Р Е Ш Е Н И Е
№ …….
Гр. В. Търново, 15.02.2021 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Великотърновския районен съд, първи
състав, в публичното заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
Районен
съдия: Явор Данаилов
при секретаря Милена Радкова, като разгледа
докладваното от съдията Данаилов гр.д.
№ 3821 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е искова молба от ОДМВР В.Търново с иск по
чл.415 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, и чл.86 от ЗЗД за установяване вземането
на ищеца против ответника за сумата 534.40 лв. дължими по договори за охрана на обекти за периода 01.03.2010г. –
31.03.2010г. и 01.01.2011г. – 17.02.2012г., заедно с лихва за забава от 98.14
лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 78/2013г. на
РС Елена. Претендираните от ищеца задължения произтичат от договори за охрана с
радиосистема от 05.06.2007г. и от 03.01.2008г.
Ответникът Й.И.К. оспорва изложените
от ищеца твърдения и моли съда да отхвърли иска. Твърди, че взискателят след
образуване на изп. дело не е предприел никакви действия и изпълнителното
производство е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Прави
възражение за изтекла погасителна давност за вземанията на ищеца. Твърди
частична нищожност на договорите.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид становищата на страните, приема за установено следното и прави
следните правни изводи:
Правната квалификация на така
предявените обективно кумулативно съединени искове е чл. 422 ГПК във вр. чл.
415 ГПК във вр. с чл. 79, ал.1, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
На 20.05.2013г. в полза на ищеца е
издаден изпълнителен лист против ответника въз основа на заповед за изпълнение
по ч.гр.д. № 78/2013г. на Районен съд гр. Елена, за сумата 267.20 лв. такса за
охрана на обект 054С – магазин „Авто-мото мания“ за периода от 01.03.2010г. до
17.02.2012г., сумата 48.54 лв. лихва за забава от 17.06.2010г. зо 13.03.2013г.,
сумата 267.20 лв. такса за охрана на обект 475АС – магазин „Мото мания“ за
периода от 01.03.2010г. до 17.02.2012г., сумата 49.60 лв. лихва за забава от
17.06.2010г. зо 13.03.2013г., по договори за
охрана от 05.06.2007г. и от 03.01.2008г., ведно със законната лихва върху
главницата от 13.03.2013г. до окончателното й изплащане.
Според уговореното
в т.21 от договорите за охрата, месечната такса от 40 лв. се дължи до 10-то
число на всеки месец. Следователно падежът на последните дължими вноски по
договорите е настъпил на 10.02.2012г. – падежът на вноските за последния месец
02.2012г. е настъпил на 10-ти число от същия месец.
На 28.04.2017г. по
молба на ищеца е образувано изп.д. № 812/2017г. на ЧСИ В.Георгиев.
Видно от указанията, дадени с ТР № 4 от
18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.9, с разпоредбата на
чл.422 ал.1 ГПК /според която искът за
установяване съществуването на вземането се смята за предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/, е създадено
изключение от общото правило на чл.125 ГПК относно момента на предявяване на иска и възникване на
съответните правни последици /вкл. прекъсване и спиране на давността/.
Посочената в нормата на чл.422 ал.1 ГПК фикция обаче не означава,
че съществуването на материалното право се установява единствено към този
момент, без да се съобразяват фактите от значение за спора към момента на
формиране на силата на пресъдено нещо, а именно - приключване на съдебното
дирене, след което решението влиза в сила. В производството по чл.422 ГПК общото правило на чл.235
ал.3 ГПК е приложимо, като съдът взема предвид всички факти, които
са от значение за спорното право, а това са фактите, настъпили след предявяване
на иска, респ. – след момента на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение. В хипотезата на чл.418 ГПК, доколкото заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в
сила, сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство, имат
за основание издаденото разпореждане за незабавно изпълнение и не подлежат на
съобразяване от страна на съда в исковия процес.
Стъпвайки на
постановките на цитираното тълкувателно решение, в т.1.2. от ТР № 8 от
21.02.2019 г. по тълк. д.№ 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС се акцентира върху
приложението на чл.235 ал.3 ГПК относно фактите, настъпили
след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение
на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране
на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Изведен и извод, че
последователното прилагане на този принцип, а и на нормата на чл.235
ал.3 ГПК, налага при разрешаване на спор по чл.422 ГПК да се вземе предвид настъпването на падежа на определени вноски
в хода на производството, въпреки липсата на надлежно обявена предсрочна
изискуемост на кредита преди подаване на заявлението.
В т.14 от ТР №
2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС /относно приложението на чл.116
б.В ЗЗД при молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно
изпълнително основание по чл.242 ГПК – отм./, се правят разяснения, че сега действащият ГПК урежда
заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението
за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с
предявяването на иска за съществуване на вземането по чл.422
ал.1 ГПК, като предявяването му има обратно действие, само ако е
спазен срокът по чл.415 ал.1 ГПК. С липсата на подобна
правна уредба в ГПК отм. е аргументиран изводът, че на молбата за издаване на
изпълнителен лист по отменения кодекс не може да бъде придадено действие да
прекъсва давността. Такова действие е неприемливо и с оглед едностранния
характер на производството за издаване на изпълнителен лист. Длъжникът узнава
за същото едва при връчване на призовката за доброволно изпълнение, когато
давността е прекъсната със започване на изпълнителния процес. Давността се
прекъсва само със започване на производство, в което длъжникът участва.
Давността не може да бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. В същия
смисъл са и мотивите към т.10 от тълкувателното решение. Според тях, давността
е правна последица на бездействието на кредитора, поради което ако той няма
правна възможност да действа, давност не тече. Ако кредиторът бездейства /не
предявява иск/, давността тече, защото той може да избира да предяви иск, или
не. Давността се прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, защото
кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си, докато исковият
процес е висящ. Когато съдебното решение влезе в сила, започва да тече нова
давност. Такава започва да тече и с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото
кредиторът може да избере дали да действа /като иска нови изпълнителни способи,
ако не е удовлетворен/, или да не действа.
Преценени в
цялост, тълкувателните мотиви на ТР № 2/26.06.2015 г. изтъкват бездействието на
кредитора във времето като основание за течение на погасителната давност, а
тълкувателните мотиви на ТР № 4 от 18.06.2014 г. и ТР № 8 от 21.02.2019 г.
отдават значение на факти, които могат да бъдат съобразявани в хода на
производството по чл.422 ГПК след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение.
Липсва
бездействие на кредитора в заповедното производство при издаване на обикновена
заповед за изпълнение, т.к. препис от нея се връчва на длъжника за възражение
от заповедния съд и изпълнителен лист може да се издаде едва след влизането й в
сила /чл.416 ГПК/. Преди този момент кредиторът
няма правна възможност да действа по изпълнението й. При издаването на заповед
за незабавно изпълнение на основанията, посочени в чл.417 ГПК, едновременно със заповедта се издава и изпълнителен лист /чл.418 ГПК/. Заповедта за изпълнение в този случай се връчва на длъжника от
съдебния изпълнител, след образуване на изпълнително дело /чл.418
ал.5 ГПК/ по почин на кредитора. Следователно, времето от момента на
издаване на заповед за незабавно изпълнение ведно с изпълнителен лист до
предприемане на действия по връчването й на длъжника зависи от волята на
кредитора.
Ето защо правилото, че погасителната
давност се прекъсва с предявяване на иска за съществуване на вземането, но към
минал момент - този на подаване на заявлението, ако искът е предявен в срока по
чл.415 ГПК, съгласно прогласеното в чл.422
ал.1 ГПК обратно действие на исковата молба, може да важи безусловно
само за заповедите, издадени по чл.411
ал.3 ГПК. В случаите по чл.418 ГПК /които показват по-голямо сходство с предходната процесуална
уредба на ГПК отм. г. - отм. за издаване на изпълнителен лист на несъдебно
изпълнително основание/ бездействието на кредитора да предприеме действия за
връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което да започне да тече
както срокът на длъжника за възражение по чл.414 ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл.415 ГПК, следва да бъде зачетено в производството по чл.422 ГПК като факт с правно значение по смисъла на чл.235
ал.3 ГПК. Указанията в посочените тълкувателни решения, съгласно
които давността относно вземането се прекъсва, считано от момента на подаване
на заявлението, ако са спазени условията на чл.422
ал.1 ГПК, се съотнасят към хипотезата на издадена заповед за
изпълнение по чл.418 ГПК само когато такова изпълнение е
предприето в рамките на разумния срок, съответстващ на постановената съда
незабавност на изпълнението. Ако заявлението по чл.417 ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава
издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително
производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния изпълнител
да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства
осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и
стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за бездействие по
смисъла на т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г., което не може да има за последица
прекъсването на давността.
По изложените
съображения съобразно практиката на Върховния касационен съд, обективирана в Решение №118/12.12.2019 по дело №2288/2018 на ВКС, ТК, II т.о., касаещо
настоящия конкретен случай, при спазен едномесечен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението
за издаване на заповед за незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението е
предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на
бездействие от страна на кредитора.
В настоящия
случай заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист по ч.гр.д. №
78/2013г. на РС Елена са издадени съответно на 17.05.2013 г. и 20.05.2013 г.
Изпълнителният лист и заповедта са получени при първо поискване от представител
на ищеца на 26.11.2013 г. Изпълнителното дело въз основа на този изпълнителен
лист е образувано на 28.04.2017 г., поканата за доброволно изпълнение ведно с
приложенията й е изпратена от съдебния изпълнител и връчена на ответника по
чл.47, ал.5 от ГПК, а исковата молба по настоящото дело е предявена на 19.12.2020
г. и в дадения на ищеца едномесечен срок по ч.гр.д. № 78/2013г. на РС Елена.
При тези факти
съдът намира, че петгодишната погасителна давност относно вземането е изтекла
на 11.02.2017 г. /заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа
на документ по чл.417 ГПК не прекъсва давността/, а
предприемането на действия по образуването на изпълнително производство и
връчване на заповедта на длъжника -
28.04.2017г., е станало повече от пет години след настъпване на падежа на
последното месечно засължение по договорите за охрана - 10.02.2012г., т.е. при
наличие на бездействие на кредитора в посочения период. В тази хипотеза, макар
исковата молба за установяване съществуването на вземането да е предявена в
срока по чл.415 ГПК, тя не може да прекъсне вече
изтеклата погасителна давност. Погасяването на вземането, предмет на заповедта
за незабавно изпълнение от 17.05.2013 г., в периода преди образуването на
изпълнителното производство съставлява факт с правно значение, чието
съобразяване води до извод за несъществуване на спорното вземане.
Предвид изложените мотиви и съдът
приема, че перядвениет иск по чл.415 от ГПК е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
От представения договор за правна защита и съдействие на ответника
в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата, т.е. че ответникът
е материално затруднено лице, се установи, че страните са се уговорили
процесуалния й представител да получи възнаграждение при условията на чл. 38,
ал. 2 от Закон за адвокатурата в минимално определените размери, съгласно чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 за минималните размери на адвокатските
възнагаждения. Искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание
чл. 38, ал.2 от ЗА на адвоката на ответника, е основателно. Поради това и ищецът
следва да заплати на адвокат Р.К.В. адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.
на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
Така мотивиран, Великотърновският районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан, предявения иск по чл.415 от ГПК от
ОД МВР гр. В.Търново, ул. Бачо Киро №7, против Й.И.К. с ЕГН **********,***, за
установяване дължимост на сумата 267.20 лв. такса за охрана на обект 054С – магазин „Авто-мото мания“
за периода от 01.03.2010г. до 17.02.2012г., сумата 48.54 лв. лихва за забава от
17.06.2010г. зо 13.03.2013г., сумата 267.20 лв. такса за охрана на обект 475АС
– магазин „Мото мания“ за периода от 01.03.2010г. до 17.02.2012г., сумата 49.60
лв. лихва за забава от 17.06.2010г. зо 13.03.2013г., по договори за охрана от 05.06.2007г. и от 03.01.2008г., ведно със законната
лихва върху главницата от 13.03.2013г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 78/2013г. на
РС Елена.
ОСЪЖДА ОД МВР гр. В.Търново, ул.
Бачо Киро №7, да заплати на адвокат Р.К.В. с ЕГН
**********, с адрес ***, сумата от 300
лв. /триста лева/ адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Великотърновския окръжен съд в двуседмичен срок, считано от
датата на връчването му на страните.
Районен
съдия: