ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1024
гр. София, 22.03.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Г. Б. Ц.
като разгледа докладваното от Г. Б. Ц. Частно наказателно дело №
20231110202595 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 243, ал. 5 НПК.
С Постановление от 30.09.2022 г. на прокурор в Софийска районна прокуратура,
деловодно изведено на 03.10.2022 г., е прекратено наказателното производство по досъдебно
производство № 228 ДПК 1976/2019 г. по описа на 04 РУ - СДВР, респективно пр. пр.
№41548/2019г. по описа на СРП, водено за престъпление по чл. 325, ал.2, вр.ал.1 от НК.
Срещу постановения прокурорски акт в законоустановения срок е постъпила жалба
от И. Р. П., ЕГН **********, подадена чрез неговия защитник – адв. Л. Т., която съдържа
недоволство от противоречие, разкриващо се между мотивите, изложени от прокурора за
обосновка на достигнатия извод досежно изхода на производството и процесуалната норма,
ангажирана като основание за прекратяването му. Моли се обжалваният акт да бъде изменен
в съответствие с така наведените доводи, като се приложи по- силното реабилитиращо
основание, установено с текста на чл.243, ал.1, т.1, вр.чл.24, ал.1, т.1 от НПК или в
алтернатива – бъде потвърдено постановеното постановление.
Софийски районен съд, след като извърши цялостна служебна преценка по
редовността и допустимостта на депозираната жалба и на изискуемите предпоставки за
валидното сезиране на съда, намери за установено следното:
Жалбата е подадена срещу прокурорски акт от категорията на подлежащите на
съдебен контрол. Същата обаче се явява процесуално недопустима и като такава следва да
бъде оставена без разглеждане, предвид обстоятелството, че за субекта, който я е подал,
отсъства правен интерес от оспорване на постановения прокурорски акт.
Безспорно установено в практиката и доктрината е, че предпоставките за
осъществяване на съдебен контрол върху постановлението на прокурора за прекратяване на
1
наказателното производство и параметрите на тази императивно установена намеса на
съдебния орган в подготвителната досъдебна фаза са уредени в процесуалния наказателен
закон изчерпателно и лимитативно. Действащата регламентация на този правен институт
осигурява необходимия баланс между правата на обвиняемия, респективно пострадалия от
престъплението и функциите и правомощията на държавното обвинение в съответствие с
фиксираните в основния закон фундаментални конституционни принципи касателно
правата на личността, поради което същата следва да бъде съблюдавана стриктно.
Съгласно чл. 243, ал. 4 НПК правото на жалба пред съда срещу прокурорски акт от
този порядък възниква за ограничен кръг от лица – обвиняемия, пострадалия или неговите
наследници и ощетеното юридическо лице. В случай на упражняване на тези предоставени
от законодателя процесуални гаранции съответният местно и родово компетентен
първоинстанционен съд е задължен да извърши проверка, доколко посоченото субективно
процесуално право съществува реално спрямо заинтересованите лица.
Процесуалното качество на обвиняем в досъдебното производство възниква за
физическо лице едва след изпълнение на предвидения в нормата на чл.219 от НПК
фактически състав. Материална основа винаги се явява изготвено по надлежния ред
постановление на разследващ орган или на прокурор за привличане в качеството на
обвиняем. Ето защо преценката на съда, дали се е породила надлежна процесуална
правоспособност за лице, обладаващо коментираното качество, е винаги конкретна.
В настоящия казус частната жалба на П., депозирана чрез защитника му - адв. Т. от
САК, макар да е подадена от лице, притежаващо качеството на субект на наказателния
процес – обвиняем и поради това принципно притежаващо процесуална легитимация, не
може да постигне търсения с нея резултат, а именно валидно да сезира съда за провеждане
на инцидентен контрол върху акта на прокуратурата, доколкото не се установява правен
интерес да се търси ревизия на постановения акт при установено реабилитиращо основание
за прекратяване на наказателното производство. Действително, обвиняемият е сред
лимитативно изброените в чл. 243, ал. 3 от НПК лица, които разполагат с право на жалба
срещу постановлението за прекратяване на наказателното производство. Процесуалната
легитимация обаче не е единственото основание, за да се приеме, че жалбата е процесуално
допустима за разглеждане от съответния първоинстанционен съд. За положителен отговор
съдът следва да установи, че обвиняемият има признат от закона правен интерес да поиска
проверка на прокурорското постановление, а не да се стреми единствено към неговото
стабилизиране чрез задействане на процедурата по съдебен контрол.
Съдебният контрол върху постановленията за прекратяване на наказателното
производство следва да даде отговор на въпросите, дали са извършени всички необходими
действия по разследването, изяснена ли е фактическата обстановка и правилна ли е дадената
материалноправна квалификация на инкриминираните деяния. На съда е вменено позитивно
задължение да провери, както обосноваността на атакувания прокурорски акт, т.е. доколко
възприетите фактически положения са изводими от доказателствената съвкупност или
вътрешното убеждение на прокурора по фактите е опорочено поради игнорирането на част
2
от доказателствените материали или тяхното изопачаване, така и неговата
законосъобразност /материална и процесуална/ - дали при правилно установената
фактология материалният закон е приложен правилно, или е допуснато съществено
процесуално нарушение в процеса на събиране, приобщаване и последваща оценка на
доказателствените източници. Фактическите и правни съображения, намерили отражение в
постановлението за прекратяване, попадат в обхвата на понятието „основание”, поради
което всяко противоречие в мотивите, възпрепятстващо възможността да се узнае
действителната воля на техния автор, съставлява порок във волята на съответния орган,
който съществено ограничава правата на лицата, участници в производството.
Акцент в жалбата е поставен върху открито противоречие между аргументите, приети
от държавния обвинител в мотивите на акта и свързани с обосноваване на тезата за
приложение на института на неизбежната отбрана, изключващ обществената опасност на
деянието, което по същество кореспондира с правното основание, разписано в чл.243, ал.1,
т.1, вр.чл.24, ал.1, т.1 от НПК и ангажираният с цифрово изражение в постановлението текст
на чл.243, ал.1, т.2 от НПК. Този извод не се възприема от контролиращата съдебна
инстанция, доколкото П. превратно е тълкувал изразената от прокурора воля.
Недвусмислено, макар и недотам юридически стилистично издържано, държавният
обвинител е споделил в своя акт, че възприетата фактическа обстановка не покрива
признаците на състава на престъплението по чл.325, ал.2, вр.ал.1 от НК от обективна страна.
Формулирал е извод, че при анализ на събраните доказателствени материали не се
установява съществен обективен елемент на инкриминираното престъпно посегателство. В
тази връзка, макар и лаконично, е очертано отсъствието на обществена опасност на
проявата, доколкото поведението на обвиняемия било насочено към отблъскване, в рамките
на допустимите предели, на противоправно нападение, реализирано от пострадалия А. С.,
спрямо П. и личността на негови близки и създало непосредствена опасност за здравето им.
При проследяване на изложението на фактите и правните съображения в атакувания акт се
разкрива наличие на минимално изискуемото му по закон съдържание и се налага
убедително волята на неговия автор да обоснове хипотезата, установена именно с
разпоредбата на чл.243, ал.1, т.1 от НПК, препращаща към чл.24, ал.1, т.1 от НПК, който
текст предполага прекратяването на наказателното производство поради отсъствие на
противоправен характер на деянието, а не само отстъпването от обвинението, повдигнато
спрямо определено лице, визирано като възможност в нормата на чл.243, ал.1, т.2 от НПК.
Действително, последната е вписана като цифрово изражение в постановлението. Тази
непрецизност обаче не е достатъчна, за да се коментира съществено противоречие в
мотивите, с които е прекратено производството, в частност несъответствие между правната
аргументация, материализирана в обстоятелствената част на акта, с който е финализирано
наказателното производство и наведеното прекратително основание. Тук следва да се
акцентира върху убягналата от вниманието на жалбоподателя подробност, че цитираният
цифром текст не е включен в диспозитива на постановлението за прекратяване, както се
сочи в жалбата, а е завършващо изречение от обстоятелствената част на акта, което макар да
представлява своеобразен преход към диспозитива, не следва да се разглежда изолирано от
3
мотивната част на акта и поднесената там аргументация на основанието за прекратяване.
Строго формално прочетено, диспозитивът на постановлението отразява единствено волята
да се прегради по- нататъшния ход на производството, но без да се конкретизира основание.
С този похват на автора имплицитно се препраща към мотивите на постановлението, където
се обсъжда именно липса на престъпление, а не недоказаност. В случая доводите в жалбата
са изградени върху некоректно тълкуване на стилистиката, ползвана от прокурора за
изразяване на своята теза. Впрочем, дори жалбоподателят признава в жалбата си, че е
разбрал посланието на обстоятелствената част на атакуваното постановление именно като
обосноваваща тезата на държавния обвинител за несъставомерност на деянието (обективна
проява на П.) поради липса на елемент от състава на установено с нормите на Общата част
от НК престъпление (обществената му опасност), а не като материализиращо коментар за
отсъствие на достатъчно доказателства да се поддържа обвинение срещу обвиняемия,
въпреки наличието на престъпно посегателство или недоказаност по несъмнен начин, че е
извършено деяние по посочения или по някой друг текст от Особената част на Наказателния
кодекс. Именно това принципно различие между хипотезите на чл.243, ал.1, т.1 и т.2 от
НПК се налага и при сравнителния анализ на ползваната терминология. Докато в текста на
т.1 законодателят борави с понятието „престъпление”, обвързвайки го с нормата на чл.9,
ал.1 от НК, респ. с предпоставките за прекратяване на наказателното производство,
разписани в чл.24, ал.1, т.1, респ. ал.5, то в т.2 е въведено „обвинение”, което вече се свързва
с параметри на обвинителна теза, предявена срещу конкретно лице. Изводът, че в случая се
касае за технически пропуск се налага и предвид последователно застъпваното и в съдебната
практика разбиране, че при конкуренция предимство пред цифровото отражение на едно
правно основание следва да се отдаде изрично на словеснописмения формат, отразяващ
аргументацията на автора и въплътената в него воля. Формалното изписване на нормата на
чл.243, ал.1, т.2 от НПК, не е достатъчно, за да насочи, че се поддържа теза за недоказаност
на обвинението, доколкото логическите изводи по фактите се съдържат единствено в
мотивната част на акта. В случая те не противоречат на диспозитива и насочват единствено
към отсъствие на съставомерно поведение въобще, достигнат въз основа на доказателствен
разбор, който имено се явява и единственият законосъобразен подход за изпълване
изискуемите с императивната норма на чл.199, ал.2 от НПК реквизити на едно
постановление. Приемайки, че липсва елемент от обективната страна на състава на
престъплението, прокурорът в най-пълна степен е гарантирал правата на обвиняемия,
позовавайки се на абсолютно реабилитиращо го основание по отношение както на
престъпното посегателство, за което е привлечен в съответното процесуално качество, така
и за всяко друго.
Доколкото наказателното производство се прекратява на възможно най-
благоприятното основание, то пред засегнатото лице не е поставен въпроса да търси правна
защита, чрез депозиране на искане за изменение в тази насока на издадения процесуален акт.
В случая правният интерес не може да бъде изведен от хипотетичната възможност за
задействане на инстанционния прокурорски контрол и възобновяването на производството
4
по реда на чл. 243, ал. 10 от НПК. Подобен правен резултат е неприемлив, защото
стабилитетът на прекратяването чрез съдебната процедура за контрол на постановлението не
може да се превръща в самоцел, а обслужва единствено законово признат интерес.
(Определение № 154 от 28.05.2015 г. по в.ч.н.д. № 470/2015 г. на Апелативен съд - София).
Изтъкнатите фактически и правни доводи целят обосновка на становището на този
съдебен състав, че съдебното производство пред настоящата инстанция следва да бъде
прекратено, а депозираната жалба от И. Р. П. срещу постановлението за прекратяване на
наказателното производство - оставена без разглеждане, като процесуално недопустима.
Така мотивиран Софийски районен съд, НО, 2-ри състав,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ депозираната жалба от И. Р. П., ЕГН **********,
срещу постановление от 30.09.2022 г. на прокурор в Софийска районна прокуратура,
деловодно изведено на 03.10.2022 г., с което е прекратено наказателното производство по
досъдебно производство №1976/2019 г. по описа на 04 РУ - СДВР, респективно пр. пр.
№41548/2019г. по описа на СРП, водено за престъпление по чл. 325, ал.2, вр.ал.1 от НК,
като процесуално недопустима.
ПРЕКРАТЯВА съдебното производство по ЧНД №2595/2023г. по описа на
Софийски районен съд, НО, 2-ри състав.
ПРЕПИСИ от същото да се изпратят на СРП, И. Р. П., адв. Л. Т. и А. Б. С..
Определението подлежи на обжалване и/или протестиране с частна жалба или
частен протест пред Софийския градски съд в 7-дневен срок от съобщаването му на
прокурора и горепосочените лица.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5