РЕШЕНИЕ
№ 75
гр. К., 31.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – К., I. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети
октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Веселина Ат. Кашикова Иванова
Членове:Мария К. Дановска
Васка Д. Халачева
при участието на секретаря Светла В. Радева
като разгледа докладваното от Мария К. Дановска Въззивно гражданско дело
№ 20215100500128 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 260156/26.04.2021г., постановено по гр. д. № 1349/2020г.,
К.йският районен съд е отхвърлил предявения от М. П. М., с ЕГН **********,
от гр. К., ж.к. „В.”, бл. *, вх. *, ап. *, против „Б. ДСК” АД, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр. С., ул. „М.” № *, иск с правна
квалификация чл. 270 ал. 2 от ГПК за прогласяване нищожността на Заповед
№ 456 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 от ГПК от 26.06.2013 г., издадена по ч.гр.д. № 1106/2013 г. по описа на
Районен съд – К..
Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът М. П.
М., който го обжалва чрез представител по пълномощие като недопустимо и
неправилно, като е изложил в жалбата доводи само за неправилност. Иска се
атакуваното решение да бъде отменено и да бъде прогласена нищожността на
Заповед № 456/26.06.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. 1106/2013 г. по описа на РС – К..
Претендира деловодни разноски. В съдебно заседание въззивникът не се
явява, представлява се от адв. Д.М. от АК – П., който поддържа въззивната
1
жалба.
Депозиран е отговор на въззивната жалба по реда на чл. 263 от ГПК от
въззиваемия „Б. ДСК“ АД, чрез юк. П.. В отговора се сочи, че атакуваното
решение е правилно и обосновано, а въззивната жалба е неоснователна;
излагат се съображения. Иска се въззивният съд да потвърди
първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
В писмена защита представителят по пълномощие на въззивника излага
съображения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила,
като сочи, че първоинстанционният съд направил фактически изводи без да
обсъди приложените по делото писмени доказателства. Твърди се, че не са
взети предвид и следващи направени от страната възражения, което било
съществено процесуално нарушение; също и че съдът не изследвал
заявлението на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК и не взел предвид, че
искането на „Б. ДСК“ ЕАД, понастоящем „Б. ДСК“ АД, се основавало на
неравноправна клауза с договор, сключен с потребител. Изложени са
подробни съображения в тази насока.
Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС).
Решението е валидно и допустимо, като настоящият състав намира, че при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми.
По същество като обсъди доказателствата по делото, въззивният съд
приема за установено следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявен от М. П. М.
срещу “Б. ДСК”АД иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за
прогласяване нищожността на Заповед № 456 за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 26.06.2013 г.,
издадена по ч. гр. дело № 1106/2013 г. по описа на Районен съд – К. срещу
него и М. М. М.а, като счита за нищожни и последващите я актове и
производства – издадения изпълнителен лист и образуваното изпълнително
2
производство. Сочи в исковата молба неспазена процедура по издаване на
Заповедта за изпълнение поради липса на предхождащо я разпореждане, като
нейна абсолютна процесуална предпоставка, като обосноваването в
разпоредителната част на Заповедта за изпълнение не следвало да се приема
като валидно разпореждане. Счита, че съдът е издал Заповедта в нарушение
на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК поради това, че в представеното извлечение от
счетоводни книги на Б.та-ответник не се сочело откога датира забавата,
извършвани ли са плащания по кредита и ако са извършвани, кога и в какъв
размер, с което същото нямало необходимото съдържание. Съдът следвало да
констатира това нарушение и да изиска от кредитора предоставянето на
извлечение със съответното необходимо съдържание. На следващо място се
позовава и на допуснато съществено нарушение, предвид наличие на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или наличие на
обоснована вероятност за това, за което развива съображения. Сочи още, че
уведомленията на кредитора от 22.03.2013 г. и от 25.03.2013 г., с които
обявява на длъжниците М.М. и М. М.а предсрочната изискуемост на кредита,
не били достигнали до тях и липсвало основание за издаване на заповедта за
изпълнение. Сочи и, че длъжниците не били получили покани за доброволно
изпълнение, поради което не били налице предпоставките за обявяване на
договор за ипотечен кредит от 19.09.2008 г. за предсрочно изискуем. Сочи
като нарушени чл. 121, ал. 1 от Конституцията, чл. 3 от Директива 93/13
относно потребителската защита и чл. 20 от Харта за основните права на
Европейския съюз ( 2016/С 220/02).
От фактическа страна по делото са признати за безспорни и ненуждаещи
се от доказване следните факти и обстоятелства: 1. възникналото
облигационно правоотношение между „Б. ДСК“ ЕАД /понастоящем „Б. ДСК“
АД/, от една страна и ищеца М. П. М. и М. М. М.а, от друга страна, по
договор за ипотечен кредит от 19.09.2008 г. в размер на 105 000,00 лв. за срок
от 360 месеца; 2. издадената по ч. гр. д. № 1106/2013г. на КРС Заповед № 456
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от
ГПК от 26.06.2013 г., с която е разпоредено ищецът и М. М. М.а да заплатят
солидарно на кредитора-ответник сумата общо в размер на 121 070,43 лв.,
представляваща неизпълнени парични задължения по договор за ипотечен
кредит от 19.09.2008г., от която главница в размер на 102 840,15лв.,
договорна лихва в размер на 13 912,58лв. за периода 19.09.2008 г. до
3
24.06.2013 г. включ. и 4 317,70 лв. наказателна лихва за периода 02.11.2012 г.
до 24.06.2013 г. включ., ведно със законовата лихва върху сумата от 102
840,15лв., считано от 25.06.2013г. до окончателното й изплащане, както и
сумата от 3 721,41лв., представляваща разноски по делото, от която 2
421,41лв. държавна такса и 1 500,00 лв. юрисконсултско възнаграждение; и
издаден изпълнителен лист за същите суми от 26.03.2013 г.; 3. образуваното
изпълнително дело № 20138120401394 по описа на ЧСИ Р. С., с peг. № * с
район на действие Окръжен съд К., по което е извършена публична продан на
описаната в ИМ масивна двуетажна жилищна сграда.
Установява се по делото, че на 30.09.2013 г. ищецът лично е получил ПДИ
по образуваното изп.дело № 20138120401394 по описа на ЧСИ Р. С. с предмет
принудително събиране на вземането по ИЛ по ч. гр. д. № 1106/02013г. на
КРС с взискател Б.та-кредитор, като отправените от Б.та на 22.05.2013 г.
писма за доброволно изпълнение до солидарните длъжници на адреса по
договора за кредит не са получени, тъй като не са потърсени от получателя.
След проведена публична продан на ипотекирания от длъжниците по
договора за кредит по посоченото изпълнително дело недвижим жилищен
имот, на 06.08.2015 г. съдебният изпълнител е насрочил въвод във владение
на купувача.
При така установеното по фактите, от правна страна настоящият съдебен
състав намира предявеният иск за неоснователен и недоказан, като напълно
споделя изводите на първоинстанционния съд, изложени в атакуваното
решение. Същите са подробни, обективни, обосновани и почиват на
събраните по делото доказателства. Поради това и на основание чл.272 от
ГПК препраща към мотивите му.
По наведените с въззивната жалба оплаквания, следва да се добави и
следното:
Легално законово определение за нищожност на съдебно решение или
друг вид съдебен акт, какъвто е заповедта за изпълнение на парично
задължение липсва, поради което съдържанието на понятието се извлича по
пътя на тълкуването. В правната теория и в практиката на върховната съдебна
инстанция е прието, че нищожно е това решение, което не дава възможност
то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно
волеизявление.
4
Нищожно е решението, което не отговаря на изискванията за валидно
решение, като чл.270, ал. 2 ГПК предвижда, че нищожността на решението
може да се предяви по исков ред безсрочно, както е в случая. Както се каза
по-горе, законодателят не е дал дефиниция за този вид порочно решение,
нито посочва пороците, които водят до него. Разрешаването на тези пороци е
предоставено на правната теория и съдебната практика. За да бъде един акт
съдебно решение, освен че трябва да бъде издаден от съд, необходимо е да
бъде издаден в писмена форма – има се предвид какво постановява съдът
относно спора между страните, тъй като другите изисквания са по-скоро
технически. Изхождайки от термина "нищожно", т. е. нещо, което го няма,
което само създава под някаква форма привидност, че съществува, то
нищожността е толкова тежък порок, че дори решението да стане
необжалваемо, то не влиза в сила и неговата нищожност може да се
предявява безсрочно чрез иск срещу всички лица, по отношение на които би
се разпростряла силата на пресъдено нещо, изпълнителната сила и
конститутивното действие на решението.
В настоящия казус, при постановяване на решението си
първоинстанционният съд е съобразил установената съдебна практика, че
съдебните актове са нищожни в случаите на постановяването им от
ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната
власт на съда, ако не са подписани от членовете на съдебния състав, ако не са
в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на съда,
включително и при тълкуване. Посочените пороци са свързани със самия
съдебен акт и наличието им на практика води до липса на валиден такъв, а
оттам и до надлежното произнасяне на съда по въпроса, с който е сезиран.
Касае се до правила свързани с компетентността на съда да се произнесе по
въпроса, с който е сезиран (наличие или липса на подведомственост), със
съдебния състав, който трябва да се произнесе (едноличен или тричленен),
както и с формата и съдържанието на съдебния акт. Тези правила не обхващат
въпросите свързани с предпоставките за постановяване на съдебния акт и
евентуалните нарушения на процесуалните правила при постановяването му.
Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна
норма при постановяване на съдебния акт може да доведе до неговата
недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му.
Недопустимостта на съдебния акт, като негов порок, е различна от
5
нищожността му. В случай, че недопустимия съдебен акт бъде потвърден по
реда на инстанционния контрол или не бъде обжалван той влиза в сила като
поражда правно действие и обвързва страните. За разлика от недопустимия
съдебен акт нищожният такъв не може да породи правно действие и да
обвърже страните по него. Затова пороците водещи до нищожност на
съдебния акт са различни от тези водещи до неговата недопустимост и
последните не могат да обосноват иск по чл. 270, ал. 2 от ГПК.
В настоящия казус обаче, предвид фактите по делото такива пороци не се
установяват. Процесната заповед за изпълнение е постановена от законен
съдебен състав, действал в рамките на предоставената му правораздавателна
компетентност по заявление, което е било родово и местно подсъдно,
волеизявлението на съда е ясно и разбираемо, изразено е в писмена форма и
от същото по категоричен начин може да се направи извод за уважаване на
депозираното заявление. Заповедта за изпълнение е валидна и е породила
съответните правни последици. При тези изводи, предявените искове за
главница и лихви са безспорно доказани и следва да се уважат така, както са
предявени.
В обобщение, като е достигнал до същите изводи, първоинстанционният
съд е постановил съдебен акт, който е правилен и законосъобразен, и като
такъв следва да бъде потвърден.
При този изход на делото в полза на въззиваемия следва да бъдат
присъдени разноски за тази инстанция в размер на 450 лв., представляващи
юрисконсултско възнаграждение, съгласно приложения по делото списък на
разноските на тази страна /л.31/.
Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260156/26.04.2021 г., постановено по гр. д.
№ 1349/2020 г. по описа на К.йския районен съд.
ОСЪЖДА М. П. М., с ЕГН **********, от гр. К., ж.к. “*.“, бл. *, вх. *,
ап.*, да заплати на "Б. ДСК"АД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление гр. С., ул. "М." № *, направените пред въззивната инстанция
разноски в размер на 450 лв., представляващи юрисконсултско
6
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7