РЕШЕНИЕ
гр. София, 08.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 12268 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 86636 от 08.04.2019 г.,
постановено по гр. дело № 62528/2018 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав, е
признато за установено по предявените от
„Т.С." ЕАД срещу С.Д.С. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ, че С.Д.С. дължи на „Т.С.” ЕАД, следните суми, за които е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 23400/2018 г. по описа на СРС,
153 състав, както следва: сумата 361,04 лв., представляваща незаплатената цена
за доставена топлинна енергия за имот - апартамент в гр. София, ж.к. **********,
аб.№232608 за периода 01.03.2015 г. - 30.04.2017 г. и сумата 22,86 лв., представляваща
стойността на услугата дялово разпределение за същия период, ведно със законната
лихва, считано от 12.04.2018 г. до плащането, като са отхвърлени исковете за
главница за разликата над уважения размер от 361,04 лв. до пълния предявен размер
от 487,48 лв. и период от 01.07.2014 г. до м.03.2015 г., както и исковете по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: лихва за
забавено плащане на цената за топлоенергия в размер на 82,23 лв. за периода от
16.09.2015 г. до 03.04.2018 г. и 7,74 лв. - лихва за забавеното плащане на
таксите за дялово разпределение за същия период.
Със същото решение
ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
47,07 лв. - разноски в заповедното производството, както и сумата 172,57 лв. -
разноски в исковото производство.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която са отхвърлени предявените главен и акцесорен установителни искове,
предвид конкретното оплакване в жалбата, е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.”
ЕАД, чрез пълномощника си – юриск. И.М., с надлежно учредена представителна
власт по делото, с оплаквания за неправилност
на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост. Изтъква, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че част от дължими суми са погасени по давност, сочейки че съобразно
разпоредбата на чл. 32, ал. 1, раздел IX от ОУ,
дължимите суми следва да се заплащат в 45 дневен срок, след изтичане на периода,за
който се отнасят. Ето защо и вземанията по общата фактура №
**********/31.07.2015 г. за периода от 01.07.2014 г. до м.03.2015 г.,
издадена през м.07.2015 г. ставала изискуема на 16.09.2015 г., а заявлението, с
което се прекъсвала давността било подадено на 12.04.2018 г., поради което и
обективираните в тази обща фактура вземания не били погасени по давност, както
неправилно бил приел СРС. По изложените съображения моли съда да отмени
решението в обжалваната част и уважи изцяло предявените искове като присъди и
направените по делото разноски.
Въззиваемият ответник е подала в
законоустановения срок отговор на въззивната жалба на ищеца, с който оспорва
същата, излагайки подробни съображения за неоснователност на жалбата.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която частично са уважени главните обективно съединени искове, е
подадена въззивна жалба и от ответника С.Д.С.. Във въззивната
жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати
от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа
се, че неправилно СРС е приел, че искът е основателен, тъй като по делото не била
установена собствеността на абонатната станция, не била приемала Общите условия
на ищцовото дружество, а и не била информирана при определяне на цените за
топлоенергия и дялово разпределение, като не дължала цена и за сградна
инсталация. Сочи, че договорът с дружеството за дялово разпределение е бил
изтекъл, а стойността на топлинната енергия била определяна въз основа на
едностранно издадени счетоводни документи. С оглед на това заключението на вещото
лице било неправилно. Изтъква, че заявлението било нередовно, а издадената
заповед била недопустима. Моли съда да обезсили, а при условията на
евентуалност и да отмени решението в обжалваната част и отхвърли изцяло
предявените искове. Претендира направените по делото разноски.
Въззиваемият ищец не е подал отговор на
въззивната жалба на ответниците и не взема становище по същата.
Третото лице помагач на ищеца – „Н.“
ЕАД не е подал отговор на въззивните жалби, не изразява становище по същите и не се представлява в съдебно заседание.
Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което са допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за неоснователни по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните
изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт.
Във връзка с оплакванията в
жалбата на „Т.С.” ЕАД:
Действащата през процесния период нормативна
уредба – чл.155, ал.1 ЗЕ, предвижда,
че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни месечни вноски и две изравнителни вноски; 2. на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3. по реална месечна консумация. Правилата за
определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително
консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са
уредени в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до
извод, че в случаите на чл.155, ал.1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски
/равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат, съответно издадената в тази връзка фактура, не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а единствено до възникване на ново вземане в полза на една от
страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В
зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или
по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на
потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче
винаги е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се
касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, одобрени с решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, отнасящи се за процесния период, клиентите са
длъжни да заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването
им на интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер
и то има характер на покана. По силата на
чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало, т.е за процесните главници,
по отношение на които се прилагат общите условия, приети през месец февруари
2014 г., давността тече от деня, в който съответното задължение е възникнало,
т.е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Издаването на изравнителната сметка не променя срока, в който месечните
вноски стават дължими, а следователно и момента, от който започва да тече
погасителната давност за тях. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 3/2011 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието
„периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени
или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.155 и цитираните по-горе разпоредби
от общите условия вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички
гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл.111, б.”в” ЗЗД.
С оглед на изложените съображения прогнозните месечни вноски за периода
01.07.2014 г. до м.03.2015 г. се явяват погасени по давност, доколкото
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 12.04.2018 г. и
тригодишната погасителна давност е изтекла по отношение всички вземания, чиято
изискуемост е настъпила до 12.04.2015 г., като това обстоятелство не може да
бъде променено от последващо издаване на нова фактура № **********/31.07.2015
г. през м.07.2014 г. Издаването на такава фактура не променя настъпването на
изискуемостта по отношение на месечните вноски. В тази връзка следва да бъде
посочено, че по делото не е доказано възникването на ново вземане след издаването
на изравнителната сметка, т.е. в резултат от изравняването да е възникнало задължение
за доплащане, чиято изискуемост би настъпила в по-късен момент съгласно чл. 33,
ал. 2 от Общите условия, приети през 2014 г., а именно в 30-дневен срок от
датата на публикуване на фактурата на интернет страницата на дружеството.
В този смисъл въззивният съд намира, че законосъобразно районният съд е
приел за погасени по давност вземанията за периода от 01.07.2014 г. до
м.03.2015 г. и доколкото други оплаквания в жалбата на ищеца не са наведени
същата е неоснователна.
По отношение на
наведеното във възивната жалба на ответницата С.Д.С. оплакване следва да се отбележи, процесният договор
за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни
действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното
предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване,
като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Ценообразуването на
доставената топлинна енергия е нормативно установено и се извършва от Държавната
комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) след предложение от топлофикационното
дружество. Ето защо и оплакванията в тази насока са неоснователни.
Ирелевантно към
предмета на спора е собствеността на абонатна станция, респективно дали същата
е въведана в експлоатация, тъй като изчисляването на дължимата от ответника
топлинна енергия е направено въз основа на представените по делото главни
отчети на третото лице помагач - „Н.“
ЕАД, а не въз основа на собствените счетоводни записвания на ищец, както
неправилно се поддържа във въззивната жалба. В тази връзка следва да се отбележи, че от кредитираното от настоящия
състав на съда заключение на вещото лице по изслушаната и приета СТЕ се
установява, че реално доставената топлинна енергия за процесния период до
имота, находящ се на адрес: гр София, ж.к. **********, аб.№232608, което не е покрито по давност, е на
стойност 361,04 лв., представляваща сбора между прогнозната продажна цена по
издаваните ежемесечно от ищеца фактури и сумите за доплащане по изготвените
изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон, до какъвто извод е стигнал и
първоинстанционния съд.
Във връзка с оплакването във
въззивната жалба следва се изясни, че изчисленията през процесния период са
извършвани от трето на процесното материално правоотношение лице – „Н.“ ЕАД,
като съгласно заключението на вещото лице по изслушаната СТЕ стойността на
доставената топлинна енергия е изчислена въз основа на действащата към този
момент нормативна база. Посочено е още, че дружеството, извършващо дяловото
разпределение на доставената до абонатите топлинна енергия в края на всеки
отоплителен сезон, изчислява реално доставеното количество топлинна енергия в
съответствие с нормативните изисквания. Конкретната методология по отчитането и
изчисляването на доставената топлинна енергия е описана в заключението на СТЕ,
като съдът изцяло възприема фактическите (доказателствените) изводи, до които е
достигнала тази съдебна експертиза. От друга страна, вещото лице от допуснатата
комплексната СТЕ е анализирало данните, обективирани в главните отчети за
процесните периоди и общия топломер в АС, посочвайки че сумите са начислявани в
съотвествие с действащата нормативна уредба методология, както и че уредите за
топлинно отчитане са минавали през необходимите и задължителни метрологични проверки.
Във връзка с оплакванията в жалбата, касаещи претенцията за стойността на услугата дялово разпределение следва да се
посочи, че с
разпоредбата на чл. 139, ал. 2 от
ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г., бр. 54 от 2012 г., в сила
от 17.07.2012 г./ се възлага отговорността за извършването на дялово
разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те
могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез
възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл.
139а от ЗЕ. Начинът на
определяне на цената за услугата „дялово разпределение
на топлинна енергия“ е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в,
когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те
сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с
лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се
уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към
топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към
търговеца, осъществяващ дялово разпределение на
топлинна енергия,
а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в
сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да
сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на
услугата дялово разпределение.
По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца
дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача
по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на
търговец, избран от клиентите на етажната собственост. Клиентите заплащат на
продавача стойността на услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от
6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия
между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето,
вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от
асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и
приложението към нея.
Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца
клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран
от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на
партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение.
Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ
начин на клиентите.
Съгласно чл. 36, ал. 1
и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на
топлинна енергия за
битови нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение,
извършвана от избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена
за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна
сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за дялово
разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите
за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща
допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът на
заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява
по подходящ начин на клиентите. По делото е
представен договор между ЕС и „Н.“ ООД /с предходно наименование/ от 29.08.2002
г., в който е уговорено възнаграждение в размер на 6,00 лв. за измервателен
уред. Въз основа на
събраните писмени доказателства по делото – документи за главен
отчет и изготвените протоколи за осигурен достъп, касаещ индивидуалните справки за отопление
и топла вода /лист 80-90 по делото на СРС/, въззивният съд
приема, че услугата дялово разпределение е била реално осъществена при същите условия с оглед продължаване на Договора от 29.08.2002 г.,
сключен между ЕС и Н. ЕАД.
По изложените съображения е законосъобразен
извода на първоинстанционния съд, че потребителите дължат стойността на
извършната услуга „дялово разпределение“, като доколкото в жалбата не са
изложени оплаквания по отношение размера на същата, СГС не дължи проверка на
решението в тази му част – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК.
Предвид оплакването във въззивната жалба
следва да се отбележи, че за възникване на задължението за топлинната енергия
отдадена от сградна инсталация е достатъчно ответникът да е собственик на жилище в топлоснабдявана
сграда, за да се считат за потребител. При това ответникът остава
такъв потребител дори и да е прекратено топлоподаването към
индивидуалните отоплителни тела в жилището, тъй като в тази
хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ ответникът остава
потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация
и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост. В този смисъл са и събраженията застъпени в РЕШЕНИЕ № 5 от
22.04.2010 г. на КС на РБ по к. д. № 15/2009 г., с което е отхвърлено
искането на омбудсмана за относно конституционносъобразността на чл. 153, ал. 1
и 6 от Закона за енергетиката). Нещо повече, с решение
от 5 декември Съдът на Европейския съюз (СЕС) прие, че в българската правна
уредба, която задължава собствениците на апартамент в сграда — етажна
собственост, присъединена към система за централно отопление, да участват в
разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната
инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и
не го използват в своя апартамент, не противоречи на правото на ЕС и в
частност на правата на потребителите и регулацията за нелоялните търговски
практики. Напротив, следва сметките за използваната топлоенергия в тези общи
части да се изготвят индивидуално за всеки собственик на обект в сградата, като
се изчисляват пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
По отношение оплакването, че издадената заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК е недопустима следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл.
413, ал. 1 ГПК заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване, освен в частта
за разноските, поради което и това оплакване е неоснователно.
Доколкото във въззивната жалба на ответника липсват други конкретни
оплаквания и поради съвпадане правните изводи на двете съдебни инстанции решението
следва да се потвърди изцяло.
С оглед неоснователността на подадените от страните жалби разноски не
следва да им бъдат присъждани.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 86636
от 08.04.2019 г., постановено по гр. дело № 62528/2018 г. по описа на СРС, ГО, 153
състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.”
ЕАД – „Н.“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: