състави, които са разгледани от Върховния касационен съд и не са допуснати до касационно обжалване – срв. Решение
№ 159/18.11.2013 г. по в. гр. д. № 1730/2013 г. на Бургаския апелативен съд (недопуснато до касация по въпроса за давността на претенциите за евикция с Определение № 1193/21.11.2014 г. по гр. д. № 2810/2014 г., на ВКС, ІІI ГО); Решение от 01.06.2016 г. по гр. д. № 64/2016 г. на Окръжен съд – Кърджали (недопуснато до касация с Определение № 9/10.01.2017 г. по гр. д. № 3585/2016 г., на ВКС, ІІI ГО); Решение № 639/20.06.2014 г. по т.д. № 711/2014 г. на Окръжен съд – Варна (недопуснато до касация с Определение № 152/11.02.2015 г. по гр. д. № 5587/2014 Г., на ВКС, ІІІ ГО); Решение от 24.01.2014 г. по в. гр. д. № 1334/2013 г. на Софийския градски съд (недопуснато до касация по въпроса за давността на претенциите за евикция с Определение № 1034/09.10.2014 г. по гр. д. № 3428/2014 г. на ВКС, ІІІ ГО).

Тезата на съдебната практика е обоснована и от принципа за добросъвестността на купувача – той следва да брани правата си на собственик, за да може да упражни претенциите си от последиците от евикцията в пълен обем (чл. 191, ал. 2 ЗЗД). Узнаването за правата на трети лица не може да даде основание за започване на теченето на давностния срок, тъй като в случаите на съдебна евикция това става в рамките на висящ съдебен процес. А до приключването на процеса с влязло в сила съдебно решение не е ясно коя правна позиция е вярната – дали тази на ищеца – трето лице по договора за продажба, който претендира свои права върху продадената вещ, или на ответника – купувача, който се легитимира като собственик с договора за продажба, сключен с продавач – лице, различно от ищеца. До момента на влизане на съдебното решение в сила не е ясно дали въобще ще възникне отговорност за евикция. Затова и именно от този ден купувачът може да упражни правата си срещу неизрядни продавач и от него започва да тече давностния срок за упражняване на правата срещу продавача, продал вещ, обременена с права на друго лице.

Приложена към установените по фактите на настоящото дело, цитираната съдебна практика потвърждава извода на първоинстанционния съд, че погасителната давност за предявения иск за връщане на част от цената на имота не е изтекла. Съгласно препис от Решение № 255/13.01.2014 г. по гр. д. № 718/2012 г. на Върховния касационен съд, I ГО (на лист 23 – 29 от първоинстанционното дело) с това решение въззиваемите А., А., С. и М. са отстранени от 1/6 идеална част от закупения от тях през 2000 г. от въззивника П. недвижим имот, а решението е постановено и влязло в сила като окончателно от 13.01.2014 г. От този момент е започнал да тече и петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД за предявяване на иск за намаляване на цената по сделката, а исковата молба по настоящото дело е подадена на 27.05.2015 г. (в рамките на срока), като с това давността е прекъсната
(чл. 116, б. „б“ ЗЗД).

 С оглед на неоснователността и на двете възражения срещу първоинстанционното решение с частта му, в която е уважен искът за осъждане на въззивника П. да върне цената по сключения с въззиваемите договор за продажба от 27.06.2000 г. в размер на общо 65 833, 33 лева, следва да се потвърди.

По втория уважен иск – за заплащане на пропуснати ползи за въззиваемите А., А., С. и М., в размер на общо 21 766, 31 лева, представляващи средната пазарна лихва за влагане на сумата от 65 833, 33 лева в банка за периода от 27.06.2000 г. до 27.05.2015 г., въззивникът П. също излага няколко основни възражения в жалбата си – за липса за отговорност за такова обезщетение поради непретърпени вреди, за недължимостта му поради знанието на въззиваемите за правата на третите лица, и за погасяване на обезщетението по давност.

С оглед постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд (ВКС) настоящият съдебен състав обаче следва и служебно да приложи императивните правила на материалния закон по отношение на обезщетението, което се дължи при пропусната полза, тъй като обемът на отговорността при договорна отговорност е уреден с императивна правна норма, въведена с разпоредбата на чл. 82 ЗЗД. Че същото правилно е императивно се е произнесъл и състав на ВКС с Решение № 4/08.08.2018 г. по т.д. № 1748/2013 г., Ι ТО.

Следователно въззивният съд следи служебно за това дали ищецът е доказал, че претърпените от него вреди имат характера на загуба или пропусната полза. Съгласно Тълкувателно решение № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС пропусната полза съществува тогава, когато кредиторът е пропуснал едно сигурно увеличение на имуществото си и сигурността на това увеличение следва да се докаже, като се установи от кое евентуално правоотношение кредиторът ще може да увеличи своето имущество.

В настоящия случай въззиваемите А., А., С. и М. извеждат възможността да увеличат имуществото си със сумата от общо 21 766, 31 лева от това, че биха внесли същата сума на влог в банка и биха могли да получат лихва. По делото обаче не е установено по сигурен начин намерение на въззиваемите за откриване на такъв влог, подготовка за откриването му или водене на преговори за внасяне на пари, които не са постигнали своя резултат единствено поради плащането на суми по процесната сделка, което означава, че парите биха могли да бъдат използвани и за други цели, а при инвестиция същата би могла да донесе както ползи, така и загуби. Не е ясно също така дали посочената сума е била налична у въззиваемите А., А., С. и М. към датата на покупка на имота от въззивника П. или е била получена като заем от трето лице, в който случай не би било възможно тя да бъде вложена в банка, а е следвало да бъде върната. По делото са налице и индиции за това, че покупката е осъществена със средства на други лица, както посочва свидетелят П. в разпита си от 15.11.2016 г. (на лист 92 от първоинстанционното дело), който изрично посочва, че покупката е била срещу „крупна сума“, взета в заем. С оглед на изложеното следва да се приеме, че въззиваемите А., А., С. и М. не са обосновали сигурност на увеличението на имуществото си, ако не бяха заплатили сумата от 65 833, 33 лева при покупка на имота от въззивника П., като докажат какъв доход биха получили от тази сума.

С оглед на възприетото от настоящия съдебен състав, че въззиваемите А., А., С. и М. не са доказали сигурност за увеличение на имуществото си и следователно нямат основание да претендира пропуснати ползи, се явява безпредметно разглеждането на въпроса дали тази тяхна претенция е погасена по давност или се изключва поради знанието им за евентуални права на трети лица въру част от имота.

Частта от първоинстанционното решение, с която е уважен предявеният иск за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи в общ размер от 21 766, 31 лева следва да се отмени, а предявеният иск – да бъде отхвърлен.

По отношение на третия предявен иск – за неимуществени вреди от притесненията, породени от непризнаването от страна на въззивника П. за правата на Г. П. върху закупения от въззиваемите А., А., С. и М. имот, въззивникът излага възражение, че последните са знаели, че имотът е възможно да е обременен с права на трети лица, а и при отговорност за евикция неимуществени вреди не се присъждат.

Възражението, че въззиваемите са знаели за възможността да се водят спорове за имота им, поради което не могат да претендират неимуществени вреди от реализирането права на трети лица в рамките на такъв спор, е основателно. Поради това фактическият състав на договорната отговорност за неимуществени вреди не е можел да се осъществи и е безпредметно да се обсъжда правното възражение дали при евикция се дължат неимуществени вреди.

В случая се установява, че с подписаната в деня на извършване на сделката за продажба – 27.05.2000 г., нотариално заверена декларация въззиваемите А., А., С. и М. са посочили, че знаят, че не е извършвана пълна проверка от страна на извършилия сделката нотариус за права на други лица върху имота, че са наясно с последиците, които това може да предизвика, ако трети лица имат претенции към имота, както и че във връзка със собствеността на последния се води съдебен спор. При отговорността за неимуществени вреди това обстоятелство има съществено значение.

 Това е така, тъй като обезщетение за неимуществени вреди може да се присъди единствено за онези вреди (неприятни преживявания – болки и страдания), които се намират в причинна връзка с неизпълнението на договора от страна на въззивника П., като той носи тежестта да докаже, че е действал добросъвестно, ако иска да се освободи от тази отговорност. При неимуществените вреди, които не представляват физическа болка, причинната връзка между деянието, което ги причинява (в случая – неизпълнението на договора) и самите негативни преживявания, е поставена в зависимост от фактори, които се намират във вътрешния свят на човека. Поради това същата се преценява винаги с оглед на възприятията и чувствителността на хипотетичния „средностатистически“ човек, който представлява идеализиран модел на средно опитния индивид в обществото. Това е така, тъй прекомерно страхливият винаги би претърпял неимуществени вреди от уплаха, дори и при най-малкото негативно събитие, което нарушава очакванията му. Обратно, хора с по-стабилна психика не биха се притеснили от воденето дори на няколко съдебни процеса срещу тях, дори и да са ги загубили на няколко инстанции и да очакват крайното решение по спора.

„Средностатистическият“ човек обаче има средна житейска опитност, а знанието за някои факти от негова страна дава основание да се приеме, че той следва да очаква осъществяването на техните последици. В случая с подписването на декларацията от 27.06.2000 г., с която въззиваемите А., А., С. и М. заявяват, че знаят, че е им е известно какви биха последиците, ако се окаже, че върху имота имат права трети лица, означава, че те дължат грижата и да се подготвят психически за възможните ефекти от такива права – като за това, че е вероятно необходимо да участват (лично или чрез представители) в съдебното производство, така и за възможността да се окаже, че имотът, който са закупили е обременен с права на трети лица и няма да получат пълни права върху него. Това означава, че предизвиканият от последвалите съдебни процеси и отнемане на част от имота от тях стрес е следвало да бъде ограничен чрез мерки, взети от тяхна страна. От своя страна очакваната грижа в тази насока от страна на въззиваемите изключва отговорността на въззивника П. за предизвикване на такъв причинен процес в тяхната психика, който неминуемо и по естествен път да води до възникване на негативни преживявания, които могат да се опишат като „неимуществени вреди“.

С оглед на изложеното поведението на въззивника П. не са намира в причинна връзка с установените от първоинстанционния съд неимуществени вреди, констатирани у въззиваемите – че въззиваемият И.С. бил отнесен и започнал да пие по-често, въззиваемият Б.А. развалил отношенията в семейството си, а въззиваемият К.А. също се затворил в себе си. Поради това искът за присъждане на обезщетение на въззиваемите за претърпени от тях неимуществени вреди във връзка с отстраняването им от имота следва да се отхвърли, а първоинстанционното решение – да се отмени в тази част.

По предявената претенция за присъждане на законна лихва върху уважената част от исковете от датата на подаване на исковата молба не са изложени възражения от страните, а настоящата съдебна инстанция не намира основания служебно да приложи императивна норма на материалния закон, поради което първоинстанционното решение следва да се потвърди и в тази си част.

Относно разноските:

При този изход на спора първоинстанционното решение следва да се отмени частично в частта, с която въззивникът е осъден да плати на въззиваемите разноски пропорционално на отхвърления иск за неимуществени вреди (чл. 78, ал. 3 ГПК), като от пропорцията се изключат заплатените разходи за счетоводна експертиза, относима единствено към втория предявен по делото иск – за обезщетение за имуществени вреди. Настоящият съдебен състав приема, че отговорността за разноски се разпределя пропорционално на предявените искове, тъй като страните не са уредили въпроса по различен начин нито помежду си, нито в договорите с техните представители, поради което липсва обективен измерител кои разноски към защитата по кой иск се отнасят, с изключение на поисканата експертиза, която е отговорила само на въпроси относно размера на обезщетението за претърпени имуществени вреди. Следователно следва да се приложи правилото на чл. 162 ГПК и останалите видове разноски да се намаляват по справедливост – пропорционално на размера на предявените искове.

Установената стойност на заплатените за счетоводна експертиза от страна на въззиваемите А., А., С. и М. разноски възлиза на 150 лева (вж. лист 58 от първоинстанционното дело). Присъдената сума за разноски с първоинстанционното решение възлиза на общо 7 155, 91 лева, които следва да се разпределят поравно между четиримата въззиваеми. Намалена със 150 лева, тази обща сума възлиза на 7 005, 91 лева. След отхвърлянето на иска за неимуществените вреди предявените искове се уважават за 65 833, 33 лева от общо предявена сума в размер на 99 599, 64 лева. Следователно исковете се уважават за 66, 10 на сто от общо предявения си размер. 66, 10 процента от 7 005, 91 лева възлизат на 4 630, 92 лева, за която сума, увеличена със 150 лева, или 4 680, 92 лева първоинстанционното решение следва да се потвърди в частта за разноските, а за горницата между 4 680, 92 лева и присъдените 7 155, 91 лева – да се отмени.

Въззивникът П. претендира и разноски в размер на 200 лева за производството пред първоинстанционния съд. Същите не се дължат, тъй като липсват доказателства за плащането им – в прикачения на лист 5 от в.ч.гр.д. № 8825/2016 г. на Софийския градски съд договор за правна защита и съдействие е посочено, че са заплатени 200 лева, но на бланката срещу графа „в брой“ не е изписана сума, а под нея фигурира и ред, който предвижда, че сумата може да се плати и по банков път. Липсва сигурност за начина на плащане на сумата и не е представен документ за банков превод, поради което разноски не следва да се присъждат.

Пред въззивната инстанция разноски се дължат и от двете страни пропорционално на уважената част от иска (за четиримата въззиваеми поравно) и на отхвърлената му част – за въззивника П.. Същият е доказал пред въззивната инстанция разноски в размер на 1 992 лева – държавна такса за въззивното производство, и 1 000 лева – адвокатско възнаграждение, срещу чийто размер въззиваемите не са възразили по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК в съдебното заседание. Следователно общият размер на сторените от въззивника разноски възлиза на 2 992 лева. Исковете са отхвърлени за 33, 90 на сто от размера си (1 – 0,661) и в същия дял разноски следва да се присъдят на въззивника П., а именно в размер на сумата от 1 014, 28 лева, като въззиваемите следва да бъдат осъдени разделно и поравно, тъй като солидарността не се предполага (чл. 121, ал. 1 ЗЗД). Така всеки от въззиваемите следва да се осъди да плати на въззивника П. по 253, 57 лева.

От своя страна въззиваемите не са представили доказателства за извършени от тях разноски пред въззивния съд и такива не следва да им се присъждат.

Решението по исковете за неимуществени вреди, които са четири на брой, субективно активно съединени, с цена на иска от по 3 000 лева всеки, не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като цената на тези искове е по-малка от 5 000 лева. Останалите осем субективно и обективно съединени иска (четири с цена от 16 458, 44 лева и четири с цена от 5 441, 57 лева) са с цена над 5 000 лева и решението по тях може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „б“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 199981/24.08.2017 г. по гр. дело № 29024/2015 г. на Софийския районен съд, 47. състав, В ЧАСТТА, с която Б.Х.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, е осъден да заплати на Б.А.А., с ЕГН: **********, К.А.А., с ЕГН: **********, И.И. С., с ЕГН: **********, и Д.А.М., с ЕГН: **********, сумите от 21 766, 31 лева (двадесет и една хиляди седемстотин шестдесет и шест лева и 31 стотинки) – по 5 441, 57 лева за всеки от четиримата – част от общо дължимото се обезщетение за имуществени вреди в размер на 54 440, 05 лева за пропуснати ползи от нереализирана средна пазарна лихва от невлагане на сумата от 65 833, 33 лева в банка за периода от 17.06.2000 г. до 27.05.2015 г., и общо 12 000 лева (дванадесет хиляди лева) – по 3 000 лева на всеки от четиримата – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на това, че са им прехвърлени от Б.п. права, които не притежава, претърпени в хода на съдебното им отстранение, ведно със законната лихва върху тази сума от 27.05.2015 г. до окончателното ѝ изплащане, като вместо това:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Б.А.А., с ЕГН: **********, К.А.А., с ЕГН: **********, И.И. С., с ЕГН: **********, и Д.А.М., с ЕГН: **********, искове с правна квалификация чл. 190, ал. 2 ЗЗД и чл. 79, ал. 1, предл. второ ЗЗД във връзка с чл. 82 ЗЗД за осъждане на Б.Х.П., с ЕГН: **********, с адрес: *** да им заплати сумите от 21 766, 31 лева (двадесет и една хиляди седемстотин шестдесет и шест лева и 31 стотинки) – по 5 441, 57 лева за всеки от четиримата – част от общо дължимото се обезщетение за имуществени вреди в размер на 54 440, 05 лева за пропуснати ползи от нереализирана средна пазарна лихва от невлагане на сумата от 65 833, 33 лева в банка за периода от 17.06.2000 г. до 27.05.2015 г., и общо 12 000 лева (дванадесет хиляди лева) – по 3 000 лева на всеки от четиримата – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на това, че са им прехвърлени от Б.п. права, които не притежава, претърпени в хода на съдебното им отстранение.

ОТМЕНЯ Решение № 199981/24.08.2017 г. по гр. дело № 29024/2015 г. на Софийския районен съд, 47. състав, В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която Б.Х.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, е осъден да заплати на Б.А.А., с ЕГН: **********, К.А.А., с ЕГН: **********, И.И. С., с ЕГН: **********, и Д.А.М., с ЕГН: **********, разликата между сумата от
4 680, 92 лева (четири хиляди шестстотин и осемдесет лева и 92 стотинки) и пълния присъден размер от 7 155, 91 лева (седем хиляди сто петдесет и пет лева и 91 стотинки) – разноски по делото пред Софийския районен съд.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 199981/24.08.2017 г. по гр. дело № 29024/2015 г. на Софийския районен съд, 47. състав, в останалата му част.

ОСЪЖДА ВСЕКИ от въззивниците Б.А.А., с ЕГН: **********, К.А.А., с ЕГН: **********, И.И. С., с ЕГН: **********, и Д.А.М., с ЕГН: **********, да заплати на Б.Х.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от по 253, 57 лева (двеста петдесет и три лева и 57 стотинки) или общо за четиримата – 1 014, 28 лева – разноски във въззивното производство.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните само в частта, с която решението на първоинстанционния съд е потвърдено. В останалата си част решението е окончателно.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.