Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 261444 27.11.2020 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
гражданско отделение, XVIII състав, в публично заседание на двадесет и осми
октомври две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря
Радка Цекова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 125 по описа на съда за 2020 г. и, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са
обективно и евентуално съединени искове
с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл.11, т. 9 ЗПК и чл. 11, т. 10 от ЗПК.
Съдът е сезиран с искова молба от М.Ж.М.,
ЕГН **********, с адрес: *** против „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ №28, бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представлявано
от ****, за обявяването на договор за кредит от 22.02.2017г. за нищожен поради
противоречие с добрите нрави, заобикалящ материално правното изискване на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, накърняващ договорното равноправие между страните, както и
поради нарушение на изискванията на чл. 5, чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
При условията на евентуалност е
предявен иск за прогласяване на клаузата на чл. 4 от договора за кредит поради
противоречие с добрите нрави, заобикаляща материално правното изискване на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното
равноправие между страните, както и поради нарушение на изискванията на чл. 5,
чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на
22.02.2017 г. ищецът сключил с ответното дружество договор за кредит, по силата
на който му били предоставени заемни средства в размер на 350 лева, при
фиксиран лихвен процент по заема 40,30%, годишен процент на разходите - 49,46%.
Съгласно договора за заем, същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от
следните обезпечения: физическо лице - поръчител, което да отговаря на
определени изисквания: да е навършило 21 г., да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на
осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лева; да работи по безсрочен
трудов договор; да не е заематели поръчител по друг договор за паричен заем; да
няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР
към БНБ една година назад да е със статут не по - лош от „Редовен" или
банкова гаранция. В случай на неизпълнение на посоченото задължение кредитополучателят
дължал неустойка в размер почти равен на главницата, която той следвало да
заплати заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала вноска за
неустойка. Ищецът усвоил изцяло процесната заемна сума, но не дължал плащания
за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен. Твърди се, че
посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40,30% не отговарял
на действително приложимия, тъй като уговорената неустойка представлявала
добавък към договорната лихва. Поради по-високият лихвен процент нараствала
стойността на годишния процент на разходите. В нарушение на чл. 5 и чл. 11, т.
10 от ЗПК в договора на бил посочен действителния размер на ГПР. Договореният
фиксиран лихвен процент в размер на 40,30 %, към който се кумулирало вземането,
представлявало скрита печалба на кредитора, с което се нарушавали добрите
нрави. Твърди се, че договреният размер на възнаградителната лихва противоречи
на добрите нрави, тъй като не отговаряла на действителните параметри по
договра. Възразява, че при формиране размера на възнаградителната лихва,
обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на
законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.
Противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждата възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити – двукратния размер на законната лихва. Сочи се, че в настоящия случай
договорената между странтие лихва надхвърляла повече от три пъти законната.
Твърди се, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция не притежавала обезщетителна
функция. Кредиторът недобросъвестно бил поставил неизпълними изксвания и бил
предоставил неизпълнимо кратък срок, за да обоснове получаването на
допълнителна печалба в нарушение на чл. 19, ал. 4, от ЗПК. Освен това
кумулирането на неустойката към погасителните вноски водило до скрито
оскъпяване на кредита. По същество тя е добавка към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и го обогатявала неоснователно. Договорена при тези
условия тя представлявала допълнителна облага-печалба към възнаградителната
лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на потребителя по реда на чл.
5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното съдържание като договорна
лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 10 от ЗПК. По този начин се заобикаляло ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който
не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за
защита на потребителите. Твърди се, че не било извършено отнапред разясняване
на потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения по договора.
Изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на
Директива 2008/4. Излага подробни съображения в тази насока. Ищецът се позовава
на чл. 22 от ЗПК, като твърди, че поради непосочване на точният размер на
дължимия лихвен процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит бил
недействителен, а съгласно чл. 23 от ЗПК потребителят дължал само чистата
стойност на кредита. По изложените съображения моли за уважаване на иска.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил
отговор на исковата молба от ответника Вива Кредит ООД, с който се взема
становище за неоснователност на предявения иск. Посочва, че на 08.03.2017г.
ищецът погасил задълженията си по договора в срок. ЗПК не въвеждал лимит на
възнаградителната лихва по догворите за потребителски кредит, като единственото
ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК е ГПР да не е по-висок от
петкратния размер на законната лихва. ГПР съгласно договора възлизала на
49,39%. Договрената възнаградителна лихва възлизала на 40,34%, а преди
сключването на договора ищецът е бил информиран за размера на възнаградителната
лихва с получаването на Стандартен европейски формуляр съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗПК. Договорната лихва представлявала цената за ползване на парични средства за
определен период от време, като тази цена се формирала от няколко фактора –
разходи на търговеца за предоставяне на услуга заем, конкуренция на пазара,
ниво на обслуване, риск от неизпълнение от страна на заемателя. Посочва се, че
за задълженията на кредитополучателя не били дадени обезпечения, а повишеният
риск оскъпявал финансовия ресурс. Действащото законодателство не предвиждало
ограничения за финансовите институции да изискват обезпечение на заемите, което
предоставят. На ищеца били дадени две алтернативни възможности за обезпечение.
Законът не поставял изискване при уговаряне на неустойка да се посочва кои
вреди ще бъдат компенсирани с нея. Сочи се, че дружество поело значителен риск
при неизпълнение да не може да събере вземанията от него. Ищецът имал досатъчно
време и възможност да се снабди с поръчител или да предсатви банкова гаранция,
за да обезпечи вземанията по кредита и да избегне начисляване на неустойка.
Ищецът неправилно считал, че поставянето на изискяване за осигуряване на лично
обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48. Не се споделяли
твърденията на ищеца, че договорената неустойка следвало да бъде включена в
ГПР, доколкото чл. 19 ЗПК предвижда, че в ГПР не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска.
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XVIII-ти
гр. състав,
след като прецени събраните по делото доказателства
по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
Между страните по делото не се спори,
а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че на 22,02,2017
г. между страните по делото е сключен договор за паричен заем ****, по силата на който ответникът в качеството на
заемодател е предоставил на ищеца в качеството на заемополучател заем от 350 лв. В договора е уговорен срок на
заема 2 седмици, чрез заплащане на 1
вноска от 382,71 лв. Отразен е фиксиран годишен лихвен процент от 40,34 % и ГПР
в размер от 49,39 %. Посочена е датата, на която следва да се погаси кредита,
като е отразен общият размер на всички плащания – 382,71 лв., като е отразено, че същият е сбор
от общия размер на заемната сума и лихва и такса за експресно разглеждане. Съгласно чл. 4 от договора, заемателят се е задължил в 3
дневен срок от усвояване на сумата по договор да предостави на заемодателя едно
от следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: поръчител
- физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя,
издадена не по-рано от 3 дни от деня на представянето и да отговоря на следните
изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов
договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен договор в размер от
1000 лв., както и през последните 5 години да няма кредитна история в
Централния кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус не
по – лош от 401- редовен, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и
да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или банкова
гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото
задължение на заемателя, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.
Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи неустойка в
размер на 27,29 лв., като същата е уговорено да се разсрочи и да се заплаща заедно
с погасителната вноска, като в този случай дължимата вноска е в размер на 410
лв. В чл. 1, ал. 3 от договора страните
са постигнали съгласие, че за извършената от кредитора допълнителна услуга по
експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за
експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на
27,28 лв.
От приетото по делото заключение на
съдебно – счетоводната експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира
като компетентно и обективно дадено, се установява, че
замествайки параметрите във формулата, посочена в Приложение № 1 към ЗПК
се получава, че ГПР е в размер на 48,72 %.
Установява се, че в годишния процент на разходите, като разход на
заемодателя е включена само договорната лихва. Вещото лице установява, че
кредитът с постигнатата договорка за заплащане на неустойка за обезпечение в
чл. 4, ал. 2, в размер на 27,29 лв. се оскъпява с 502,58 %.
Въз основа на така
установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:
Между ищеца и ВИВА КРЕДИТ ООД са
възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията
за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни
възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се
касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не
поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите
на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница
и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение
по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание
чл.633 от ГПК.
В смисъла на горните аргументи е и
практиката на Съда на европейския съюз. В Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г.
по отношение на приложението на Директива 2008/48/ЕО по дело С- 42/15 се приема,
че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива 2008/48 (съответстващо на чл.
11, ал.1, т. 11 от ЗПК) трябва да се
тълкува в смисъл, че в срочния договор
за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски не
трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната
вноска е предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби,
тълкувани във връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат
държавата членка да предвижда такова изискване в националната си правна уредба.
Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з ) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора
за кредит е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните
вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на
потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски. Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС
от 05.09.2019 г. по дело С- 331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з)
–й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска национална правна уредба,
съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и
другите разходи.
Съдът счита за неоснователни възраженията, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, изразяващо се в липса на включване на
сумата по неустойката при изчисляване на ГПР.
Настоящият съдебен състав приема, че в
настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира
по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени
редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС.
Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва
да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази
директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от
нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход
по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа
формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември
2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В
случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи,
предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при
неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.
Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и
уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
В сключения договор е посочен фиксиран
ГЛП в размер на 40,34 % , а при положение, че лихвения процент е точно фиксиран
в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията
на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр.
д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се
съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за
информацията по 11, ал.1, т. 11 относно
погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя и
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването.
С
оглед гореизложеното съдът счита, че не са налице сочените основания за
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.
Съдът не възприема възраженията на
ищеца, че договорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.
Същата е в размер от 40,34%, което
действително надвишава трикратния размер на законната лихва към датата на
сключване на договора, но преценката за противоречието й с добрите нрави не
следва да се основава само на това обстоятелство. В по – новата практика се приема, че не
следва критерият законна лихва да се абсолютизира и възнаградителната лихва да
се счита, противоречаща на добрите нрави в случай, че надхвърля трикратния
размер на законната лихва. В решение № 453/03.08.2016г. по гр.д.№ 1742/2015г.
на ІV г.о. на ВКС е прието, че преценката дали договореното противоречи на
добрите нрави /общоприети норми за справедливост и добросъвестност при
осъществяване на гражданските правоотношения в интерес на обществото/ се прави
въз основа на конкретно установените във всеки отделен случай релевантни
обстоятелства. Констатирано противоречие на волеизявленията с посочените
изисквания обуславя нищожността им, която свободата на договаряне не може да
преодолее, именно защото тя не е абсолютна, а е рамкирана съобразно
императивната норма на чл.9 ЗЗД. За да достигне до извода за нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва, поради противоречие с добрите нрави,
решаващият състав на апелативния съд е взел предвид всички обстоятелства по делото,
а не само размера на възнаграждението спрямо законната и пазарната лихва за
същия период от време, вкл. лихвата, договорена при кредитирането от третите
лица, както и уговорката, че дори при предсрочно връщане на заема,
възнаграждението е дължимо в същия размер, без клаузата да отчита ползването на
заемната сума във времево отношение, вкл. и съотношението на възнаграждението
към заемния капитал. В настоящия случай се установява, че доколкото липсва
друго обезпечение по договора за кредит и същият е предоставен за кратък срок,
то определената договорна лихва е съобразена с тези обстоятелства и не се явява
прекомерна.
С оглед неоснователност на предявения
главен иск за установяване на недействителност на целия договор за кредит, то
следва да се пристъпи към разглеждане на евентуалния такъв за недействителност
на клаузата за неустойка.
Настоящият съдебен състав намира, че
предвидена в договора клаузи за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза за
задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в
тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили
неустойка във фиксиран размер от 27,29 лв. Така предвидения размер оскъпява кредита с 502,58 % , което
противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, както и на добрите нрави. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна. Предвидените клаузи са и неравноправни по смисъла на чл.
143, т. 5 ЗЗП, тъй като същите са необосновано високи.
Така уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има вторичен
характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското задължение
за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това въведените в
договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и
срока за представянето им създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който би следвало да
прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия.
Освен обезпечителна и обезщетителна,
по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна
функция. В случая неустойката е
предвидена, като санкция за неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение
има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение
на кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това
задължение е уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и
относно срока за представянето му, че да създава значителни затруднения при
изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, а начина по който
е уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за
начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави
и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции,
тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото
противоречията между клаузите за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клаузи е пречка за възникване на задължения за неустойка по
чл. 4, ал. 2 от договора. Ето защо иска
за прогласяване на недействителността на тази клаузи следва да се уважи, като
основателен и доказан.
Съдът не споделя
становището на ищеца, че недействителността на клаузата за неустойка обуславя
недействителност на целия договор. В случая е приложима разпоредбата на чл. 24 ЗПК във вр. с чл. 146, ал. 5 ЗЗП, който се явява специален спрямо чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Съгласно чл. 146, ал. 5 ЗЗП Наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се
прилага и без тези клаузи.
С оглед гореизложеното съдът счита, че следва да се отхвърли, като
неоснователен предявения главен иск за установяване на недействителност на
целия договор и да се уважи евентуалният такъв за установяване на
недействителност на клаузите за неустойка.
С оглед изхода на спора и на основание
чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от страните по делото следва да се
присъдят разноски по съразмерност на уважена и отхвърлена част от исковите
претенции. Ищецът претендира разноски в размер от 50 лв. за платена
държавна и 140 лв. депозит за съдебно –
счетоводна експертиза. От така претендираните разноски с оглед уважаване на исковата
претенция по евентуалния иск в полза на ищеца следва да се присъдят половината
от направените разноски за експретиза – 70 лв. и 50 лв. за държавната такса или
общо сумата от 120 лв. Представен е
договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде
осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Неговият размер, съобразно уважените
претенции, съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения,
на стойност 300 лв. В случая е
представен договор за правна защита и съдействие с адвокат Е.И. в полза, на
която следва да се присъди възнаграждението.
Ответникът не претендира нито е
направил разноски, поради това не му се дължат.
Поради изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.Ж.М., ЕГН **********,
с адрес: *** „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г иск за за прогласяване на нищожността на договор
за паричен заем „*****
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО
в отношенията между М.Ж.М., ЕГН **********, с адрес: *** и „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК
*********, гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ,
„Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г,
че клаузите на чл. 4, ал. 2 от договор
за паричен заем ***** г., уреждащи задължения за заплащане на неустойка,
са нищожни поради противоречие с добрите нрави и неравноправност.
ОСЪЖДА
„ВИВА КРЕДИТ“
ООД, ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
бл. АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г
ДА ЗАПЛАТИ НА М.Ж.М., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 120 лв.-
разноски съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК
*********, гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ,
„Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г да
заплати на Е.Г.И., сумата от 300 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38 ал.2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване
пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: /п/ Н. СТОЯНОВ
Вярно с оригинала.
Р.М.