Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 08.07.2021 г.
В И
М Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и втори
април през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 3122 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С протоколно решение № 294157 от 05.12.2019
год., постановено по гр.дело № 28877/2019 г. на СРС, Г.О., 78 състав/ обективирано в протокол
от публично съдебно заседание, проведено на 05.12.2019 г. по гр.дело №
28877/2019 г./, е признато за установено на основание чл.415, ал.1 от ГПК, че
ответника „А.Б.“ ООД, *** индустриална зона-Модерно предградие-Обеля, ул.“ ******,
дължи на „Т.“ ООД, ***, сумата от 12027 лв. по фактура № **********/13.02.2019
г., както и сумата от 233,86 лв.- лихва за забава на главницата за периода
19.12.2018 г.- 26.02.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, до окончателното изплащане на сумата. С решението на съда е осъден
ответника „А.Б.“ ООД, *** индустриална зона-Модерно предградие-Обеля, ул.“ ******,
да заплати на ищеца „Т.“ ООД, ***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от
895,87 лв. деловодни разноски по настоящето дело. С решението на съда е осъден
ответника „А.Б.“ ООД, *** индустриална зона-Модерно предградие-Обеля, ул.“ ******,
да заплати на ищеца „Т.“ ООД, ***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от
245,22 лв. деловодни разноски по заповедното дело.
Срещу решението на СРС, 78 с-в е постъпила въззивна жалба от „А.Б.“ ООД, ***, подадена чрез
управителя М.Г., с искане същото да бъде
отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените
установителни искове да бъдат отхвърлени изцяло. Твърди се, че решението е неправилно и
необосновано, като постановено в нарушение на материалноправните
и процесуалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата
страна- ищец „Т.“ООД,
***, чрез процесуалния си представител
юрк.Филип Живков оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като
неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Същото е и правилно,
като краен резултат, поради което настоящата въззивна инстанция споделя окончателния извод на първоинстанционния съд за основателност на предявените обективно съединени
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.266, ал.1
от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за сумите от 12027 лв./ главница/ и от 233,86 лв./
обезщетение за забава в размер на законната лихва/, за които е признато съществуване
на вземане в полза на ищеца по отношение на ответника. Противно на изложеното във въззивната жалба
крайните изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните
по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по
същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
Съвкупната преценка на събраните по делото
доказателсва,
включително и заключението
на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза, обосновава извод, че ищецът „Т.“ ООД, ***, като изпълнител е изпълнил изцяло предмета на процесния договор за изработка и
доставка на мебели, сключен с ответника „А.Б.“ ООД, ***,
респективно е изпълнил задължението си по процесния договор за изработка, за което му се
дължи възнаграждение от страна на ответника, като възложител.
В настоящия случай с оглед обстоятелството, че издадената от ищеца фактура № **********/ 13.02.2019 г. за вземанията му по договора за изработка е
редовно осчетоводена в счетоводството на ответника, включена
е в дневника за покупки на
ответника и в справката-декларация по ЗДДС, обосновават извод на въззивния съд, че уговорената между
страните работа е била извършена от ищеца- изпълнител по договора, и че
ответникът- възложител е приел същата без възражения. Приемане на извършената
работа по смисъла на чл.264, ал.1 от ЗЗД е налице, както когато възложителят е направил изрично изявление,
че счита изработеното за съобразено с договора, така и когато това одобрение е
изразено с конклудентни действия. В трайната си практика,
обективирана в решение
№ 138/ 17.10.2011 г. по т.дело № 728/ 2010 г. на II т.о. и
решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.дело № 593/ 2009 г. на II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК, ВКС приема, че ако възложителят или негов представител е
подписал издадена от изпълнителя фактура за изпълнените работи по договора
между страните или фактурата е отразена в счетоводните регистри на търговското
дружество-възложител, се налага извод, че е налице приемане от възложителя на
фактически изпълнените работи, дори и ако не е подписан двустранен
приемо-предавателен протокол за извършената работа. В конкретния случай по
делото е безспорно установено от заключението на вещото лице по приетата съдебно-
счетоводна експертиза, прието като
неоспорено от страните , че издадената от ищеца фактура № **********/ 13.02.2019 г. е включена от ответника „А.Б.“ ООД, ***, в дневника за покупки
по ДДС и в справката-декларация по ЗДДС, и е ползван данъчен кредит по нея, т.е. налице е
приемане на работата с конклудентни действия, поради което възложителят дължи
възнаграждение на изпълнителя. От
друга страна, само по себе си, отразяването на фактурите в счетоводството на
ответното дружество представлява недвусмислено признание на задължението и
доказва неговото съществуване. В конкретния случай
по делото е безспорно установено от заключението на вещото лице по приетата съдебно-счетоводна
експертиза, че издадената от ищеца фактура
е включена от ответника „А.Б.“ ООД, ***, в дневника за покупки
по ДДС и в справката-декларация по ЗДДС, и е ползван данъчен кредит по нея,
респективно, че същата е осчетоводена
в счетоводството на ответника, т.е. въпреки, че по делото не е представен
двустранно подписан протокол за извършената работа, налице е приемане на
работата с конклудентни действия, поради което възложителят дължи възнаграждение
на изпълнителя.
На следващо място, извършените от ответника последващи правни и фактически
действия във връзка с издадената фактура - надлежното й
осчетоводяване и включването й в дневника за
покупки и справката -декларация № 2225-1204184/14.03.2019
г. по ЗДДС, представлява извънсъдебно признание за наличие на
задължение към ищеца, произтичащо от обективираната във фактурата доставка и доказва
съществуването на това задължение. /в този смисъл е установената практика на
ВКС, изразена с решение по чл.290 от ГПК № 23 от
07.02.2011 г. по т. дело № 588/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение
№ 42 от 19.04.2010 г. по т.дело № 593/ 2009 г., Т.К., ІІ т.о. на ВКС, решение № 46 от 27.03.2009 г. по т.дело № 454/2008 г., на ВКС, II т.о., решение № 109 от 07.09.2011 г. по т.дело № 465/2010 г. на ВКС, II т.о. и др./. По изложените съображения искът с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.чл.266,
ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 12027 лв. се явява изцяло основателен и доказан, и като такъв правилно е бил уважен от първоинстанционния съд. Основателен и
доказан се явява, и предявения от ищеца иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК,
вр. чл.86,
ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 233,86 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 19.12.2018 г.
до 26.02.2019 г., като в тази част липсват конкретни доводи в жалбата, поради което и предвид разпоредбата на чл.272 от ГПК решението и в тази част следва да бъде потвърдено.
При така
изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С
оглед изхода на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. С оглед изхода на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.8 от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се
присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция. Искането за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна- ищец съдът намира за основателно. Досежно размера на
дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна – ищец, съдът
намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила
изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според
новата редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед
висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което
следва да се присъди, когато юридическо
лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл. 37
от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на
правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25,
ал.1 от Наредбата, като дължимото от ответника в полза на въззиваемата страна-
ищец юрисконсултско възнагражение следва да
се определи от съда в размер на сумата от 250 лв. за въззивната
инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд,
Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА протоколно решение № 294157
от 05.12.2019 год., постановено по гр.дело № 28877/2019 г. на СРС, Г.О., 78 състав/ обективирано в протокол
от публично съдебно заседание, проведено на 05.12.2019 г. по гр.дело №
28877/2019 г./.
ОСЪЖДА „А.Б.“ ООД, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление:*** индустриална зона-Модерно предградие-Обеля,
ул.“******, да заплати на „Т.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.78, ал.8, вр. с ал.1 от ГПК във вр. с
чл.273 от ГПК, сумата от 250 лв. /двеста и петдесет лева/, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.