Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 21.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 6267 по описа на
съда за 2020 г. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 74772 от 22.04.2020 г. по гр. д. № 55382/2019 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), II ГО, 163 състав, е признато за установено в отношенията
между „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, и Д.К.Д., ЕГН
**********, с адрес: ***, ж. к. „*********, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 2346,01 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна
енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва
от 27.06.2019 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 563,07
лв. за периода от 14.09.2016 г. до 19.06.2019 г., сумата от 59,88 лв.,
представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от
01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 27.06.2019 г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 12,35 лв. за периода от 30.06.2016
г. до 19.06.2019 г., които суми касаят топлоснабден имот, находящ се на адрес:
гр. София, ж. к. „*********, аб. № *****5, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
36835/2019 г. по описа на СРС, на основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, чл. 149 и
сл. ЗЕ и чл. 79 и чл. 86 ЗЗД, като е отхвърлен искът за главница за дължима
топлинна енергия за разликата над 2346,01 лв. до пълния предявен размер от
3200,78 лв. и за периода от 01.05.2015 г. до 01.05.2016 г. поради погасяване на
вземането по давност. Първоинстанционният съд е разпределил и отговорността за
разноските съобразно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Т.Ж., срещу решението в частта, с която е
отхвърлен предявеният иск за разликата над 2346,01 лв. до 3200,78 лв. -
главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия, както и в частта за
разноските. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно,
необосновано, постановено при нарушение на материалния закон. Излагат се
твърдения, че на основание чл. 114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо. По отношение на претендираната сума за
дялово разпределение се посочва, че не е налице възможност за прилагане на института
на погасителната давност, с оглед издаването на фактурите с №
**********/31.07.2016 г., № **********/31.07.2017 г. и № **********/31.08.2018
г. за отоплителен сезон 01.05.2013 г. - 30.04.2018 г., и подаването на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на 27.06.2019 г. Твърди се, че в раздел VII
от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на
потребители в гр. София от 2008 г., в раздел „Заплащане на ТЕ“, чл. 32, ал. 1 са
определени редът и срокът, по който купувачите на ТЕ са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за ТЕ, а именно: в 30 - дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. Не така е уговорено в чл. 33, ал. 2 от Общите
условия от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г. В тази връзка се посочва, че
задълженията за общата фактура от м. 07.2016 г. стават изискуеми едва през м.
08.2016 г. и от този момент следва да тече давностният срок. В случая по делото
е представена фактура № **********/31.07.2016 г., като в разбивката във фактурата
изрично се сочи, че за периода 01.05.2015 г. - 30.04.2016 г. са издавани
кредитни известия, с посочени във фактурата номера, като те погрешно са
възприети от първоинстанционния съд като изискуеми задължения по фактури. Посочва
се, че задължението става изискуемо в посочения в общите условия срок след
издаване на общата фактура. Съдът неправилно е обсъдил приложението на чл. 111 ЗЗД, тъй като към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК дължимите
суми не са били погасени по давност. С оглед изложеното се моли за отмяна на решението
в обжалваната част като неправилно и незаконосъобразно и за уважаване на
предявения иск в пълен размер. Претендират се разноски, включително за юрисконсултско
възнаграждение.
От ответника
Д.К.Д., чрез адвокат К.С., е постъпил писмен отговор, с доводи за
неоснователност на въззивната жалба. Посочва се, че изводът на съда, че
задълженията за топлинна енергия за периода м. 05.2015 г. - м. 05.2016 г.
включително са погасени по давност, е правилен и законосъобразен. Твърди се, че
погасителната давност тече от датата, на която е дължимо плащането по отделните
фактури, с позоваване на чл. 33, ал. 2 от ОУ на „Т.С.“ ЕАД. В случая
погасителната давност по месечните фактури започва да тече 45 - дни след
издаването им. Издаването на кредитни известия по отношение на фактурите за
периода до 31.04.2016 г. не променя началния срок на погасителната давност по
отношение на стойността на тези задължения. Сочи се, че издаването на
изравнителна сметка в края на отоплителния сезон през м. 07.2016 г. не променя
срока, в който месечните вноски стават дължими, следователно и момента, от
който започва да тече погасителната давност за тях. Освен това се твърди, че
клаузите на чл. 33, ал. 1 и чл. 33, ал. 2 ОУ са нищожни на основание чл. 146,
ал. 1, пр. 1 ЗЗП като неравноправни - противоречащи на общия принцип за
добросъвестност, установен в чл. 143, ал. 1 ЗЗП и водещи до значително неравновесие
на правата и задълженията на ищеца - търговец и тези на потребителя (купувач) -
ответника по делото. За вземанията на ответника за дължимата стойност на ТЕ за
процесния период, които попадат в приложното поле на ОУ, ответникът не е
изпаднал в забава, тъй като липсва договорен падеж, както и покана за плащане
от страна на ответника съгласно изискването на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Предвид
изложеното се моли за потвърждаване на решението в обжалваната част като
правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв.
Аналогични съображения са изложени и в
молба с вх. № 281571/19.02.2021 г., подадена преди насроченото открито съдебно
заседание пред въззивната инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил
отговор от привлеченото от ищеца трето лице - помагач „Т.с.“ ЕООД.
Първоинстанционното решение в частите, с
които са уважени установителните искове до посочените по - горе размери, не е
обжалвано от ответника, поради което е влязло в законна сила.
Софийски градски съд, след като
обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество,
същата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР
№ 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС.
Въззивният съд приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е
допуснато и нарушение на
императивни материалноправни норми.
Във връзка с
неговата правилност, предвид оплакванията във въззивната жалба настоящият
съдебен състав намира следното:
Предявени са обективно
кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за установяване наличието
на вземания на ищеца спрямо ответника за заплащане на доставена топлинна енергия
и извършено дялово разпределение за процесния период и лихва за забава в плащането
им, както
следва: за сумата от 3200,78 лв. - главница за топлинна енергия за
периода 01.05.2015 г. - 30.04.2018 г., 563,07 лв. - лихва за забава върху
посочената главница за периода 14.09.2016 г. - 19.06.2019 г., 59,88
лв. - стойност на
предоставена услуга дялово разпределение за периода 01.05.2015 г. - 30.04.2018 г. и 12,35
лв. - лихва за забава в
плащането на главницата за услуга дялово разпределение за периода 30.06.2016 г.
- 19.06.2019 г., ведно със
законната лихва върху главниците от 27.06.2019 г. - датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане.
В тежест на ищеца е да установи
възникването на облигационно отношение с ответника, по силата на което е
доставял топлинна енергия на последния; че за процесния период ответникът е ползвал топлинна енергия
в съответното количество, равняващо се на претендираната сума, както и че в
процесния имот е извършвана услуга дялово разпределение на топлинна енергия. По отношение на
акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава на главниците ищецът следва да установи,
че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата
изискуемост, както и че размерът на законната лихва възлиза именно на спорната
сума.
В тежест на ответника е да докаже
положителния факт на плащането или възражението си, че вземанията са погасени по
давност.
Пред въззивната инстанция не е спорно,
а се установява и от приетите по делото писмени доказателства, че през исковия период
процесният
имот е бил топлофициран и че сградата - етажна собственост, в която се намира
същият, е била присъединена към топлопреносната мрежа; че ответникът е собственик на апартамент
№ 10, находящ се в гр. София, ж. к. **********има
качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР
на ЗЕ, вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ
/редакция ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./; че между страните по
делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови
нужди със съответните права и задължения, съгласно ЗЕ и Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД през
процесния период; че ответникът е задължен за плащането на цената на
доставените до процесния имот топлинни услуги.
Не
се спори също така, че стойността на доставената през периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2018
г. топлинна енергия
възлиза на сумата от 3200,78 лв., а обезщетението за забава в размер на законната
лихва за периода от 14.09.2016 г. до 19.06.2019 г. - в размер на 563,07 лв.; че
стойността на услугата дялово разпределение /предоставяна през периода 2016 г. - 2018 г./ възлиза на 59,88 лв., а
обезщетението за забава в размер на законната лихва върху главницата за
услугата за дялово разпределение е в размер на 12,35 лв.
Предвид факта, че първоинстанционното решение е влязло в сила
спрямо ответника в посочените части, то основанието на предявените искове е
установено със сила на пресъдено нещо, поради което спорът по настоящото дело
се съсредоточава
върху обстоятелството дали вземанията за стойността на доставената до процесния
имот топлинна енергия, които се отнасят за периода 01.05.2015 г. - 30.04.2018 г., са погасени по давност.
В
обжалваното решение първоинстанционният съд е приел,
че вземанията за главница за топлинна енергия за
периода 01.05.2015 г. - 01.05.2016 г. са погасени с изтичане на
тригодишна погасителна давност, или за сумата от 854,77 лв., като съдът е присъдил лихва
за забава върху непогасената част от вземането.
Във връзка с
довода на жалбоподателя, че първоинстанционният съд неправилно и в нарушение на
материалния закон е приел, че са погасени по давност част от всички претендирани
в периода 01.05.2015 г. - 30.04.2018 г. суми, съдът намира следното:
Действащата през
процесния период нормативна уредба - чл. 155, ал. 1 ЗЕ
/в сила от 17.07.2012 г./ предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда - етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от
следните начини: 1. на 10 равни месечни вноски и две изравнителни вноски
/съответно след 15.05.2015 г. на 11 равни месечни вноски и една изравнителна вноска/;
2. на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата и една
изравнителна вноска и 3. по реална
месечна консумация. Правилата за
определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество
топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в Наредба № 16-334 от 06.04.2007
г. за
топлоснабдяването. Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в
случаите на чл. 155, ал. 1, т.
1 или т. 2 ЗЕ
задълженията на потребителите за
заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от
изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Задължението за заплащане
на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
В чл. 33, ал. 1 от
Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР,
публикувани във вестник „Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г., е предвидено, че
купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия
в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Тази
разпоредба обаче не намира приложение за целия исков период, а само за част от него: м. 06.2016
г. - м. 04.2018
г.
През
спорния във въззивното производство период м. 05.2015 г. - м. 05.2016 г. приложение
намират Общите условия за продажба на топлинна
енергия от ищцовото дружество на потребители
за битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014
г. Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия, месечната
дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на
определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в сградата
етажна собственост и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура
от продавача. След отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне
на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 /т. е. за месечната
дължима сума/ и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки.
Клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл. 32, ал. 1, т. е. прогнозните суми по ежемесечните фактури, в 30 - дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2, т. е. общата фактура за реално потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30 - дневен срок от датата на
публикуването й на интернет страницата на продавача - чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ОУ. С
публикуването клиентът се уведомява за
задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД
когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва
да тече от деня, в който задължението е възникнало, т. е. за процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети през
месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното
задължение е възникнало, т. е. от деня, следващ изтичането на съответния месец,
през който е доставена топлинна енергия.
Издаването на
изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност за
тях. Според разясненията на ТР № 3 от 18.05.2012
г. по тълк. д. № 3/2011 г. по
описа на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите
на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Вземанията
на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради
което са периодични плащания по смисъла
на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и се погасяват с изтичането на тригодишен
давностен срок. Тригодишният срок, посочен в чл. 111, б. „в“ ЗЗД, започва да тече от деня, в който всяко едно месечно вземане е
станало изискуемо - чл. 114, ал. 1 ЗЗД.
По
изложените съображения, доколкото съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за
съществуването на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен
срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК, а в случая заявлението е подадено на 27.06.2019
г., то прогнозните месечни вноски за периода 01.05.2015 г. - 31.05.2016 г. /т.
е. и вземането за м. 05.2016 г./ са погасени по давност. Това
обстоятелство не може да бъде променено от последващото издаване на
нова обща фактура през м. юли 2016 г.,
в какъвто смисъл са оплакванията на жалбоподателя. Релевантен в случая е периодът на потребление, за който се
отнася издадената обща фактура, а не датата на издаване на последната
и посоченият в нея срок за заплащането й, т. е. неоснователен е изводът на
въззивника, че задълженията по общата фактура № **********/31.07.2016 г. са
станали изискуеми едва през м. 08.2016 г. Издаването на обща фактура
съставлява способ за определяне окончателния размер на доставената топлинна енергия
през съответния отоплителен период, поради което погасяването на вземанията на
ищеца за този отоплителен сезон рефлектира и върху вземанията по съставената обща фактура.
Моментът на издаване на общата фактура от ищеца за задълженията за целия
отоплителен сезон не е от естество да промени момента на възникване на
вземането и изискуемостта му, а само те са релевантни при определяне началото
на срока на погасителната давност. В случая вземанията са
възникнали в момента на осъществяването на доставката на енергията и за всяко
вземане е издавана ежемесечна фактура. Вземанията по общата фактура
не се отнасят за период, различен от съответния отоплителен сезон, и са
функционално свързани с него. Т. е. издаването на
общата фактура не променя настъпването на
изискуемостта по отношение на месечните вноски /равни или прогнозни/. Обратното би означавало да се даде възможност на
ищеца да измества периода на изискуемостта на задълженията с оглед началото на срока на погасителната давност
за тях, което би било в противоречие с материалния закон. Моментът, от който започва да тече
погасителната давност е определен от законодателя в зависимост от
възникване на вземането и от изискуемостта му. Изискуемостта на вземането и
изпадането в забава на плащането на същото са различни юридически факти, от тях
произтичат и различни последици. В случая разпоредбата на ОУ от 2014 г. сочи
изискуемост на месечното вземане, което не е обвързано с изравнителната сметка,
поради което и обвързването от ищеца на началния момент на
погасителната давност за месечните задължения с издаването на обща фактура по
изравнителната
сметка е неоснователно.
В случая в обжалваното
решение неправилно е прието, че главницата
за м. 05.2016 г. не е погасена по давност, но доколкото решението не е
обжалвано от ответника и на основание чл. 271, ал. 1,
изр. 2 ГПК положението на жалбоподателя не може да се влошава,
то въззивният съд няма правомощие да отмени решението в посочената част. С оглед на
това следва да се приеме определеният от районния съд период,
за който вземанията на ищеца са покрити от погасителната давност: м. 05.2015 г. - 01.05.2016 г.,
чиято стойност възлиза на сумата от 854,77 лв., за която искът е неоснователен.
За разликата над тази стойност до пълния предявен размер от 3200,78 лв. и за периода от
01.05.2016 г. до 30.04.2018 г. искът следва да бъде уважен.
Първоинстанционното решение в частта, с което е уважен искът за
установяване на вземането на ищеца за главница за предоставена услуга дялово
разпределение за периода 01.05.2016 г. - 30.04.2018 г. за сумата от 59,88 лв.,
или в пълния предявен размер, е влязло в сила, поради което въззивният съд не
намира за необходимо да обсъжда доводите на въззивника за неприложимост по отношение
на претендираната сума за дялово разпределение на института на погасителната
давност.
Предвид изложеното по въпроса за погасяване на процесните вземания по
давност, съдът не следва да обсъжда и възражението на ответника за
неравноправност на клаузите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ОУ, уреждащи публикуването
на месечните фактури и общата фактура на интернет страницата на ищцовото
дружество.
При така възприетото съдът намира, че
решението на районния съд следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода
на спора първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в частта на
присъдените разноски. Във въззивното производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, право на разноски има въззиваемата страна. От същата са
претендирани такива в размер на 300 лв., съгласно договор за правни услуги от
19.06.2020 г., удостоверяващ заплащането на сумата в брой на адвоката. Ищецът
/въззивник/ е направил своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за
прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззивният съд намира възражението за неоснователно, с оглед разпоредбата на чл. 7,
ал. 2, т. 1, вр. с чл. 9, ал. 1 от Наредба №
1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в действащата към
момента на сключване на договора за правни услуги редакция от 15.05.2020 г./, поради
което възнаграждението следва да бъде присъдено в пълен размер.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с
оглед цената на кумулативно предявените искове, настоящото решение е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 74772 от 22.04.2020 г. по гр. д. № 55382/2019 г. по описа на
Софийски районен съд, II ГО, 163 състав, в обжалваната отхвърлителна част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Д.К.Д., ЕГН
**********, с адрес: ***, ж. к. „*********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр.
с чл. 273 ГПК сумата от 300 лв. /триста лева/ - разноски във въззивното
производство.
Решението в необжалваната част, с която са
уважени предявените искове, е влязло в законна сила.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице -
помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.