Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 18.02.2021 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О ДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на
осми декември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Ели Гигова,
като разгледа докладваното от младши съдия Мария Малоселска въззивно гражданско
дело № 1948 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение
№
302589 от 16.12.2019 г., постановено по гр.д. № 47537/2019 г. по описа на СРС,
125 състав, по реда на чл. 422 ГПК е отхвърлен предявеният иск за
признаване за установено, че С.И.К. дължи на „К.И.И.” ЕАД разликата над уважения
с решението размер от 121,50 лева, представляваща неизплатена част от
задължение по договор за паричен заем, сключен на 13.12.2013 г. с „У.К.Ф.“ АД,
вземанията по който са били прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 17.04.2014
г., заедно със законната лихва от 20.03.2019 г. до окончателното плащане, до
пълния предявен размер от 2570,98 лева, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 15917/2019 г. по описа на СРС, 125 състав.
Срещу
решението в посочената част е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното
производство „К.И.И.” ЕАД. Жалбоподателят счита, че решението на СРС е
недопустимо. Навежда доводи, че по делото е дадена защита извън рамките,
очертани от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. В отговора на
исковата молба липсвали възражения във връзка с размера на вземането,
произтичащо от конкретния договор за кредит, прехвърлен с договор за цесия от
17.04.2014 г. между въззвивника и „У.К.Ф.” ЕАД. Обстоятелството, че вземането в
размер на 2570,98 лева е прехвърлено на възивника с договора за цесия от
17.04.2014 г. било отделено за безспорно
между страните с доклада по делото. Евентуално твърди, че решението е
неправилно и необосновано. Позовава се на правилото на чл.99, ал.2 ЗЗД, че
вземането се прехвърля в цялост, вкл. и с непадежиралите вноски към датата на
прехвърлянето. Безспорно по делото е обстоятелството, че вземането по договора
за кредит е прехвърлено и ответницата е уведомена с писмо с обратна разписка на
посочения в договора адрес от новия кредитор. В конкретния случай кредиторът не
е обявил кредитът за предсрочно изискуем и не е предприел действия за
принудителното му събиране. След уведомяването на длъжника за цесията същият
правил вноски в полза на цесионера. Посочва, че съдът на основание чл.235, ал.3 ГПК следвало да вземе предвид всички факти настъпили в хода на съдебното дирене
и в този смисъл да съобрази всички падежирали вноски по договора за кредит с
падеж на последната вноска 21.12.2015 г. Заявява искане първоинстанционното
решение да бъде обезсилено, евентуално частично отменено и исковете да бъдат
уважени изцяло, като в тежест на ответника останат разноските за
производството.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство С.И.К.,
с който жалбата се оспорва. Излагат се съображения за правилност и
законосъобразност на решението, като при постановяването му СРС взел предвид
всички релевантни обстоятелства и правилно преценил събрания доказателствен
материал. Искането е за потвърждаване на решението и за присъждане на разноски
за въззивното производство.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Във връзка с доводите на въззивника за недопустимост, съдържащи се в сезиращата
настоящата инстанция въззивна жалба, съдът намира следното:
Възраженията
за недопустимост на обжалваното решение са неоснователни. Основанията, поради
които частично е отхвърлен предявеният иск, са свързани с изследване на
предпоставките за основателност на предявения от ищеца иск. В този смисъл дадената защита не е
свръхпетитум, а отговоря на обстоятелствената част и петитума на исковата молба,
очертани от ищеца. Въпреки че с проекта за доклад по делото, инкорпориран в
определението по чл.140 ГПК, съдът се е произнесъл по размера на вземането,
няма пречка същият въпрос да бъде преразгледан при постановяване на крайния акт
по делото, във връзка с основаните отговори на въпроси, които съдът следва да
даде с решението - дали вземането действително е прехвърлено на ищеца и какъв е
неговият размер. В тази връзка от страна на ответника са направени възражения с
отговора на исковата молба – оспорена е материалната легитимация на ищеца, като
се твърди, че цесията не е породила действие по отношение на длъжника. За
разлика от възражението за давност например, за което съдът не следи служебно,
а само по възражение, в случая приложението на императивно материално правило
предполага контрол от страна на съда без значение дали страните са изложили
възражения по този въпрос.
Във
връзка с доводите на въззивника за неправилност, съдържащи се в сезиращата
настоящата инстанция въззивна жалба, съдът намира следното:
По
предявените искове в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване следните обстоятелства: сключване на договор за паричен кредит,
по който праводателят на ищеца е изправна страна, настъпване на падежите на
вземанията по договора, кредитор по които е бил цедента, сключване на валиден
договор за продажба и прехвърляне на вземанията, които се претендират с
предявения иск от „К.И.И.” ЕАД на „У.К.Ф.” ЕАД, уведомяване на длъжника от
предишния кредитор за прехвърляне на вземанията. При доказване на горните
предпоставки в тежест на ответника е да установи погасяване на задълженията си
към ищеца.
С
доклада по делото първоинстанционният съд е отделил за безспорно между
страните, че на 13.12.2012 г. между ответницата и „У.К.Ф.” ЕАД е сключен
процесният договор за потребителски кредит.
С
оглед изложеното и предвид доводите, наведени във въззивното производство с
жалбата и отговора на същата, настоящият състав на съда намира, че спорно между
страните продължава да е обстоятелството дали прехвърлянето на вземанията по
договора за кредит с договора за цесия от 17.04.2014 г.
преди настъпване на крайния падеж на договора за кредит – 21.12.2015 г., е породило
действие по отношение на всички вземания по договора за кредит или само на тези
с настъпил към момента на прехвърлянето падеж, респективно на каква част от
вземането е прехвърлено на ищеца.
С
определение № 609 от 10.09.2009 г. по т. д. № 438/2009 г., II т. о., ВКС е
допуснал касационно обжалване на решението на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставения от касатора материалноправен въпрос, свързан с валидността на
договор за цесия, с който се прехвърлят бъдещи вземания.
В
решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II т. о. е прието,
че цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права (вземания), по
силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение -
кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по
силата на сключен между тях договор. Като всеки договор, цесията трябва да
отговаря на всички условия за действителност на договорите, но с оглед на
въпроса, по който е допуснато касационното обжалване от значение за
изясняването му се явява предметът на прехвърлителния договор. Няма спор в
доктрината и в съдебната практика по въпроса, че могат да бъдат цедирани както
вземания, така и права, чиято прехвърлимост е допустима от закона и следва от
тяхното естество – чл.99, ал.1 ЗЗД. От правилото, установено в ал.2 на
посочената норма, според което вземането преминава върху цесионера в обема, в
който цедентът го е притежавал следва, че предмет на цесионната сделка не могат
да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, т.е. тяхното съществуване е
условие за нейната действителност. Този извод следва и от каузалния характер на
цесионния договор, чиято валидност се преценява с оглед валидността на нейното
конкретно правно основание. Независимо от разнообразието на основанията, на
които цесията се извършва (продажба, дарение, даване вместо изпълнение и др.),
определеността, респ. определяемостта на съдържанието на престацията е
изискване за действителност на всяко едно от тях. Не
са налице пречки с договора за цесия да се прехвърли валидно възникнало и
съществуващо вземане, макар и с ненастъпил падеж, който да настъпва по-късно.
Относно предметните предели на цесионния договор следва да се прави разлика
между включването в същия на неизискуемо вземане, или поставено под отлагателно
условие субективно право към момента на сключване на същия и бъдещо
невъзникнало вземане. Изискуемостта не е пречка за прехвърляне на възникнали
вземания, като на предмета на цесионния договор би се отразило единствено
прехвърлянето на бъдещо, невъзникнало вземане.
Самият
договор за цесия от 17.04.2014 г. предвижда в т. 1.1. от същия, че с него се
прехвърля портфолио от необслужвани от длъжниците вземания за период над 180
дни просрочие съгласно чл.2.2 от Рамков договор от 5.12.2013 г., произхождащи
от договори за потребителски кредити, сключени от цедента с физически лица. Вземания
по смисъла на договора са всички дължими на продавача суми по предоставените
потребителски кредити (които са просрочени и не се погасяват надлежно) ведно с
привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности, включително и с
изтеклите лихви. Т. е. предметът на договора и съобразно буквално тълкуване
обхваща, както просрочени суми /преди сключването на договора за цесия/, така и
тези суми, които не се погасяват надлежно /без значение дали момента на
непогасяване е преди или след сключването на договора за цесия/ - арг. от чл.
20 ЗЗД.
Съгласно
т. 1.2 от процесния договор за цесия продадените и прехвърлени вземания са
описани в Приложение 1 към договора, което е неразделна част и се отнасят към
дата 17.04.2014 г. Видно от представеното приложение № 1 задължението на С.И.К.
възлиза на сумата от 2874,98 лева. В този смисъл районният съд е приел, че
доколкото към дата 17.04.2014 г. кредиторът има само едно падежирало и
неплатено задължение в размер на 121,50 лева, остатъкът за разликата до пълния
предявен размер от 2570,98 лева представлява предсрочно изискуемо вземане,
чиято обаче предсрочна изискуемост не е обявена и поради това искът е
отхвърлен.
Тълкувайки
изразената в договора за цесия воля на страните и търсейки действителния вложен
в същия смисъл, въззвният състав на съда приема, че предметът на договора
обхваща всички произтичащи от договора за кредит вземания – просрочените към
датата на прехвърлянето, както и тези с ненастъпил към посочения момент падеж.
Дължимите анюитетни вноски съгласно погасителния план на договора за кредит не
представляват бъдещи вземания. Същите към момента на сключване на договора за
цесия за възникнали, в който смисъл кредитор на същите е бил цедентът. По
отношение на тях не е била настъпила изискуемостта, но последното не
предпоставя необходимостта от обявяване на предсрочна изискуемост за вземането
по договора за кредит, за да бъде същото прехвърлено на трето за това
правоотношение лице /в случая цесионера/, както е приел с решението си СРС. Касае
се за вземания, които кредиторът е имал в своя птаримониум и по отношение на
които не съществува забрана да бъдат прехвърлени, независимо от ненастъпилия им
падеж. След цедирането им и с настъпването на съответните падежи същите са
станали и изискуеми, като предвид настъпилия ефект на цесионния договор
материално легитимиран да претендира заплащането им вече се явява цесионерът /аргументи
в тази насока се съдържат и в решение № 204/25.01.2018 по дело №2230/2016 на
ВКС, ТК, I Т.О./.
Предмет
на производството е вземане за главница в размер на 2570,98 лева по
договор за кредит от 13.12.2012 г., сключен между ответницата и „У.К.Ф.“ ЕАД,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца, и за което вземане за главница СРС
е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
26.03.2019 г. по ч.гр.д. № 15917/2019 г.
Като
писмено доказателство по делото е приет процесният договор за кредит, като с
доклада по делото и по реда на чл. 146 ГПК съдът е отделил за безспорен факта
на сключването му, както и че на ответницата е предоставена сумата в размер на
3000 лева, при насрещно задължение за връщане на сума в размер 3480 лева, от
които 270,36 лева застрахователна премия и 210 лева такса за разглеждане на
кредита, на 36 анюитетни вноски всяка в размер от 121,50 лева с падеж на първата
вноска 21.01.2013 г. и на последната – 21.12.2015 г., както
и че след плащане на 9 анюитетни вноски на стойност 1093,50 лева и частична
вноска от 83,73 лева, заедно с лихва за просрочие в размер на 19,63 лева на
11.02.2014 г. останалите 26 вноски не са били платени на първоначалния
кредитор.
Видно
е от съдържанието на договора за кредит и от представения към същия погасителен
план, че цялото вземане на кредитора по процесния договор всъщност е в общ
размер на 4374 лева (36 вноски х 121,50 лв. всяка). Установено е също така, че
в полза на ищеца с договора за цесия е прехвърлена сума в размер на 2874,98
лева. От представените писмени доказателства за извършени от ответницата
погасявания на задължения по процесния договор за кредит, както и с оглед
изявлението на ищеца, че след прехвърлянето на вземанията, произтичащи от
договора за кредит, в негова полза са извършени плащания в общ размер на 304
лева, съдът приема, че ищецът се явява легитимиран да претендира сумата от
2570,98 лева.
Във
връзка с гореизложеното, следва да се посочи, че както в общата дължима по
договора за кредит сума, така и в претендирания от ищеца остатък от същата, са
включени и други вземания, различни от главницата по договора за кредит –
комисионна, представляваща такса за отпускане на кредита, в размер на 210 лева,
както и възнаградителна лихва в размер на 15,5 % ГЛП и 21,92 % ГПР.
При
спазване на принципа на диспозитивното начало /чл. 6, ал. 2 ГПК/ и съобразяване
на същността на същия, а именно, че гражданският съд е призван да даде защита
на съдебно предявените субективни права в рамките на заявените от страните
предели, въззивният съд приема, че предмет на производството е само вземане за
главница по договора за кредит, тъй като ищецът е поискал по реда на чл. 410 ГПК да се издаде заповед за вземането за главница, произтичащо от договора за
кредит и което му е прехвърлено с договора за цесия. Ето защо следва да се даде
отговор на въпроса каква част от общата сума 2570,98 лева представлява
главница, като се съобразят клаузите на договора за кредит, представеният
погасителен план, размерът на вземането, прехвърлено на ищеца и направените от
страна на ответницата плащания, с които вземанията по договора й за кредит са
частично погасени.
От
представения погасителен план се установява, че вземането за главница съгласно
същия е в общ размер на 3480,36 лева и представлява сбор от отпуснатата по
кредита сума, застрахователната премия по сключен заедно и във връзка с кредита
застрахователен договор и таксата за администриране на кредита при отпускането
му.
Във
връзка със съдържанието на нормата принцип на чл. 7, ал. 3 ГПК и задължението
на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в договори, сключени с
потребители, настоящият състав на съда приема следното:
С
процесния договор за кредит в тежест на кредитополучателя се възлага
такса/комисионна в размер на 210 лева, означена в погасителния план като такса
за администриране на кредита при отпускане. Съгласно общите условия, приложими
към процесния договор за кредит, приети като писмено доказателство по делото,
се установява, че в клаузата на чл. 7, ал. 2 от същите е предвидено, че
размерът на дължимите такси се определя в тарифа за такси и допълнителни
разноски при потребителски кредити, педоставяни от цедента, която е неразделна
част от договора и общите условия, и може да бъде променяна по всяко време от
УКФ. В случай на промяна на тарифата ще се прилагат променените размери на
таксите и допълнителните разходи към момента на промяната. В случай че няма
допълнителни такси и разноски, е предвидено тарифата да не се прилага.
За
пълнота и във връзка с възражението на ответницата, направено с отговора на
исковата молба, за неприложимост на общите условия към договора за кредит,
доколкото същите не били подписани на всяка страница от кредитополучателя,
следва да се посочи, че това изискване е въведено с изменението на ЗПК с ДВ,
бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., с което е създадена нова ал. 2 на
чл. 11, съгласно която разпоредба общите условия са неразделна част от договора
за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора.
Процесният договор за кредит е сключен през 2013 г., когато подобно изискване
все още не е съществувало, като съдът приема, че приложима към този момент е
била нормата на чл. 298 ТЗ, въвеждаща изискването за писмена форма на общите
условия, предаване на екземпляр от същите на потребителя и писмено изявление,
че ОУ се приемат от последния. В случая тези изисквания са изпълнени, с оглед
което възражението се явява неоснователно.
В
настоящия случай ищецът, чиято е доказателствената тежест за това, не е
обосновал основателност на вземането си за обсъжданата такса, включена като
част от главницата съгласно договора и погасителния план. Обсъжданата такса не
е и икономически обоснована, а също и не става ясно за каква насрещно
предоставена услуга кредиторът я е начислил като дължима от кредитополучателя.
Съгласно
решение № 98 по т. д. № 535/2016 г. на I т. о. ВКС, клауза, която се отнася до
определяне на основния предмет на договора, който за кредитодателя безспорно
обхваща цената на предоставянето на кредита, може да е индивидуално, но и
неиндивидуално уговорена. Когато е неиндивидуално уговорена, такава клауза
подлежи на преценка от гледище на неравноправния си характер, само ако не е ясна
и разбираема / чл. 145, ал. 2 ЗЗП /. Изискването за ясен и разбираем език
включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка,
но и прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и
задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа
на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици.
При
извършване на преценка за валидността на тази уговорка от договора въззивният
съд приема, че клаузата от същия, с която е уговорена дължимост на
такса/комисионна за адмнистриране на кредита при неговото отпускане в размер на
210 лева, е неравноправна, доколкото от една страна не се установява да е
индивидуално уговорена, а от друга страна същата създава неравновесие в правата
на страните по кредита, което неравновесие е създадено от кредитора и е в
негова полза. Ето защо следва да се приеме на основание чл. 143, ал. 1, вр. чл.
146 ЗЗП, че обсъжданата клауза, като неравноправна такава, е нищожна и същата
не следва да се прилага към договора, сключен с ответницата.
Аргументи
в тази насока /за нищожност на клаузата за таксата за администриране на
кредита/ могат да бъдат почерпени и от настъпилите след сключване на договора
законодателни промени, които макар да не са били действащ закон към момента на
сключването му, свидетелстват за подхода на законодателя към закрила на
икономически по-слабата страна по договорното правоотношение. Така например с
изменения на ЗПК /ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г./ е установена забрана за уговаряне на такси и комисионни за
присъщи на кредитора дейности по отпускане на потребителски кредит, свързани с
усвояването и управлението на кредита /арг. чл. 10а, ал. 2 ЗПК/ като видът,
размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да
бъдат ясно и точно определени в договора. Тези изискавания в конкретния случай
не са удовлетворени, като неясно остава във връзка с кое действие на кредитора
въпросната такса е дължима. Следователно същата, като неиндивидуално уговорена,
неясна, създаваща неравновесие в правата на страните по правоотношението и
несъответстваща на изискванията за добросъвестност, следва да се приеме за нищожна
порад нейния неравноправен характер.
Както
се посочи и по-горе, предмет на установителния иск е само вземане за главница,
не и такова за възнаградителна лихва, произтичащо от договора за кредит, с
оглед което и такова вземане не следва да бъде включвано при определяне на
размера, за който искът за главница се явява основателен.
От
изявленията на ищеца, които съдът цени по реда на чл. 176 ГПК, се установява,
че ответницата е погасила 9 анюитетни вноски на стойност 1093,50 лева и
частична вноска от 83,73 лева на 11.02.2014 г., като по сметка на цесионера е
заплатена и сума в размер на още 304 лева. Като взе предвид съдържанието на
погасителния план и съобрази посочените плащания, съдът приема, че от платената
от длъжника сума за погасяване на първите девет вноски сума в размер на 52,50
лева /210 лева ÷ 36 вноски × 9 вноски = 52,50 лева/ са отнесени от
кредитора за погасяване на т. нар. такса/комисионна при отпускане на кредита,
включена като част от главницата по погасителния план. С оглед възприетия от
настоящия състав извод за нищожност на съдържащата се в процесния договор за
кредит клауза, вменяваща в тежест на длъжника задължение за заплащане такса за
администриране на кредита при отпускане, по повод на която е платена сумата от 52,50
лева, и съществуващи за длъжника задължения за главница и възнаградителна лихва
по кредитно правоотношение, платеното в полза на кредитодателя по повод
нищожната клауза от договора не е получено без основание. Това плащане е следвало
да бъде отнесено за погасяване на съществуващите към съответния момент
задължения на кредитополучателя. Сумата е следвало да се отнесе към
задължението за възнаградителна лихва и главница по погасителния план, с падеж
на вноската 21.10.2013 г., както следва: 35,58 лева – договорна лихва и 16,92 лева
– частично погасяване на главницата. Със следващата частична вноска в размер на
83,73 лева е следвало да се погаси остатъкът от главницата на вноската с падеж
21.10.2013 г. в размер на 69 лева /без припадащата се към тази вноска част от
таксата за администриране на кредита/. С остатъка от частичната вноска в размер
на 14,73 лева частично е следвало да се погаси възнаградителната лихва от
вноската с падеж 21.11.2013 г., като от същата да остане непогасен остатък от 19,74
лева и част от главницата в размер на 81,20 лева. С платените на цесионера суми
в размер на 304 лева е следвало да се погасят остатъкът от вноската с падеж
21.11.2013 г. в размер на 100,94 лева, вноската с падеж 21.12.2013 г. в размер
на 115,67 лева, както и частично вноската с падеж 21.01.2014 г. до размера от
87,39 лева, като дължим остатък от тази вноска е сумата 28,28 лева – главница.
Възражението за давност, направено с
отговора на исковата молба, неправилно е преценено като неоснователно от
първоинстанционния съд по отношение на дължимите суми за погасяване на
задълженията с падеж 21.01.2014 г. /остатък от главница в размер на 28,28 лева/
и с падеж 21.02.2014 г., като частта от главницата за тази вноска е в размер на
85,62 лева съгласно погасителния план. До този извод въззивния съд достигна
като взе предвид факта, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
подадено на 20.03.2019 г., когато е спряла да тече и погасителната давност за
вземането по арг. от чл. 422 ГПК. Настоящият състав на съда не споделя изводите
на първоинстанционния съд относно началния момент, от който започва да тече
давността за анюитетните вноски по договор за потребителски кредит. В решение №
90/31.03.2014 г. по гр.д. 6629/2013 г. ВКС, IV Г.О. и решение № 161/08.02.2016
г. по т.д. № 1153/2014 г. ВКС, II Т.О. например е застъпено виждането, че при
разсрочено плащане на отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става
изискуема с настъпването на съответния падеж, от която дата и започва да тече
петгодишната давност за погасяване на всяка от вноските. Посочената съдебна
практика се споделя и от настоящия съсатв, с оглед което се налага изводът, че
възражението за погасяване по давност на внсоките с падежи 21.01.2014 г. и
21.02.2014 г. е основателно.
Ето защо следва да се даде отговор
на въпроса какъв е размерът на непогасената главница по договора за кредит,
дължима за периода 21.03.2014 г. – 21.12.2015 г., когато е бил падежът на
последната погасителна вноска, като съдът съобрази изводите си за недължимост
на таксата за администриране и отпускане на кредита, както и че предмет на
производството не е вземане за възнаградителна лихва, произтичащо от договора
за кредит. При така направените уточнения и при съобразяване с представения
като писмено доказателство по делото погасителен план, се налага изводът, че
искът за главница е основателен за сумата от 2185,58 лева, като за разликата до
пълния предявен размер от 2570,98 лева правилно е преценен от районния съд като
неоснователен. Ето защо решението на СРС следва да се отмени в частта, с която
искът е отхвърлен за сумата над 121,50 лева до размера от 2185,58 лева и за същия
да бъде уважен, а за разликата над 2185,58 лева до сумата от 2570,98 лева, за
която искът е отхвърлен, обжалваното решение следва да се потвърди поради
съвпадане на изводите за неоснователност на същия в посочената част.
По разноските:
При
този изход от спора решението на първия съд следва да бъде ревизирано и в
частта за разноските. Сторените от ищеца разноски в производството по гр.д. №
15917/2019 г. на СРС,125 състав, са в размер на 101,42 лева, а длъжникът, който
лично е подал възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение не е
сторил разноски в тази фаза на производството. В исковото производство
разноските, които ищецът е направил, са в размер на 51,42 лева – държавна
такса, като съдът е определил възнаграждение за юрисконсулт в размер от 100
лева. Ответницата е извършила разходи, като е заплатила 410 лева за адвокатско
възнаграждение на процесуалния си представител. Съобразно изхода от спора,
възприет от настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се
следват разноски в размер на 86,22 лева за заповедното производство или с
въззивното решение следва да бъдат присъдени още 81,43 лева. За исковото
производство дължими на ищеца са 128,72 лева или на страната следва да се
присъди сумата от още 121,56 лева за исковото производство. На основание чл.
78, ал. 3 ГПК на ответницата се дължат разноски съобразно неоснователната част
от иска в размер на 61,46 лева, с оглед което решението следва да се отмени за
разликата над тази сума до присъдения размер от 390,62 лева.
За
въззивното производство на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК съдът
определя възнаграждение за процесуално представителство на въззивника в размер
от 50 лева, като внесената държавна такса е в размер на 48,99 лева, а общо
следващите се на страната разноски са в размер на 88,33 лева. Въззиваемата
претендира разноски в размер на 400 лева – заплатено адвокатско възнаграждение
съгласно договор за правна защита и съдействие от 06.02.2020 г. Същото не се
явява прекомерно с оглед минималния размер, предвиден в Наредба № 1/2004 г.,
приета от Висшия адвокатски съвет, а съобразно изхода от производство на
страната се следва сумата от 43,09 лева.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение
№ 302589 от 16.12.2019 г., постановено по гр.д. № 47537/2019 г. по описа на
СРС, 125 състав,
в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за признаване за установено, че С.И.К.
дължи на „К.И.И.” ЕАД за разликата над уважения с
решението размер от 121,50 лева
-
неизплатена част от главницa по договор за паричен заем, сключен на 13.12.2013 г. с „У.К.Ф.“ АД, вземанията по който
са били прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 17.04.2014 г., заедно със
законната лихва от 20.03.2019 г. до окончателното плащане, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 15917/2019 г. по описа на СРС,
125 състав, до сумата от 2185,58 лева, както и в
частта за разноските, с която в тежест на „К.И.И.” ЕАД е възложена сумата над
61,46 лева до присъдения в полза на ответницата размер от 390,62 лева, и вместо
това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
по предявения от „К.И.И.” ЕАД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, че С.И.К., ЕГН **********, дължи
на ищеца сумата над уважения с решение № 302589 от 16.12.2019 г., постановено
по гр.д. № 47537/2019 г. по описа на СРС, 125 състав, размер от 121,50 лева до
сумата от 2185,58 лева, представляваща непогасена част от главница по договор
за потребителски паричен кредит № 1029646, сключен на 13.12.2013 г. с „У.К.Ф.“
АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия от
17.04.2014 г., заедно със законната лихва от 20.03.2019 г. до окончателното
плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №
15917/2019 г. по описа на СРС, 125 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 302589 от
16.12.2019 г., постановено по гр.д. № 47537/2019 г. по описа на СРС, 125
състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за установяване на
вземане по издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 15917/2019 г. по описа
на СРС, 125 състав за разликата над 2185,58 лева до пълния предявен размер от
2570,98 лева, както и в частта за разноските, с която в тежест на С. И. К. са
възложени разноски в размер на 4,79 лева – за заповедното производство и сума в
размер на 7,16 лева – за исковото производство, както и с която в тежест на „К.И.И.”
ЕАД са възложени разноски в размер на сумата до 61,46 лева.
ОСЪЖДА С.И.К., ЕГН **********, да заплати
на „К.И.И.” ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от още
84,43 лева – разноски за производството по ч.гр.д. № 15917/2019 г. по описа на
СРС, 125 състав, сумата от още 121,56 лева – разноски за исковото производство
по гр.д. № 47537/2019 г. по описа на СРС, 125 състав, както и сумата от 88,33
лева – разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА „К.И.И.” ЕАД, ЕИК *******,
да заплати на С.И.К., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от още 43,09 лева – разноски за настоящото производство.
Първоинстанционното
решение в частта, с която предявеният установителен иск е уважен за сумата от
121,50 лева, неизплатена част от главницa по договор за кредит, сключен на
13.12.2013 г. с „У.К.Ф.“ АД, вземанията по който са били прехвърлени на ищеца с
договор за цесия от 17.04.2014 г., заедно със законната лихва от 20.03.2019 г.
до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.
гр. д. № 15917/2019 г. по описа на СРС, 125 състав, е влязло в сила поради необжалването
му.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.