№ 317
гр. София , 31.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на двадесет и пети февруари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Джулиана Петкова
Надежда Махмудиева
при участието на секретаря Валентина И. Колева
като разгледа докладваното от Джулиана Петкова Въззивно гражданско дело
№ 20201000503614 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 -274 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника по гр.д. № 13985/2019г. по описа на
СГС, І-21 ви състав срещу решението от 14.08.2020г., с което е осъдена Прокуратурата на Р
България да плати на М. И. Н. сумите: 6000 лева като обезщетение за неимуществени вреди
от незаконно задържане под стража по сл.д.№ 734/99г. на Столична Следствена служба;
70 100 лева като обезщетение за неимуществени вреди и 4 000 лева като обезщетение за
имуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е оправдана с влязла
в сила присъда от 23.11.2007г. по нохд № 859/2003г. по описа на СГС; отхвърлени са
първата и третата искови претенции за разликите над 6000 лева до 35 000 лева и над 4000
лева до 15 000 лева и са присъдени разноски.
Въззивникът Прокуратурата на Р България обжалва решението в частта, с която
исковете са уважени, като твърди недопустимост, необоснованост, нарушение на
материалния и процесуалния закон. Заявява, че обезщетението за вреди от незаконно
задържане под стража е присъдено недопустимо, тъй като то се включва в обезщетението за
вреди от незаконно обвинение в престъпление, когато такова се претендира и не е налице
самостоятелно правно основание за присъждането му. Твърди, че липсват мотиви за
присъждане на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в
престъпление, а размерът му е определен произволно. Изводът за доказаност на претенцията
за имуществени вреди бил направен при кредитиране на свидетелски показания в
нарушение забраната на чл. 164, ал..1 т.3 ГПК, а при присъждане на законна лихва върху
обезщетенията не било взето предвид своевременно направеното възражение за погасителна
давност. С тези доводи се иска отмяна на решението в обжалваните части и отхвърляне на
исковете изцяло.
1
Въззиваемата М. И. Н. оспорва жалбата.
Софийският апелативен съд, в изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК,приема
следното:
Съгласно даденото по реда на чл. 290 ГПК разрешение в решение № 95/08.05.2011г.
по гр.д.№ 849/2010г. на ІІІ ГО на ВКС и в съответствие с постановките на т. 13 на ТР №
3/22.02.2004г. на ВКС по т.д.№ №3/2004 на ОСГК , Държавата отговаря самостоятелно за
вреди от незаконно задържане под стража само в случаите, когато задържането под стража е
изрично отменено като незаконно, като в този случай е без значение по какъв начин се е
развило досъдебното и съдебното производството.
В исковата молба са налице изрични твърдения, че наложената с постановлението за
привличане като обвиняем на 27.08.1999г. мярка за неотклонение по сл.д.№ 734/99 г.
„задържане под стража“ е отменена като незаконна с определение на СГС от 15.09.1999г.
по нчд № 1337/99г. и заменена с „парична гаранция“, а наложената по повдигнатите нови
обвинения по същото следствено дело мярка за неотклонение „задържане под стража“ от
17.09.1999г. е отменена като незаконна на 29.09.1999г с определение на СГС по нчд №
1385/99г. Поискано е и обезщетяване на вредите от незаконното задържане под стража т.е.
предявен е самостоятелен иск по чл. 2, ал. 1 т.1 ЗОДОВ , който е допустим, противно на
оплакванията по жалбата на ответника. Като вреди от незаконното задържане под стража се
сочат обичайните страдания – физически и психически, търпени от принудителна изолация
от близките и общество; от спазване на определен режим на поведение, от ограничаване на
правото на лична свобода и неприкосновеност, на личен живот, на придвижване, на свобода,
както и извънредни такива от състояние на депресия до степен застрашаваща живота и
здравето на ищцата, включително суицидни мисли. Последните не са доказани по делото,
при тежест на ищцата. Показанията на св.Л. и П. възпроизвеждат притесненията на лица от
близкото обкръжение на ищцата, а в.л. клиничен психолог З. -С. е категорична, че
депресивното състояние на ищцата не достига до степен на клинична изразеност т.е. не е
болестна проява.
За вредите от лошите условия в ареста по време на изпълнението мярка за
неотклонение "задържане под стража", ПРБ не е легитимирана да отговаря. Това е
обвързващото тълкуване, дадено в решение №333/31.10.2014 г. по гр. д. №445/2014 г., IV
г.о., ВКС, изведено от обстоятелството, че условията в ареста са под контрола на ГДИН към
Министъра на правосъдието, поради което вреди от несъответствието им с нормативно
установените изисквания се реализират по административен ред.
Задържането от полицейските органи за срок от 24 часа в някои от изрично
изброените в ЗМВР случаи и по постановление на прокурора за срок до 72 часа по реда на
НПК осъществяват идентична с тази по мярката за неотклонение „задържане под стража“
принуда спрямо задържаното лице. Спрямо ищцата те са били приложени за периода от
24.08.1999г. до 27.08.1999г., съгласно твърденията в исковата молба и доказателствата по
делото, но нито се твърди, нито се установява да са били обжалвани и отменени. Ето защо
вредите от задържането под стража в резултат от тези две мерки са недопустим предмет на
самостоятелна искова претенция, а подлежат на обезщетяване в рамките на
претендираното от ищцата по реда на чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ глобално обезщетение за
неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление.
В обобщение на изложеното и с уточнението, че сумата 6000 лева е присъдена по
иск с правно основание чл. 2, ал.1 т.1 ЗОДОВ (в диспозитива на обжалваното решение
липсва правно основание за присъдените суми), първоинстанционното решение се явява
недопустимо единствено в частта, с която е присъдено обезщетение от незаконно задържане
под стража по чл. 2, ал.1 т.1 ЗОДОВ за периода 24.08.1999г. - 27.08.1999г.
Във въззивната жалба липсват оплаквания досежно справедливия размер на
2
претендираното по реда на чл. 2, ал.1 т.1 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди. Ето
защо и като отчита, че разлика в определения от двете инстанции период на незаконно
задържане под стража от три дни е несъществена, въззивният съд, като препраща на
основание чл. 272 ГПК към съответните мотиви на първоинстанционния, приема, че сумата
6000 лева е справедлива репарация за понесените от незаконното задържане под стража
вреди.
Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието,
следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции от незаконно обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че
извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е
образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е
амнистирано – чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ (изм.). Отговорността е обективна и за възникването й
по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр.1-во ЗОДОВ са необходими две предпоставки: повдигане на
обвинение за извършване на престъпление и 2) влизане в сила на оправдателна присъда по
повдигнатото обвинение. В случая и двете предпоставки са налице. По делото е установено,
че спрямо ищцата е било повдигнато обвинение за извършване на престъпления по чл. 321,
ал.2 вр. с ал.1 във връзка с чл. 308, ал.1 НК, чл. 250, ал.1 и чл. 251 НК вр. с чл. 26 и чл. 20
НК ; по чл. 250, ал.1 вр. с чл. 20, ал.2, вр. с чл. 26, ал.1 НК ; по чл. 251 ал.1 вр. с чл. 20 вр. с
чл. 26, ал.1 НК ; по чл. 311 вр. с чл.20, ал.3 НК за седем отделни прояви, извършени в
съучастие като подбудител с В. М. и по чл. 311, ал.1 вр.с чл. 20, ал.3 НК за пет прояви,
извършени в съучастие като подбудител с Л. Т.. По така повдигнатите обвинения, които са
прецизирани и допълвани в периода на разследването, ищцата е привлечена като обвиняем
начиная от 27.08.1999г. Наказателно производство срещу нея е приключило с влязла в сила
през 2015г. оправдателна присъда.
За периода след изтичане срока за обжалване от ищцата на съдебния акт на САС до
постановяване на решението на ВКС по касационния протест през 2016г., ищцата не е
имала качеството подсъдим, тъй като предмет на касационното производство е била
единствено обратната присъда на САС, която не касае ищцата.
Заявените за обезвреда по реда на чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ морални щети представляват
обичайните негативни преживявания, които едно обвинено в престъпление лице изпитва –
душевно безпокойство, тревога, негативни преживявания, засегнати чувства на лично
достойнство и чест, унижение, уронване на доброто име в обществото, смущения в
социалното общуване, влошаване на здравословно състояние без нови болестни прояви.
Като нетипична вреда от незаконното обвинение в престъпление е посочена
невъзможността ищцата да се реализира като майка.
Формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика приема последователно в
последните години, че претендираните по реда на ЗОДОВ конкретни морални вреди, които
са в рамките на обичайните негативни преживявания / тези, които нормално, предвидимо от
правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в престъпление,
впоследствие оправдано, лице преживява/, както и причинно – следствената връзка между
тях и обвинението, не подлежат на формално доказване. След като е доказано увреждащото
действие /безспорно в случая/, искът се явява доказан в своето основание. Не е в тежест на
пострадалия да докаже отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните
такива, но разпитаните по делото свидетели П. и Л., както и заключението на в.л. З. – С. ги
потвърждават и установяват високия им интензитет.
Заключението на приетата по делото комплексна експертиза установява, че
понастоящем при ищцата няма данни за пролапс на митралните платна и съответно за
влошаване на здравословното й състояние след 24.08.1999г.
3
Не се доказва, при тежест на ищцата, че психологическият стрес от състоянието й на
обвиняема е в пряка причинно следствена връзка с обстоятелството, че няма рождени деца.
Прилагането на принципа на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението
налага преценка на обстоятелства, касаещи от една страна наказателното преследване, а от
друга – отражението му върху личността и начина на живот на ищеца.
В случая наказателното производство е приключило извън разумния срок – за общо
16 години в досъдебна и съдебна фаза; обвиненията са за множество престъпни прояви,
някои от тях в условията на усложнена престъпна дейност; в хода на първоначално
образуваното срещу ищцата досъдебно производство са повдигани нови обвинения и
уточнявани вече предявените; ищцата е била в следствения арест за периода 24.08.-
27.08.1999г., въз основа на заповед за задържане по ЗМВР и постановление за
предварително задържане по сл.д.№ 734/99г.; от 15.09.1999г. до ищцата е била с мярка за
неотклонение „парична гаранция“, а за времето от 19.10.1999г. до 04.03.2015г. е имала
наложена забрана за пътуване извън пределите на страната; участието на ищцата в
процесуално-следствените действия е било изключително интензивно и то за
продължителен период от време (от 1999г. до 2007г., когато е четена оправдателната
присъда на СГС); обвиненията са за тежки умишлени престъпления.
Незаконното обвинение е имало силно негативно отражение върху личността и
начина на живот на ищцата - в този смисъл са преките впечатления на свидетелите Л. и П.
и заключението по съдебно-психологическата експертиза.
При съпоставяне на изброените фактори изключителен превес имат обуславящите по
– висок размер на обезщетението за неимуществени вреди (определящ по –нисък размер е
единствено обичайният характер на вредите), поради което настоящата инстанция намира за
справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в
престъпление такъв от 35 000 лева.
Противно на доводите по жалбата, за пасивната материалноправна легитимация на
Прокуратурата на Р България по иска по чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ е без значение коя фаза на
наказателното производство – съдебната или досъдебната е продължила по –дълго.
Действително ответникът не е протестирал оправдателната присъда на ищцата, постановена
през 2007г. от СГС, но съгласно разрешението по т.4, предл. 2 ро на ТР №5/21.05.2018г. по
т.д.№ 5/2017г. на ОСНК на ВКС, наказателното производство срещу нея е продължило да
бъде висящо и след 2007г. до изтичане на срока за обжалване на акта на въззивната
инстанция – САС т.е. до 20.03.2015г., от когато се счита, че оправдателната присъда на
ищцата е влязла в сила. Прокуратурата отговаря за вредите от незаконното обвинение,
търпени в периода на наказателното производство и в двете му фази, и независимо от
конкретните си действия в рамките на повдигнатото обвинение. В този смисъл са
постановките на ТР № 5/2013г. по т.д.№ 5/2013г. на ОСГК на ВКС.
Погасителната давност за вземането за лихви върху обезщетението за неимуществени
вреди по ЗОДОВ е тригодишната по чл.111, б.”в” ЗЗД. Възражението за изтекла давност е
направено своевременно от ответника – с отговора на исковата молба по чл.131 ГПК и в
нарушение на съдопроизводствените правила не е обсъдено от първоинстанционния съд.
Същото е основателно. В случая исковата молба е подадена на 28.10.2019г., а вземането е
изискуемо от 20.03.2015г, когато е влязла в сила оправдателната присъда на ищцата.
Следователно искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението е основателно
за непогасената по давност част от вземането за лихва, считано от 28.10.2016 г. За периода
преди тази дата искането за лихва е неоснователно като погасено по давност и следва да се
отхвърли.
Искът по чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди
е недоказан. Ищцата е твърдяла, че е заплатила 15 000 лева адвокатски хонорар за
4
представителството й в досъдебната и съдебната фаза. В представеното по делото копие от
наказателното дело не се съдържа договор за правна помощ и съдействие, нито
пълномощни на някой от представлявалите ищцата адвокати – адв. М. и адв. М., (
последният само в досъдебното производство, заедно с адв. М.). Ищцата не е уточнила в
каква форма и с кой от двамата й пълномощници е договорила възмездно представителство,
дали е уговорено еднократно до приключване на делото или е уговаряно за всяка фаза на
наказателното производство, съответно за всяка съдебна инстанция. Ето защо, предвид
изявлението в исковата молба, съдът приема да се твърди, че е сключен неформален договор
за правна защита и съдействие на стойност 15 000 лева. Същият би бил действителен, тъй
като писмената форма по чл.32, ал.1 ЗА/ отм./ е за доказване. Съществуването му обаче
подлежи на доказване при ограниченията на чл. 164, ал.1 т.3 ГПК. Ответникът не е дал
съгласие по чл. 164, ал.2 ГПК, поради което свидетелските показания са недопустими
доказателствени средства. Като е ценил показанията на св.П., за да приеме, че ищцата е
договорила възмездно адвокатско представителство в наказателното производство,
първоинстанционният съд е нарушил съдопроизводствените правила. Отделно изводите му
са необосновани, тъй като показанията на св. П. касаят единствено изплащането на
адвокатски хонорар т.е. факта на изпълнение на договора, а не сключването на последния.
В обобщение на гореизложеното, въззивният съд намира оплакванията по жалбата за
частично основателни и като достига до различни крайни изводи с първата инстанция,
следва да обезсили решението в частта, с която е присъденото обезщетение от 6000 лева е
определено за дължимо за периода 24.08.1999г.-27.08.1999г.; отмени решението в частите, с
които е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в
престъпление за разликата над 35 000 лева до 70100 лева; обезщетение за имуществени
вреди от незаконно обвинение в престъпление в размер на 4000 лева и законни лихви върху
присъдените обезщетения за периода 20.03.2015г.-28.10.2016г.; отхвърли исковете в
отменените части и потвърди решението в частта, с която допустимо е присъдено
обезщетение от 6000 лева за вреди от незаконно задържане под стража.
В частта, с която исковете са отхвърлени, решението не е обжалвано и е влязло в
сила.
При този изход на спора, следващите се на ищцата разноски, съразмерно на
уважената част от исковете са 483, 55 лева т.е. присъдените от СГС следва да бъдат
редуцирани до този размер.
На въззиваемата се дължат разноски за един адвокат за представителство пред
въззивния съд, съразмерно на отхвърлената част от обжалвания интерес или 752, 67 лева (
1466,50 лева по 41000 лева, делено на 80100 лева). Възражението за прекомерност на
адвокатския хонорар за един адвокат е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решението на СГС, І-21 състав от 14.08.2020г. по гр.д. № 13985/2019г.
в частта, с която е присъдено обезщетение за вреди от незаконно задържане под стража за
периода 24.08.-27.08.1999г.
ОТМЕНЯ решението на СГС, І-21 състав от 14.08.2020г. по гр.д. № 13985/2019г. в
частите, с които :
е осъдена Прокуратурата на Р България да плати на М. И. Н. обезщетение за
неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е оправдана с
влязла в сила присъда №51/ 23.11.2007г. по нохд № 859/2003г. по описа на СГС, за
5
разликата над 35 000 лева до 70 100 лева;
е осъдена Прокуратурата на Р България да плати на М. И. Н. сумата 4000 лева като
обезщетение за имуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е
оправдана с влязла в сила присъда №51/ 23.11.2007г. по нохд № 859/2003г. по описа на СГС;
е присъдена законна лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди по чл. 2,
ал.1 т.1 ЗОДОВ и по чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ за периода 20.03.2015г.-28.10.2016г.
са присъдени на Н. разноски над 483, 55 лева
И ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. И. Н. ЕГН **********, съдебен адрес адв.Г.Г., гр.***,
ул. *** № 35, ет.3, кантора 3 срещу Прокуратурата на Р България иск по чл. 2, ал.1 т.3
ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в
престъпление, по което е оправдана с влязла в сила присъда № 51/23.11.2007г. по нохд №
859/2003г. по описа на СГС , за разликата над 35 000 лева до 70 100 лева, както и искането
за присъждане на законна лихва върху обезщетението за периода 20.03.2015г.-28.10.2016г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. И. Н. ЕГН **********, съдебен адрес адв.Г.Г., гр.***,
ул. *** № 35, ет.3, кантора 3 срещу Прокуратурата на Р България иск по чл. 2, ал.1 т.3
ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от незаконно обвинение в
престъпление, по което е оправдана с влязла в сила присъда № 51/23.11.2007г. по нохд №
859/2003г. по описа на СГС ,в размер на 4000 лева.
ОПРЕДЕЛЯ за начален момент, от който се начислява законна лихва върху
присъденото обезщетение за неимуществени вреди от незаконно задържане под стража в
размер на 6000 лева, датата 28.10.2016г.
ПОТВЪРЖДАВА решението на СГС, І-21 състав от 14.08.2020г. по гр.д. №
13985/2019г. в частта, с която е осъдена Прокуратурата на Р България да плати на М. И. Н.
сумата 6 000 лева като обезщетение за неимуществени вреди от незаконно задържане по
стража, ведно със законната лихва от 28.10.2016г. до окончателното изплащане, при правна
квалификация на иска - чл. 2, ал.1 т.1 ЗОДОВ.
ПОТВЪРЖДАВА решението на СГС, І-21 състав от 14.08.2020г. по гр.д. №
13985/2019г. в частта, с която е осъдена Прокуратурата на Р България да плати на М. И. Н.,
на основание чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди от незаконно
обвинение в престъпление, по което е оправдана с влязла в сила присъда № 51/23.11.2007г.
по нохд № 859/2003г. по описа на СГС , до размер от 35 000 лева, ведно със законната лихва
от 28.10.2016г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да плати на М. И. Н. ЕГН **********, съдебен адрес
адв.Г.Г., гр.***, ул. *** № 35, ет.3, кантора 3, на основание чл.78, ал. 1 ГПК, сумата 752, 67
лева – адвокатско възнаграждение за един адвокат представителство на ищеца пред
въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал.1 ГПК в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7