№ 146
гр. К. , 16.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – К., I. СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и осми
октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Веселина А. Кашикова Иванова
Членове:Пламен А. Александров
Кирил М. Димов
Секретар:Петя Х. Михайлова
като разгледа докладваното от Пламен А. Александров Въззивно гражданско
дело № 20205100500165 по описа за 2020 година
С решение № 224 от 03.07.2020 г., постановено по гр. д. № 1678/ 2019 г., Районен съд
– К. е признал за установено спрямо М. П. Б. от гр. К., че дължи на К. В. Д. от гр. К.
заплащане на сумата от 8 000 лева, представляваща неизпълнено парично задължение по
договор за заем от 19.06.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
16.10.2019 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда, до
окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед № 642/ 22.10.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 1384/2019 г.
по описа на КРС. С решението съдът е осъдил М. П. Б. да заплати на К. В. Д. направените
по делото разноски от 160 лева – внесена държавна такса и 800 лева – адвокатско
възнаграждение, както и направените по ч. гр. д. № 1384/2019 г. по описа на КРС разноски
от 160 лева – внесена държавна такса и 730 лева адвокатско възнаграждение.
Недоволна от така постановеното решение е останала въззивницата М. П. Б., която
чрез своя представител по пълномощие го обжалва като неправилно, поради нарушение на
материалния и процесуален закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила
и необоснованост. Поддържа, че районният съд не е изследвал, респективно – не е
отговорил на направеното своевременно още с отговора на исковата молба и поддържано по
същество на иска възражение, че процесното вземане, предмет на делото, е погасено по
давност. В тази връзка, в жалбата се излагат съображения, че в случая давността тече от
възникване на задължението, а не от поканата, поради което е погасено по давност. Моли
съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск, като погасен по
1
давност. Претендира разноски, съгласно представен списък на разноските.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия К. В. Д., чрез представител по пълномощие, в който се излагат съображения за
основателност на предявения иск. В съдебно заседание, чрез представителя си по
пълномощие, оспорва въззивната жалба. Претендира разноски, съгласно представен списък
на разноските.
Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по
повод и във връзка с оплакванията, изложени от въззивника, констатира следното:
Жалбата е допустима, като подадена в срок и от лице, имащо правен интерес от
обжалването на решението. Разгледана по същество същата е основателна по следните
съображения:
Първоинстанционното исково производство е било образувано по предявен иск, с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 240 от ЗЗД, за признаване за
установено, че съществува вземане на К. В. Д. от М. П. Б. в размер на 8 000 лева,
представляващи предоставена по договор за заем от 19.06.2008 г. и невърната сума, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата, за което вземане
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №
642/22.10.2019 г. по ч. гр. д. № 1384/2019 г. по описа на РС – К..
Искът е подаден в едномесечния преклузивен срок по чл. 415 ГПК след възражение
от ответницата, в срока по чл. 414 ГПК, срещу заповед № 642/22.10.2019 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 1384/2019 г. на РС – К., издадена за
сумата, предмет на установяване, ведно със законната лихва върху същата.
По делото не е спорно, че на 19.06.2008 г. ответницата М. П. Б. (въззивница в тази
инстанция) е получила от ищеца (въззиваем) К. В. Д. сумата от 8 000 лева, за което
собственоръчно е написала и подписала разписка. Представена е разписката, за която е
налице признание от М. П. Б., че собственоръчно я е написала и подписала, съгласно която
на 19.06.2008 г. последната е получила от ищеца 8 000 лева, които ще върне при поискване.
Установено е също, че с нотариална покана рег. № 9897/7.10.2019 г. на нотариус с
рег. № 658 на НК, К. В. Д. е отправил покана до М. П. Б. да му заплати в срок до 07.11.2019
г. сумата в размер на 8 000 лева, дадена от него в заем на 19.06.2008 г., като последната е
отказала да получи поканата.
Във връзка с гореизложеното и с оглед релевираното от ответницата по иска в
отговора на исковата молба, респективно – във въззивната жалба, възражение, спорно по
делото е единствено обстоятелството – погасен ли е по давност предявения иск за сумата от
8 000 лева по договор за заем от 19.06.2008 г.
2
Погасителната давност по иск по чл. 240 от ЗЗД е петгодишна, на основание чл. 110
от ЗЗД. Съгласно чл. 114, ал. 1 и 2 от ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо, а ако е уговорено, че то става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Неизменно е
разбирането в съдебната практика, че задължение по договор, за който няма определен срок
за изпълнение, става изискуемо след покана до длъжника, като в този случай поканата прави
задължението изискуемо и поставя длъжника в забава – когато няма определен ден за
изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора (чл. 84, ал. 2 от
ЗЗД), и това води до съответните санкционни последици, но не поставя начало на
погасителната давност, тъй като съгласно чл. 114, ал. 2 от ЗЗД давността тече от възникване
на задължението. В този смисъл – решение № 224 от 11.07.2011 г. на ВКС по гр. д. №
371/2010 г., ІV г. о., ГК, определение № 985 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2012 г.,
ІV г. о., ГК.
Изложеното по – горе се отнася и до договор за заем. Според правилото на чл. 240,
ал. 4 от ЗЗД, ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в
течение на един месец от поканата. Поканата до длъжника го поставя в забава, но не поставя
началото на течението на погасителната давност. Тук следва да се посочи, че нито
разпоредбата на чл. 69, ал. 1 от ЗЗД, нито тази на чл. 240, ал. 4 от ЗЗД променят момента, от
който започва да тече погасителната давност за изпълнение на задължението за връщане на
заема - този момент е определен изрично в специалната норма на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД,
според която срокът за погасителна давност за изпълнение на задължението, което става
изискуемо след покана, започва да тече не от поканата, а от деня на възникване на
задължението. В този смисъл е и решение № 389 от 21.04.2009 г. на ВКС по гр. д. №
102/2008 г., І г. о., ГК.
В случая е видно, че договорът за заем от 19.06.2008 г. няма определен срок (ден) за
изпълнение, като е уговорено, че заемателят М.Б. ще върне заетата сума при поискване, т. е.
след покана. При това положение, погасителната давност започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало, а именно – от 19.06.2008 г. Впрочем, дори и да не бе изрично
уговорено, че заемателят ще върне сумата след поискване (покана), то, доколкото не е бил
уговорен срок за изпълнение, срокът за погасителна давност за изпълнение на задължението
започва да тече от деня на възникване на задължението. Или, видно е, че петгодишният
погасителен давностен срок е изтекъл на 19.06.2013 г., поради което искът, който е предявен
след тази дата, е погасен по давност.
Ирелевантна е в случая отправената от заемателя нотариална покана от 7.10.2019 г. за
връщане на заетата сума, тъй като поканата поставя длъжника в забава, но тя не поставя
началото на погасителната давност.
От друга страна, по делото не се установяват факти или обстоятелства по чл. 115 и
3
чл. 116 от ЗЗД, обуславящи спиране или прекъсване на давността, като такива не се и
твърдят от ищеца.
Що се касае до довода, релевиран в отговора на въззивната жалба, че се касае за заем
за послужване, а не до заем, то същия е неоснователен. Видно е, че в случая на заемателя са
били предоставени пари в размер на 8 000 лева, а последният се е задължил да върне заетата
сума, поради окето е налице именно договор за заем по смисъла на чл. 240 от ЗЗД.
От гореизложеното се установява, че предявения иск е погасен по давност, поради
което следва да се отхвърли. В тази връзка, първоинстанционният съд изобщо не е обсъдил
направения от ответницата единствен и основен довод за погасяване на иска по давност и е
уважил предявения иск, с което е постановил неправилно решение, което като такова следва
да бъде отменено, а предявения иск – отхвърлен като погасен по давност.
При този изход на делото на въззивницата се следват направени по делото разноски.
В тази връзка съдът намира за основателно възражението на въззиваемия К.Д., направено от
процесуалния му представител, за прекомерност на претендираните разноски на М.Б.. Така,
с представения пред въззивната инстанция списък на разноските на М.Б. се претендират
разноски за заповедното производство в размер на 900 лева, представляващи адвокатско
възнаграждение, при заплатено такова в размер на 800 лева, а за първоинстанционното
производство – 900 лева заплатен адвокатски хонорар. Предвид извършените по
заповедното производство (ч. гр. д. № 1384/2019 г. на Районен съд – К.) действия, състоящи
се единствено в подаване на възражение по чл. 414 от ГПК по образец, съдът намира
възнаграждението от 800 лева за прекомерно съобразно фактическата и правна сложност на
извършеното действие, поради което следва да бъде намалено до минималния размер. В
тази връзка, с оглед материалния интерес – 8 000 лева, и предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 7
от Наредба № 1 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
(Наредбата), съгласно която за защита в производства за издаване на заповед за изпълнение
възнаграждението се определя по правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите
на претендираните суми (в случая 4 000 лева), минималният размер на адвокатското
възнаграждение е 510 лева (300 + 210). По отношение на заплатеното адвокатско
възнаграждение за първата инстанция, то с оглед обстоятелството, че в отговора се релевира
един единствен довод за недължимост на процесната сума, а именно – изтичане на
погасителна давност, и предвид обстоятелството, че делото е решено в едно съдебно
заседание, съдът намира за прекомерно заплатеното адвокатско възнаграждение, което с
оглед фактическата и правната сложност на делото следва да бъде определено в минимален
размер. Ето защо, с оглед материалния интерес – 8000 лева, и предвид разпоредбата на чл. 7,
ал. 2 от Наредбата, минималният размер на адвокатското възнаграждение е 730 лева (580 +
150). Или, съдът намира, че на М.Б. се следват разноски в размер общо на 1 400 лева, от
които 510 лева – адвокатски хонорор за ч. гр. д. № 1384/2019 г. на Районен съд – К., 730 лева
– адвокатски хонорар за първоинстанционното дело и 160 лева – заплатена държавна такса
за въззивно обжалване. Искането за присъждане на разноски в останалата му част, за
4
разликата над 1 400 лева до претендирания размер от 1 960 лева е неоснователно и следва да
се остави без уважение.
Водим от изложеното и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК и чл. 78, ал. 5 от ГПК,
въззивният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 224 от 03.07.2020 г., постановено по гр. д. № 1678/2019 г. по
описа на Районен съд – К., вместо което постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. В. Д. с постоянен адрес: гр. К., ул. „К.М.” № 30, с ЕГН
**********, против М. П. Б. с постоянен адрес: гр. К., ул. „Тодор Каблешков” № 9, с ЕГН
**********, иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 240 от ЗЗД, за
признаване за установено, че съществува вземане на К. В. Д. от М. П. Б. в размер на 8 000
лева, представляващи предоставена по договор за заем от 19.06.2008 г. и невърната сума,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №
642/22.10.2019 г. по ч. гр. д. № 1384/2019 г. по описа на РС – К., като погасен поради
давност.
ОСЪЖДА К. В. Д. с постоянен адрес: гр. К., ул. „К.М.” № 30, с ЕГН **********, да
заплати на М. П. Б. с постоянен адрес: гр. К., ул. „Тодор Каблешков” № 9, с ЕГН
**********, направените по делото разноски в размер общо на 1 400 лева, от които 510 лева
– адвокатски хонорор за ч. гр. д. № 1384/2019 г. на Районен съд – К., 730 лева – адвокатски
хонорар за първоинстанционното дело и 160 лева – заплатена държавна такса за въззивно
обжалване.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М. П. Б. за присъждане на разноски в
останалата му част, за разликата над 1 400 лева до претендирания размер от 1 960 лева, като
неоснователно.
Решението подлежи на касационно обжалване, при наличие на предпоставките по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, пред Върховния касационен съд на Република България в
едномесечен срок от съобщението му на страните.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6