РЕШЕНИЕ
№ 144
гр. В.12.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:А. М. П.
Членове:В. Й. М.
Н. Д. Н.
при участието на секретаря В. В. У.
като разгледа докладваното от А. М. П. Въззивно гражданско дело №
20221300500182 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано по въззивната жалба от М. Й. М., ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес: гр.В., А. Н. П.,ЕГН **********. с постоянен и настоящ адрес: гр.В.;
П. Н. П., ЕГН **********. с постоянен и настоящ адрес: гр.В.; трите действащи чрез
пълномощника си младши адвокат Б.В. Б.. АК- В., със съдебен адрес за съобщения и призовки: гр.
С., надп. офис против Решение от 14.02.2022 г. постановено по гр.д. №332/2021 г. по описа на
Районен съд - В.. Поддържа се във въззивната жалба, че обжалваното решение е неправилно като
постановено в противоречие със задължителната за националните съдилища практика на СЕС.
Излага се във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е приел, в обжалваното
решение, че е налице задължителната за националните съдилища практика на съда на ЕС -
Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С- 224/19 и С-259/19, Решение на СЕС от
09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18 и Решение на СЕС от 22.04.2021 г. по дело С-
485/19, според които не се допускат националноправни уредби, според които давностния срок при
искове на потребители срещу търговци по повод на надплатени суми вследствие на едностранна
промяна на лихва по договор за банков кредит започва да тече от момента на неоснователното
обогатяване. СЕС в цитираните решения сочи, че този срок започва да тече от момента на
установяване на неравноправни характер на клаузите.
За да отхвърли исковете първоинстанпионният съд бил приел, че въпреки наличието на
посочената по-горе задължителна за националните съдилища съдебна практика националната
правна уредба на Република Б. не прави практически невъзможно или прекомерно трудно
упражняването на правото на потребителя да иска връщане на платените въз основа на
неравноправни клаузи суми.
Жалбоподателят не споделя това разбиране и сочи на първо място: макар и да нямало
1
ограничение за предявяване на иска за връщане на платените суми, било налице такова по
отношение на възможността банката - ответник да направи възражение за погасяване на сумите по
давност. Тоест същото зависи само и единствено от волята на кредитора. С едно волеизявление на
неизправната по договора страна - банка, която е увеличавала възнаградителната лихва
едностранно и незаконосъобразно, вследствие на което икономически по-слабата страна -
потребител е надплащал повече от реално дължимото, последният бива лишен от възможността да
си възстанови надплатените суми ограничен от давностния срок предвиден в националното
законодателство.
На второ място, не можело да бъде споделено разбирането на първоинстанционният съд,
че 5-годишния давностен срок не прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на
правата, предоставени на потребителите с Директива 93/19.
Сочи, че при постановяването на своите решения и по специално Решение от 22.04.2021 г.
по дело С-485/19 СЕС е взел отношение по повод изпълнението на дългосрочен договор какъвто е
настоящия /със срок от 30 г./ В т.63 от решението си СЕС препраща към заключението на
генералния адвокат — т.71 — 73 и сочи следното ..договорите за кредит, като този .между
страните в главното производство, по принцип се изпълняват през периоди със значителна
продължителност и поради това. ако събитието, от което започва да тече тригодишният давностен
срок. е всяко извършено от кредитополучателя плащане, което запитващата юрисдикция следва да
провери, не е изключено поне за част от направените плащания давността да изтече дори преди да
изтече срокът па съответния договор, поради което такъв режим на давността може редовно да
лишава потребителите от възможността да претендират връщане на плащанията, направени по
силата на клаузи, противоречащи на посочените директиви. “
Цитира се извод в т.64 от същото решение на СЕС : ,Лоради това следва да се приеме, че
тъй като процесуални правила, като разглежданите в главното производство, изискват от
потребителя да предяви претенциите си пред съда в срок от три години, считано от датата на
неоснователното обогатяване, и доколкото това обогатяване може да е осъществено в хода на
изпълнението на дългосрочен договор, те могат да направят изключително трудно
упражняването на предоставените му с Директива 93/13 или с Директива 2008/48 права и при
това положение такива правила нарушават принципа на ефективност“
Като в същата точка съдът препраща и към друго съдебно решение, на което се позовава
жалбоподателя в настоящото производство, а именно: Решение на СЕС от 09.07.2020 г. по
съединени дела С-698/18 и С-699/18.
В процесния случай, единствената отлика между случая разгледан от СЕС и настоящия
процесен случай е, че давността според българското законодателство е 5 години, а в разглеждания
от СЕС казус 3-годишен. Така даденото разрешение от СЕС обаче дава общата рамка на защитата
на потребителя.
Предвид дългосрочния характер на процесния договор, който е сключен за срок от 30
години обаче, принципът на ефективност, гарантиран на потребителите от Директива 93/13 се
нарушавал при прилагане на 5-годишен давностен срок, тъй като правел изключително трудно
упражняването на предоставените на потребителя права.
В тази връзка, следвало да се държи сметка за положението на потребителя като по-слаба
страна в отношенията му с продавачите или доставчиците от гледна точка както на възможностите
си да преговаря, така и на степента си на информираност и за обстоятелството, че е възможно
потребителите да не познават или да не осъзнават обема на правата си, произтичащи от Директива
93/13 или от Директива 2008/48, както сочи СЕС в т.62 от Решение от 22.04.2021 г. по дело С-
485/19 СЕС и препраща към Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-
259/19 и Решение на СЕС от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 и С-699/18
На последно място, в случая следвало да се има предвид и фактът, че установяването на
2
незаконосъобразното едностранно увеличаване на лихвата по кредита вследствие на
неравноправни клаузи е установен от ищците - потребители в един по-късен момент от
изпълнението на договора, а именно 2019 г. близо 12 години след сключването на договора.
Прилагането на давността в случая правел невъзможно потребителят да защити гарантираното му
от Директива 93/13 и по-специално принципа на ефективност право да си възстанови надплатените
суми. въпреки, че потребителят изобщо не е имало как да знае за увеличаването на лихвата, тъй
като същото е станало незаконосъобразно и едностранно, без негово знание и без негово съгласие.
В тази насока, пропускът на потребителят да предяви претенцията си в давностния срок не се
дължи на неговото бездействие, а поради това. че същият не е знаел и не е имало как да знае, че
неговите права са нарушени предвид едностранния характер на промяната на лихвата.
Иска се да бъде отменено като неправилно Решение от 14.02.2022 г. постановено по гр.д.
№332/2021 г. по описа на Районен съд — В., Гражданско отделение, вместо него да бъде
постановено решение, с което на основание чл.55, ал.1. предл. 1 от ЗЗД да бъде осъдена „У. Б.“
АД, ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. С., да заплати на М. Й. М., ЕГН **********.
с постоянен и настоящ адрес: гр. В.. АНН. Н. П., ЕГН **********. с постоянен и настоящ адрес:
гр. В. и П. Н. П., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. В., конституирани на мястото
на починалия в хода на процеса Н. П. К., ЕГН ********** сумата от 12 386.92 лева /дванадесет
хиляди триста осемдесет и шест лева и деветдесет и две стотинки/, представляваща получена
без правно основание сума за периода от 19.02.2007 г. до 07.01.2014 г. по Договор за банков
ипотечен кредит от 19.02.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване
на исковата молба - 22.02.2021 г. до окончателното погасяване на задължението.
Претендират се разноските за двете инстанции.
По делото е постъпил писмен отговор от въззиваемата по жалбата страна „У. Б.“ АД,
ЕИК ., в която се поддържа, че Европейския съюз допуска национална правна уредба, която
обвързва с давностен срок иска относно реституционните последици. Това правилно бела отразено
от първоинстанционния съд при постановяване на обжалваното решение. Поддържа, че Решение
на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19, на което се позовава въззивникът,
подкрепя възражението за погасителна давност, направено в настоящото производство, тъй като в
т.4 от диспозитива му изрично се приема, че е допустимо реституционните искове да бъдат
обвързани с давностни срокове, при условие че началният момент на този срок, както и неговата
продължителност не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на
правото на потребителя да иска връщане. Това разбиране се възпроизвежда и в Решение от
22.04.2021 г. по дело С-485/19 на СЕС.
Излага се, че въпросът относно определянето на началния момент, от който започва да тече
погасителната давност, тоест моментът, от който вземането става изискуемо, както и
продължителността на този срок, основанията за спиране и прекъсване на давностните срокове не е
уреден на общностно ниво. Това означава, че държавите членки са свободни, въз основа на
принципа на автономност, сами да определят характеристиките на давностните срокове. Същото е
прието и в решението на СЕС в т. 83 от Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-
224/19 и С-259/19, в която се казва, че в това отношение „липсва специална правна уредба на
Съюза“, поради, което този въпрос се „урежда във вътрешния правен ред на държавите членки
по силата на принципа за процесуалната им автономия.
Позовава се на предвидения в националната ни правна уредба петгодишен давностен срок
за претендиране на сумите, платени по кредитно правоотношение. Сочи, че националното ни
право е предоставило и защита, съизмерима с Директива 93/13 ЕИО относно неравноправните
клаузи в потребителските договори („Директива 93/13“). Тя се изразявала във възможността на
кредитополучателя във всеки един момент от сключването на договора да сезира съответния съд,
който да разреши въпроса дали дадена клауза е неравноправна. На още по-голямо основание,
съдът служебно следи за неравноправност в договорните клаузи между потребител и търговец,
като може да се произнесе за неравноправност на дадена клауза, дори и потребителят да е
пропуснал това. Според въззиваемия, това означава, че в националното ни право се съдържат
достатъчно гаранции за защита правата на потребителя, което прави петгодишния давностей срок
абсолютно оправдан и съотносим с принципите на равностойност и ефективност. Не можело да се
3
приеме, че нашето законодателство не отговаря на изискванията на Директива 93/13. По никакъв
начин то не създавало пречки, нито правело практически невъзможно или прекомерно трудно
упражняването на правата на потребителя. Редът и условията, регламентиращи защитата на
потребителите според българското право не са по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни
вътрешни за националното право възможности за защита на други категории лица, които
основават претенциите си върху исковете с правно основание чл. 55 от ЗЗД (принцип на
равностойност). Същевременно петгодишният давностен срок, предвиден за предявяване на
правата на потребителите по съдебен ред, не е определен по начин, който да прави невъзможно
или прекалено трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред
(принцип на ефективност). От изложеното може да се направи заключението, че българското
право напълно отговаря на принципите на равностойност и на ефективност, залегнали в
практиката на СЕС.
Излага се, че в т. 86 и т.87 от Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и
С- 259/19 по аргумент за по-голямото основание изрично се сочи, че след като двугодишните и
тригодишните давностни срокове са в съответствие с принципа на ефективност, то на още по-
голямо основание петгодишният давностен срок за предявяваме на иск относно реституционните
претенции по повод установяване на нищожност на неравноправна клауза в договор за ипотечен
кредит е съобразен с изискването да не възпрепятства упражняването на правата, предвидени в
Директива 93/13 г.
Изводът, който можел да се направи, е че Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по съединени
дела С-224/19 и 0259/19 и решение от 22.04.2021 г. по 0485/19 на СЕС не може да се приемат за
основание за оборване на националната ни правна уредба и съдебната практика досежно началния
момент, от който започва да тече давността за вземането по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Поради което
следва, че трябва да се приложи националната правна уредба на Р Б. (чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД) и
задължителната практика на Върховния съд (ППВС №1 ОТ 28.05.1979 Г.) И Върховния
касационен съд (ТР №5 от 21.11.2019 г. по т.д. № 5/2017 г. на ВКС).
При тълкуване на норми от правото на съюза се изхожда от правилото за разумния
давностен срок (т.59). Разумния давностен срок трябва да бъде на практика достатъчен, за да може
потребителят да упражни правата си, като същевременно от потребителя също се изисква
определена бдителност относно собствените му интереси (т. 66). Приема се в пълно съответствие с
разпоредбите на българското право, че плащането от потребителя с намерение да изпълни
договора представлява събитието, което поставя началото на давностния срок, както и че
давностният срок се изчислява поотделно за всяко плащане, извършено от потребителя в хода на
изпълнение на договора (т.70).
По отношение на твърдяно противоречие с решение, постановено по съединени дела С-
698/18 и С-699/18 на СЕС, на което въззивникът се позовава се твърди , че това решение е
неотносимо към настоящото дело, тъй като е постановено във връзка с договор за потребителски
кредит, а не във връзка с договор за ипотечен кредит, какъвто е случаят в настоящото
производство. При положение, че цитираното от въззивника решение се отнася за давностните
срокове при потребителските кредити, а не за тези, свързани с договори за кредит, обезпечени с
ипотека, същото е неприложимо в настоящия спор, тъй като спорът не е идентичен с този по който
СЕС се е произнесъл в съединени дела С-698/18 и С-699/18.
На следващо място, се изтъква в жалбата, че запитването, което е отправено до СЕС, е
със специфичен контекст, относно изцяло изпълнени договори за кредит. По това преюдициално
запитване СЕС отговаря на въпроса дали Директива 93/13/ЕИО се прилага след цялостно
изпълнение на договора и дали може давностният срок за връщане на даденото да започне да тече
от момента на прекратяването на договора. В настоящото производство не само спорът е за все
още действащ договор, но и по нашата правна система няма давностей срок, който да започва да
тече от момента на изпълнението на договора по аргумент от чл. 114 ЗЗД.
Според въззиваемия количественият аспект на преценката на СЕС е от значение при
обсъждане от националния съд дали продължителността на определен давностей срок е
съобразена с общностното право. В т. 64 от коментираното решение на СЕС се отбелязва, че по
принцип тригодишен давностей срок изглежда практически достатъчен, за да даде възможност на
потребителя да подготви своята ефективна защита. В процесния случая с иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
давностният срок е 5-годишен. Считам, че прилагането на твърде свободна аналогия в случая би
4
било напълно неоправдано и правилно първоинстанционният съд е уважил възражението от
страна на банката за изтекла 5-годишна давност.
В заключение, сочи, че първоинстанционният съд правилно приема, че решението му и
мотивите към него не противоречат на посочените решения на СЕС, в които разгледаните казуси
не са идентични с настоящия, с оглед различния срок на обсъжданата давност, и предмет, поради
което не са обвързващи за съда.
Решенията на СЕС обвързват национална юрисдикция само в случаите, в които
националната юрисдикция е изправена пред идентичен въпрос, по който СЕС вече се е
произнесъл.
По делото е постъпила и частна жалба на „У. Б.“АД против определение от 24.03.2022 г., с
което е оставена без уважение като неоснователна молба с правно основание чл.248 от ГПК , за
допълване на решението от 14.02.2022 г.
В срок е постъпил отговор на частната жалба , с кйто се оспорва същата и се поддържа , че
на частния жалбоподател не се дължат разноски.
Окръжният съд, след като се запозна с оплакванията във въззивната жалба,
становището на ответната по жалба страна и събраните доказателства приема за установено
следното :
Между страните в настоящия процес е водено гр.д. №45/2019 г. по описа на ВдРС.
С влязло в сила решение №457 от 30.09.2019 г. по гр.д.№45/2019 г. по описа на ВдРС,
потвърдено с решение №24 от 20.04.2020 г. в.гр.д. №41/2020 г. по описа на ВдОС е видно ,че със
същото се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение „У.Б.“ АД, ЕИК. че клаузата на т.3.09.
ал.8, б “б“ от Общите бизнес условия на „Е. В. Б. Б. Б.“АД , в сила от 01.09.2006г.: “.... В случай, че
разходите по ликвидността при 10 годишно финансиране се увеличат в сравнение с размера им
към датата на сключване на договора за кредит, банката има право едностранно да увеличава
първоначално определената над БЛГТ надбавка с размера на увеличените разходи. Всяка
последваща промяна в надбавката се извършва на основание последното извършено по реда на
настоящата разпоредба изменение “ , която клауза е неразделна част от Договор за банков
ипотечен кредит от 19.02.2007г. ,по силата на чл.24 от същия, сключен между ищеца Н. П. К. и „Е.
В. Б. Б. Б.“АД , е нищожна като противоречаща на закона - чл. 143, т. 10 и т. 12 от Закона за
защита на потребителите, във вр с чл. чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД и чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП.
Със същото решение „У. Б.“ АД, ЕИК. е осъдена да заплати на Н. П. К. сумата от 23 120.68
лева, получена от „У.Б. АД, ЕИК., без правно основание за периода от 08.01.2014г. - 08.01.2019г.,
ведно със законната лихва считана от предявяване на иска - 08.01.2019г. до окончателното
издължаване.
Не е спорно по делото, че претендираното от ищеца вземане е именно във връзка с
посочения по-горе Договор за банков ипотечен кредит от 19.02.2007г. , сключен между ищеца Н.
П. К. и „Е. В. Б. Б. Б.“АД, предмет на цитираните съдебни решения,и обявената за нищожна ,като
противоречаща на закона - чл. 143, т. 10 и т. 12 от Закона за защита на потребителите, във вр с чл.
чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, клауза на т.3.09. ал.8, б “б“ от
Общите бизнесусловия на „Е. В. Б. Б. Б.“ АД, в сила от 01.09.2006г., която е неразделна част от
Договора от 19.02.2007г., по силата на чл.24 от същия.
Не се оспорва и процесуалната легитимация на ответника и същия е надлежна страна, с
оглед установено правоприемство между „Е. В. Б.Б. Б." АД и „Б. АД, чието наименование е
променено на „У.К. Б. АД.
Не е спорно, във взаимоотношенията на страните, че ищеца има качеството „потребител“.
Не е спорно, че претенцията е за връщане на дадено при начална липса на основание.
По делото е назначена съдебно-икономическа експертиза, в чието заключение е посочено,
че разликата между реално платените суми по договора за ипотечен кредит и сумите, които е
5
следвало да бъдат платени при спазване на условията по договора за процесния период от
19.02.2007 г. до 07.01.2014 г. по отношение договорната лихва по редовната главница, възлиза на
сумата от 12 386.093 лв., която в случая съвпада с претендираната такава.
Във въззивната жалба не са направени доказателствени искания.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящият съдебен състав
намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което
същият дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на въведените с въззивната
жалба доводи.
След като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, и след като обсъди доводите на страните, съдът намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал.1 от Закона за задълженията и договорите, който е
получил нещо без основание или с оглед неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го
върне. С оглед твърденията, изложени в исковата молба, ищцата твърди, че е налице начална
липса на основание, тъй като поддържа, че е изпълнила несъществуващо задължение, както и
поради нищожност на клаузи от договора. Основателността на предявения иск е поставена в
зависимост от това по делото да се установи, че исковата сума е платена от ищеца, че ответникът е
получил тази сума, както и че това плащане е извършено без правно основание. Съобразно
правилата за разпределяне на доказателствената тежест ищецът е следвало да установи, че е
извършила плащане на исковите суми, а ответникът - да установи, че е налице основание за
получаване на сумата.
Не се спори между страните и се установява от представения по делото договор за ипотечен
кредит, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение от 19.02.2007г.,
съгласно което, ответното дружество „У. Б. АД, в качеството на кредитор, е предоставило на
ищеца Н. П. К. в качеството на кредитополучател, парична сума в размер на 84 800 лева, със срок
на издължаване 21.03.2037 г.
Не се спори също между страните, че договорът, сключен между тях е действащ, както и че
страните по него са изправни, с изключение на оспорената от ищцата част - за заплащане на лихва
върху главницата в по - голям от първоначално договорения размер, както и че
кредитополучателят е изплатил този спорен размер на лихвата след увеличението й.
Признава се от ответника, че клаузите на договора и ОУ към него не са индивидуално
уговорени с кредитополучателя, съгласно чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите.
Спорният въпрос се заключава до това дали вземането е погасено по давност.
ВРС правилно е приел за основателно възражението на ответника за настъпила погасителна
давност по отношение на исковата претенция за времето от датата на сключване на договора -
19.02.2007г. до 07.01.2014г. /5 години преди датата на завеждане на исковата молба/, тъй като
съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д.
№ 1/1979 г., на Пленума на ВС, вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 от
ЗЗД. Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да
върне на другата страна всичко, което е получила от нея. Основанието не е налице при самото
извършване на престацията, поради което следва да се приеме, че давностният срок започва да
тече от деня на получаването й. В настоящия случай, от датите на заплащане от ищеца на всяка
една от месечните вноски, включващи и възнаградителната лихва, по които плащането е
осъществено преди 23.02.2014г. е изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, поради
което предявената претенция за този период е погасена по давност. За този претендиран период
6
искът се явява неоснователен като погасен по давност. Т.е. искът е неоснователен за целия исков
период. Тук следва да се отбележжи, че предходното решение на ВРС и ВОС, на които се
позовават въззивниците създава сила на пресъдено нещо /аналогично на предявен частичен иск/
между страните за вземането за посочения период. Но и към момента на предявяване на иска по
гр. дело 45/2019 г. давността за процесния период по настоящото дело е била изтекла.
Предвид всичко изложено дотук и поради съвпадане на изводите на първата и
въззивната инстанция, решението на ВРс като правилно и законосъобразно следва да се потвърди.
Следва да се потвърди и определението, с което е оставена без уважение молбата за
изменение на решението в частта за разноските, като мотивите за приетото от ВРС са изложени
подробно и са залегнали в самото решение и впоследствие с определението.
При този изход на спора не следва да му бъдат възлагани върху въззивника сторените от
въззиваемата страна разноски, тъй като с Решение от 16.07.2020г\ по съединени дела С- 224/19 и
С-259/19 на СЕС , т. 98 от същото е прието, че Директива 93/13 предоставя на потребителя
правото да сезира съда, за да установи неравноправния характер на договорна клауза и да откаже
да я приложи. Обвързването на разпределението на съдебните разноски в това производство само с
недължимо платените суми, чието връщане е разпоредено, може обаче да възпре потребителя да
упражни посоченото право, предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен
ред (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2018 г, Profi Credit P., С-176/17, EU:C:2018:711, т.
69). В т. 99 от мотивите и в диспозитива на решението е прието, член 6, параграф 1 и член 7,
параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в
смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се
възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му
били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради
неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена
пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право
на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
Решенията на CEC по тълкуване правото на ЕС имат задължителна сила за всички
национални юрисдикции, в който смисъл е и чл. 633 ГПК.
По тази причина настоящият съдебен състав следва да се съобрази с Решение от
16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС,съобразявайки и обстоятелството,че
претенцията се основава и е във връзка с призната нищожност на клаузи на договора за кредит.
По изложените съображения, Видинският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 14.02.2022 г. постановено по гр.д. №332/2021 г. по
описа на Районен съд - В. по описа на Видински районен съд, както и Определението от 24.03.2022
г. ,постановено по същото дело.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението до страните по реда на чл.280 и сл ГПК.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8