Определение по дело №124/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивното производство по реда на чл.196 и сл. от ГПК е образувано по въззивна жалба на М. У. К. от с.Ю. насочена против решение № 455/10.03.2008 г., постановено по гр.д.№ 383/2007 на РСР.

С последното предявеният от въззивника иск с правно основание чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ за установяване по отношение на ОЗСГ Б., че наследниците на Ус. Ас. К. имат право да си възстановят собствеността върху недвижими имоти, представляващи бивши земеделски земи, е бил отхвърлен.

В жалбата се правят оплаквания за постановяване на атакувания съдебен акт в нарушение на съдопроизводствените правила /едностранчива и неправилна преценка на приобщените по делото доказателства/, както и за неправилно приложение на материалния закон.

Като правен резултат се иска отмяна на атакувания съдебен акт и по съществото на спора постановяване уважаване на заявената искова претенция.

Въззиваемите не вземат становище по жалбата.

Пред настоящата инстанция не се сочат нови доказателства.

БОС в решаващия състав, като съобрази данните по първоинстанционното дело и указанията на касационната инстанция, дадени в отменителното решение на ВКС, намира следното:

На първо място настоящата инстанция намира, че исковата молба, инициирала настоящето производство, не е нередовна по смисъла на чл.98, ал.1 ГПК /отм./.

В обстоятелствената част на същата са изложени обстоятелствата, на които се основава претенцията – а именно, принадлежността на правото на собственост на процесните земеделски земи в патримониума на наследодателя на ищеца преди кооперирането им, на основание давностно владение и наследство, а в логическа връзка с тях е конкретизирано и искането към съда.

Решаващият състав счита още, че установяването на заявените фактически и правни твърдения в исковата молба при условията на пълно и главно доказване е в тежест на ищеца, а при неуспешното провеждане на това доказване претенцията следва да се отхвърли.

В тази връзка от приобщените пред РС писмени доказателства по делото безспорно се установява, че в срока по чл.11 ал.1 ЗСПЗЗ не е подадено от наследниците на Ус.К. искане за възстановяване правото на собственост върху описаните в исковата молба по площ,съседи и местности земеделски земи,отбелязани като находящи се в землището на с.Г.,а не в землището на гр.Б. /удостоверение, изпратено с придружително писмо № ОС -514/06.06.2007 г. на ОбСЗГ Б./.

Установява се още от приобщената декларация от 1949 г. за притежавани непокрити земеделски имоти от името на наследодателя на въззивника, че в нея са описани само част от недвижимите имоти, посочени в исковата молба, които са посочени единствено с площта си и местонахождението им е индивидуализирано като такива в махала "Г.", която, според ДВ бр.7/82 е преименувана в с.Г.

Други доказателства в хода на производството ищецът не е ангажирал.

При установеното пред него от фактическа страна РС приел, че искът, с който е сезиран, е допустим, но по същество – неоснователен.

За да формира този си извод изложил съображения, че правото на собственост следва да се установи с допустими по закон доказателства, относими за съответния, посочен от ищеца придобивен способ.

С изменението на ЗСПЗЗ, извършено със ЗИД на ЗСПЗЗ /ДВ бр.13/09.02.2007 г./ за производствата по искове с правно основание чл.11 ал.2 ЗСПЗЗ се въвело ограничение по отношение на допустимите доказателства за установяване правото на собственост преди ТКЗС, като законът допускал доказването на собствеността само с писмени доказателства и изключвал като такива писмените декларации и гласните доказателства.

РС приел, че кумулативното посочване на съюзите и/или във въведеното ново изречение на чл.11 ал.2 ЗСПЗЗ налагал извода, че в производството по чл.11 ал.2 ЗСПЗЗ правото на собственост може да се установява само с такива писмени доказателства, които по начало са годни да удостоверяват собственически права-нотариални актове,актове за оземляване по различни закони, действали преди 09.09.1944 г., протоколи за извършени съдебни или доброволни делби, постановления за възлагане на имот на публична продан и пр.

Правото на собственост не можело да се установява само с писмени декларации и / или свидетелски показания.

С оглед на тези изменения приел, че в конкретния казус липсват доказателства, които да обосноват основателност на претенцията на въззивника.

При установеното и съобразявайки наведените доводи от страна на жалбоподателя, въззивната инстанция прави следните изводи:

Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими – предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване от процесуалнолегитимирана страна, имаща правен интерес от това – въззивникът е останал недоволен от атакуваното решение, с която е отхвърлен предявеният от него иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ.

Постановеното решение е валидноидопустимо, а разгледани по същество - оплакванията срещу него са неоснователни, като съображенията за това са следните:

Несъстоятелни са оплакванията на ищца, че съдът не е обсъдил по отделно и в съвкупност всички приобщени по делото доказателства.

Самият ищец е ангажирал една две писмени доказателства, които са били обсъдени по съществото на спора от районния съд.

Вярно е, че последният е тълкуван неправилно нормите на относимия към спора материален закон, т.к. исковата молба е била предявена в РСР преди изтичане на преклузивния срок по § 22 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ /ДВ бр.13/2007 г./.

От друга страна вярно е обаче, че съвкупният анализ на ангажираните писмени доказаталества от страна на ищеца не могат да наведат на безпротиворечив и категоричен извод, че наследодателят му е бил собственик на посочените правни основания – наследство и давност, на процесните имоти.

Дори да се кредитира установеното от представената декларация за притежавани непокрити земеделски имоти от Ус. Ас. К. към 25.06.1949 г., то имотите в последната са посочени единствено с площ, а индивидуализацията на местонахождението им се изчерпва с посочването на местност.

На самостоятелно основание само част от тези имоти са предмет на спора, а досежно тяхната индивидуализация по граници и съседи, вкл. досежно установяване на факта от кого праводателя на ищеца е придобил тези имоти в собственост по наследство, вкл. владял ли ги е за период от време, годен да го легитимира като собственик, доказателства не са ангажирани.

По изложените съображения макар и по различни от районния съд мотиви, въззивната инстанция намира, че като краен резултат атакувания съдебен акт следва да се остави в сила.

Водим от горното и на основание чл.208 ал.1 ГПК,съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 455/10.03.2008 г., постановено по гр.д.№ 383/07 на РСР.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: