РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Административен съд Пловдив
Р Е Ш Е Н И
Е
№ 389
гр. Пловдив, 12 февруари 2020 г.
В И
М Е Т О НА Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПЛОВДИВ, І отделение, III състав, в открито заседание на тринадесети ноември
през две хиляди и деветнадесетата година в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря ПОЛИНА
ЦВЕТКОВА, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 2056 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производство по реда на чл.
145 и сл. от АПК, във връзка с чл.215 ЗУТ.
Образувано е по жалба на Е.Н.Я.
*** против заповед № РД-17-1841 от 06.12.2017 г. на кмета на район
„Централен“ при община Пловдив, с която
е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: „Двуетажна жилищна сграда с
идентификатор 56784.520.943.2“ в имот с идентификатор 56784.520.943 по КККР на
град Пловдив, УПИ І-1695, кв.512 по плана на Първа градска част, град Пловдив,
представляващ имот частна общинска собственост, извършен без одобрени проекти и
без разрешение за строеж.
Жалбоподателят твърди, че
оспорената заповед е незаконосъобразна, тъй като имотът се владее от
наследодателите му от края на ХІХ век, на същото място е съществувала друга
жилищна сграда, построена през 1930 г., а настоящата жилищна сграда е построена
през периода м.01.1995 г. – м.03.1996 г. и оттогава се ползва, съответно
притежава констативен нотариален акт за процесната
сграда от 2010 г. Сочи, че процесната сграда е
търпима и не подлежи на премахване. Иска се отмяна на оспорената заповед и
присъждане на направените разноски. Излага допълнителни съображения по същество
в писмени бележки.
Ответникът – кмет на район
„Централен“ при Община Пловдив, чрез процесуалния си представител счита, че
жалбата е неоснователна и моли тя да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение Излага съображения по
съществото на спора в депозирана писмена защита.
Производството по делото се
провежда на основание решение № 10329 от 03.07.2019 г. по адм.д.№
14131 по описа за 2018 г. на ВАС, с което предходното решение на
Административен съд – Пловдив е отменено и делото е върнато на друг състав с
указания по събиране на доказателства.
Съдът намира, че жалбата е подадена от активно
легитимирана страна, адресат на оспорената заповед, чиито права и законни
интереси са неблагоприятно засегнати, предвид установеното задължение за
премахване на строеж, от който жалбоподателя се ползва, и в преклузивния
14-дневен срок от съобщаването, извършено на 01.02.2018 г. срещу подпис на
пълномощник на жалбоподателя, поради което жалбата е допустима.
От събраните по делото
писмени доказателства е установено, че жалбоподателят е собственик, въз основа
на констативен нотариален акт за собственост № 176, том 29, дело № 5248/2010 г.
по описа на Службата по вписванията Пловдив, на недвижим имот – еднофамилна
жилищна сграда с идентификатор 56784.520.943.2, с площ 42 кв.м, на два етажа,
със съответното право на строеж в дворното място, находящо
се в град Пловдив, ***, цялото с площ от 431 кв.м по КККР, стар идентификатор
1695, кв.512, парцел І-1695.
На 28.09.2017 г. от
общински служители на район „Централен“ е извършена проверка на място на
строежа и е съставен констативен акт № 95 от 28.09.2017 г., в който са отразили
установените при проверката факти: извършено е строителство без одобрен проект, разрешение за строеж и
необходимите строителни книжа, с което е нарушен чл.148, чл.157 и чл.178 ЗУТ.
Констатирано е, че сградата е с приблизителна площ 42 кв.м, построена в УПИ
І-1695, представляващ имот частна общинска собственост съгласно действащия
регулационен план, утвърден със заповед № ОА-1022 от 01.06.1994 г. Констатирано
е също, че сградата е изпълнена от стоманобетонови
елементи и стоманобетонови плочи, с ограждащи тухлени
стени, измазана и боядисана, с монтирани дограми и прозорци, свързана с електропреносната, водоснабдителната и канализационната
мрежи, обитава се и се ползва за живеене. Направена е окомерна скица на
строежа.
Срещу констативния акт е
подадено възражение на 23.10.2017 г. След преценка на възраженията, като е
направил извод за липса на кумулативните предпоставки на хипотезите на § 16,
ал.2 и 3 ПР ЗУТ и § 127, ал.1 ПЗР ЗИД ЗУТ, и въз основа на констативния акт,
кметът на район „Централен“ е издал оспорената заповед, предмет на настоящото
съдебно производство.
Към молбата за отстраняване
на нередовностите на жалбата са приложени три писмени
декларации, с които М.Ш., П.к. и Н.Я. декларират, че жалбоподателят е изградил процесната двуетажна жилищна сграда в периода 01.1995 г. –
01.03.1996 г., които съдът намира, че не могат да бъдат кредитирани, тъй като,
макар да са с нотариална заверка на подписите на лицата, в които изрично е
указано за знанието им, че носят наказателна отговорност по чл.313 НК, тъй като
съгласно чл.171, ал.2 АПК в производството по оспорване на законосъобразността
на административния акт по искане на страните съдът може да събира нови
доказателства, допустими по ГПК. От своя страна ГПК посочва кои са допустимите
доказателства и доказателствени средства - свидетелски показания, обяснения на
страните, писмени доказателства, вещи лица, оглед и освидетелстване. В този
смисъл писмените декларации следва да бъдат отнесени към писмените
доказателства, представляващи частни писмени документи, а според чл.180 ГПК
частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват
доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези
лица. Предвид посочената правна регламентация, съдът намира, че представените
от жалбоподателя писмени декларации, доколкото имат достоверна дата и издател,
съставляват единствено доказателство, че изявленията изхождат именно от лицата,
подписали декларации, но не са доказателства за фактите, посочени в
съдържанието на декларациите. Поради това с тези писмени декларации не се
установяват нови факти от значение за правния спор.
Представената по делото
скица на л.45 отново не доказва нови
факти от значение за спора, тъй като обстоятелството, че трето лице притежава
1/3 идеална част от правото на собственост върху имот с идентификатор
56784.520.943, не прави оспорената заповед незаконосъобразна само на това
основание.
По делото като свидетел е разпитан
Н.Ш.Я., баща на жалбоподателя, който твърди, че е израснал в тази къща – дядо
му купил къщата, когато бил 10-годишен. Към 1995 г. в същите параметри къщата
била подновена – била съборена старата и построена новата къща, а към 1996 г.
синът му със семейството си се настанили да живеят в новата къща.
Показанията на свидетеля Я.
не следва да бъдат кредитирани, тъй като следва да се отчетат близките родствени отношения между свидетеля и
жалбоподателя - баща и син, поради което свидетелските показания не могат да
бъдат определени като обективни и безпристрастни. Съдът намира, че свидетелят
също е заинтересован от изхода на делото, предвид представените доказателства,
че същият живее в сградата, предмет на заповедта за събаряне.
В хода на проведеното съдебното
производство при предходното разглеждане на делото са приети основно и
допълнително заключение по допуснатата съдебно-техническа експертиза, които
съдът кредитира като компетентни, безпристрастни и кореспондиращи със събраните
по делото писмени доказателства, включително събраните в хода на съдебното
производство допълнителни извадки от действащия ЗРП, одобрен със заповед №
ОА-1022 от 01.06.1994 г. на кмета на община Пловдив, в обхвата на процесния
имот.
Вещото лице при запознаване
със старите планове, действащия регулационен план, одобрен със заповед №
ОА-1022 от 01.06.1994 г., както и действащия застроителен
план, одобрен със заповед № ОА-1537 от 25.10.2000 г., е изготвила комбинирана
скица, съобразена и с извадка от кадастралната карта от 2009 г., от която
комбинирана скица се установява, че процесната сграда
попада в УПИ І-1695, кв.512 по плана на Първа градска част на град Пловдив и в
контура на предвиденото за УПИ петно за застрояване, като контурът на сградата
покрива частично сгради в кадастралната основа на сега действащия регулационен
план.
Направен е от вещото лице оглед
на процесната жилищна сграда отвътре, като е изготвен
опис на двата жилищни етажа. Според вещото лице жилищната сграда отговаря на
съвременните нормативни изисквания и би могла да се запази и „вгради“ (т.е.
пристрои и надстрои) при бъдещо застрояване до достигане на височината на зона Жс. Посочва също, че процесната
сграда се намира на изток (навътре) от външната улична регулационна линия от
запад по *** и доста навътре, на юг от външната улична регулационна линия по ***,
като улиците „***“, „***“ и „***“ не са улици от първостепенната улична мрежа,
а са второстепенни улици, VІ клас – обслужващи улици.
По отношение на допустимите
еркери вещото лице е посочило, че по действащата нормативна уредба има
определение за издатини в чл.87 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. Процесният строеж има реализирани два балкона (140 м и 0,95
м) и еркер (0,95 м), за които вещото лице не може да прецени каква част от тях
излизат пред уличната регулационна линия.
Освен това със заключението
не се установяват нови факти от значение за правния спор – констатациите на вещото
лице напълно съвпадат с фактите, установени в производството по издаване на
оспорената заповед, отразени в констативния акт и в самата заповед. Съдът
намира, че описанието на вътрешността на сграда в допълнителното заключение е ирелевантно за настоящия спор, поради което не се споделят възраженията
на жалбоподателя за неправилни фактически констатации в констативния акт и в
издадената заповед.
В настоящото производство,
след указания на ВАС, са събрани от ТД на НАП – Пловдив справка за регистрирани
трудови договори на жалбоподателя – данни за осигуряването на лицето; от
Агенцията по вписванията – данни за вписвания и отбелязвания на жалбоподателя
за периода 1991 г. – 22.07.2019 г., с което е представен и констативен
нотариален акт № 29 от 2010 г. за
собственост на недвижим имот – сграда с идентификатор 56784.520.943.2 с площ от
42 кв.м.; Справка от ГД“Гранична полиция“ за преминаване през ГКПП на жалбоподателя.
От жалбоподателя са
представени заверени копия на лични карти на лицата Р. Я. –съпруга, Г.А. –
дъщеря, Н. Я. – баща и на самия жалбоподател, удостоверение за съпруга и
родствени връзки с изх.№ 1400 от 05.08.2019 г., издадено от район „Централен“
при Община Пловдив, експертно решение на ТЕЛК от 13.03.2000 г. , издадено на Н.
Я. – баща на жалбоподателя и нотариално заверена декларация от 05.08.2019 г. от
жалбоподателя Е.Я.. В същата се заявява, че процесната
сграда, предмет на заповедта е единствено негова и на съпругата му. Декларира,
че обитава процесната сграда от 01.03.1996 г. до
момента. Посочва, че член на домакинството, освен съпругата му, е и неговият
баща, който е с група инвалидност. Твърди, че на него, съпругата му или
неговият баща никога не е предлагано настаняване в жилище на Общинския жилищен
фонд.
Предвид събраните по делото
доказателства съдът намира, че оспорената заповед е законосъобразна и не са
налице основания за нейната отмяна.
Съгласно чл.225а, ал.1 ЗУТ кметът
на общината или упълномощено от него длъжностно лице издава заповед за
премахване на строежи от четвърта до шеста категория, незаконни по смисъла на
чл.225, ал.2, или на части от тях. В настоящия случай заповедта, предмет на оспорване, е издадена от
компетентен орган – кметът на район „Централен“, упълномощен въз основа на
заповед № 13ОА556 от 05.03.2013 г. на кмета на община Пловдив, в предвидената
от закона писмена форма, при спазване на административнопроизводствените
правила и на материалноправните разпоредби, в
съответствие с целта на закона - недопускане съществуването на незаконно
строителство.
Съдът намира, че при
издаването на заповедта са спазени административнопроизводствените
правила. Административното производство по издаване на оспорената заповед е
започнало въз основа на констативен акт № 95 от 28.09.2017 г., който акт е бил
връчен на лице, задължено да го предаде на жалбоподателя. С други думи жалбоподателят
е бил уведомен за започване на
производството, доколкото именно констативният акт поставя началото на
производството по издаване на заповед за премахване на незаконен строеж.
Срещу констативния акт е
било подадено възражение, поради което съдът приема, че жалбоподателят е
упражнил правото си защита в пълен обем. Процедурата на чл.225, ал.2 ЗУТ е била
изпълнена, поради което не е налице съществено нарушение на административнопроизводствените
правила, представляващо основание за незаконосъобразност на оспорената заповед.
На следващо място е
необходимо да се посочи, че в хода на административното производство по
издаване на оспорената заповед от страна на общинската администрация са събрани
всички, относими към спорния въпрос доказателства, а
така също всички правнорелевантни факти са установени
по безспорен начин. Действително, в оспорената заповед не е посочена годината
на построяване на процесните строежи, но последното
не се отразява на законосъобразността на
самата заповед, тъй като административният орган е изложил мотиви относно
търпимостта на процесния строеж и на двете основания- по § 16 ПР ЗУТ и по § 127
ПЗР ЗИД ЗУТ.
Посочени и обсъдени са в заповедта
подробно, които са от значение за спора – какво представлява строежът, неговата
категория и незаконност, както и невъзможността да бъде узаконен. Индивидуализацията
на строежа и на имота, в който той е реализиран, е безспорна, предвид
обстоятелството, че е посочен идентификаторът на имота и на сградата по КККР на
град Пловдив. Съгласно чл.26, ал.2 ЗКИР идентификаторът е уникален номер, чрез
който недвижимият имот се посочва еднозначно за територията на страната, и
включва задължително кода по ЕКАТТЕ на населеното място, на чиято територия е
имотът. Следователно не може да съществува друг имот, съответно друга сграда,
със същия идентификатор, поради което няма как да бъде допусната грешка относно
индивидуализацията на имота или сградата. Относно възраженията за вътрешното
разпределение и завършеност на строежа, това са факти, които са ирелевантни както за индивидуализацията на имота, така и за
правната квалификация на строежа като незаконен.
Строежът е установен като
незаконен на основание чл.225, ал.2, т.2 от ЗУТ, като изпълнен без одобрени
строителни книжа и разрешение за строеж, в нарушение на чл.137, ал.3 и чл.148,
ал.1 от ЗУТ.
Съгласно чл. 148, ал.1 и
ал.2 от ЗУТ строежи, могат да се извършват само ако са разрешени съгласно този
закон, като за целта преди започването на строежа е необходимо издаването на
специално разрешение за строеж от главния архитект на общината, а за градовете
с районно деление – по решение на общинския съвет - от главния архитект на
района.
От събраните доказателства
безспорно се установява, че строежът е незаконен, тъй като е извършен без
разрешение за строеж и без одобрени проекти. Този факт се признава и от
жалбоподателя, а същото е посочил и разпитаният по делото свидетел. Дали и
доколкото новият строеж припокрива петното на старата къща, съществувала в
имота до 1995 г., е факт, който е без правно значение за определянето на
строежа като незаконен. За всеки нов строеж е необходимо най-напред да бъдат
одобрени инвестиционни проекти, както и да бъде издадено разрешение за строеж.
Също когато инвеститорът не е собственик на имота, в който се осъществява
строежът, следва първо да бъде учредено право на строеж върху недвижимия имот в
негова полза. Посоченото е относимо както за
строежите, извършвани преди 1995 г., така и до настоящия момент.
В същото време преди
издаване на заповедта са обсъдени и възможностите за търпимост на строежа. Действително,
в оспорената заповед липсват конкретни мотиви по въпроса за търпимостта на
строежа, но е посочено като извод обстоятелството, че не са налице всички
кумулативни предпоставки на § 16, ал.2 и 3 ПР ЗУТ и § 127, ал.1 ПЗР ЗИД ЗУТ.
Предвид твърдението на
жалбоподателя, че процесният строеж е извършен през
1995-1996 г., в каквато насока са представени доказателства, съдът приема, че
за процесния строеж е приложима нормата на § 16, ал.2 ПР ЗУТ, тъй като нормата
на § 16, ал.3 ПР ЗУТ касае незаконни строежи, започнати след 30.06.1998 г., а §
127, ал.1 ПЗР ЗИД ЗУТ се отнася до строежи, изградени от 02.01.2001 г. (датата
на обнародване на изменението на закона) до 31 март 2001 г.
Така съгласно § 16, ал.2 ПР
ЗУТ незаконни строежи, започнати в периода 08.04.1987 г. – 30.06.1998 г., но
неузаконени до влизането в сила на този закон, не се премахват, ако са били
допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и
нормативите, действали по време на извършването им или съгласно този закон, и
ако са декларирани от собствениците им пред одобряващите органи до 31.12.1998
г.
Предвид посочената правна
регламентация, съдът намира за правилен и обоснован извода на административния
орган, че не са налице всички кумулативно предвидени предпоставки на хипотезите
на § 16, ал.2 и 3 ПР ЗУТ. Това е така, тъй като жалбоподателят нито твърди,
нито доказва, че процесният незаконен строеж е
деклариран пред одобряващите органи. От друга страна, видно и от графичната
част на действащия устройствен план, и от заключението на вещото лице, процесният строеж не е допустим с оглед одобреното ново
застрояване на имота. Обстоятелството, че процесният
строеж попада в петното за застрояване по действащия устройствен план, не го
прави търпим само на това основание. Процесният
строеж не покрива изцяло новото застроително петно,
нито имотът е изключителна собственост на жалбоподателя, съответно наличието на
незаконен строеж прави невъзможно реализирането на предвиденото ново
застрояване и осуетява възможността на собствениците да се ползват от правото
си собственост в пълен обем, включително чрез осъществяване на новото
строителство.
Относно представения по
делото нотариален акт за собственост № 176, том 29, дело № 5248/2010 г. по
описа на Службата по вписванията Пловдив, съдът намира, че сащият
е констативен нотариален акт и не създава права. С други думи наличието или
липсата на този нотариален акт не влияе по никакъв начин върху правата на
жалбоподателя, който, макар да е извършител на незаконния строеж, не може да се
легитимира като собственик, защото не притежава право на собственост върху
земята, съответно не притежава право на строеж върху тази земя. В случая е било
необходимо отново учредяване на право на строеж при извършване на строежа през
1995 г. Правото на строеж върху общинската земя, учредено в полза на
наследодателя на жалбоподателя, е било реализирано през 1930 г. и е било
трансформирано в право на собственост върху жилището, което жалбоподателят е
придобил. Правото на строеж не е наследено, защото такова вече не е
съществувало, тъй като вече е било реализирано.
Във връзка със събраните
доказателства от различни държавни органи и институции, както и представените
такива от жалбоподателя относно спазването на чл.8 от Европейската конвенция за
защита правата на човека и основните свободи и чл.6, ал.5 от АПК, съдът намира
следното.
Процесната заповед има законна цел по смисъла на чл. 8, § 2 от
Конвенцията , а същественият въпрос касае спазването на принципа за
съразмерност по чл. 6, ал. 5 АПК. С оглед изложените в защитата на адв. И. мотиви
за нарушени основни човешки права, а именно правото на дом и семеен живот, извършването
на незаконно строителство е правонарушение, засягащо сериозни обществени
отношения.
Изискването за извършване
на строеж едва след одобряване на инвестиционни проекти и издаване на
разрешение за строеж е създадено за защита на живота и здравето на гражданите,
вкл. и на извършващите строежа и живеещите в него хора. Нормите на ЗУТ предвиждат
възможността за запазването на незаконен строеж в случаите когато същият е
търпим, като се проверява неговата допустимост или към нормите по време на
извършването му, или към настоящия момент. В случая за процесния строеж е установена
липсата на търпимост. С други думи той е в такова противоречие с правилата и
нормативите за устройство на територията, които не позволяват неговото
запазване.
Събраните по делото
доказателства за социален статус, имотност и численост установяват, че
жалбоподателят не разполага с друго жилище, а до 31.12.2017 г. жалбоподателят Я.
е бил нает по трудов договор. Установява се също, че за времето от 01.01.2014 г. до 22.07.2019 г. жалбоподателят е напускал девет
пъти страната и е влизал осем пъти, съгласно представената справка, която не
претендира за изчерпателност, през ГКПП Калотина шосе, ГКПП Кап. Андреево шосе
и ГКПП Аерогара София. Последното означава, че жалбоподателят е разполагал със
средства за посоченото време да пътува често извън страната. От представените
копия на лични карти и удостоверение за родствени връзки се установява, че на
посочения адрес, където се намира процесният строеж,
живеят жалбоподателят, неговата съпруга и неговият баща. Представеното копие на
лична карта на дъщерята на жалбоподателя сочи, че същата живее на друг адрес.
Последното се потвърждава от самия жалбоподател в представената нотариално
заверена декларация, че същата се е омъжила през 2017 г. и живее на друго
място. Поради това не се кредитират твърденията в защитата на процесуалния
представител, че на адреса живее дъщерята на жалбоподателя с нейните деца.
Установява се, че в семейството на жалбоподателя живее лице в пенсионна възраст
с призната инвалидност, за което е представено решението на ТЕЛК.
В този случай съдът намира,
че намесата чрез обжалваната заповед би постигнала справедлив баланс между
интереса на жалбоподателя и общия интерес да се гарантира ефективно прилагане
на забраната срещу строителството без разрешително. Съгласно практиката на ЕСПЧ
една мярка следва да е подходяща за постигането на своята цел и да не е
непропорционална на тази цел. В случая сградата на жалбоподателя съзнателно е
построена без разрешение и следователно нарушава националните строителни
регулации.
Заповедта за премахването на този незаконен
строеж има за цел да върне нещата в положението, в което те биха били ако не
бяха пренебрегнати изискванията на закона. По този начин заповедта ще действа
възпиращо и на други нарушители на закона, което не следва да бъде
пренебрегвано предвид мащабите на незаконно строителство в страната.
Освен това българското
законодателство възможност да предоставяне на алтернативно жилище при
събарянето на незаконен строеж и до намирането на друго. Доколкото обаче извършването
на незаконен строеж представлява правонарушение, то логично е извършителят му
да носи последиците от него, т.е. да остане без жилище при събарянето му, след
като е изградил същото със ясното създание за вероятността от премахване на
строежа, която е изрично предвидена в закона, поради което не може да се
приеме, че не му е била известна. Съдът намира, че след като е имал средства и
възможности за извършване на строежа, би следвало жалбоподателят да разполага и
с такива както за узаконяване на строежа, така и за осигуряване на жилище по
друг начин – при познати, на свободен наем или др. В случай, че става въпрос за
лица, които са социално слаби и отговарят на съответните изисквания за това, то
държавата има задължението и осигурява дом за лица в нужда по реда на
социалното подпомагане. Същото обаче може да стане, както правилно посочва
процесуалният представител на ответника, едва след като се пристъпи към
изпълнение на заповедта. До тогава жалбоподателят и неговото семейство
разполагат с дом и няма да отговарят на изискванията на закона за предоставяне
на общинско жилище.
Не следва да се пропуска и обстоятелството,
че процесният незаконен строеж е извършен върху чужд
имот, без да е било учредено право на строеж, поради което с действията си
жалбоподателят е нарушил правото на собственост на трети лица. Това е още едно
основание, поради което оспорената
заповед не причинява вреди, което да са по-големи от преследваната от закона цел.
Предвид изложено съдът
намира, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. С
оглед изхода на делото и искането от процесуалния представител на ответника за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение, същото
следва да бъде уважено, като бъде осъден жалбоподателят да заплати на Община
Пловдив, район „Централен“ сумата 100 лева на основание чл.143, ал.4 АПК и чл.78, ал.8 ГПК, във връзка с чл.24 от Наредбата за заплащане на правната
помощ.
Ето защо и на основание
чл.172, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, І отделение, III състав,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Е.Н.Я.,
ЕГН **********,***, против заповед № РД-17-1841 от 06.12.2017 г. на кмета
на район „Централен“ при община Пловдив,
с която е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: „Двуетажна жилищна
сграда с идентификатор 56784.520.943.2“ в имот с идентификатор 56784.520.943 по
КККР на град Пловдив, УПИ І-1695, кв.512 по плана на Първа градска част, град
Пловдив, представляващ имот частна общинска собственост, извършен без одобрени
проекти и без разрешение за строеж.
ОСЪЖДА Е.Н.Я., ЕГН **********,***,
да заплати на Община Пловдив, район „Централен“ сумата 100 (сто) лева, юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния административен съд в четиринадесетдневен срок от съобщаването с
препис за страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: