№ 2442
гр. София, 17.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Петър Ив. Минчев
Анна Кофинова
при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Анна Кофинова Въззивно гражданско дело №
20241100507684 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 8442/09.05.2024 г. по гр. д. № 39387/2023 г. по описа на
СРС, 77-ми състав на основание чл. 59, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 137, ал. 2 ЗЕ
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, е осъдено да заплати на „А.-С“
ЕООД, ЕИК *******, сумата от 2 034 лева, представляваща цена на
ползването на изграденото от „А. – С“ ЕООД съоръжение за присъединяване
към топлопреносната мрежа на жилищна сграда – етажна собственост,
находяща се на адрес: гр. София, ул. „*******, през периода от 16.03.2022 г. до
12.07.2023 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба – 14.07.2023 г., до окончателното изплащане на вземането.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу първоинстанционното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника „Топлофикация София“ ЕАД. В
жалбата са изложени доводи за неправилност на решението. Твърди се, че
липсват доказателства, които да установяват, че ищецът е собственик на
процесните съоръжения, като се обръща внимание, че възложители на
строежа съобразно разрешението за ползване са и други лица, а не само
ищеца, съответно ако се приеме, че разрешението за ползване поражда право
на собственост, би следвало да се приеме, че останалите възложители са
съсобственици с ищеца. Заявено е, че липсва договор за възлагане на
строителството на ищеца и доказателства, че същият лично е изградил
съоръженията. Сочи се, че ищецът не е подавал заявление/покана за
изкупуване на съоръженията. Поддържа се, че не е налице необоснован отказ
1
от ответника да изкупи съоръженията, защото предварителният договор за
присъединяване, изграждането и въвеждането на съоръженията в
експлоатация, както и изтичането на законоустановения срок за изкупуването
им не пораждат вземане за цена на ползване. Направено е възражение за
изтекла в полза на ответника придобивна давност върху съоръжението, като се
сочи, че същото е във владение на ответника от 17.12.2003 г. и с изтичане на 5-
годишна давност дружеството го е придобило. Евентуално се поддържа, че
правото на ищеца е погасено по давност, като според жалбоподателя
давностният срок е три години. Претендират се разноски. Направено е
възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна
адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „А.-С“ ЕООД е подала
отговор на въззивната жалба, с който оспорва жалбата. Акцентира върху
обстоятелството, че многократно ищецът е изпращал до ответника покани за
изкупуване на съоръженията. Сочи, че ответникът признава, че и до
настоящия момент не е сключил договор с ищеца. Счита обжалваното
решение за правилно и законосъобразно и моли същото да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за
пороци на атакувания съдебен акт и становището на насрещната страна,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. По същество същото е
правилно и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите
на първоинстанционния съд.
В изпълнение на задълженията си да обсъди всички доводи и твърдения
на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора,
въззивният съд намира следното:
Съдът е сезиран с иск с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
137, ал. 2 ЗЕ от „А.-С“ ЕООД срещу „Топлофикация София“ ЕАД за
заплащане на сумата от 2034 лева (след допуснато увеличение на размера на
иска по реда на чл. 214 ГПК в проведеното последно открито съдебно
заседание пред СРС) - обезщетение за ползване на изграденото от „А. – С“
ЕООД съоръжение за присъединяване към топлопреносната мрежа на
жилищна сграда – етажна собственост, находяща се на адрес: гр. София, ул.
„*******, през периода от 16.03.2022 г. до 12.07.2023 г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба – 14.07.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането.
Основателността на предявения иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за
заплащането на обезщетение за ползване на определена вещ е предпоставена
от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки:
ищецът да е собственик на вещта; вещта да се ползва от ответника; да липсва
2
правно основание за ползването на вещта; в резултат на ползването да е
настъпило обедняване на ищеца за сметка обогатяването на ответника.
Съгласно приложимата разпоредба на чл. 137, ал. 2 от ЗЕ, в случай че
изграждането на съоръженията (присъединителен топлопровод, съоръженията
към него и абонатна станция) се извършва от клиентите на топлинна енергия
след съгласуване с топлопреносното предприятие, топлопреносното
предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията, изградени от
клиентите. Процесната разпоредба на закона санкционира разместването на
имуществени блага, до което се достига в хипотеза, при която функциониращ
обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие,
е изграден за сметка на клиент на топлинна енергия, и все още не е в
патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи за времето до
изкупуване на съоръженията топлопреносното предприятие дължи на лицето,
изградило съоръженията за своя сметка, цена за ползването им. Такъв е
именно и настоящия случай.
С оглед датата на изграждането на процесните съоръжения и периода на
претендираното обезщетение, в случая следва да са налице и предпоставките
на пар. 4, ал. 4а от ПЗР (нова – ДВ, бр. 38 от 2018 г., в сила от 8.05.2018 г.) на
ЗЕ, съгласно който е въведено допълнително изискване за дължимост на
обезщетението за ползване – покана до топлопреносното предприятие за
изкупуване на съоръжението, като ако изкупуването не се извърши за срок от
3 месеца и не е налице обоснован отказ от изкупуване, енергийното
предприятие дължи наем по методика, определена от КЕВР, в зависимост от
мощността и типа на съоръжението.
По делото е представен договор за присъединяване на потребители,
ползващи топлинна енергия за битови нужди от 24.09.2003 г., сключен между
топлофикационното дружество и ищеца, в който страните са уредили
отношенията си по повод изграждане на нов енергиен обект и присъединяване
към топлопреносната мрежа на сграда в етажна собственост, находяща се в гр.
София, ул. „*******. В чл. 24 от цитирания договор страните са постигнали
съгласие ищецът да изгради за своя сметка „строежа“, дефиниран в чл. 2 като
присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция,
съгласно техническите изисквания по предварителното проучване и
утвърдените проекти. Посочено е, че до прехвърляне на правото на
собственост върху съоръженията на „Топлофикация София“ ЕАД техен
собственик е именно изпълнителят. „Топлофикация София“ ЕАД се задължава
да придобие собствеността върху изградените съоръжения при условията на
разсрочено плащане за срок не повече от осем години, която е предмет на
отделен договор.
От представените писмени доказателства – разрешение за строеж,
разрешение за ползване, становища на представител на “Топлофикация
София” ЕАД, договор за възлагане изграждането на топлопреносните
съоръжения от 21.04.2003 г. и от заключението по СТЕ, което настоящата
инстанция кредитира като обективно и достоверно, се установява, че ищецът е
изпълнил задълженията си по договора, като: на негово име е издадено
разрешение за строежа, предмет на договора; строежът е изпълнен съобразно
3
изискванията на топлопреносното предприятие (изрично обективирано в
представените становища от 2003 г.) след сключен договор за изработка с
възложител - ищцовото дружество; обектът е въведен в експлоатация и
ползването му е разрешено с разрешение за ползване от 17.12.2003 г.
Възраженията в жалбата на ответника, че не е установено при пълно и
главно доказване, че ищецът е собственик на процесните съоръжения и
съответно не е материално легитимиран са неоснователни, поради следното:
Систематичното тълкуване на разпоредбата на чл. 137, ал. 1-3 от ЗЕ
посочва, че когато съоръженията са изградени от клиент/клиенти, същите са
тяхна собственост след изграждането им и впоследствие с договор следва да
бъдат прехвърлени в собственост на топлопреносното предприятие, като
подобна клауза страните са изрично договорили в сключения между тях
договор. Горните изводи не се разколебават от обстоятелството, че в
разрешението за ползване на сградата изрично е записано в графа, че
възложители са собствениците на жилищната сградата. Отбелязването
отговаря на нормативните изисквания в ЗУТ и не би могло да се тълкува в
смисъл, че топлопреносните съоръжения с цитираното разрешение са
преминали в собственост на етажните собственици и са станали обща част,
тъй като с разрешението не се учредява или прехвърля право на
собственост. Напротив, както вече беше посочено, в съответствие със закона в
договора е предвидено, че след изграждането на енергийния обект същият
става собственост на ищцовото дружество.
По делото не са представени доказателства за разпореждане от ищеца с
правото на собственост върху съоръжението, което е придобито от него по
реда на чл. 137, ал. 2 от ЗЕ, вр. чл. 7 и чл. 24 от договора за присъединяване от
2003 г. Поради това настоящият съдебен състав приема, че при условията на
пълно и главно доказване ищецът се легитимира като собственик на
изградените от него топлопреносни съоръжения в процесния период, с което
първата от кумулативните предпоставки от фактическият състав на чл. 59 от
ЗЗД е изпълнена.
Неоснователно е възражението на ответника с правно основание чл. 80
ЗС. Фактическата власт върху процесните топлопреносни съоръжения е била
предадена от ищеца на ответника въз основа и в изпълнение на сключения
между тях договор за присъединяване от 2003 г. при ясната уговорка, че
ищецът е собственик на съоръженията до сключване на договор за
изкупуването им от ответника. При липсата на твърдения и на доказателства,
че топлофикационното дружество е манифестирало пред ищеца действия по
своене на вещта, следва да се приеме, че осъществената фактическа власт
съставлява държане по смисъла на чл. 69, ал. 2 ЗС, което не е било превърнато
във владение (т.нар. преобръщане на владението – interversio possessionis), и
съответно няма как да породи правните последици на давностното владение.
Няма спор между страните, че ответникът използва цитираните по –
горе съоръжения (по чл. 2 от договора за присъединяване) и посредством
същите осъществява доставки на топлоенергия в жилищната сграда, находяща
се на адрес: гр. София, ул. “******* за процесния период, което обстоятелство
4
се установява и от заключението по приетата СТЕ.
Видно от съдържанието на събраните по делото доказателства, ищецът
неколкократно е отправял надлежни покани към топлофикационното
дружество за изкупуване на съоръженията (през 2004 г., през 2014 г. и през
2020 г.), като по делото е представен и изричен отговор от ответника още от
2004 г., с който, макар да се признава наличието на законовите предпоставки
за закупуване, се постановява отказ, поради липса на финансови средства за
това. Извън това не е посочена друга конкретна причина, която да е
мотивирала ответникът да откаже да сключи договор с ищеца при
последващите покани през 2014 г. и 2020 г., поради което съдът намира за
недоказано възражението на ответника, че е налице обоснован отказ от
изкупуване на съоръженията.
Горните фактически и правни изводи обосновават наличието на втората
предпоставка от фактическият състав по чл. 59 от ЗЗД, а именно –
ответнинкът ползва топлопреносните съоръжения без правно основание.
От заключението по приетата СТЕ, което е неоспорено от страните и
ценено и от настоящата инстанция като обективно и компетентно изготвено,
се установява, че за процесния период цената за ползване на съоръженията е
2034 лева.
Релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност и
размерът на срока й въззивният съд намира за неоснователно. Няма спор в
съдебната практика, че вземането за неоснователно обогатяване, какъвто е
предметът на процесната претенция, се погасява с общата 5-годишна давност.
Претендираният период на обезщетението за ползване на съоръженията е от
16.03.2022 г. до 12.07.2023 г., а исковата молба е била подадена на 14.07.2023
г., предвид което давностният срок не е изтекъл.
Следователно ищецът при условията на пълно и главно доказване е
установил наличието на предпоставките по чл. 59 от ЗЗД и правото му да
получи обезщетение в претендирания размер.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
решението на СРС следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноски:
Предвид изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на
разноски има само въззиваемата страна.
Същата своевременно е претендирала присъждането на такива, като е
представила по делото договор за правна защита и съдействие от 01.07.2024 г.,
съгласно който уговореният размер на адвокатското възнаграждение е 450 лв.,
платими по банков път. Представени са фактура № 239/05.07.2024 г. с
основание цитирания договор и документ, наименован „детайли за
транзакция“, удостоверяващ плащането на сумата по сметка на адвокатското
дружество.
Направеното от въззивника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е
неоснователно. Действително делото не се отличава с правна и фактическа
сложност, но следва да се отчете, че процесуалният представител на
5
въззиваемия е депозирал отговор на въззивната жалба и се е явил в
проведеното открито съдебно заседание, а уговореният размер на
възнаграждението е по-малък от предвидения минимум в Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (със
заглавие понастоящем – „Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа“), който съдът взе предвид като ориентировъчен размер.
Предвид това не се констатира основание за намаляване на претендираното
възнаграждение и същото следва да бъде присъдено в полза на въззиваемия в
пълен размер.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-Г
въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8442/09.05.2024 г. по гр. д. № 39387/2023
г. по описа на СРС, 77-ми състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, да заплати на „А.-С“ ЕООД, ЕИК *******, сумата от 450 лева
– разноски във въззивното производство за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6