РЕШЕНИЕ
гр. София, 12.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е”
въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети
март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с.: РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при
секретаря Евдокия-Мария Панайотова,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 13350
по описа на СГС за 2018 г., и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № ІІІ-144-409807 от 17.05.2018 г., постановено по
гр. дело № 27823/2017 г. по описа на СРС, ІIІ ГО, 144-ти състав, са отхвърлени предявените
от Л.И.В. срещу „Д.т.“ ООД осъдителни искове с правно основание чл. 200 КТ за
заплащане на сумата от 12500,00 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на
настъпила трудова злополука от 06.01.2017 г., ведно със законната лихва от
датата на настъпване на трудовата злополука - 06.01.2017 г. до окончателното
изплащане на сумата, както и сумата от 2350,00 лв., представляваща обезщетение
за претърпени имуществени вреди, вследствие на настъпила трудова злополука от
06.01.2017 г., ведно със законната лихва от датата на настъпване на трудовата злополука
- 06.01.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба
от ищеца Л.И.В., чрез пълномощника й – адв. Л.Г., с надлежно учредена представителна
власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на същото, поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени
процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че отговорността на
работодателя по чл. 200 КТ е обективна, като от представените по делото писмени
доказателства безспорно се установяват предпоставките от фактическия състав,
както обосновано е приел и първоинстанционния съд, но необоснован обаче бил
извода, че няма данни за усложнения, тъй като според СМЕ болките в тазобедрената
става ще продължат цял живот. Изтъква, че неправилни били изводите на съда, че
изявлението върху представения РКО от 16.03.2017 г. представлява опрощаване на
дълг. Същото нямало характер нито на договор, нито на споразумение, още повече
че липсвал подпис /волеизявление/ на длъжника, поради което имало единствено
характер на предварителен отказ от права, който бил недействителен – арг. чл.
26, ал. 1 ЗЗД. Твърди, че са необосновани изводите на съда, че ищцата не е
доказала твърдените имуществени и неимуществени вреди, тъй като от показанията
на разпитания по делото свидетел се установявало, че след престоя в болница
рехабилитацията е продължила два месеца в домашни условия, а пък полученото
обезщетение по застраховка „Трудова злополука“ имало гаранционно-обезпечителен
характер и не освобождава работодателя от заплащане на по-голямо обезщетение от
дължимото по задължителната застраховка застрахователно обезщетение, при
наличието на такова увреждане, както е в конкретния случай – арг. чл. 200, ал.
4 КТ. Сочи още, че получаването на обезщетение от НОИ в размер на 1394,51 лв.
не изключва обективната отговорност на работодателя за заплащане на вреди
следствие на трудовата злополука. Моли съда да отмени решението и уважи изцяло
предявените искове. Претендира и направените по делото разноски.
Въззиваемият ответник – „Д.т.“ ООД, е подал в законоустановения
срок отговор на въззивната жалба, с които оспорва жалбата по подробно
изложените съображения. Счита, че първоинстанционното решение е законосъобразно,
обосновано и правилно и моли да бъде потвърдено.
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като
е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна.
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Във връзка с релевираните в
жалбата оплаквания настоящата съдебна инстанция намира следното:
За да
възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените
на пострадал от трудова злополука работник или служител неимуществени вреди,
трябва да бъдат установени чрез пълно и главно /от ищеца/ доказване по
правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1) трудова
злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни последици – болки и страдания и
3) причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди, т. е.
причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от
злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на
извършваната работа, както и при всяка
работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на
работодателя за обезвреда и възниква независимо от обстоятелството дали той
самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за
увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на
работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при
виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят
следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена
отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при
самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на
вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван
термина „груба небрежност”) отговорността на работодателя може само да бъде
намалена.
В конкретния случай не е спорен
между страните фактът на настъпване на злополуката, както и нейният трудов
характер (процесното травматично увреждане е признато за трудова злополука с Разпореждане
№ 20214/19.01.2017 г.,
издадено от Столично управление „Социално осигуряване“ към НАП), като с изплащането на ищцата
на сумата от 500,00 лв. с разходен касов ордер от 16.03.2017 г. във връзка
с процесната трудова злополука от 06.01.2017 г., ответникът „Д.т.“ ООД
извънсъдебно е признал, че са налице всички посочени по-горе предпоставки за
ангажиране на отговорността му.
Основателно е оплакването в жалбата, че едностранното изявление на ищцата
от 17.03.2017 г., удостоверено с подписа
й, обективирано върху лицевата страна на представения разходен касов ордер от 16.03.2017
г., че ответното дружество е изплатило на ищцата сумата от 500,00 лв.,
представляваща обезщетение за претърпяната трудова злополука и същата няма
никакви претенции към „Д.т.“ ООД във връзка с процесната трудова злополука няма характер на договор за опрощаване по
смисъла на чл. 108 ЗЗД, нито на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД. Това е
така тъй като, както договора за опрощаване, така и спогодбата представляват двустранен, консенсуален, неформален, комутативен договор. В случая
буквалното граматическо тълкуване на представеното изявления на Л.И.В. обективирано
върху лицевата страна на представения разходен касов ордер от 16.03.2017
г., не води до извод за наличие на договор за опрощаване или спогодба, тъй като
страните не са изразили конкретна воля в тази насока. Посоченото изявление на ищцата, че със заплащането на сумата от 500,00 лв. във
връзка се урежда
окончателно и изчерпателно всички взаимоотношения между страните във връзка с процесната трудова злополука
от 06.01.2017 г. не поражда
никакво правно действие. Изявлението е бланкетно, което само по себе си изключва постигането на
спогодба или
опрощаване, тъй като тези договори трябва да бъдат конкретни. Тоест,
необходимо е да е налице отказ от конректни права, респективно конкретни взаимни отстъпки, а не просто бланкетното
посочване, че ищцата няма
претенции. В този смисъл, както доктринално, така и законодателно отказът от
възникнали материални субективни права, каквото по съществото си представляват
взаимните отстъпки винаги е конкретен, тъй като правните субекти участващи в договора за опрощаване или спогодба не се отказват от субективните си права по
принцип, а само от конкретни такива. Ето защо настоящият състав на съда
приема, че изявлението на ищцата върху
лицевата страна на представения разходен касов ордер от 16.03.2017
г. няма характер нито на договор за опрощаване, нито на спогодба, а
представлява отказ от трудови права, който съгласно разпоредбата на чл. 8, ал.
4, изр. 2 КТ е недействителен, т.е. не е породил правни последици.
Нещо повече, в представения РКО от 16.03.2017 г.
като основание за заплатеното на ищцата обезщетение в размер на 500,00 лв. е
посочено чл. 55, ал. 2 КСО, поради което е обоснован извода, че с изплатената
сума са репарирани имуществени вреди от загубата на доход, каквото признание се
съдържа и в отговора на исковата молба /лист 31 по делото/, но не и
неимуществените вреди.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и да се
приеме, че изявлението на ищцата върху лицевата страна на представения разходен
касов ордер от 16.03.2017 г. и представянето му от ответното дружество като
приложение към отговора на исковата молба има характер на спогодба, то с оглед
задължението на съда служебно да следи за спазване
на добрите нрави с (така т.3 на ТР 1/2009 на ОСТК на ВКС), настоящият
състав намира, че с оглед с принципа на справедливостта в
гражданските правоотношения , според който се закриля и защитава всеки
признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално
съчетаване на интересите на отделните субекти, същото е нищожно поради
противоречие с добрите нрави. Съдебната практика приема, че значителната липса на еквивалентност в
насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за
противоречие с добрите нрави, доколкото те са опредени като граница на
свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Свободата на договарянето пък
е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. (Решение № 288 от
29.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2293/2015 г., III Г. О., ГК). Известна обективна
нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага
преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед
техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност на престациите може да
представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в
състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД. При
най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова
съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Тогава, ако
сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. (Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. №
2419/2015 г., III Г. О., ГК).
С процесното споразумение задължението на работодателя
да репарира
вредите от трудовата злополука е оценено със сумата от 500,00 лв. общо за всички имуществени и неимуществени
вреди на ищцата. Както бе посочено по-горе, увреда на здравето на ищцата
представлява счупване на бедрената шийка на левия крак, което е наложило и
оперативно лечение и възстановяване за срок над 3 месеца. Нарушеното благо, чиято
репарация се осъществява чрез плащане на обезщетение, е оценено на 500,00 лв. – стойност, която е
многократно занижена и несъизмерима с действителните вреди. Поради това съдът
приема, че е налице най-високата степен на нееквивалентност на престациите –
уговореното обезщетение е незначително в сравнение с действителния размер на
вредите на ищцата, поради което дари да се приеме, че налице споразумение от 17.03.2017 г., то
същото е нищожно поради противоречие с добрите нрави. При това положение няма
пречка да се претендира обезщетение в по-висок размер по исков ред, като
извършеното плащане се зачете и приспадне при определяне на размера на
действително дължимото обезщетение – арг. чл. 200, ал. 4 КТ в зависимост от това
какви вреди частично е репарирало.
По отношение размера
на дължимото от работодателя обезщетение, следва да се отбележи, че от събраните писмени доказателства и заключението на
приетата по делото без възражения СМЕ, което настоящият състав на съда
намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че във връзка с процесната трудова
злополука на ищцата е направена оперативна интервенция, като счупената шийка е
закована с три титаниеви винта, операцията е извършена на 06.01.2017 г. Вещото
лице сочи още, че Лиляна В. е претърпяла болки и страдания в
продължение на три месеца, от които през първите 20 дни болките са били с по-
интензивен характер, както и че е налице причинна
връзка между злополуката и получените от ищцата увреждания. Вещото лице е посочило още, че болките
в тазобедрената става ще продължат цял живот, макар и да сочи, че прогнозата за възстановяването на крака е добра, като
болки при по- голямо натоварване и при промяна на времето ще продължат за цял
живот.
От показанията пък на свидетеля М.Д.Д., които преценени
по реда на чл. 172 ГПК настоящият състав на съда намира за непосредствено
възприети, обективни и подкрепящи се от събраните писмени доказателства, и
кредитира с довереие, се установява, че ищцата след престоя в болницата във
връзка с извършената й операция, започнала рехабилитация в домашни условия,
която продължила около два месеца. През този период изпитвала болки, поради
което взимала болкоуспокояващи около месец и половина, не можела сама да се
обслужва, трябвала й силна храна, била депресирана и подтисната, проходила след
около два три месеца. Свидетелят заявява, че не знае ищцата да
е провеждала рехабилитация или друго лечение във връзка с процесната травма
след средата на м. март 2017 г., а е ходила единствено на профилактични прегледи.
По
отношение размера на ищцовата претенция следва да се има предвид, че чл. 212 КТ
препраща пряко към разпоредбите на гражданското законодателство – за
неуредените от КТ въпроси за имуществената отговорност на работодателя.
Доколкото в КТ липсва метод за оценка на заместващото обезщетение за причинени
неимуществени вреди, следва да се приложи правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД, а
именно – обезщетението да се определи по справедливост. Ето защо причинените на
ищцата
неимуществени вреди – болки и страдания следва да се
преценяват с оглед на комплексен критерий, включващ
обстоятелства като характер на увреждането, причинените морални страдания, неудобствата в нормалната деятелност
и т.н. В този смисъл и т. 2 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, който
изяснява правнорелевантното обстоятелство, че понятието „справедливост“ по чл.
52 ЗЗД не е абстрактно, а се определя конкретно според обстоятелствата по
делото. В конкретния случай от събраните по делото доказателства безспорно се установи,
че ищцата е
претърпяла трудово злополука,
изразяваща се във счупване на бедрената шийка на левия крак, като на ищцата е направена оперативна интервенция, като счупената шийка е
закована с три титаниеви винта, операцията е извършена на 06.01.2017 г., като
вещото лице в изслушата СМЕ е посочило, че болките в тазобедрената става ще
продължат цял живот Следва да се има
предвид, че тази травма е създала значителни неудоства и е
свързана
с ежедневни битови затруднения при воденето на нормален живот, а така също и че
възстановяване е продължило над 3 месеца.
В понятието “неимуществени вреди”, според последователната практика на ВКС,
споделяна и от настоящия състав (Решение №407/26.05.2010г по гр.д. №
1273/2009г.,III ГО, ВКС; Решение. №195 от 16.07.2013 по гр.дело №757/2012, IV
ГО, ВКС) се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия и
претърпените от него болки и страдания, които в своята цялост формират именно
негативните емоционални изживявания на същия, за които е ноторно известно
отразяването им върху психиката и създадения от това социален дискомфорт. Ето защо настоящата съдебна инстанция приема, че всички
доказателства преценени в своята съвкупност, касаещи определяне на справедливото
обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД водят до извод, че същото е в размер на 12
500,00 лв. В заключение следва да се отбележи, че принципът за справедливост
включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от
вредоносното действие, релевантни към реално претърпените от увреденото лице
морални вреди (болки и страдания), поради което и така определения размер на
обезщетение в размер на 12500,00 лв. е в съответствие с принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, приложим в
случая поради изричното препращане на чл. 212 КТ.
От така определеното обезщетение за неимуществени вреди не следва да се приспада
по реда на чл. 200, ал. 4 КТ сумата от 134,40 лв. получена по застраховка
„Трудова злополука“ , тъй като същата репарира имуществени вреди следствие на
загуба на работоспособност, което се установява от представеното по делото писмо от ЗАД „Б.В.И.Г.“ /лист 38 по
делото на СРС/,нито сумата от 500,00 лв., изплатена на ищцата от
ответното дружество с разходен касов ордер от 16.03.2017 г., доколкото в представения
РКО като основание е посочено чл. 55,
ал. 2 КСО, поради което е обоснован извода, че с изплатената сума също се репарирани
имуществени вреди от загубата на доход, каквото признание се съдържа и в отговора
на исковата молба /лист 31 по делото/. По същите съображения не следва да се
припада и сумата от 1394,51 лв. получена от НОИ.
В полза на ищеца следва да се присъди и законната мораторна лихва
върху определеното обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди,
като последното е дължимо от датата на настъпване на трудовата злополука – 06.01.2017 г., до окончателното й
заплащане. Споделяната от настоящият състав константна практика на ВКС,
формирана по реда на чл. 290 ГПК, напр. в Решение № 441/08.07.2010 г. по гр.д.
682/2009 г. на IV г. о. ВКС и Решение № 355 от 15.11.2012 г. на ВКС по гр. д. №
387/2012 г., III г. о., ГК, а така също и постановеното по реда на чл. 288 ГПК
Определение № 391 от 7.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 44/2015 г., III г. о., ГК
приема, че при вреди от трудова злополука или професионално заболяване, при определяне
на началния момент, от който следва да се начислява обезщетението за забава,
намира приложение разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на
чл. 212 от Кодекса на труда, за неуредените въпроси по имуществената
отговорност на предприятието за причиняване на смърт или увреждане здравето на
работник се прилага гражданският закон – ТР № 45 от 19.04.1990 г. по гр.д. №
33/1989 г. ОСГК ВС. По отношение на дължимото обезщетение за забава при
изпълнение на задължението на работодателя по чл. 200 КТ за обезвреда на
настъпили вреди от професионално заболяване или от трудова злополука, приложими
са общите принципи, изразени в чл. 84, ал.3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД - работодателят,
дължащ обезщетение по чл. 200 КТ, изпада в забава от настъпване на увреждането,
резултат от трудова злополука. Следователно в конкретния случай законната
мораторна лихва върху уважения размер на главницата следва да се присъди от
датата на увреждането – 06.01.2017 г. до окончателното погасяване на задължението.
Тъй като правните изводи на
двете съдебни инстанции не се съвпадат напълно, решението в частта, с която е
отхвърлен предявения от ищцата осъдителен иск за заплащане на сумата от
12500,00 лв., представляващи неимуществени вреди вследствие на настъпила
трудова злополука от 06.01.2017 г. следва да бъде отменено, а така предявения
иск следва да се уважи за пълния размер от 12500,00 лв. Доколкото във въззивната жалба
липсват конкретни оплаквания по отношение иска за заплащане на имуществени
вреди, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не
дължи проверка за правилността на решението в тази му част и същото следва да се потвърди.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 273 ГПК в полза на въззивника-ищец следва да бъдат присъдени
направените по делото разноски за двете съдебни инстанции съразмерно на
уважената част от исковете, съобразно представените списъци по чл. 80 ГПК и
доказателствата за реално сторените такива, както следва: сумата от 1506,51 лв.
за производството пред СРС за адвокатско възнаграждение и депозит за вещи лица,
както и сумата от 814,00 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение
пред СГС.
При този изход на правния спор и с оглед предмета на
делото пред настоящата инстанция, ответникът трябва да бъде осъден по правилата
на чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК да заплати дължимите
държавни такси за първата инстанция, както и за въззивната инстанция, съобразно
уважения размер на иска, а именно: 500,00 лв., представляваща държавна такса в
полза на бюджета на СРС и сумата от 250,00 лв., в полза на бюджета на СГС.
С
оглед на цената на иска и по арг. от чл. 280, ал. 3,
т. 3 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване
с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
1-месечен срок от връчване на препис на страните.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № ІІІ-144-409807 от 17.05.2018 г., постановено по
гр. дело № 27823/2017 г. по описа на СРС, ІI ГК, 144-ти състав, в частта, с която е отхвърлен
предявения от Л.И.В., ЕГН **********,
с адрес: ***, против „Д.Т.“ ООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***,
иск с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на сумата от 12500,00 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на
настъпила трудова злополука от 06.01.2017 г., ведно със законната лихва от
датата на настъпване на трудовата злополука- 06.01.2017 г. до окончателното изплащане
на сумата, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА.
ОСЪЖДА „Д.Т.“ ООД, ЕИК: *******, със седалище
и адрес на управление:***, да заплати на Л.И.В., ЕГН **********, с адрес: *** и
със съдебен адрес:***, каб. 38 – адв. Л.Г., на основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата
от 12500,00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, вследствие на настъпила трудова злополука от 06.01.2017 г., ведно със
законната лихва от датата на настъпване на трудовата злополука- 06.01.2017 г.
до окончателното изплащане на сумата, а на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК сумата от 1506,51 лв., представляваща разноски в производството
пред СРС за адвокатско възнаграждение и депозит за вещи лица, както и сумата от 814,00 лв., представляващи
разноски за адвокатско възнаграждение пред СГС.
ОСЪЖДА „Д.Т.“ ООД,
ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 6, във
вр. с чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 273 ГПК да заплати в полза на бюджета на СРС държавна такса в размер на сумата от 500,00 лв., а в полза на
бюджета на СГС сумата от 250,00 лв.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ ІІІ-144-409807 от 17.05.2018 г., постановено по гр. дело № 27823/2017 г. по
описа на СРС, ІI ГК, 144-ти състав, в
частта, с която е отхвърлен предявения от Л.И.В., ЕГН **********, с адрес: ***, против „Д.Т.“
ООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, иск с правно
основание чл. 200 КТ за заплащане сумата от 2350,00 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, вследствие на настъпила трудова
злополука от 06.01.2017 г., ведно със законната лихва от датата на настъпване
на трудовата злополука - 06.01.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: