РЕШЕНИЕ
№ 70
гр. Кюстендил, 25.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, VII-МИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Чавдар Андр. Тодоров
при участието на секретаря Зоя Й. Чамова-Равенска
като разгледа докладваното от Чавдар Андр. Тодоров Гражданско дело №
20211520102022 по описа за 2021 година
„ОТП Факторинг България“ ЕАД, вписано в Търговския регистър към Агенция по
вписванията с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София 1000,
район „Оборище“, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 19, етаж 2, представлявано от
ИлГ.Д.-М. - Изпълнителен директор, чрез пълномощника си юрисконсулт Р.М.М. е
предявило против А. Б. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Кюстендил, ***
иск за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи
и следва да заплати на ищцовото дружество (като частен правоприемник – цесионер на
„Банка ДСК“ ЕАД) сумата в размер на 1048,91 евро – главница по Договор за кредит
за текущо потребление от 12.12.2008г, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и А. С.,
ведно със законната лихва върху нея, считано от 05.04.2021г., за които е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от
ГПК от 09.12.2011 г. и изпълнителен лист от 12.12.2011г. по ч.гр.д. № 2979 от описа на
Районен съд Кюстендил за 2011г.
Претендират се сторените съдебно - деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор като навежда
подробни съображения досежно неоснователността на заявената претенция.
В съдебно заседание молбата се поддържа от ищеца и оспорва от ответника по
съображенията в отговора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено от фактическа стрА. следното:
Видно от приложеното към ч.гр.д. № 3979/2011 г. от описа на КРС заверено
копие на Договор за кредит за текущо потребление от 12.12.2008г., е че такъв е
сключен между ответника в настоящото като кредитополучател и „Банка ДСК“ ЕАД,
1
като кредитодател, за сума в размер на 7500 евро, платима на 120 месечни погасителни
вноски при уговорен лихвен процент – 13,45 %,ГПР – 14,98 % и с дата на краен падеж
12.12.2018г. (спр. приложения към договор погасителен план).
Вземането по процесния договор било обезпечено с поръчителството на Ц. С.
П. въз основа на сключен между нея и банката Договор за поръчителство от същата
дата.
Приложени са и Общите условия за предоставяне на кредити за текущо
потребление.
С Допълнително споразумение към Договор за кредит №
11/16537977/12.12.2008г. страните са постигнали договорености досежно параметрите
на процесния кредит, като кредиторът се е отказал от вземането си за наказателни
лихви в размер на 0,97 евро за периода 05.04.2011г. до 13.05.2011г.; остатъкът от дълга
е определен на сума от 6720,51 евро, платима съобразно приложен към
споразумението погасителен план и при уговорен ГПР – 14,72 % и лихвен процент –
13,45 %.
Видно от приложения договор за покупко-продажба на вземания от 06.01.2012
год., сключен на основание чл. 99 от ЗЗД между „Банка ДСК“ ЕАД, от една стрА. и
„ОТП Факторинг България" ЕАД от друга, вземането към ответника, било
прехвърлено на ищеца.
Представено е заверено копие на потвърждаване на цесията от стрА. на цедента
(л. 14 от гр.д. 2149/2021г. от описа БРС).
Приложена е и Извадката от Приемо-предавателен протокол, съдържаща
описание на процесното вземане на името на кредитополучателя А. Б. С..
Уведомление за извършената продажба на вземането е изпратено по реда на чл.
99, ал. 3 от ЗЗД от стрА. на цесионера (надлежно упълномощен за това от цедента –
спр. л. 15 от същото дело), с представено копие от обратна разписка, видно от която
„пратката не е потърсена от получателя“.
Видно от заверено копие на Споразумение от 28.05.2013г., сключено между
страните по делото, е че последните са се съгласили с това, че към 20.06.2013г. общият
размер на дълга възлиза на 7316,36 евро (6517,27 евро – главница и 799,09 евро –
лихва), платим съобразно приложен към споразумението погасителен план, както
следва: - на 41 месечни вноски от по 100 евро всяка и последна изравнителна такава с
падеж 20.10.2016г. – в размер на 5587,94 евро.
Със Споразумение от 07.06.2016г. страните се договорили, на осн. чл. 365 от
ЗЗД, че към същата дата размерът на задължението на ответника е в размер на 6046,27
евро, платим съобразно приложен погасителен план на 55 месечни вноски, от които 54
в размер на 127,82 евро и последна изравнителна вноска в размер на 787,16 евро.
Уговореният краен падеж бил на дата 20.12.2020г.
За изясняване на фактическата обстановка по делото е допусната и изготвена от
в. л. Ц. Х. съдебно-счетоводна експертиза с вх. № 10071/14.11.2022г. В същата
експертът е установил, че процесният кредит е изцяло усвоен, като на 12.12.2008г.
сумата от 7500,00 евро е преведена по сметка на ответника С.. Вещото лице е отчело
извършени по процесния договор и допълнителни споразумения погашения, както и
преустановяване обслужването им на конкретни дати. Като видно от стр. 32 на
заключението е, че преустановяване плащанията по последното сключено между
страните споразумение от 07.06.2016г. е от дата 05.04.2021г. Посочило е още, че към
2
датата на депозиране на заявлението усвоената и непогасена главница възлиза на
6517,27 евро. Уговореният от старните лихвен процеснт от 13,45 % е формиран като
сбор от базов лихвен процент от 6,19 % и стандартна надбавка от 7,26 %. Общият
размер на паричните суми, които са постъпили за погасяване на кредита за периода от
сключване на договора до датата на депозиране на исковата молба – 23.08.2021г., е
определен на 14421,42 евро. Експерът, на база направени изчисления, вкл. в устно
изложената пред съда част след направена корекция, е посочил, че няма надвнесени от
ответника суми за лихви. Установено е, че базовият лихвен процент по кредита не е
променян. Не е установен размер на надплатени суми, в т.ч. лихви. Проследено е
движението на ЮРИБОР, ЛИБОР и ЛЕОНИА за посочения във въпроса период, като
на база изложението на вещото лице по поставените от ищцовата стрА. и ответната
такава въпроси е заключило в отговора на въпрос 17, че размерът на непогасената по
договора главница (след като се вземе предвид първоначално договорената месечна
вноска и първоначално определената лихва, ведно с направените от ответника
погашения) възлиза на сума в размер на 1048,91 евро. В устно изложената пред съда
част вещото лице е подчертало, че експертизата е изготвена при съобразяване с
уговореното между страните в сключените допълнителни споразумения към процесния
договор от 12.12.2008г. Посочило е, че при изключване и невземане предвид на
посочените споразумения, то при общ размер на погашенията от 14421,42 евро, не би
имало дължима сума за главница. В последния смисъл и при изготвена допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза от същото вещо лице с вх. № 153/06.01.2023г. е
установено, че без снемане данните от сключените допълнителни споразумения
общият размер на задължението възлиза на 13763,86 евро, при извършени погашения
по кредитното правоотношение в общ размер на 14421,45 евро. Тоест, получена е
разлика от 657,59 евро – надвнесена сума. В устно изложената пред съда част
експертът е потвърдил, че посоченото изчисление е направено без да е отчетена забава
при плащане, а така също и такси, капитализирА. лихва и т.н.
Видно от материалите по приложеното ч.гр.д. № 3979/2011 г. на КРС, в полза на
кредитора – „Банка ДСК“ ЕАД, била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 09.12.2011г. срещу ответника
в настоящото, както и срещу поръчителя, за сумите, част от които са предмет и на
исковата молба в настоящото производство. Поради оспорване вземането по заповедта
заповедният съд е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на
вземането си в едномесечен срок, като именно в срока по чл. 415 от ГПК заявителят по
заповедното производство е предявил настоящите положителни установителни искове.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след
преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото писмени
доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.
ОстА.лите събрани по делото доказателства не променят крайните изводи на
съда, поради което и не следва да се обсъждат подробно.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна стрА. следното:
По допустимостта:
Настоящите положителни установителни искове настоящият състав намира да са
допустими, доколкото същите представляват продължение на проведено преди това
заповедно производство, заповедта за незабавно изпълнение по което не е влязла в
законна сила поради своевременното оспорване на вземането от длъжника. Изпълнена
3
е процедура по чл. 415 от ГПК, като именно в едномесечния срок по ГПК частният
правоприемник на заявителя е инициирал настоящото исково производство. За пълнота
следва да се посочи, че вземането макар и неидентично с това по процесната заповед,
съставлява част от него, което не не се явява пречка за водене на делото – така т. 2а от
ТР 4/2014г. по тълк. дело 4/2013г. ОСГТК, ВКС.
По основателността:
Не се спори по делото, че в хода на производството по ч.гр.д. № 3979/2011г. от
описа на КРС е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК от 09.12.2011г. за суми, част от които са предмет на
настоящата искова молба.
Ищецът в настоящото обосновава активната си легитимация по предявения иск
на основание сключен с кредитора „БАНКА ДСК“ ЕАД Договор за цесия от
06.01.2012г. В последния смисъл ответникът е навел възражение за липса на
легитимация на ищеца от водене на настоящото производство. Цитирал е съдебна
практика, която настоящият състав намира за абсолютно неприложима към случая.
Всъщност възражението на С. в изложения смисъл се явява неоснователно поради
противоречието му с даденото от ВКС с Тълкувателно решение № 4/2013г. по т. д. №
4/2013г. ОСГТК на ВКС тълкуване, а именно, че в хипотезата на частно
правоприемство при прехвърляне на вземането чрез договор за цесия, настъпило в
периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на иска реда на чл.
422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК (какъвто именно е настоящият случай, доколкото
заповедта е издадена през 2011г., взамането е прехвърлено през 2012г., а исковте по
чл. 415 вр. с чл. 422 от ГПК са предявени през 2021г.), легитимиран да участва в
производството по установителния иск е цедентът, като намира приложение нормата
на чл. 226 ГПК, но легитимиран да предяви иска е и цесионерът, ако е спазил срока по
чл. 415, ал. 1 ГПК, който по отношение на него започва да тече от връчване на
указанията на съда на цедента (в случая цедентът е получил съобщението на
23.07.2021г., като цесионерът е предявил исковете в законоустановения за това срок –
на 23. 08.2021г. - по дата от пощенско клеймо – спр. л. 77 и л. 79 от ч.гр.д. №
3979/2011г. от описа на КРС.).
На следващо място съдът намира, че цесията е произвела действие и спрямо
длъжника чрез връчване на ответника на уведомлението за извършеното прехвърляне
като приложение към исковата молба. Последната заедно с приложенията е връчена на
С. на 12.11.2021г. (спр. л. 4 от делото), което съдът цени при усл. на чл. 235, ал. 3 от
ГПК – а именно – като факт от значение за спорното право, който следва да се вземе
предвид. В посочения смисъл е и константната съдебна практика.
Всичко изложено обосновава активната легитимация на ищеца по предявения иск,
а възраженията на ответника в изложения смисъл се явяват неоснователни.
На следващо място ищецът основава вземането си към ответната стрА. на
основание сключен между последната и „Банка ДСК“ ЕАД на 12.12.2008г. Договор за
текущо потребление за сума в размер на 7500,00 евро, за която експертът по делото
установи да е реално усвоена чрез превеждането й по банкова сметка на С. на същата
дата.
Досежно сочения източник на облигационни отношения, ответната стрА. навежда
възражение за недействителност, поради наличието на съдържащи се в същия, а и в
приложимите към него общи условия, неравноправни клаузи, както следва: на чл. 7 от
договора, както и чл. 7.1 и чл. 9.3 и чл. 19.1, чл. 19.2 от общите условия, касателно
4
уговорената между страните лихва и възможността на банката едностранно да променя
базовия лихвен процент и таксите, ведно с уговорени последици при забава в
плащането, чл. 8 от същия – относно ГПР, чл. 13 – за заплащане на такса по утвърдена
от банката тарифа, чл. 20.3 от общите услиовия – относно обявяване предсрочна
изискуемост при наличието на повече от едно кредитно правоотношение.
По повод така наведените възражения съдът намира следното:
Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, при определените неизчерпателно посочени
от законодателя хипотези, между които – предвидената от търговеца възможност да
променя едностранно условията по договора въз основа на непредвидено в него
основание. По силата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите с
потребител са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Клаузите, които не са
уговорени индивидуално са дефинитивно определени в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. В чл. 144
от ЗЗП са посочени изключенията към които хипотезите на чл. 143, ал. 1, т. 7, т. 10 и т.
12 от ЗЗП са неприложими.
Възраженията са в смисъл, че посочените клаузи са неравноправни и по-
конкретно т. 9.3 от Общите условия към договора, която предвижда неправомерна
според С. възможност за едностранно променяне на базовия лихвен процент. Друго
възражение, обосноваващо неравноправност на клаузите е това, че е предвиденото
едностранно променяне на базовия лихвен процент с неизвестна за ответника
методиката за формиране на същия.
В чл. 12 от процесния договор за кредит е записано, че неразделна част от същия
са Общите условия за предоставяне кредити за текущо потребление на физически лица,
а в чл. 14 е уговорено, че кредитополучателят заплаща такси, съгласно Тарифа
действаща към деня на сключване на договора. Чл. 9.3 от Общите условия установява,
че кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за
което уведомява Кредитополучателя по подходящия начин, като е конкретизирано при
наличие на кои обстоятелства е допустимо такова изменение.
Съдът счита, че тези клаузи от договора са неравноправни по смисъла на чл. 143,
т. 10 от ЗЗП, тъй като съдържат уговорки във вреда на потребителя, не отговарят на
изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, като позволяват на търговеца да променя
едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание.
Следва да се посочи, че в договора липсва методика, по която банката да изчислява
БЛП. Не е посочено по каква причина и на какво основание е допустимо изменение на
БЛП, както и при какви критерии, съобразявани от банката това е допустимо. В
нарушение на изискването за добросъвестност е задължението на кредитополучателите
да не участват при договарянето на БЛП, както е недопустимо същите предварително
да се съгласяват с всякакви възможни промени на БЛП. От изложеното става ясно, че в
договора е изключена възможността потребителят да влияе по някакъв начин в
договорните отношения между страните, както и че същият е поставен в състояние на
зависимост от волята на органи и служители на банката, т. е. от субективни фактори, а
не от обективни икономически критерии. Това безусловно представлява значително
неравновесие между правата и задълженията на банката и потребителя и по своя
характер са неравноправни клаузи, защото така формулирани са изцяло в полза на
банката и в ущърб на кредитополучателя.
5
Съдът счита, че са неприложими изключенията от забраните по чл. 143, т. 10 и т.
12 от ЗЗП, които са предвидени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗП. В тази връзка следва да
се посочи, че с решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, І ТО,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разяснения, че уговорената
неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от стрА.
на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при
необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни
правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до
пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради
което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗПП е
неприложимо.
С оглед изложеното, съдът намира, че посочените клаузи от договора за кредит са
уговорени във вреда на потребителя възможности за банката едностранно да променя
условията на погасяване на кредита, без да е информирала насрещната стрА. по ясен и
достъпен начин за критериите, по които ще се извършват измененията както на БЛП,
така и на дължимите такси и комисиони.
Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално, като разпоредбата на ал. 2 дефинира кои клаузи
не са уговорени индивидуално - тези, които са изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, като е посочен
пример за такива клаузи при договорите, сключвани при общи условия, като
изброяването не е изчерпателно.
В случая от събраните по делото доказателства не се установи клаузите на
процесния договор или някои от тях да са индивидуално уговорени, тъй като те са част
от стандартни, изготвени предварително условия на банката и кредитополучателя не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им. По делото липсват данни
включването на спорните клаузи в договора за кредит да са в резултат на изричното им
обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на тяхното съдържание, като
доказателствената тежест за установяване на тези обстоятелства е на банката ( в случая
частния й правоприемтник).
Предвид гореизложеното, съдът намира, че коментираните клаузи не са
индивидуално уговорени и са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10 от ЗЗП,
поради което същите са нищожни, съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, като за нищожността
съдът следи служебно, дори и без позоваване на стрА.та на това обстоятелство.
Досежно остА.лите сочени за нищожни поради неравноправие клаузи, съдът не
ще излага отделни мотиви, от една стрА. поради неоносимостта им към настоящия
спор (напр. касателно въпросите за обявяване на предсрочна изискуемост на
вземането, доколкото понастоящем е настъпил падежа и на последната погасителна
вноска по кредита – както по основния договор, така и по всяко следващо
допълнително споразумение, а от друга – поради липсата на неравноправие, а оттам и
нищожност – напр. касателно уговорения ГПР от 14,98 %, който съдът намира за
адекватен на законовите норми, а и на формирА.та съдебна практика към този момент
в случай на обезпеченост на вземнаето, а именно – да не надхвърля с повече от два
пъти размера на законната лихва).
От друга стрА., наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без
тези клаузи, съгласно чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, като нищожните клаузи не произвеждат
6
действие между страните по договора.
Имайки предвид неравноправността на посочените клаузи от договора за кредит
и предоставената на съда възможност да корегира неравноправните клаузи, размерът
на дължимата от ответницата договорна лихва следва да бъде определен въз основа на
първоначално договорения между страните фиксиран размер от 6,19 % БЛП + 7,26
пункта надбавка, а последващите постигнати между контрагентите договорености в
допълнителните споразумения, доколкото утежняват положението на потребителя не
следва да бъдат вземани предвид. Последното е безспорно установено по делото
посредством познанията на експерта в областта, който е потвърдил, че без снемане
данните от сключените между страните допълнителни споразумения, не би имало
остатъчен дълг за главница – така и разрешението дадено по реда на чл. 290 ГПК в
решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г., ВКС, ІІ ТО, според което лихвата
по договора за кредит следва да се определи съобразно лихвения процент при
сключване на договора, който следва да се счита фиксиран за целия срок на договора.
В действителност установено е по делото БЛП да не е променян, но безспорно е това,
че посредством постигнатите впоследствие договорености положението на
потребителя се е влошило, в т.ч. и чрез капитализиране на лихви, което води до
недопустимия между страните, доколкото едната такава притежава качеството
„потребител“, А.тоцизъм в светлината на чл. 10 от ЗЗД. По-конкретно - увеличаването
на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване на възнаградителни
лихви, е нищожно на основание чл. 26, ал. 4 във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД, защото би
довело до А.тоцизъм, доколкото Наредба № 9/03.04.2008 г (отм.) или друга наредба на
БНБ не предвиждат възможност за олихвяване на изтекли лихви. Така, изводите за
нищожност на клаузите за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли
лихви, изключват възможността размерът на дължимите от отвеницата С. вноски да се
определи по уговорените с допълнителните споразумения погасителни планове.
Според разрешение по идентичен правен въпрос в решение от 29.07.2019 г по т. д. №
1504/2018 г на ВКС, 2-ро ТО уговорката в допълнителни споразумения към договор за
кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за
лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява А.тоцизъм по
см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на осн.
чл. 294, ал. 1 ТЗ, но не и когато стрА. по договора е физическо лице – потребител.
Изложеното, в светлината с приетото от експерта по делото положение на това
да не е дължим остатък за главница при горепосочените разяснения и условия,
обосновава неоснователност на заявената претенция, поради което и същата подлежи
на отхвърляне в цялост и без необходимост да се изследват остА.лите наведени от
ответника възражения, в т. ч. правопогасяващото такова за изтекла погасителна даност.
По разноските: С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
разноски се следват единствено на ответната стрА.. Доказателства за сторени такива са
налични за сума от 800,00 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение – л. 21 от делото,
300,00 лв. – депозит за вещо лице – л. 50 от делото и 698,95 лв. – депозит за вещо лице,
102,90 лв. – доплащане депозит за в. л. Досежно заплатеното адвокатско
възнаграждение е наведено възражение за прекомерност, което съдът намира за
неоснователно, Съгласно чл. 7, ал. 2 т. 2 от Наредба 1/2004 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения същото настоящият състав определа на размера на
минималното такова на 505,15 лв. От друга стрА. обаче, предвид развитеито на делото,
броя проведени съдебни заседания, необходимостта от назначаване на две съдебно-
счетоводни експертизи, то така заплатеното адв. възнаграждение не следва да се
7
редуцира по размер. Така, дължимите на ответната стрА. разноски, на осн. чл. 78, ал.3
от ГПК, възлизат на 1901,85 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН предявения от „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, вписано в Търговския регистър към Агенция по вписванията с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София 1000, район „Оборище“,
бул. „Княз Александър Дондуков“ № 19, етаж 2, представлявано от И. Г. Д.-М. -
Изпълнителен директор, чрез пълномощника си юрисконсулт Р. М.М. против А. Б. С.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Кюстендил,*** иск за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи и следва да заплати
на ищцовото дружество (като частен правоприемник – цесионер на „Банка ДСК“ ЕАД)
сумата в размер на 1048,91 евро (хиляда и четиридесет и осем евро и деветдесет и един
евроцента)– главница по Договор за кредит за текущо потребление от 12.12.2008г,
сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и А. С., ведно със законната лихва върху нея,
считано от 05.04.2021г., за които е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 09.12.2011 г. и изпълнителен
лист от 12.12.2011г. по ч.гр.д. № 2979 от описа на Районен съд Кюстендил за 2011г.
ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България“ ЕАД, вписано в Търговския регистър
към Агенция по вписванията с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София 1000, район „Оборище“, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 19, етаж 2 да
заплати на А. Б. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Кюстендил, ***, сумата в
размер на 1901,85 лв. (хиляда деветстотин и един лева и осемдесет и пет стотинки),
представляваща сторени в хода на производството деловодни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните, пред Окръжен съд - Кюстендил.
Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Препис от настоящото, след влизането му сила, да се приложи и по ч.гр.д. №
3979/2011г. от описа на КРС.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
8