РЕШЕНИЕ
№ 24
гр. гр. Хасково, 08.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Даниела Й. Банкова
като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело №
20245640101120 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Л. П. П., ЕГН **********, с адрес:
*********************************, чрез адв. П. И. П. от АК - Хасково, съдебен адрес:
***************, против "Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул."Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър
център", ет.2, офис 40-46, представлявано от Г. Т. Т. и А. В. М., с която са предявен иск с
правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.
В исковата молба се твърди, че между Л. П. П. и „Изи Асет Мениджмънт" АД е
сключен Договор за паричен заем № ******************. по силата, на който ищецът, в
качеството на заемател получил от ответника, като заемодател, сумата от 1000 лева, при
следните параметри на доовора: ГПР - 40.89%, срок на договора - 34 седмици, брой вноски
- 17 броя, вид на вноските - двуседмични погасителни вноски - всяка, от които в размер на
66,20 лв. Съгласно чл.2,т.6 от договора уговорен бил годишен лихвен процент (ГЛП) в
размер на 35%.
Съгласно чл. 4 от договора за заем, заемателят се задължавал в срок от три дни,
считано от датата на сключване на договора да представи на заемодателя едно от трите
обезпечения подробно описани в три точки. Твърди се, че на същата дата - 01.02.2023г.
между ищецът като потребител и дружеството „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК:
********* със седалище и адрес на управление гр. София, ж. к. „Люлин" 7, бул.
"Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър центьр", ет. 2, офис 40-46, като Гарант, бил сключен
Договор за предоставяне на гаранция № ******************. Съгласно чл.3, т. 1 от
Договора за предоставяне на гаранция потребителят дължал възнаграждение на Гаранта
1
в размер на 625.60лв., платимо разсрочено на вноски всяка в размер на 36.80 лв., които
вноски били дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по Договор за
паричен заем № **************., сключен с ответника „Изи Асет Мениджмънт" АД
Твърди се, че ищецът изцяло е усвоил кредитния ресурс по договора за заем, но на
основание чл. 23 ЗПК не дължал изпълнение на вземанията за "възнаграждение на Гаранта"
и за договорна лихва, тъй като те намират своето основание в нищожната кредитна сделка.
По отношение на предвиждащата клауза за заплащане на "възнаграждение на
Гаранта" по чл. 3 от договор за предоставяне на гаранция към процесния договор, сочи, че с
влязло в законна сила с Решение № 676 от 01.11.2023г. постановено по г. д. № 1121/2023г. по
описа на РС Хасково, същата била обявена за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от
ЗЗД като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на
нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Претендира, че и клаузата за възнаградителна лихва по процесния Договор за
паричен заем № ******************. е нищожна , тъй като: 1/ с договорения лихвен
процент в размер на 35% се нарушават добрите нрави; 2/ нарушават се и изискванията на
чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и 3/ внася се неравноправие между правата и задълженията на
потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя.
На първо място, твърди, че с договорения финсиран годишен лихвен процент в
размер на 35% се нарушават добрите нрави, поради което е налице нищожност на
уговореното възнаграждение. При формиране размера на възнаградителната лихва, макар
нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното
му определяне може да бъде размерът на законната лихва, без обаче той да може да се
приеме като максимален размер. Сочи, че трайно се приема в съдебната практика, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратният
размер на законната лихва. В тази насока сочи съдебна практика (били Р. № 906/30.12.2004г.
по гр. д. 1106/2003г. на ВКС, 2 г. о.; Р. №378/18.05.2006г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Р.
№ 1270/09.01.2009г. по гр. д. 5093/2007г. на ВКС, 2 г. о.; Onp. № 901/10.07.2015г. по гр. д.
6295/2014г. на ВКС, 4 г. о.). По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми
възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. Към
датата на сключване на договора за кредит размерът на законната лихва се определя според
ПМС № 426 на МС от 8.12.2014 г. като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода
плюс пункта. След справка на страницата на БНБ се установява, че към датата на сключване
на процесния договор основният лихвен процент е 0,00 %, т.е. размерът на законната лихва с
10,00 %. Трикратният размер на законната лихва възлиза на 30,00 %, а двукратният на 20,00
%. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 35% годишно, към
която следвало да се добави скритата лихва под формата на "възнаграждение на Гаранта" за
неосигуряване на обезпечение, надхвърляла повече от три пъти законната, което
представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение,
2
установени в обществото.
На следващо място, посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на
35% не отговарял на действително приложения в заемното правоотношение лихвен процент,
тъй като уговореното "възнаграждение на Гаранта" представлява добавък към договорната
лихва — скрита лихва и в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК кредиторът не е оповестил
на потребителя действителната цена на кредитния ресурс. Кредиторът го е именувал
"възнаграждение на Гаранта", за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тьй като
съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК разходите за обезщетения не се вземат предвид при
изчисляване на ГПР. Търговецът си е гарантирал, че ще получи това вземане срещу
предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно
неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчител кумулативно
с реалните обезпечения. Вземането е допълнителна и гарантирана за него икономическа
облага, поради което то съставлява печалба за тьрговеца, скрита под формата на
"възнаграждение на Гаранта" лихва. Тази облага съставлява печалба за него и като такава е
следва да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва.
С договорния лихвен процент в размер на 35%, към който следвало да се кумулира
вземането за "възнаграждение на Гаранта", представляващо скрита печалба, с която
кредиторът допълнително се обогатявал, се нарушавали правилата на чл.11, ал. 2, т. 9 ЗПК
понеже кредиторът не бил изпълнил задължението си да посочи в потребителския договор
действителния лихвен процент, прилаган в отношенията между страните. Договореният
размер на възнаградителната лихва противоречала на потребителската защита и на добрите
нрави, тъй като не отговаряла на действителните параметри по договора, с която следвало
да се увеличи и стойността на реално приложения ГПР. Сочи, че за да заобиколят
материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19 ал.4 от Закона за потребителския
заем, фирмите за бързи кредити са въвели практика да поставят на кандидатстващите за
кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят и за които предвиждат санкции,
както и допълнителни услуги. За да се прикрие неустойката, се включват т.нар. лица –
Гаранти, с нарочно създаден Договор за предоставяне на гаранция, сключен с очевидно
паралелно юридическо лице, което се явява -„Гарант". На практика обаче отново
потребителите са задължени от по-силната икономически страна по заемния контракт да
сключват неизгодни и допълнително инономически обременяващи за тях клаузи като
изпълнят поставеното им задължение, както е по чл. 4, и така да дължат трансформирана
санкция във вече - ,,Възнаграждение на Гарант" по чл.3 от сключения по принуда Договор за
гаранция. Според чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция трансформираната
санкция обаче е останала от преди трансформацията и пак си стои, включено в погасителния
план, които пък е неразделна част от сключения със Заемодателя Договор за паричен заем.
Чрез тази порочна практика финансови институции правели опит отново да си осигурят
допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва и да
преодолеят законовото изискване по чл. 19 ал. 4 от ЗПК за таван на лихвените нива и
другите разходи по предоставената в заем сума. В договора са създадени препятствия пред
3
потребителя да изпълни изискванията за осигуряване на обезпечение, за да възникнат
условия кредиторът да начисли допълнително оскъпяване под скритата форма на
„възнаграждение на Гаранта". Това вземане е допълнителна и гарантирана за него сигурна
икономическа облага, поради което то съставлява печалба за тьрговеца, скрита под формата
на „възнаграждение на Гаранта" - лихва. Тази облага съставлява печалба и като такава е
следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва, особено след
като е елемент от погасителния план. Поради това, че „възнаграждение на Гаранта" е скрита
лихва, кредиторът не е изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е разписал
съдържанието на договора действително приложените в правоотношението договорна
лихва.
Твърди се на следващо място, че възнаградителната лихва била уговорена
неравноправно по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на процесния договор
потребителят не е могъл да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като
същият е бил заблуден от rьрговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 40%. В
нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП на заемателя не е било оповестено по обективен и
прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са икономическите последици от поетото от него
задължение и какъв е действителния размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден,
че нарушава договора, на което основание трябва да престира допълнително оскъпяване по
чл. 3 от Договора за предоставяне на гаранция към процесния договор. Принципът за
обективност, прозрачност и равнопоставеност на уговорките по потребителските сделки,
регламентирано в чл.5 от Директива 93/1 ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП,
съгласно договорните клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език е тьлкувано с
преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Според Съда на ЕС
яснотата и разбираемостта не се отнася само формално и граматически до разбираемостга на
уговорките, но и до свеждане до знанието на потребителите на икономическите последици
от поемането на задълженията им връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи.
По силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР се формира по нормативно установен алгоритьм
и изразява всички разходи по кредита като процент от общия размер на предоставекия
кредит. По съображенията подробно изложени по-горе вземането по чл. 3 от Договора за
предоставяне на гаранция към процесния договор не съставлява "възнаграждение на
Гаранта", на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогира от правилото
на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Това вземане по правната си природа е печалба за кредитора, т.е.
догoворна лихва. Договорната лихва е вид разход по кредита и като такъв, съобразно
повелителните изисквания на чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включена в размера на ГПР.
Невярното посочване на лихвения процент по Договора в размер на 35%, без в него да е
включена скритата лихва по чл. 3 от Договора за предоставяне на гаранция към процесния
договора има за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 40.89%.
Освен това в процесния договор кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита (кои
4
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от
40.89%), което от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора
по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал.1 ЗПК). Във величината на ГПР като глобален израз на
всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит яснота
досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 липсва. Посочен е лихвен процент по заема — 35%,
който е годишен , но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора.
Съгласно чл. 10, ал. 2 и цл.10, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират
такси и /или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът
не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи свързани с
договора, които не са предвидени в него. Освен уговорената възнаградителна лихва в
кредитния контракт страните не са уговорили други разходи, следователно кредиторът няма
право да включва в обхвата на ГПР други разходи освен договорната лихва. От друга
страна, за да се изчисли правилно действително прилагания в правоотношението размер на
ГПР, кредиторът е следвало да включи в обхвата му и допълнителната печалба скритата под
формата на "възнаграждение на Гаранта"-лихва. Съгласно чл. 21 ЗПК уговорката, която има
за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на закона има за юридическа последица
нищожност на клаузата. Поради заобикаляне на изискванията на чл. 11, ал, 1, т, 9 и т. 10 ЗПК
в договора да се впишат действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и
ГПР, разписаните в чл. 2. т. 6 и чл. 2. т. 8 лихва и ГПР са недействителни уговорки.
Доставчикът на кредитен ресурс бил нарушил изискванията на справедливостта и
добросъвестността, и неравноправно не е разяснил на потребителя какъв е размерът на
дължимата от него възнаградителна лихва, на което основание разписаната в договора лихва
от 35% не била породила валидни правни последици на основание чл. 146 ал. 1 ЗЗП. Поради
това, че "възнаграждение на Гаранта" е скрита лихва, кредиторът не бил изпълнил
условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тьй като не е разписал съдържанието на договора
действително приложените в правоотношението договорна лихва. Съгласно чл. 21 ЗПК
договорна клауза, която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК е
нищожна.
Предвид това, отправя се искане към съда по постанови решение, с което да бъде
прогласена нищожността на клаузата по чл. 2, т. 6 от Договор за потребителски кредит №
*************************., сключен с ответника „Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК
*********, предвиждаща договорна лихва, като противоречаща на добрите нрави и поради
това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Претендира разноските по делото като на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата претендира присъждане на адвокатски хонорар за осъществна безплатна
правна помощ съобразно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения на ВАС и съобразно фактическата и правна сложност на делото.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на искова
5
молба от ответника, в който оспорва иска като неоснователен.
Сочи, че Законът за потребителския кредит като цяло и чл. 11, ал. 1. т. 9 ЗПК в
частност не въвеждат изискване за размера на възнаградителната лихва по договорите за
кредит. Единственото ограничение на размера на възнаградителната лихва с оглед
разпоредбите на закона, по-специално чл. 19. ал. 1 ЗПК, е размерът на годишния процент на
разходите. Размерът на договорената лихва по договора, като елемент на годишния процент
на разходите, както и годишният процент на разходите по договора са по-ниски от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Лихвата по кредита е цената
на паричните средства, предоставени в заем, тя включва освен маржа на печалба и разходите
по отпускане и управление на кредита (цена на заемния ресурс, инфлация, оперативни
разходи и пр.). Сочи и че твърдението на ищеца, че на страницата на БНБ е посочен основен
лихвен размер на 0.00 % е невярно. Съгласно страницата на БНБ основният лихвен
01.01.2023 г. е 1.42 %, след като се прибавят към него 10 процентни пункта ще 11.42 %, а
трикратният размер ще е равен на 34.26 %.
Лихвата, като цена на услугата, не подлежи на преценка за неравноправност при
положение, че задължението е разписано ясно и разбираемо, още повече, че същата
индивидуално уговорена клауза.
Ищецът по своя инициатива се е обърнал към дружеството за кредитиране, на
предлаганите от дружеството условия и съобразно изразените от ищеца пpeдпочитания.
Дружеството е предоставило на ищеца предложения за кредит (Стандартен формуляр), в
които параметрите на съответния кредит са изрично посочени - общ размер на кредита,
общата сума, която трябва да се заплати, лихвен процент, годишен разходите, изискваните
обезпечения и срока за представяне на избраното обезпечение.
След като ищецът, предварително запознат със съществените условия кредита е
изразил съгласие за сключването на договор, то съгласно практиката на ВКС, това съгласие
и последващото по договора следва да се приема, като изразяване на становище по
предложените условия, частен случай на индивидуално уговорена клауза.
Размерът на лихвеният процент по договора за паричен заем е в съответствие с
изискванията на Закона за потребителския кредит. Размерът на лихвения процент по
договора, като елемент на годишния процент на разходите (чл. 19, ал. 1 ЗПК), е в рамките на
ограничението, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК. В Закона за потребителския кредит не е
предвидено изрично ограничение на размера на годишния лихвен процент (възнаградителна
лихва). Размерът на годишния лихвен процент /възнаградителната лихва/ лихвата по
кредита се регулира чрез разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. А в годишния процент на разходите, съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК, се включва и лихвата по кредита.
6
Твърдението на ищеца, че посоченият в договора лихвен процент в размер на 35 % не
отговаря на действително приложения в заемното правоотношение, било неоснователно. На
първо място, с оглед на изложените от ищеца доводи, трябва да се обърне внимание, че
годишният процент на разходите и годишният лихвен процент не са синоними, както се
вижда от легалните им дефиниции. Годишният процент на разходите по кредита, съгласно
чл. 19 ЗПК, изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Лихвеният процент по кредита, съгласно § 1., т. 4
ДР ЗПК, е лихвеният процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се
прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. С оглед на така посочените
легални дефиниции, лихвеното задължение в размер на 125, 40 лв. е изчислено правилно
при договорените параметри по договора за кредит, в частност при договорен фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 35 % и усвоена сума в размер на 1000 лв. С Решение №
676/0 1 .1 1 .2023 г. по описа на Районен съд Хасково е постановено, че ищецът Л. П. не
дължи възнаграждение по договора за поръчителство, сключен с „Файненшъл България"
ЕООД. С оглед на това решение, аргументите на ищеца, изложени в исковата молба, че
възнаграждението по договора за поръчителство трябва да се включи при изчисляването на
годишния процент на разходите по договора за кредит и да се кумулира към
възнаградителната лихва не съответстват на действителното фактическо и правно
положение и са несъстоятелни. В заключение сочи, че в решението по дело С-42/15 Съдът
на Европейския съюз приема, че прилагането на санкция за кредитодателя, изразяваща се в
загуба на правото му на лихви и разноски не би могло да се смята за пропорционелно, когато
липсващите данни по чл. 10, § 2 от Директивата са от такова естество, че не могат да
засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Или член
23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да
предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа всички изисквани данни,
то член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за сключен без лихви
и без разноски, само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение.
Предвид тези и останалите изложени в отговора на исковата молба съображения,
моли за отхвърляне на исковата претенция. Претендира разноски. Възразява за прекомерност
на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложения по делото договор за
паричен заем № ********************* г. между заемодателя "Изи Асет Мениджмънт" АД
и заемателя Л. П. П., че е сключен договор за заем по силата, на който заемодателят се е
задължил да предаде в собствеността на заемателя сума в размер на 1000 лв., а заемателят се
е задължил да я върне в срок от 34 седмици на 17 равни двуседмични погасителни вноски,
7
всяка от които в размер на 66,20 лв., при ГЛП в размер на 35 % и ГПР в размер на 40,89%. В
чл. 4 от договора за паричен заем страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок
до три дни, считано от датата на сключване на договора, да представи на заемодателя едно
от следните обезпечения: две физически лица - поръчители, които да отговарят на конкретно
описани в договора условия; банкова гаранция с бенефициер - заемодателя; одобрено от
заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.
В изпълнение на клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем между поръчителя
"Файненшъл България" ЕООД (финансова институция с основен предмет на дейност:
предоставяне на гаранционни сделки) и потребителя Л. П. П. е сключен договор за
предоставяне на гаранция № ********************* г., съгласно който потребителят е
възложил, а гарантът се е задължил да издаде гаранция за плащане за изпълненение на
парични задължения в полза на "Изи Асет Мениджмънт" АД, с цел гарантиране
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за
паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задължението по договора
за паричен заем, в т. ч. задължение за връщане на заемната сума в размер на 1000 лв.,
задължение за плащане на възнаградителна лихва, задължение за плащане на законна лихва
за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни
разноски, адвокатски хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договор за предоставяне на гаранция
за поемане на задължението потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на
625,60 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 36,80 лв., и дължими
на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем.
От приложения погасителен план към договор за паричен заем №
******************. се установява, че размерът на месечната вноска заедно с
възнаграждението за поръчителство възлиза на 103,00 лв.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищеца, съдът назначи
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като обективно и компетентно
изготвено. От заключението се установява, че Годишният процент на разходите /ГПР/,
изчислен в условията на изплащане на главница от 1000 лева за 17 равни вноски на две
седмици и възнаградителна лихва ов разем рна 35% е 43,16%, като възнаградителната лихва
в абсолютна стойност е 125,40 лева. В случай, че по кредита се приложи размер на
възнаградителната лихва , еквивалентен на трекратни размер на законната лихва за периода
на действие на кредита, то тогава размера на ГПР е 43,71%, а в абълютна сума
възнаградителната лихва е 159,56 лева. По договора размерът на дооворната лихва е 35%,
като според заключението на вещото лице за периода 17.02.2023г. до 30.06.2023г., което
представлява 10 погасителни вноски по погасителния пла, размерът на договорната лихва е
по-висок от трикратния размер на законната лихва с 0,74%, а за периода след 01.07.2023г. до
29.09.2023г., което съставлява 7 погаителни вноски, размерът на договорната лихва е по-
нисък от трикратния размер на заоннаталихва с 4,36%. Според заключението на вещото
лице, при включване в погасителните вноски на възнаграждението за гарант (по чл.4) в
размер общо на 625,60 лева, платимо разсрочено на вноски в размер на 36,80 всяка,
годишният процент на разходите /ГПР/ по процесния договор за паричен заем №
****************** г. в условията на погасителна вноска от 103,00 лв., формирана от лихва
в размер на 35 % - годишна фиксирана, главница и възнаграждение за гаранция , възлиза на
534,01 %.
Видно от приложеното Решение № 676 от 01.11.2023г. постановено по г. д. №
1121/2023г. по описа на РС Хасково, клаузата за заплащане на "възнаграждение на Гаранта"
по чл. 3 от договор за предоставяне на гаранция към процесния договор, е била обявена за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и
поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от
8
ЗЗП.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Страните не спорят че между тях е сключен процесния Договор за паричен заем,
както и че между ищецът и "Файненшъл България" ЕООД е сключен Договор за
предоставяне на поръчителство от същата дата. Без съмнение и изхождайки от предмета и
страните по процесния договор за заем - физическо лице, което при сключване на контракта
действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност,
съдът приема, че процесния договор за паричен заем № ********************* г. има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в
действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и
съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр.
64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е
договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази
връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния
договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид
обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесните договори
са сключени при общи условия /при предварително определени от едната страна клаузи на
договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят и служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
9
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни -
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
На първо място следва да се посочи, че съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР включва
общите разходи на потребителя по Договора, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В текста на ал. 2 от ЗПК е посочено, че
ГПР се изчислява по формула, съгласно Приложение №1, а съгласно чл. 19 ал. 4 и ал. 5 от
ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5-пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ. Клаузи в
договора, надвишаващи определения размер се считат за нищожни.“ Съгласно чл. 11 ал.1
т.10 от ЗПК договора за потребителски кредит трябва да съдържа данни за ГПР и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
В текста на чл. 10а ал. 4 от ЗПК е посочено, че видът размера и действието, за което се
събират такси и/ или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора. От
посочените правни норми може да се направи извод, че не е достатъчно в Договора да бъде
посочен общият размер на ГПР в процентно съотношение от общия размер на
предоставения кредит. Нужно е освен общия размер на ГПР в договора да се посочат
всички разходи по вид и размер, от които се формира ГПР, така както те са описани в текста
на чл.19, ал.1 от ЗПК и Приложение № 1 към закона. Освен разбивка на всички разходи по
вид и размер в Договора трябва да е посочена и общата стойност на разходите, която е
дължима от потребителя, представляваща ГПР. При положение, че в процесния Договор,
ГПР е посочен само общо, като годишен процент от общия размер на предоставения кредит,
без да бъдат посочени отделните разходи по вид и размер и без да се посочи общата
стойност на разходите, които потребителя ще дължи в края на срока на договора, не може да
се приеме, че са спазени изискванията на закона. В случая годишният процент на разходите
не надхвърля 5 пъти размера на законната лихва за забава (при допустима норма 50%, ГПР е
определен под 50%), но само това не е достатъчно, за да се приеме, че уговорката не
противоречи на закона. Следва да се приеме,че уговорката относно ГПР е нищожна, поради
противоречие със закона, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11 ал. 1 т.10 от ЗПК, чл.
19 ал. 1 от ЗПК и чл. 10а ал. 4 от ЗПК.
Отделно, обща дължима сума в договора за паричен заем е посочена сумата от
1125,40 лв., но в същата не е включено допълнителното възнаграждение 625,60 лв. за гарант.
С това допълнително плащане се покриват разходи, които са свързани с договора за паричен
заем и са били предварително известни на заемодателя, тъй като вноските са включени в
погасителния план по договора за паричен заем.
Поради това стойността на дължимото възнаграждение е следвало да бъде включена
в ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. По този начин макар формално договорът за паричен заем
да съдържа размера на дължимия ГПР, същият накърнява изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК, тъй като не отразява реалната му стойност. Посочването в договора на стойност на
ГПР и обща дължима сума, които не отговаря на действително дължимите такива, а са по-
ниски, представлява невярна информация, която следва да се окачестви като нелоялна и по-
конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във връзка с
чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4
от ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалната
икономическа тежест на договора.
Относно клаузата, уреждаща размера на ГЛП важи изложеното по-горе за ГПР. В
текста на чл.11 ал. 1 т. 9 от ЗПК е посочено, че в Договора трябва да се посочи лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му, както и условията и процедурите за
промяна на лихвения процент. В Договора лихвения процент е посочен общо на годишна
10
база, като процентна величина. Това обаче не е достатъчно, за да се приеме, че уговорката за
лихвения процент съответства на закона. В Договора не е посочен текущия (месечния)
лихвен процент, с който ще се олихвява кредита. Не са посочени условията за прилагането
на лихвения процент по кредита, което означава да се посочат показателите, по които се
формира ГЛП, като основен лихвен процент, който кредитора прилага в случая и
съответните надбавки над него. Не са посочени също така условията и процедурите за
промяната на лихвения процент по кредита. С оглед изложеното, следва да се приеме, че
уговорката относно лихвения процент по кредита също е нищожна, поради противоречие
със закона на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11 ал. 1 т.9 от ЗПК и чл. 10а ал. 4 от ЗПК.
Отделно от това, уговорката за заплащането на договорна (възнаградителна) лихва е
нищожна и на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави. Към
момента на сключване на процесния договор в действащото законодателство не е
предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва по договорите за заем.
При уговарянето на същата страните са ограничени единствено от принципа, залегнал в чл.9
ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречащи на
добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния
вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата,
използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския
и търговския оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва
представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за заемодателя за
това, че последният е предоставил ползването на парична сума. Възнаградителната лихва
представлява граждански плод и уговореният лихвен процент следва да бъде такъв, че да
компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от съответната парична сума,
предоставяйки я на трето лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка
на насрещната страна по договора за заем.
Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се
прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства,
относими към нея. В съдебната практиката (Решение 906/ 2004 г. по гр.д. 1106/ 2003 г. на
ВКС, II ГО, Решение 378/ 2006 г. по гр.д. 315/ 2005 г. на ВКС, II ГО, Определение 901/ 2015 г.
по ч.гр.д. 6295/ 2014 г. на ВКС, IV ГО) е прието, че противоречи на добрите нрави уговорката
за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния
размер на законната лихва.
Настоящият състав намира, че това правило следва да бъде взето предвид като
ориентир за преценка дали клаузата, регламентираща размера на възнаградителната лихва,
противоречи на добрите нрави, като бъдат съобразени и всички други обстоятелства,
свързани със заема. Договорената възнаградителна лихва, възложена в тежест на
кредитополучателя, е 35% на годишна база, като видно от заключението на съдебно-
оценителната експертиза уговорената лихва като възнаграждение за отпуснатия кредит
11
надвишава допустимия размер (трикратния размер на законната лихва – 30 % по
необезпечени кредити и 20% - по обезпечените).
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договор
/източник в частност на претендираните от ищеца вземания/, е ограничена от разпоредбата
на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на
повелителни норми на закона – каквито са именно нормите на ЗПК, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки /чл. 288 ТЗ/, като за спазването им съдът следи служебно / т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, т. 1 и 2 от
Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК /Нова – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./
регламентира максималния размер на годишния процент на разходите. При нормативното
отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се уговаря
възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите нрави следва да се
извърши, като се изходи от нейните същност и функции. Лихвата е граждански плод,
възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя
финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността
да използва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна
престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не
води до несправедливо обогатяване на кредитора. Според приетото в съдебната практика /
Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Определение № 901
от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IVг. о., ГК/, възнаградителната лихва може
да надхвърля размера на законната лихва, с която се съизмерват вредите за времето, в което
остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите
нрави се считат сделки /уговорки/, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено, че уговорка относно размера на
възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, противоречи
на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено, за неморална сделка следва да се приеме
лихва, която превишва друкратния размер на законната лихва. В разглеждания случай
посочения в договора годишен лихвен процент от 35% надвишава размера на законната
лихва, през по-голямата част от времетрането на договора.С така уговореното
възнаграждение се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат
страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип
кредитополучатели да обуславя и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно
уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга
страна, кредиторът, като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не
следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя
преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира
евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на
12
потребителя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде
ограничен чрез предварително извършената при отпускане на кредита оценка, поради което
и съдът счита, че клаузата от процесния договор, предвиждаща задължение за заплащане на
възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 35 % е нищожна на основание чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като накърняваща добрите нрави.
Предвид изложеното съдът намира, че предявения иск за нищожност на клаузата,
предвиждаща заплащането на договорна /възнаградитена/ лихва по чл.2,т.6 от Договор за
паричен заем № ********************* г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт" АД, е
основателен и клаузата е нищожна, като противоречаща на добрите нрави и сключена при
неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, поради което исъкт се явява
изцяло основателен и като такъв следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора и тъй като ищецът е бил освободен от заплащането на
държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на РС - Хасково, държавна такса и разноски на основание чл.78 ал.6 ГПК в размер на
50 лева за държавна такса и 250 лева за изплатено от бюджетните средства на съда
възнаграждение за вещо лице, както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай на
служебно издаване на изпълнителен лист.
Ответникът следва да бъдат осъден да заплати на процесуалния представител на
ищеца адв. П. И. П. от АК - Хасково сумата от 400 лева, представляваща възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото
дело, определено според размера на иска и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона
за адвокатурата /ЗА/, вр. чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
В практиката на ВКС, обективирана в Определение № 319/09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2186/2019 г. на ВКС, IV ГО, и др. е разяснено, че за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната съдебна инстанция е
необходимо и достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие,
в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое
от основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА, т. 1-3, като не е необходимо страната предварително да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.
Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен
списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на правна
помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да
получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната,
която представлява; да получи възнаграждение след влизане в сила на съдебния акт, с който
му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на
уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи от
насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-ЗГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно практиката на СЕС, обективирана в Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22
на СЕС чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
13
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
протИ. речи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, вкл. когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Съобразно цитираната
задължителна практика на СЕС съдът не е обвързан от праговете, разписани в Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да
определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай, след извършване
на преценка относно правната и фактическа сложност на делото и конкретно извършените
от процесуалния представител действия.
В разглеждания случай, отчитайки конкретно извършените от процесуалния
представител на ищеца процесуални действия и обстоятелството, че делото е разгледано в
рамките на едно съдебно заседание, без лично явяване на упълномощения адвокат, съдът
определи размера на възнаграждението в общ размер от 400 лева и тъй като това е
минималното, не споделя доводите за прекомерност.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата, предвидаща заплащане на
възнаградителна лихва в чл. 2, т.6 от Договор за паричен заем № ********************* г.,
сключен между Л. П. П., ЕГН ********** и „Изи Асет Мениджмънт" АД ЕИК *********,
предвиждаща на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и като
сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.
ОСЪЖДА "Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул."Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център", ет.2,
офис 40-46, представлявано от Г. Т. Т. и А. В. М., на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати
в полза на държавата по сметка на Районен съд - Хасково сумата от 300,00 лева,
представляваща дължима държавна такса и разноски по делото, както и сумата от 5,00 лева
за държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за нейното
събиране.
ОСЪЖДА "Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул."Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център", ет.2,
офис 40-46, представлявано от Г. Т. Т. и А. В. М. да заплати на адв. П. И. П. от АК -
Хасково, с личен № ********** с адрес на кантората - ***************, сумата от 400,00
лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: Т. Т.
14
15