Р Е Ш Е Н И Е
№ 05.10.2020
г. гр. С.З.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД С.З. ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На
23.09 2020 година
В открито заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РУМЯНА
БОНЧЕВА
Членове: 1. ИВАНЕЛА КАРАДЖОВА
2.
ТРИФОН МИНЧЕВ
СЕКРЕТАР:
Стойка Иванова,
Като
разгледа докладваното от съдията – докладчик Минчев в. търг.д. № 1137 по
описа за 2020 год., за да се произнесе съобрази:
Производството е на основание чл. 258 от ГПК.
Образувано по въззивна жалба на „А.В.” ЕАД против
решение № 1852/30.12.2019 г., постановено
по гр.д. № 5020/2018г. по описа на Районен съд – гр.С.З., с което са
отхвърлени, като неоснователни предявените от „А.В.” ЕАД искове по чл. 422, ал.
1 ГПК за признаване за установено по отношение на К.Д.К.,***, че му дължи
сумата от 1275.75 лева за главница от невърнат кредит по договор за
потребителски кредит CREX-14297876/23.12.2016 г., с 53.09 лева договорна лихва
от 20.08.2017 г. до 20.12.2017 г., със 168.20 лева обезщетение за забава от
21.01.2017 г. до 03.07.2018 г., и законна лихва върху главницата от 03.07.2018
г. до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед №
1894/05.07.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д
№ 3429 описа за 2018 г. на С. районен съд, както и искането на „А.В.” ЕАД да му
се присъдят разноските по делото и по ч.гр.д № 3429 описа за 2018 г. на С.
районен съд.
Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност
и незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Направено е искане да се
отмени обжалваното решение и съда да се произнесе по същество на спора.
Претендират се разноските по делото. Доказателствени искания не са направени.
В законния срок отговор на въззивната жалба не е
постъпил.
Окръжен съд – гр. С.З., в
настоящият си състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и
въззивното производства, установи:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 3429/2018 г. на СтРС за
процесните вземания ищецът е подал на 03.07.2018 г. заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което на 05.07.2018 г. е издадена
исканата заповед, която е връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради това на 08.10.2018 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е
предявил по делото процесните искове срещу ответника.
На 23.12.2016 г., между „Б.П.П.Ф.“ ЕАД и ответника е
сключен представения по делото договор за потребителски кредит, по който „Б.П.П.Ф.“
ЕАД е предоставило на ответника уговорения кредит от 1275.75 лева, като го е
превел по банков път на 23.12.2016 г. на търговеца „Е.П.Е.Ю.“ ООД, от който
ответникът е закупил посочената в договора стока, а ответникът се задължил да
върне този кредит, заедно с начислените възнаградителни лихви, в срок до
20.12.2017 г., разсрочено, на 12 равни месечни погасителни вноски, всяка по
119.07 лева, чиито падежи са посочени в погасителния план в договора.
На 27.07.2017 г. ищецът подписал с „Б.П.П.Ф.“ ЕАД
приложение № 1 към рамковия им договор от същата дата за продажба и прехвърляне
на вземания. От представеното от ищеца в заверен препис по делото извлечение от
това приложение към този договор следва да се приеме, че „Б.П.П.Ф.“ ЕАД е
цедирало с него и вземанията си от ответника по процесния договор за кредит с
всички принадлежности, привилегии, обезпечения, включително с изтеклите лихви.
С представеното по делото пълномощно, „Б.П.П.Ф.“ ЕАД е
упълномощило ищеца да уведомява от негово име длъжниците за цедираните с всяко
приложение към рамковия им договор за цесия вземания. По делото няма данни
ответникът да е получил представеното от ищеца с исковата му молба уведомление
за процесната цесия, преди подаване на заявлението му за издаване на заповедта
в заповедното производство и образуване на настоящото дело. Поради това следва
да се приеме, че те са получени от ответника в хода на делото със съобщението
за отговор с преписа от исковата молба и приложенията към нея (л. 59). ВКС
приема, че това съобщаване на цесията е редовно, защото законът не поставя
специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено. Поради това
получаването му в рамките на съдебното производство по предявен иск за
прехвърленото вземане, не може да бъде игнорирано (Р 123-2009-II т.о.).
От заключението на СИЕ се установява, че за
погасяването на процесния кредит ответникът е платил след цесията на ищеца само
сумата от 100 лева на 17.11.2017 г., след което е преустановил плащанията си по
него и не е извършвал такива до приключване на съдебното дирене, поради което
остатъчното му задължение по същия кредит към датата на приключване на
съдебното дирене е 1275.75 лева главница, с 53.09 лева договорна лихва и 290.54
лева лихва за забава.
Предвид установеното от фактическа страна,
съдът прави следните правни изводи:
При констатираната допустимост на жалбата,
съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
По отношение
на възражението на въззивника, че СтРС неправилно е приел, че клаузата на чл.
13 от Договора за кредит е неравноправна, съдът намира същото за неоснователно,
поради което на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на първата
инстанция. Според нормата на чл.99, ал.1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли
своето вземане само ако законът, договорът или естеството на същото позволяват
това. А в случая чл.26, ал.1 ЗПК не позволява на цедента „Б.П.П.Ф.“ ЕАД да цедира на ищеца процесните вземания по договора за кредит.
Последният представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9,
ал.1 ЗПК, а според чл.24 ЗПК, към него се прилагат и нормите на чл.143-148 ЗЗП.
Според чл.143, т.15 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител,
е и уговорката, която дава възможност на търговеца или доставчика, без
съгласието на потребителя, да прехвърли правата и задълженията си по договора,
когато това може да доведе до намаляване на гаранциите на потребителя, какъвто
е и случая.
Възражението на
въззивника, че е налице признание на дълга от ответника съдът намира следното: преценката на съда по чл. 175 ГПК за другите обстоятелства по
делото е подчинена на основния принцип на диспозитивното начало, т.е. отчитат
се онези обстоятелства, които са заявени от страните във връзка с разглеждане
на спора и касаят неговият предмет. Служебното начало по чл. 7 ГПК задължава
съда да съдейства за изясняване на делото, но това не е основание за абсолютно
дерогиране на фактическите твърдения и правни доводи на страните, налагането им
на съображения, различни от заявените от самите тях в хода на процеса и
признаване или отричане на права, които не са спорни /така решение №
98/21.03.2011 г. на ВКС по гр.д. № 952/2010 г., IV г.о./. Следва да се посочи,
че ответникът не е подал отговор на исковата молба, ответникът не е заел
позиция, не е посочил и не се е позовал на обстоятелства, касаещи
основателността на иска, не е представил доказателства, различни от
представените от ищеца. Правилен при това положение е извода на СтРС, че извършеното от същия на плащане на сумата от 100 лева
и изявленията му в съдебно заседание, че може да внася по 50-60 лева, защото е
на минимална работна заплата, не представлява признание на исковете му, а само
на факта, че има неизпълнени по този договор задължения.
Предвид горното съдът намира, че решението на СтРС е
правилно, поради което следва да бъде потвърдено. Тъй като няма направено от
въззивника искане за присъждане на разноски, а и липсват доказателства за
направени такива, съдът намира, че не следва да присъжда разноски в това
производство.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК ,с оглед
цената на иска в размер на 1497,04 лв., настоящото съдебно решение не подлежи
на касационно обжалване.
Водим от
горните мотиви, С.т окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №1852/30.12.2019г., постановено по гр.д. № 5020/2018г. по описа
на Районен съд – гр.С.З..
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.