О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер 738 Година,
2018 Град Бургас
Бургаският окръжен
съд…..……....……… граждански състав …………………………..
на четиринадесети
август ………..….…….…….. Година две хиляди и осемнадесета
в закрито заседание в
следния състав:
Председател: Радостина Калиманова
Членове: …………………………………
Съдебни заседатели: ……………………..…………
Секретар
………………………………………………………………………………….………
Прокурор
…………………………………………………………………………….……………
като разгледа
докладваното от …….....…… Р. Калиманова …………………………….
търговско дело № ………..
533 ....…. по описа за ………. 2017 …………. година.
Производството
по делото е образувано по повод исковите претенции на „Лидл България ЕООД енд
Ко“ КД, ЕИК *********, със седалище с. Равно поле, община
Елин Пелин, област София и адрес на управление ул. “3-ти
март“ № 1, представлявано от „Лидл България“ ЕООД чрез двама от
неговите управители или чрез един негов управител и един негов прокурист чрез
процесуалния му пълномощник със съдебен адрес *** против „Ка-Мес“ АД, ЕИК *********,
със седалище град Бургас и адрес на управление ул. “Александровска“
№ 120, ет. 1, представлявано от Виктория Атанасова Витева за приемане за
установено, че ответното дружество дължи на ищцовото връщането на държането на
отдадените под наем недвижими имоти, а именно: поземлен имот с идентификатор
№07079.651.240 по кадастралния план и кадастралните регистри на град Бургас,
община Бургас, област Бургас, одобрени със заповед №РД-18-9/30.01.2009 година
на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот град Бургас,
Меден рудник - „Районен център“ № 300, с площ 5623 кв. м., с трайно
предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване - за
друг обществен обект, комплекс, със стар идентификатор: 07079.651.126, с номер
по предходен план: парцел XIV, в квартал: 127, при съседи на поземления имот:
поземлени имоти с идентификатори №№ 07079.651.241, 07079.651.125 и сграда с
идентификатор № 07079.651.240.3 по кадастралния план и кадастралните регистри
на град Бургас, община Бургас, област Бургас, одобрени със заповед № РД-18-9/30.01.2009
година на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на сградата град Бургас, ж.
к. „Меден рудник“, със застроена площ от 1959 кв. м, брой етажи - 1,
предназначение - „Сграда за търговия“, на основание прекратен договор за наем с
нотариална заверка на подписите, съответно от 12.08.2016 година и от 28.09.2016
година, за което в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на
задължение за предаване на вещ въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от
21.09.2017 година по частно гражданско дело № 6935/2017 година по описа на
Бургаския районен съд. Претендира се от ищеца и присъждането сторените от него
съдебно-деловодни разноски. В подкрепа на отправеното искане представя и
ангажира доказателства.
Твърди
се в исковата молба, по повод на която е образувано настоящото производство, че
със заповед №4055 от 21.09.2017 година за изпълнение на задължение за предаване
на вещ въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадена по частно гражданско
дело № 6935/2017 година по описа на Бургаския районен съд ответникът бил осъден
да предаде/върне на ищеца следния недвижим имот, а именно: поземлен имот с
идентификатор № 07079.651.240 по кадастралния план и кадастралните регистри на
град Бургас, община Бургас, област Бургас, одобрени със заповед
№РД-18-9/30.01.2009 година на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на
поземления имот град Бургас, Меден рудник - „Районен център“ № 300, с площ 5623
кв. м. с трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно
ползване - за друг обществен обект, комплекс, със стар идентификатор:
07079.651.126, с номер по предходен план: парцел XIV, в квартал: 127, при
съседи на поземления имот: поземлени имоти с идентификатори №№07079.651.241,
07079.651.125 и сграда с идентификатор № 07079.651.240.3 по кадастралния план и
кадастралните регистри на град Бургас, община Бургас, област Бургас, одобрени
със Заповед № РД-18-9/30.01.2009 година на изпълнителния директор на АГКК, с
адрес на сградата град Бургас, ж. к. “Меден рудник“, със застроена площ от 1959
кв. м., брой етажи - 1, предназначение - сграда за търговия. Ответникът
депозирал възражение срещу така издадената заповед, за което ищецът бил
уведомен на 23.10.2017 година. Това именно обуславяло правния му интерес от
предявяване на настоящата претенция за установяване на правата му.
Изтъква
се в тази връзка, че на 28.09.2016 година страните по делото сключили договор за
наем с нотариална заверка на подписите, извършена на 12.08.2016 година спрямо
този на ответника, съответно на 28.09.2016 година за този на ищеца. Подписано било
и тристранно споразумение за заместване в дълг между „Бургас бийч“ ЕООД в
качеството му на стар наемател, ответника в качеството му на нов наемател и ищеца
в в качеството на наемодател, положените върху което подписи също били
нотариално заверени на 12.08.2016 година, съответно на 28.09.2016 година.
По
силата на така сключения договор за наем ищецът отдал на ответника под наем описаните
в точка „v“, точка „vi“ /индивидуализирани изчерпателно/ и
чл. 1 недвижими имоти. Наемната цена била определена на 12247.89
лева с ДДС за всеки календарен месец, като изискуемостта на месечната наемна
цена била всяко 20-то число на всеки календарен месец. Предвидено било в чл. 2.3
от договора, че по силата на посоченото по-горе тристранно споразумение ответникът
замествал в дълг и се задължавал да погаси всички задължения за наемна цена,
дължими до 01.07.2016 година от „Бургас бийч“ ЕООД по силата на разваления договор
за наем между последното и наемодателя в размер на 122235.95 лева с ДДС не
по-късно от 30.09.2016 година. В чл. 6.2.2 от договора за
наем било уговорено, че наемателят се задължава да заплати остатъка от договорения
депозит в размер на 23191.80 лева в срок до 30.09.2016 година.
В член
14.1.5. от договора за наем било предвидено автоматичното му прекратяване в
случай, че наемателят не изпълни което и да е от задълженията поети спрямо
наемодателя и по-специално за заплащане на месечната наемна цена, погасяване на
старите задължения на „Бургас бийч“ ЕООД и/или по заплащане на наемния депозит
с повече от 10 дни. Договорът за наем щял да се счита за автоматично прекратен
по вина на наемателя. Същите последици били предвидени и в т.9 от тристранното
споразумение.
Ответникът
не изпълнил предвидените в договора за наем задължения за плащане на месечните
наемни вноски, това за погасяване на старите задължения на „Бургас бийч“ ЕООД, както
и за заплащане на наемния депозит, поради което договорът за наем бил прекратен
автоматично към 11.10.2016 година. Предвид прекратяването на
договора ответното дружество било длъжно да освободи и предаде на ищеца държанието
върху имотите, съобразно чл. 14.3.1.2 от договора за наем и т. 9,
,i“ от споразумението в уговорения срок от 30 дни от
прекратяването.
Въпреки
прекратяването на договора поради неизпълнение от страна на ответника на задълженията
по него за заплащане на сумата 122235.95 - задължения на „Бургас бийч“ЕООД; 23191.80
лева - остатък от договорен депозит; 40694.60 лева - наем за месеците юли,
август, септември и първите 10 дни на октомври 2016 година; 7120.59 лева
неустойка - чл. 14.1.5 (iii) от договора за наем;
39116.60 лева, представляващи равностойността на 20000 евро по фиксинга на БНБ
- неустойка по чл.14.1.5 (iv) от договора за наем;
155271.67 лева - обезщетение за използването на площите след прекратяването на
договора до края на октомври 2017 година; 8573.52 лева - обезщетение от
началото на ноември до 21-ви ноември, към настоящия момент ответникът
продължавал да ползва имотите, а ищецът нямал достъп до тях.
Ответникът,
на когото съдът е изпратил препис от исковата молба и доказателствата към нея,
в указания от закона и съда срок е депозирал писмен отговор. В същия е изразено
на първо място становище за недопустимост на предявените искове, като в тази
връзка са изтъкнати следните доводи:
Сочи се
на първо място, че произнасянето на съда по същите изисквало решаването на преюдициален
за настоящия процес за предаване на държането въпрос и по-точно прекратен ли е договора
за наем, липсват ли основания за задържане на имота от ответника, както и в
какво състояние следва да бъде предаден този имот. Тези въпроси, обаче не можели
да бъдат разгледани и разрешени в това производство, тъй като това означавало
да бъде разгледан въпрос за упражнено потестативно право на ищеца, създаващо
промяна на правната сфера и на ответника. Упражняване на субективно
преобразуващо право означавало постановяване на конститутивно съдебно решение,
водещо до промяна на съществуващите между страните по договора за наем права.
Искът за признаване за установено, че ответникът дължи предаване на държане
върху недвижими имоти по съществото си не бил конститутивен такъв и в рамките
на такъв иск нямало как да бъде постановено конститутивно съдебно решение.
Горното
следвало от обстоятелството, че при предявяване на потестативни права от ищеца,
ответникът също имал правна възможност да организира защитата си чрез редица
правни механизми. В едно евентуално конститутивно производство с крайният
съдебен акт, съдът при уважаването и/или отхвърлянето на ищцовата претенция,
щял да уважи и/или отхвърли и възраженията на ответника, чрез които се променяла
правната сфера и на ищеца. Тъй като в настоящото производство потестативното
право на ищеца за прекратяване на договора за наем не можело да бъде разгледано
като преюдициален въпрос, от това следвал и извода за недопустимост на същото предвид
невъзможността на съда да се произнесе в тази насока.
Поддържа
се на следващо място, че липсвал правен интерес от настоящия процес. Не били
налице основания за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 и 3 от ГПК
за вземания, основани на упражнено право на разваляне на договор, тъй като било
недопустимо доказването на елементи от фактическия състав на развален договор. Прекратяването
или развалянето на договора бил сложен фактически състав, за изпълнението на
който било необходимо сбъдването на няколко условия. Сбъдването на тези условия
било факт, стоящ извън обективираната в договора с нотариална заверка воля на
страните и винаги последващо сключването му, поради което не можело да бъде
удостоверено от него. Тези обстоятелства още веднъж налагали извод за недопустимост
на иска.
При
условията на евентуалност са изложени доводи за неоснователност на заявените
претенции. Сочи се в тази насока, че те били основани на твърдяно от ищеца упражнено
право за автоматично прекратяване на договора. Разпоредбите на ЗЗД, обаче не
предвиждали възможност за „автоматично прекратяване“ на двустранните договори
при наличието на описаното неточно изпълнение на една от страните. Автоматичното
прекратяване на договора следвало да бъде тълкувано съобразно разпоредбите на
чл. 87, ал. 1 и 2 от ЗЗД единствено в смисъл, че кредиторът нямало да даде
подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че ще последва разваляне на
договора, т. е. развалянето ще настъпи при условията на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД.
Договорената
между страните по договора за наем клауза за автоматично прекратяване на
договора не можела да породи правно действие в дадения случай, без да било
налице изрично волеизявление в този смисъл на ищеца, адресирано и получено от ответника.
Такова волеизявление в настоящия случай липсвало, което правело претенцията
неоснователна.
Сочи се, че между страните бил
налице валиден облигационен договор за наем на сграда и терена, върху който е
изградена същата, който бил произвел действието си на основание подписаното
споразумение от 12.08.2016 година за заместване предишния наемател „Бургас бийч“
ЕООД от ответника по сключения договор за наем от 01.08.2013 година. С така
осъщественото заместване ответникът придобил всички права, които предходният
наемател притежавал, в това число и всички възражения, които същият можел да
направи.
Твърди се от него, че през 2013 година
договорът за наем бил сключен за сграда в много лошо състояние и с
предназначение: сграда за търговия. Към настоящия момент били извършени
множество подобрения, като сградата сега функционирала като фабрика за месо и
местни продукти. Тези подобрения подлежали на заплащане от страна на наемодателя,
като отношенията свързани с това следвало да бъдат уредени преди предаване на
имота. Стойността на сградата и имота след извършените подобрения била
многократно по-висока от стойността им към момента на сключване на договора за
наем. От изложеното ставало ясно, че към настоящия момент не съществувал обекта
(сграда за търговия), който бил предмет на договора за наем; сградата
съществувала като фабрика за месо и местни продукти.
Предаването
на имота било вземане, което възниквало в полза на наемодателя след разваляне
на договора - задължението на наемателя да върне същия преди уреждане на
облигационните отношения било недопустимо. От 2013 година и до сега в имота били
извършвани подобрения, изразяващи се в промяна на предназначението на магазин
за хранителни стоки във фабрика за месо и местни изделия. С разрешение за
строеж от 19.12.2013 година на ищеца било разрешено като собственик на имота да
извърши „преустройство и реконструкция на търговски обект за хранителни стоки в
търговски обект за продажба на едро и дребно на колбаси, деликатеси от червено
и бяло месо и млечни продукти, транжорна, складова база и зона за производство
и пакетаж - I етап и пристройка към търговския обект II етап.“ Инвеститор на
проекта бил „Бургас бийч“ ЕООД. С удостоверение за въвеждане в експлоатация от
19.02.2015 година Община Бургас разрешила ползването на обекта. Всички
подобрения били извършени от и за сметка на наемателя „Бургас бийч“ ЕООД и не били
платени от наемодателя-ищеца по делото. След встъпването и заместването от
ответника в правата по договора, всички вземания на предишния наемател се
прехвърляли на него.
За така
извършените подобрения собственикът на подобрения имот дължал обезщетение на
извършилия ги доколкото се бил обогатил.
Пояснява се отново в тази връзка, че страните по договора за наем били
постигнали уговорка за извършване на такива, те били осъществени със съгласието
и знанието на ищеца като собственик на имота. Всички извършени подобрения,
които били на стойност над 5000000 лева, подробно и изчерпателно описани в
отговора на исковата молба, включващи оценка на въздействието върху околната
среда (ОВОС); изготвяне на инвестиционен проект във фаза техническа, одобрен от
ищеца; одобрение на проектната документация от съответните държавни инстанции;
получаване на разрешение за строеж № В-40/19.12.2013 година; видове
строително-монтажни работи (СМР) на I етап, съгласно одобрената проектна
документация осъществена на обекта, изброени в 17 отделни пункта и видове
строително-монтажни работи (СМР) на II етап, съгласно одобрената проектна
документация осъществена на обекта, изброени в 5 пункта не били заплатени от
наемодателя и се дължали на ответника като извършени от предишния наемател след
встъпването и заместването му от него в правата по договора. С оглед на всичко
това е заявено от негова страна възражение за право на задържане върху имота до
заплащане на подобренията върху същия в размер на сумата от 5000000 лева, като
в тази насока е отправено искане в случай, че бъде уважен предявения иск, на
ответника да бъде признато право на задържане върху имотите до заплащане на
подобренията върху тях в горния размер.
Правото
на задържане ответникът претендирал на две основания. Първото се основавало на задължението
на наемодателя да предаде имота, поради което подобренията били направени от
наемателя в качеството му на добросъвестен владелец. Второто било, че с оглед
знанието и непротивопоставянето на собственика на извършените подобрения също
се пораждала правото по чл. 72 от ЗС за задържане на имота. Това било така, тъй
като той бил държател на имота и на основание предварителен договор за
покупко-продажба на имота, обективиран в чл. 13.2 от договора за наем.
Предварителният договор за покупко-продажба не бил прекратен на каквото и да е
основание, като срокът му изтичал на 12.09.2018 година. На основание този предварителен
договор били извършени процесните подобрения в имота, и по-специално с оглед
бъдещото му придобиване.
Изтъква
се отново във връзка с така направеното възражение, че предмет на предаването следвало
да бъде обектът към момента на подписване на договора за наем. Това следвало от
разпоредбите на договорите, като заповедта за изпълнение не съдържала различно
предписание. Тъй като по горните доводи към настоящия момент вещта била с
променен обем и предназначение, наемодателят не можел просто да иска предаване
на вещта без отчитане останалите условия по договора. Извършените подобрения можело
да бъдат премахната или увредени, а наемателят лишен от ползването на имота и
подобренията не по установения от закона ред.
Ищецът,
на когото съдът е изпратил препис от отговора на исковата молба и приложенията
към него в указания му от закона и посочен от съда срок е депозирал допълнителна
искова молба. Пояснява се с нея във връзка с направените възражения за
нередовност на исковата молба, че издадената по частно гражд. дело № 6935/2017
година по описа на Бургаския районен съд заповед е въз основа на споразумение
от 12.08.2016 година с нотариална заверка на подписите рег. № 13162/12.08.2016
година на нотариус Цветелина Генчева и рег. № 6820/28.09.2016 година на
нотариус Любомир Христов и договор за наем с нотариална заверка на подписите
рег. №13163/12.08.2016 година на нотариус Цветелина Генчева и рег. №
6819/28.09.2016 година на нотариус Любомир Христов. Обстоятелствата, на които
се основавали предявените искове били именно прекратяването на посочения
по-горе договор за наем. Непосочването регистрационните номера на нотариалните
заверки не водело до извод за липса на идентичност между договора за наем,
посочен като основание на заповедта за изпълнение и този, посочен в исковата
молба. Посочено било и тристранното споразумение за заместване в дълг между „Бургас
бийч“ ЕООД в качеството на стар наемател, ответника в качеството на нов
наемател и него в качеството на наемодател, което било цитираното в заповедта
за изпълнение споразумение.
За
неоснователни са счетени и направените възражения за недопустимост на настоящия
процес. Предмет на предявените искове било
правото му да получи обратно държането на отдадените от него под наем имоти, на
което съответствало задължението на ответника да ги върне. Това право било
предмет на заповедта за изпълнение, издадена по коментираното по-горе частно
производство. Същата била издадена, като отмяната на разпореждането за
незабавно й изпълнение не водела до нейното обезсилване. Правният интерес от
завеждането на иска по чл. 422 от ГПК следвал изрично от нормата на чл. 415 от ГПК.
Правото
му да получи държането на имота /да му се върне имота/ следвало от
прекратяването на договора за наем, съобразно посоченото в чл. 14.3.1.2 от
него. Същото било уговорено и в чл. 9 1 от споразумението. Действително, в
настоящия процес следвало да се направи преценка за това дали договорът за наем
бил прекратен, съответно дали връщането на имота следвало на самостоятелно
основание от споразумението, но това не означавало, че съдът в решението щял да
се произнесе, като потвърди или отрече потестативно право, което било предмет
на конститутивно съдебно решение.
Договорът
за наем бил прекратен поради настъпване на уговорено в него прекратително
условие. Според ответника, договорът за наем бил прекратен поради упражнено
потестативно право на разваляне или прекратяване на договора за наем, с което същият
свързвал твърдението си за „конститутивния характер на производството” и
необходимостта от постановяване на конститутивно съдебно решение. Подобна теза била
неправилна, тъй като упражняването по съдебен ред на потестативното право за
разваляне на договор било предвидено само за развалянето на такива, с които се
прехвърлят, учредяват, признават и прекратяват вещни права върху недвижими
имоти (чл. 87, ал. 3 от ЗЗД). Прекратяването на договор за наем не било такава
право, което се упражнявало по съдебен ред. Правото на разваляне, на
прекратяване на договор за наем се упражнявало извънсъдебно, поради което нямало
пречки в производството по установителен или осъдителен иск съдът да прецени
дали развалянето или прекратяването е настъпило и следващото от това право на
връщане на имота на наемодателя.
Изложени
са и доводи във връзка с основателността на исковете. Изтъква се в тази насока,
че в договора за наем били уговорени задължения за ответника за заплащане на
месечна наемна цена, определена в чл. 2.1 в размер на 12247.89 лева с ДДС на
всяко 20-то число на всеки календарен месец; по чл. 6.2.2. за сумата от 23191.80
лева, представляващ остатъкът от договорения депозит, което наемателят бил
длъжен да изпълни в срок до 30.09.2016 година; по чл. 2.3 за сумата от 122235.95
лева с ДДС, възникнало на основание споразумение за заместване в дълг между
наемодателя, наемателя и „Бургас бийч“ ЕООД, което следвало да бъде изпълнено
от него не по-късно от 30.09.2016 година.
В член
14.1.5. от договора за наем било предвидено автоматичното му прекратяване в
случай, че ответникът не изпълни което и да е от тези задължения с повече от 10
дни. Следователно, в самия договор било уговорено прекратително условие, за
сбъдването на което било достатъчно настъпването само на едно от горните обстоятелства.
За разлика от развалянето на договора, което настъпвало при упражняването на
едностранно изявление и стояло извън договора, в случая в самия договор
страните били уговорили прекратително условие, което настъпвало в определен в него
момент - 10 дни след падежа на някое от горепосочените парични задължения на
наемателя.
Като се
имало предвид, че падежът както на задължението за заплащане на обезпечителния
депозит, така и на това за погасяване на старите задължения на „Бургас бийч”
ЕООД бил конкретно уговорен в посочените договорни клаузи - 30.09.2016 година,
то договорът за наем бил прекратен към 11.10.2016 година (10 дни след падежа на
тези задължения, съгласно чл. 14.1.5. и чл. 14.1.6
от него). Поради това за прекратяването му в хипотезата на чл. 14.1.5 не било
необходимо отправяне от наемателя до наемателя на отделно изрично волеизявление
за това.
Отникъде
не следвало, че клаузата на чл. 14.1.5. за автоматично прекратяване на договора
за наем трябвало да се тълкува само в смисъла, посочен от ответника - съобразно
разпоредбата на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД като недаване на подходящ срок за
изпълнение. Съгласно чл. 20 от ЗЗД, договорът следвало да се тълкува, за да се
разкриела действителната воля на страните, а отделните уговорки се тълкували
във връзка една с други в смисъла на целия договор. В това отношение значение
имало сключеното с ответника споразумение, по силата на което последният
замествал в дълг „Бургас бийч” ЕООД и то за всички негови задължения,
възникнали по договора за наем от 01.08.2013 година и посочени в него. В чл. 7
от същото било уговорено, че страните по делото щели сключат и нов договор за
наем. В чл. 9 от се съдържала уговорка за автоматично прекратяване на договора
за наем при неизпълнение от ответника на което и да е от задълженията му по т.
3 и по т. 5 с повече от 10 дни, а в т. 9 i
задължението
му да върне имотите в 30-дневен срок от прекратяването. Следователно, още преди
сключването на процесния договор за наем, в преддоговорните си отношения, страните
били постигнали съгласие по отношение уреждането на специфични случаи на
неговото прекратяване. Видно от съдържанието на т. 3, т. 7 и т. 9 от
споразумението, именно това били хипотезите, посочени в чл. 14.1.5. от
процесния договор за наем.
За
тълкуването на действителната воля на страните, изразена в чл. 14.1.5. от договора
за наем, значение имали и останалите договорни клаузи, уреждащи случаи на
неизпълнение, респективно разваляне. Сочи се в тази насока, че систематично чл.
14.1.5. била уговорена като самостоятелна клауза, приложима само за три
хипотези. Това не било случайно, тъй като имало връзка със споразумението. На
следващо място, случаите на разваляне на договора от страна на наемодателя без
предизвестие, поради неизпълнение на наемателя, били изрично и отделно
уговорени в чл. 14.2.2. и сред тях не били хипотезите по чл. 14.1.5. Всичко
това правело твърдението на ответника, че договорът за наем не бил прекратен
поради липсата на отправено и получено изрично изявление за прекратяване неоснователно.
Предвид прекратяване на договора, ответникът бил длъжен да освободи и му предаде
държанието върху имотите.
По
отношение на направеното от ответната страна възражение за право на задържане
върху имотите до заплащане на подобренията е изразено следното становище:
Същото
е счетено за недопустимо поради липса на легитимация от нейна страна. С възражение
за право на задържане поради извършени подобрения в чужд имот, на основание чл.
72, ал. 3 от ЗС имал само добросъвестният владелец. Ответникът бил само
държател на имота на основание договор за наем, а след неговото прекратяване
държал имота без основание. Твърдяното от него знание и непротивопоставяне на
собственика и наемодател за извършване на тези подобрения не променяло
качеството му на държател. Чл. 74, ал. 2 от ЗС уреждал правата, включително и
правото на задържане на недобросъвестния владелец, какъвто безспорно ответникът
не бил.
Същият
нямал право на задържане по чл. 72 от ЗС и в качеството на владелец, получил
имота на основание предварителен договор, сключен със собственика. Между страните
по делото нямало сключен предварителен договор за продажба на имота, като
твърдението в тази насока в отговора на исковата молба е оспорено. Предвиденото
в чл. 13.1. облигационно задължение на ищеца, в случай, че реши да продава
имота да го предложи първо на ответника (опция на първи купувач), не
представлявало предварителен договор за покупко-продажба. В чл. 13.2 от договора
за наем не бил обективиран предварителен договор за покупко-продажба, въпреки
изричното позоваване в същата клауза на чл. 19, ал. 2 от ЗЗД. Това следвало при
тълкуването на връзката между клаузата на чл. 13.1 и 13.2 и начина, по който в
двете клаузи били формулирани волеизявления на страните - в чл. 13.1 било
предвидено задължение на ищеца да предложи на наемателя, а в чл. 13.2. било
предвидено право на наемателя да поиска да закупи, т. е. разликата била само по
отношение на страната, която има инициативата, следователно и двете клаузи
съдържали опции за прехвърляне/придобиване на имота. В чл. 13.2. не било
уговорено задължение на ищеца да продаде, което именно било част от
същественото съдържание на предварителния договор, а право на наемателя с
писмена покана да поиска да купи. Определената в чл. 13.2. цена на имота и сградата
от 2000000 лева също не следвало да се възприема като уговорка относно
съществените елементи за предварителен договор. Докато при хипотезата на чл.
13.1. цената, по която ищецът предлагал се определяла от него, то в хипотезата
на чл. 13.2. за срок от 2 години от сключване на договора за наем цената била
предварително и точно определена между страните.
Предварителният
договор трябвало да съдържа уговорка относно съществените условия на
окончателен договор. Когато в него не се очертавали съществените елементи от
съдържанието на един окончателен договор за покупко-продажба и не били са
посочени задълженията, той бил нищожен. В тази връзка, при условията на
евентуалност, ако бъде прието, че чл. 13.2., като част от договора за наем
представлява „предварителен договор за покупко-продажба”, то е направено
възражение за неговата нищожност.
Отново
при условията на евентуалност се поддържа, че соченият за наличен от ответника предварителен
договор бил прекратен. Оспорено е в тази насока твърдението, че той бил в сила
до 12.09.2018 година. Тъй като клаузата на чл. 13.2., на която същият се
позовавал била в договора за наем и за прекратяването на този „предварителен
договор” нямало различни уговорки, изключващи приложението на чл. 14, то
последният също бил прекратен към 11.10.2016 година.
При
условията на евентуалност и ако възражението за задържане бъдело счетено допустимо
за разглеждане в този процес, то ищецът счита същото за неоснователно. Освен
горните съображения, според него, твърдените вземания на „Бургас бийч” ЕООД за
подобрения не били прехвърлени на ответника. Дори и да съществували такива
вземания, то последният не бил легитимиран да претендира чужди права,
включително да прави тези възражения, с каквито разполагал „Бургас бийч” ЕООД,
тъй като със споразумението това дружество не било прехвърлило на ответника вземания
от ищеца.
Видно
от преамбюла, както и от т. 1, т. 3, т. 4 от него, то било с предмет заместване
на „Бургас бийч” ЕООД от ответника в дълга му към ищеца по смисъла на чл. 102
от ЗЗД. Споразумението не уреждало заместване на „Бургас бийч” ЕООД като страна
по договора за наем от 01.08.2013 година от ответника. Правото не уреждало
заместване в правоотношение, т.е. както в правата, така и в задълженията по двустранен
договор. Макар това да било възможно, то същото следвало да е ясно и
недвусмислено уговорено. В този смисъл споразумението не съдържало прехвърляне
на права. Не била налице и новация по чл. 107 от ЗЗД. Договорът за наем с
„Бургас бийч” ЕООД от 01.08.2013 година бил развален на 21.08.2015 година,
поради което нямало как това несъществуващо правоотношение да се новира със споразумението,
сключено през месец септември 2016 година; наред с това, новацията по чл. 107
от ЗЗД не била способ за прехвърляне на вземания. Последното ставало чрез
цесия, каквато в споразумението липсвала инкорпорирана. Освен това, липсата на
притежавани от ответника вземания за заявените 5 милиона лева явствала и от
обявените в търговския регистър по неговата партида ГФО за 2015 година и 2016 година.
Освен
всичко така изложено, вземания за подобрения в нает имот не възниквали на
основание наемния договор от 01.08.2013 година. Източникът на правоотношението бил
извъндоговорен, което правело твърдението на ответника за встъпване и заместване
от него в правата на „Бургас бийч” ЕООД” по договора за наем от 01.08.2013 година
ирелевантно.
Изтъква
се на следващо място, че „Бургас бийч” ЕООД нямало вземания за подобрения в
наетия имот към него. Твърди се, че това дружество не било извършвало подобренията,
описани в отговора на исковата молба. Оспорена е и тяхната стойност, определена
в същия на 5 милиона лева. Като направени при условията на евентуалност следва
да се счетат твърденията на ищеца, че дори и „Бургас бийч” ЕООД да било извършило
строително-монтажни работи в имота, то същите не били в обема посочен в
отговора на исковата молба, както и със неговото съгласие и знание; освен това,
по силата на сключения между тях договор за наем от 01.08.2013 година разходите
за тяхното извършване били изцяло за сметка на „Бургас бийч” ЕООД. В тази
насока били уговорките в договора за наем от 01.08.2013 година и по-специално
разпоредбите на б. (Б) от преамбюла на същия, чл. 9, чл. 9.2, чл. 10.1. Именно
във връзка с тези клаузи имало уговорка за намалена наемна цена за първите
6-месеца от сключване на договора, докато наемателят извършва СМР; относно
предназначението на сградата; относно необходимостта от писмено уведомяване и
изрично разрешение от страна на наемателя за преустройства и промяна на сградата,
различни от посочените в чл. 9.1.; правото на наемодателя за сметка на наемателя
да възстанови имота и/или сградата в състоянието от преди предаването им
(6.2.3.). От всички тях можело да се направи извод, че страните изрично били
уговорили, че подобренията в наетия имот са за сметка на наемателя, поради
което не възниквали вземания за подобрения към ищеца.
На
ответната страна е бил изпратен препис от допълнителната искова молба и
приложенията към нея, като същевременно и е било указано, че в срока по чл. 373
ал. 1 от ГПК може да предприеме действията, посочени в разпореждането на съда и
приложимата правна норма. Същата е депозирала допълнителен отговор, с който е заявено,
че се поддържа всичко изложено в отговора, като са изтъкнати и допълнителни съображения.
Отново се поддържат твърдения за недопустимост на процеса на първо място поради
размиване между основанието, на което била издадена заповедта за изпълнение и
основанието, заявено с исковата молба, по която е образувано настоящото
дело. На второ място същата е обоснована
с твърдението, че установяване правото на ищеца да получи държането върху имотите
предпоставяло установяване правото му да развали договора за наем, което право
било потестативно и следвало да бъде упражнено с конститутивен иск. С решението
на съда потестативното право на ищеца за прекратяване на договора за наем не
можело да бъде разгледано като преюдициален въпрос, а от това следвала и
недопустимост на производството предвид невъзможността на съда да се произнесе.
Подчертава
се допълнително, че между страните съществувал спор налице са основанията за
прекратяване/разваляне на договора, като същият поради това можел да бъде решен
единствено по съдебен ред. Поради това именно било имало необходимост от
конститутивно съдебно решение. Според задължителната съдебна практика, не били
налице основания за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 2 и 3 ГПК
за вземания, основани на упражнено право на разваляне на договор. Това било
така, защото било недопустимо да се доказват елементи от фактическия състав на
развален договор.
На
следващо място и във връзка с поддържаното от ищеца твърдение за автоматично
прекратяване на договора за наем се сочи, че разпоредбите на ЗЗД не предвиждали
възможност за такова на двустранните договори при наличието на описаното
неточно изпълнение на една от страните. Свободата на договаряне допускала
страните да постигнат съгласие относно правоотношението, в което встъпвали. С
подписването на договора за наем ответникът встъпвал в самостоятелно
правоотношение и предходни уговорки между страните нямали никакво значение.
Независимо от това, уговорките между страните не можели да противоречат на
повелителни законови норми. Договорената между страните клауза за автоматично
прекратяване на договора не можела да породи правно действие в дадения случай,
без да е налице изрично волеизявление в този смисъл на ищеца, адресирано и
ответника.
Във
връзка със заявеното право на задържане до заплащане на посочените като
извършени от него подобрения ответното дружество е заявило, че действително било
държател на имота на основание договор за наем, но било с правата на владелец
на основание валиден предварителен договор за покупко-продажба, обективиран в
т. 13.2 от договора за наем. Последният съдържал всички съществени условия на такъв
- уговорена била цена в размер на два милиона лева, срок - две години от
сключването му. Това именно били съществените условия на окончателния договор,
сключен между страните.
Разпоредбите
на чл. 13.1. и чл. 13.2 от договора за наем уреждали различни хипотези,
пораждащи различни възможности. Първата хипотеза уреждала възможността на ищеца
да продаде имота на трето лице, различно от наемателя. Тази хипотеза замествала
изискването на чл. 33 и чл. 66 от ЗС, поради това липсвала уговорена цена и тя не
представлявала предварителен договор. Волята на страните в този случай била,
ако ищецът-наемодател разполагал с купувач за имотите, то за цената, на която
би сключил тази сделка, те да бъдели предложени на ответника. Ако последният
откажел да ги закупи при предложените на третото лице условия, то тогава ищецът
бил свободен да продаде собствеността си. Очевидна била волята на страните при
сключване на договора - при всички случаи предимство за закупуване на имотите
да има ответникът. Втората, намерила изражение в чл. 13.2., била самостоятелната
такава на предварителен договор за покупко-продажба, който нямал никакво
отношение с предходната.
С
договор за наем от 2013 година ищецът предоставил на „Бургас бийч“ ЕООД обект,
чието състояние не отговаряло на предназначението, за което същият бил нает. От
съставения за предаването му приемо-предавателен протокол било видно, че към
онзи момент сградата била с предназначение магазин за хранителни стоки. Затова
било постигнато съгласие наемателят да извърши всички строително-монтажни
дейности за привеждане му в състояние, отговарящо на нуждите му и на договора. „Бургас
бийч“ ЕООД извършило тези дейности, като окончателно това било сторено през
2015 година. Извършените работи представлявали такива нововъведения, които били
изменили вещта и съществено увеличили стойността й. Същите били извършени с цел
придобиване на собствеността върху имота и сградата, съгласно предварителния
договор за покупко-продажба, заложен в клаузите на договора за наем. Това била
волята на страните и обяснявала голямата стойност на вложените материали и
извършената работа. Ищецът безспорно бил признал извършването на подобрения и в
договора за наем от 2016 година, сключен между страните по делото и
по-специално в т. „Д“ от неговия преамбюл. Осъществяването им станало със
знанието и съгласието на ищеца, като това се удостоверявало и от всички
строителни книжа, носещи подпис на неговия
представител.
Страните приели, че договорът за наем от 2013
година между „Бургас бийч“ ЕООД и ищеца бил развален. В подписаното на
12.08.2016 година споразумение за встъпване в дълг приели също така, че „Бургас
бийч“ ЕООД следва да върне имотите във вида, в който те се намирали към датата
на предаване на ползването им. „Бургас бийч“ ЕООД не предало на ищеца имотите след
разваляне на договора за наем. Новият договор за наем с ответника бил сключен
през 2016 година, като състоянието на имотите в приемо-предавателните протоколи
било идентично с това по приемо-предавателните протоколи към договора за наем с
„Бургас бийч“ ЕООД. Подобрения на ищеца не били предавани, но въпреки това със
заповедта за изпълнение същият предявил претенция за връщане на имотите в
състоянието им към настоящия момент без да били уредени облигационните
отношения между страните. По този начин се злоупотребявало с права, което било
недопустимо.
След
извършването на работите сградата, предмет на договора за наем, била различна
от тази, чието държане било предадено към момента на сключване на договор за
наем от 2013 година. От този момент „Бургас бийч“ ЕООД започнало да владее
същата за себе си, като своя, тъй като то било предприело тази дейност за себе
си, с оглед обещанието за продажба. Развалянето на договора за наем и
встъпването на ответника в неговите права досежно уговорката за продажба по
никакъв начин не било нарушило намерението за своене. Единствената цел за
сключване на договора за наем била покупката на имота, поради което именно не били
плащани и наемни вноски - и двете дружества са считали имота за свой.
Сочи се
във връзка с изложеното от ищеца в тази насока, че „Бургас бийч“ ЕООД било
заместено от него в правоотношенията му с ищеца, свързани с процесните имоти.
Правното основание, на което било извършено заместването било чл. от 102 ЗЗД. Това
заместване давало право на ответната страна да противопостави на ищеца всички
възражения, които имало „Бургас бийч“ ЕООД, произтичащи от прехвърленото
правоотношение.
Извършвайки
подобрения, предходният наемател и ответникът били изпълнили задължението на ищеца
да предаде наетата вещ в състояние, отговарящо на предвиденото такова за ползване,
каквото то към момента на предаване на имота за ползване не било и което именно
наложило и извършването на работите. Предвид прекратяването на договора за наем
и непрехвърлянето на собствеността тези подобрения подлежали на заплащане на
основание чл. 74, ал. 2 от ЗС. Този аргумент бил и в основата на цитираната от
ищеца норма на чл. 10.1 от договора. Страните били уговорили, че трайно
прикрепените подобрения остават в полза на наемодателя, но били не уредили
облигационните отношения, нито начина за това, поради което това следвало да
стане по общия ред. Ако се касаело за безвъзмездното им придобиване от ищеца, това следвало да е
изрично изложено в договора. Не била налице воля за това същите да са за сметка
на половината наемна цена. Тази уговорка между страните била с оглед
невъзможността за използване на сградата в състоянието, в което и двамата
наематели желаели да я използват. До привеждането му в договореното състояние
имотът бил реално неизползваем и не можел да носи приходи. Това било и
причината да бъде намалена цената за ползването.
Съдът
намира, че така предявените искови претенции, по повод на които е образувано
настоящото производство с правно основание чл. 415, ал. 1 във връзка с чл. 422
от ГПК са допустими, поради което и не съществува пречка да бъдат разгледани по
същество. В тази връзка следва да се посочи, че са налице изискуемите от закона процесуални предпоставки
и в частност издадена е била по искане на ищеца заповед за изпълнение по чл. 417
от ГПК. В срока, указан от закона ответникът е направил възражения против така
издадената заповед, във връзка с което на ищеца е било указано от районния съд,
че може да предяви иск в посочения в разпореждането срок, както и последиците
от евентуално неизпълнение. В този едномесечен срок ищецът е предявил
установителните претенции, предмет на настоящото търговско дело.
Направените
от ответната страна възражения за недопустимост на същите са неоснователни и не
могат да бъдат споделени. Неоснователно е поради това и корелативно свързаното
с тях искане за прекратяване на това основание на производството по делото. В
тази връзка на първо място следва да се отбележи, че при съобразяване на
посоченото в заявлението за издаване на заповедта за незабавно изпълнение и това
в исковата молба, сложила начало на настоящия процес не се наблюдава никакво
различие. Основанието и на двете места е посочено като договор за наем от
28.09.2016 година с нотариална заверка на подписите и тристранно споразумение с
нотариална заверка на подписите от 12.08.2016 година. Единственото „различие“
се състои в това, че на едното място изрично и обстоятелствено са посочени
датите на извършената нотариална заверка на подписите на положилите ги лица, а
на другото такова описание липсва. Това, обаче категорично не би могло да
обоснове извод на различие или в този смисъл на позоваване на други факти и
обстоятелства. Следва да се посочи, че е налице идентичност и на представените
пред заповедния и пред настоящия съд писмени доказателства.
От
кориците на делото се установява, че издадената в полза на ищеца заповед за
незабавно изпълнение е факт и към настоящия момент. При това положение, когато
издадената заповед за изпълнение не е обезсилена и искът по чл. 422 от ГПК е
предявен в преклузивния срок, следва да се приеме, че са налице абсолютните
предпоставки за допустимост на исковото производство. Действително, по жалба на
ответника е отменено разпореждането за незабавно изпълнение, обективирано в
процесната заповед, както и е обезсилен изпълнителния лист, издаден на
основание същото. Съобразно задължителната практика на ВКС, отмяната на
разпореждането за незабавно изпълнение и обезсилване на изпълнителния лист за
вземането, предмет на установяване по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК, в производството по чл. 419
от ГПК не води до отпадане на правния интерес от предявяване и поддържане
на иска по чл.
422, ал. 1 от ГПК, след като към момента на приключване на устните
състезания по делото заповедта за изпълнение не е обезсилена на предвидените в
закона основания и възражението по чл. 414 от ГПК не е оттеглено /така и в решение №183 от 02.11.2016 година по търг.
дело №2588/2015 година на ВКС, І т.о., решение № 1 от
10.04.2018 година на ВКС по търг. дело № 335/2017 година, II т. о., определение
№ 629 от 2.11.2017 година на ВКС по търг. дело № 1373/2017 година, II т. о./. Тук
е необходимо да се отбележи, че основателността на заявлението на ищеца за
издаване на заповед за незабавно изпълнение, съответно законосъобразността на
произнасянето на заповедния съд, при съобразяване на горното относно наличие на
заповед за изпълнение, не са и не могат да бъдат предмет на настоящото
производство, не могат да бъдат обсъждани от настоящия съд, не оказват влияние
на допустимостта на иска. Същите касаят единствено спиране на изпълнителното
производство, образувано въз основа на издадената заповед за изпълнение и
изпълнителен лист и разпореждането за незабавното и изпълнение.
На
следващо място, все във връзка с горните възражения за недопустимост и
съпътстващите ги пояснения и за пълнота на изложението следва да се посочи, че
искът относно съществуването на вземането по реда на чл. 422 от ГПК е
установителен, с предмет вземането такова, каквото е присъдено със заповедта по
чл. 417 от ГПК. Заповедното производство и исковото производство по чл. 422 от ГПК
са взаимно обусловени и вземанията, предмет на заповедта за изпълнение, са
тези, които подлежат на установяване и доказване в общия исков процес. Рамките
и предмета на исковото производство са предопределени от заповедното
производство, установителният иск се основава на обстоятелствата, посочени в
заповедта и предметът на иска кореспондира с предмета на оспорената заповед -
искът е относно съществуването на вземането, за което е издадена заповедта, а
петитумът, който се извежда от законовата разпоредба - чл. 415 във връзка с чл.
422 от ГПК - е да се признае за установено вземането по заповедта. Когато
заповедта за изпълнение е издадена въз основа на документ по чл. 417, т. 3 от ГПК
- договор с нотариална заверка на подписите, на който се основава
претендираното вземане - претенцията е за задължение за предаване на вещи, за
които е издадена заповедта. В този смисъл задължението за предаването на вещи,
е вземане по смисъла на чл. 418 от ГПК и искът по чл. 422 от ГПК, е иск за
установяване на вземане по заповедта, издадена по чл. 417, т. 3 от ГПК -
задължение за предаване на вещи.
Допустимостта
на предявения иск съдът преценява въз основа на изискванията на закона за
конкретното исково производство и на въведените с исковата молба твърдения,
очертаващи предмета на спора. Ищецът е обосновал правото си да предяви иска за
съществуване на вземане на тристранното споразумение и договора, с нотариална
заверка на подписите, по който е възникнало задължението да се предадат вещите
- поискал е установяване на вземането си, което се цели с иска по чл. 422 от ГПК.
В обстоятелствената част на исковата молба се съдържат твърдения за издадена и
оспорена с възражение по чл. 414 от ГПК заповед за изпълнение относно
защитаваното с иска вземане, въз основа на горните договор и споразумение с
нотариална заверка на подписите, обстоятелствената част на исковата молба
съответства на основанието, на което е издадена заповедта за изпълнение.
Исковата молба не съдържа факти за съществуването на правоотношение, различно
от това по заповедта по чл. 417, т. 3 от ГПК, налице е съответствие между
притезанието, предмет на издадената заповед и правото, чието установяване се
иска в производството по чл. 422 от ГПК. Предявеният установителен иск е основан
на обстоятелства, посочени в заповедта и с него ищецът цели установяване
вземането, предметът на иска за установяване на вземането кореспондира с
предмета на оспорената заповед, в заявения петитум е формулирано искане за
установяване на вземането /така и в определение №453 от 11.07.2014 година по
търг. дело №2102/2013 година на ВКС, ІІ т.о./ .
Следва
да се посочи и това, че предявените от ищеца
и поддържани от него претенции са ясни, както и ясно е формулирано отправеното
към съда искане и са изложени ясни и конкретни факти, с които същото е
обосновано. Това именно е мотивирало съда да квалифицира същите като такива с
посоченото по-горе правно основание и посочи на страните, че е сезиран с иск с
това правно основание. Ясното изложение на фактите, както бе посочено по-горе,
дадената от съда правна квалификация очертават спорните по делото факти. Всичко
така казано мотивира съда да приеме, че исковете са допустими.
С
исковата молба и допълнителната искова са представени от ищеца писмени
доказателства, които са допустими и относими към правния спор, поради което и
като такива същите следва да бъдат приети от съда с настоящия му съдебен акт.
Последният е родово и местно подсъден на настоящия съд в съответствие с чл. 365
от ГПК. Като доказателство следва да бъде прието и изисканото и постъпило по
делото като заверено копие частно гражданско дело №6935/2017 година по описа на
Бургаския районен съд. С отговора на исковата молба е направено от ответната
страна искане за допускане на съдебно-техническа експертиза, вещото лице по
която да даде отговор на поставените със същия въпроси, по което искане с оглед
въведените от нея факти и твърдения и необходимостта от съответни пояснения в
тази връзка съдът ще се произнесе в рамките на откритото съдебно заседание.
Тези пояснения касаят на първо посочване на какво точно основание ответникът
счита себе си за добросъвестен владелец, както и кои точно от описаните като
подобрения работи е извършил той, кои „Бургас бийч“ ЕООД, съответно към момент
е било направено това, кои от тях са трайно прикрепени строителни дейности,
каква част от сочените като изпълнени са били договорени и каква част, ако има
такава, са извън договора, както и каква част от тези строителните работи са
необходими подобрения за привеждането на имота в годно за уговорената му цел
състояние, съответно какви разходи са били направени за тяхната направа, от
кого и кога, а също и техния размер, при това на всеки един от тях поотделно. Същите
е необходимо да бъдат направени от него в писмен вид с препис за другата страна
в двуседмичен срок от получаване на съобщението за това. По същите доводи, с
оглед тяхната свързаност, съдът ще се произнесе отново в рамките на съдебното
заседание и по направеното с допълнителния отговор искане за допълнителни
задачи към вещото лице по така поисканата експертиза, по това за допускане на
съдебно-икономическа експертиза, вещото лице по която да отговори на
поставените със същия въпроси и ангажиране на гласни доказателства чрез разпита
на двама свидетеля. С последния са представени от ответника писмени
доказателства, по приемането на които съдът ще се произнесе след изпращането на
препис от тях на ищеца и предоставяне възможност на същия да се запознае и
изрази своето становище по тях. Становище по депозираните с отговора на исковата
молба от ответника писмени доказателства съдът счита, че следва да изрази също
след изслушване на страните. Ищецът е заявил в допълнителната искова молба, че
част от описаните на това място като приложени писмени доказателства не са му
били връчени; друга част от тях, която сочи да не му е била връчена е конкретно
описана. По отношение на трета част е направено оспорване на подписа, сочен
като положен от него, като същите те, в тяхната цялост, са представени от
ответника като приложение към допълнителния му отговор, т. е. едва след тяхното
получаване ищецът ще може да се запознае с тяхното съдържание и съответно
прецизира както оспорването си, така и дали изобщо го поддържа. Всичко това
мотивира съда да се произнесе по тях в посочения от него по-горе момент.
Съдът
намира, че следва да укаже на страните, че на основание чл. 154 от ГПК всяка от
тях носи доказателствена тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за
себе си правни последици. Разпределението на доказателствената тежест следва
непосредствено от приложимата правна норма, както и от изразените от страните
защитни тези в настоящото производство. При предявени искове с посочените
по-горе правни основания ищцовата страна е тази, която следва да установи
наличието на предпоставките, съобразно тяхното изложение и пояснение в
обстоятелствената част на исковата молба и съответно соченото от нея
прекратяване на договора за наем от 2016 година, от настъпването на което
условие счита за сложено възникването на вземането си за процесните имоти,
негов предмет. Това установяване следва да бъде направено от нея при условията
на пълно и главно доказване. Ответникът по делото е този, който също при
условията на пълно главно доказване следва да установи въведените от него с
отговора на исковата молба и допълнителния отговор на допълнителната искова
молба в процеса твърдения по съществото на спора, включително тези за това, че
има качеството на добросъвестен владелец на сочените от него основания,
извършването на конкретните посочени подобрения, тяхната стойност и правото да
ги претендира и съответно получи той, както и тези положителни такива, свързани
с твърденията му за ненастъпване на прекратяването на процесния договор за наем
от 2016 година.
Ето
защо, по изложените съображения и на основание чл. 374 от ГПК, Бургаският
окръжен съд
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПРИЕМА
за разглеждане предявените от „Лидл България ЕООД енд Ко“ КД, ЕИК *********,
със седалище с. Равно поле, община Елин Пелин, област София и адрес на
управление ул. “3-ти март“ № 1, представлявано от
„Лидл България“ ЕООД чрез двама от неговите управители или чрез един негов
управител и един негов прокурист чрез процесуалния му пълномощник със съдебен
адрес *** против „Ка-Мес“ АД, ЕИК *********, със
седалище град Бургас и адрес на управление ул. “Александровска“ №
120, ет. 1, представлявано от Виктория Атанасова Витева искови претенции за
приемане за установено, че ответното дружество дължи на ищцовото връщането на
държането на отдадените под наем недвижими имоти, а именно: поземлен имот с
идентификатор №07079.651.240 по кадастралния план и кадастралните регистри на
град Бургас, община Бургас, област Бургас, одобрени със заповед
№РД-18-9/30.01.2009 година на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на
поземления имот град Бургас, Меден рудник - „Районен център“ № 300, с площ 5623
кв. м., с трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на
трайно ползване - за друг обществен обект, комплекс, със стар идентификатор:
07079.651.126, с номер по предходен план: парцел XIV, в квартал: 127, при
съседи на поземления имот: поземлени имоти с идентификатори №№ 07079.651.241,
07079.651.125 и сграда с идентификатор № 07079.651.240.3 по кадастралния план и
кадастралните регистри на град Бургас, община Бургас, област Бургас, одобрени
със заповед №РД- 18-9/30.01.2009 година на изпълнителния директор на АГКК, с
адрес на сградата град Бургас, ж. к. „Меден рудник“, със застроена площ от 1959
кв. м, брой етажи - 1, предназначение - „Сграда за търговия“, на основание
прекратен договор за наем с нотариална заверка на подписите, съответно от
12.08.2016 година и от 28.09.2016 година, за което в полза на ищеца е издадена
заповед за изпълнение на задължение за предаване на вещ въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК от 21.09.2017 година по частно гражданско дело № 6935/2017
година по описа на Бургаския районен съд.
ОСТАВЯ
без уважение искането на ответника „Ка-Мес“ АД, ЕИК *********,
със седалище град Бургас и адрес на управление ул. “Александровска“
№ 120, ет. 1, представлявано от Виктория Атанасова Витева чрез процесуалния му
пълномощник да бъде прекратено производството по настоящото дело поради
недопустимост на исковите претенции, по повод на които същото е образувано.
ПРИЕМА
приложените към исковата молба, по повод на която е образувано настоящото
производство, както тези към допълнителната искова молба писмени доказателства.
ПРИЕМА
като доказателство завереното копие на частно гражданско дело № 6935/2017
година по описа на Бургаския районен съд.
УКАЗВА
на ответника „Ка-Мес“ АД, ЕИК *********, със седалище град Бургас и
адрес на управление ул. “Александровска“ № 120, ет. 1, представлявано от Виктория
Атанасова Витева в писмен вид с препис за другата страна в двуседмичен срок от
получаване на съобщението за това да посочи на какво точно основание счита себе
си за добросъвестен владелец, както и кои точно от описаните като подобрения
работи е извършил той, кои „Бургас бийч“ ЕООД, съответно към момент е било
направено това, кои от тях са трайно прикрепени строителни дейности, каква част
от сочените като изпълнени са били договорени и каква част, ако има такава, са
извън договора, както и каква част от тези строителните работи са необходими
подобрения за привеждането на имота в годно за уговорената му цел състояние,
съответно какви разходи са били направени за тяхната направа, от кого и кога, а
също и техния размер, при това на всеки един от тях поотделно.
ОБЯВЯВА,
че по направеното от ответника искане за допускане на съдебно-техническа експертиза,
вещото лице по която даде отговор на поставените от него с отговора и
допълнителния такъв въпроси, по това за допускане на съдебно-икономическа
експертиза, вещото лице по която да отговори на поставените с допълнителния
отговор въпроси, за ангажиране на гласни доказателства чрез разпита на двама
свидетеля, както и по приемането на представените от него с отговора на
исковата молба и допълнителния отговор писмени доказателства ще се произнесе в
рамките на откритото съдебно заседание.
НАСРОЧВА
делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 19.09.2018 година - 13.30 часа, за която дата и час да
се призоват страните.
Настоящото
определение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Препис
от настоящото определение да се връчи на страните по делото по чрез процесуалните
им пълномощници, а препис от допълнителния отговор на допълнителната искова
молба и приложенията към него да се връчи на ищеца по посочения по-горе начин.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: