О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ V- 1713 23.06.2020 г. Град Бургас
Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, V-ти въззивен състав
На двадесет и трети юни през две хиляди
и двадесета година
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛЯ БЕЛЕВА
мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
Секретар: -
Прокурор: -
като разгледа
докладваното от съдия
Белева
частно гражданско
дело № 1076 по описа
за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по частна жалба, подадена от “ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК:*********,
със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „България” №49, бл.53 Е, вх.В,
представлявано от юрисконсулт Н Л.
Обжалва се разпореждане /без
номер/ от 2.03.2020г., постановено по ч.гр.д.№729 по описа за 2020г. на Районен
съд- Бургас, с което е отхвърлено заявлението му за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл.410 ГПК против П.Ж.М., за следните суми:
-
42,07 лв.- договорна лихва, начислена за периода от 20.07.2019г. до
20.01.2020г.;
-
105 лв.- неплатено възнаграждение за закупена услуга „Ф“;
-
175 лв.- неплатено възнаграждение за закупена услуга „Ф“;
-
30 лв.- такса по Тарифа за
извънсъдебно събиране на задълженията;
Сочи се, че обжалваното разпореждане
е неправилно, като са изложени подробни съображения в подкрепа на становището
на жалбоподателя, че съдът е излязъл
извън обхвата на дължимата проверка и не разполага на този етап с
правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят
черпи права. Счита, че изменението на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК не изключва това
негово становище. При първата хипотеза на нормата била необходима преценка дали
по предвидения процесуален ред конкретната клауза е обявена за неравноправна,
какъвто не бил настоящия случай. При втората хипотеза следвало да се прецени
дали от събраните доказателства може да се направи обоснован извод, че дадена
клауза от потребителския договор е неравноправна, като доказателствата следвало
да бъдат подведени под нормата на чл.143 ЗЗП, което не било сторено от районния
съд. Според частния жалбоподател, районният съд не е направил задълбочен анализ
на кумулативните критерии за неравноправна клауза: 1/ клауза, която е сключена
във вреда на потребителя; 2/клауза , която не съответства на изискванията за
добросъвестност, присъщи за нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите;
3/ клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и доставчика и потребителя. Развити са подробни съображения, от
които според жалбоподателя следва извод, че не са налице нарушения на
законодателството в областта на потребителското кредитиране.
За кредитора съществувала законоустановена възможност да предлага допълнителни услуги.
Сочи, че закупените от длъжника услуги „Ф“ и „Ф“ са такива по смисъла на т.14
от ДР на ЗЗП и представляват дейности, които ще се извършат по повод договора
за кредит в полза на друго лице- кредитополучател. Действията, в които се
състоят допълнителните услуги според жалбоподателя не са част от обичайната
дейност по кредитиране и се извършват в полза на кредитополучателя, тъй като за
него ползите ще са, че получава становище и исканата сума по-бързо, както и че
няма да заплаща определен брой погасителни вноски, или ще ги заплаща в по-нисък
размер. Подобни права кредитополучателят нямал по закон, а единственото му
право било да извърши предсрочно погасяване на кредита, какъвто не бил
настоящия казус. Съгласно §1 от ДР на ЗПК тяхната стойност е извадена от
годишния процент на разходите по кредита когато закупуването им не било
задължително условие, което било видно от чл.5.2 на ОУ. Допълнителните услуги
били опционални, по избор на потребителя и зависели единствено от неговата
воля. Затова, според частният жалбоподател, не можело да става дума за
неравноправна клауза. Същевременно потребителят следвало да заплати съответно
възнаграждение за правото на получи тези услуги, тъй като правото на клиента да
влияе върху съществените характеристики на договора- да отлага вноски, да
намалява вноски и променя датата на плащане всеки месец ангажирало огромен ресурс
на кредитора, поради което и цената на услугата била в уговорения размер и не
била прекомерна. Освен това, на основание чл.145, ал.2 от ЗЗП тази цена била
изключена от преценката на съда. Заявява, че кредитополучателят се възползвал
от тези услуги, тъй като ползвал и получил приоритетно разглеждане на искането
си за отпускане на потребителски кредит. Затова не следвало да се приема, че
плащането на цената е предварително. Акцентира и на това, че допълнителните
услуги не представляват действия по отпускането и усвояването на кредита.
Затова счита, че уговореното възнаграждение е напълно съвместимо с нормите на
обществения морал, принципите на справедливост и равнопоставеност
на участниците в облигационните отношения.
Относно претенцията за договорно
възнаграждение се сочи, че на длъжника е бил предоставен Стандартен европейски
формуляр- с отправеното Искане за отпускане на потребителски кредит, както и с
преди сключването на самия договор за кредит. Заявителят предоставил преддоговорна
информация във форма съгласно ДПК и във формуляра били посочени същите
параметри, както в ДПК. Длъжникът декларирал, че е получил екземпляр от
договора, изписал имената си и се подписал. Изготвен бил и погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, който бил връчен на ответника, ведно с договора. Процесният договор отговарял на всички императивни
изисквания на закона. Всички параметри били описани на ясен и разбираем език.
Задължение на длъжника било да прочете договора, запознавайки се подробно със
съдържанието му, а ако не разбира част от него- да се обърне към кредитния
инспектор за разяснения и допълнителни обяснения, да се консултира за
последиците от същия и евентуалното неизпълнение, като едва след това да го
подписва. В случая длъжникът не бил обективирал
желание да се откаже от договора. Заявява, че според него уговореният годишен
лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите
нрави. Изтъква, че старата съдебна практика, според която възнаградителна
лихва, надхвърляща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите
нрави, била преосмислена, предвид измененията на ЗПК и новелата на чл.19, ал.4 ЗПК,
приложима към договорите, сключени след приемането ѝ. Заявява също, че
кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР,
понеже бил уговорен фиксиран лихвен процент. В случая била спазена и
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Така, по аргумент от чл.145, ал.2 ЗПП
следвало, че уговорката за лихва не представлява неравноправна клауза, а
поведението на кредитора не било недобросъвестно.
Досежно таксите по Тарифата за
извънсъдебно събиране на вземането се сочи, че същите не са такси за управление
на кредита. Посочил е кои такси според него са такива за управление и кои за
усвояване на кредита. Развити са подробни съображения и е изведен извод, че при
правомерно развитие на заемното правоотношение, т.е. при точно изпълнение на
задълженията от страна на потребителя, кредиторът няма право да начислява
допълнителни такси и разноски. Това ограничение обаче не важело
при неизпълнение на договорните задължения от страна на кредитополучателя. В
този случай кредиторът имал право да предприеме действия по събиране на
просроченото задължение като обаждания, изпращане на писма и смс-и, съответно- да събере такса, кореспондираща на
размера на разходите за тези допълнителни действия. Забраната за допълнителни
такси по управление на кредита не важала за таксите, налагани при неизпълнение,
което следвало от разпоредбата на чл.19, ал.3 от ЗПК. Подобно тълкуване
произтичало и от разпоредбите на Директива 2008/48/ ЕО на ЕП и съвета от
23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредит. В случая таксите били
начислявани съобразно постигнатото от страните съгласие, ако и в случай, че
клиентът не изпълнява задълженията си по договора. И за кредитора се е наложило
да извърши допълнителни действия, с които да стимулира клиента да изпълни
задълженията си по договора. Тези такси по никакъв начин не поставяли длъжника
в неравностойно положение, а единствено имали за цел да покрият разходите,
които кредиторът сторил поради недобросъвестното поведение на своя длъжник.
Затова тези разходи не представлявали обезщетение за забава.
По тези съображения намира, че обжалваният съдебен
акт е неправилен. Моли разпореждането да бъде отменено , като вместо него се
постанови издаването на заповед за изпълнение и за отхвърлената част от
заявлението. Претендират се деловодни разноски за настоящото производство-
държавна такса от 15 лв. и 50 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
Частната жалба е с правно основание
чл.413, ал.2 от ГПК. Същата е подадена в законоустановения
срок против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен
представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Ето защо съдът
намира частната жалба за допустима.
Бургаският окръжен съд като взе
предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Частно гражданско дело №729 по
описа за 2020г. на Районен съд- Бургас е
образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК,
подадено от „Профи Кредит България” ЕООД, чрез
пълномощника- юрисконсулт Г.
Иска се издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист против П.Ж.М. ***, за сумата от 753,45 лв.,
включваща: 350 лв. главница по договор за потребителски кредит №30037794790,
сключен между страните на 1.07.2019г.; 42,07 лв., представляващи възнаградителна лихва за периода от 20.07.2019г. до 20.01.2020г.
; 105 лв.- неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Ф, дължимо
да 20.01.2020г.; 175 лв.- неплатено възнаграждение за закупена услуга Ф,
дължимо да 20.01.2020г.; 30 лв.- неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно
събиране на вземането, начислени на 4.08.2019г.; 51,28 лв.- лихва за забава от
21.07.2019г. до 20.01.2020г., както и законната лихва от датата на подаване на
заявлението до изплащане на вземането. Изложени са още доводи, че кредитът
следвало да бъде погасен за срок от 7 месеца, на вноски от по 96,02 лв. с
падежна дата всяко двадесето число от месеца. Съгласно Общите условия към
договора длъжникът дължал и договорно
възнаграждение, предварително определено в договора, разсрочено във времето,
като същото е в размер на 42,07 лв. Страните поискали и закупили и пакет от
допълнителни услуги Ф и Ф, за които длъжникът също дължал възнаграждение /105
лв. за първата и 175 лв. за втората услуга/, което ставало изискуемо с
подписването на договора. Това възнаграждение, по съгласие на страните, било
разсрочено за срока на договора на равни месечни вноски и добавено към
месечните вноски за погасяване на кредита. Длъжникът не изпълнил задължението
по договора- не направил нито една погасителна вноска и изпаднал в забава,
съгласно погасителния план. Падежът на последната погасителна вноска бил на 20.01.2020г.
Във връзка със забавата кредиторът направил разходи за извънсъдебно събиране на
вземането, определени в Тарифата за таксите на Профи
Кредит България ЕООД. На 4.08.2019г., за забава над 14 дни на длъжника били
начислени суми за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 30 лв. Затова
за заявителя възникнал правен интерес да потърси неплатените падежирали вноски по договора за кредит.
Претендират се деловодни разноски,
включително юрисконсултско възнаграждение. Към
заявлението са приложени пълномощно и квитанция за внесена държавна такса,
както и ДПК, ОУ към него, погасителен план към договора, Стандартен европейки
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.
Съдът е издал заповед № 622/2.03.2020г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за претендираната
главница, ведно със законната лихва върху главницата от подаването на
заявлението, както и за част от разноските.
С обжалваното разпореждане от 2.03.2020г.
е отхвърлено заявлението в частта относно претенцията за възнаградителната
лихва, възнаграждението за допълнителните услуги, също за претенцията за мораторна лихва, както и претенцията за таксите за
извънсъдебно събиране на вземането по Тарифата. Изложени са съображения, че уговорената
възнаградителна лихва в размер на 40,70 % противоречи
на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на лихвата за забава,
което съгласно чл.411, ал.2, т.2 от ГПК е основание за отхвърляне на
заявлението в тази му част. Съдът е приел също, че претендираните
суми за възнаграждението за допълнителни услуги Ф и Ф противоречат на
изискванията на чл.10а, ал.2 от ЗПК, както и на чл.33 от ЗПК. На същите
текстове противоречала и уговорката за заплащане на такса за извънсъдебно
събиране на задълженията.
Бургаският окръжен съд приема, че
частната жалба е частично основателна. Съображения:
Неоснователни са възраженията
на жалбоподателя, че заповедният съд не разполага
с правомощия да извършва преценка за валидност на
договора за потребителски кредит или отделни негови
клаузи. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, при разглеждане на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали искането
не е в противоречие със закона или
с добрите нрави, а т.3 от същата разпоредба
/нова, приета ДВ бр.100 от 20.12.2019г./ предвижда такава и ако искането
се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.
В настоящия случай, процесният договор за кредит, от
който произтича вземането, е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, поради което съдът е задължен
служебно да следи за спазването
на неговите императивни разпоредби. Ето защо, като
е изпълнил тези свои задължения районният съд не
е превишил правомощията си и не е нарушил
съдопроизводствените правила,
като неправилно счита жалбоподателя.
Жалбата е основателна единствено
в частта, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение
досежно договорната лихва /възнагадителна
лихва/. Въззивната инстанция споделя доводите на
жалбоподателя, че извода на районния съд, че уговорената от страните годишна
договорна лихва в размер на 40,70% противоречи на добрите нрави, понеже
надхвърля трикратния размер на законната лихва, почива на съдебна практика,
която не е актуална. Същата е постановена по времето, когато в закона липсваше законоустановена горна граница на договорната лихва при
потребителските кредити /т.е. липсваше императивна правна норма, регулираща
размера на възнаградителната лихва/, поради което
единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос
според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД бяха правилата на добрите нрави. Понастоящем
обаче, такава горна граница има и това е 5-кратния размер на законната лихва,
посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК. Тъй като процесната
лихва не надвишава посочения размер, тоест е договорена в рамките на закона,
основателно е оплакването в жалбата, че същата не може да противоречи на
добрите нрави. Презумпцията е, че след като една уговорка не противоречи на
закона, то тя не може да противоречи на правилата на добрите нрави. Освен това,
съгласно чл.145, ал.2 ЗЗП не могат да бъдат
проверявани за неравноправност уговорките между страните, които касаят основния
предмет на договора /в случая- тези за главницата
и възнаградителната лихва, които са ясни
и разбираеми/, тъй като в противен случай договорът не би бил
сключен.
Ето защо, въззивната
инстанция намира, че обжалваното разпореждане е неправилно и незаконосъобразно
в частта, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против длъжника за сумата от 42, 07 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 20.07.2019г. до 20.01.2020г.
Същото следва да бъде отменено, като вместо това следва да се разпореди
издаването на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и за тази сума.
Останалите оплаквания в жалбата са неоснователни.
Въззивният съд не
споделя доводите по същество, изложени
в жалбата, че уговорените от страните допълнителни услуги не били задължително условие за отпускане
на кредита, а били избрани от потребителя, както и че същите не били свързани с дейността на заявителя по кредитирането.
На първо място, не е представено
искането за отпускане на потребителски кредит, поради което не може да
се направи обоснован извод, че длъжникът действително е имал опция да избере
тези допълнителни услуги.
Неоснователна е и тезата на жалбоподателя, че допълнителните услуги не били във връзка
с дейността по кредитиране. Видно от общите условия /чл.15, ал.1/,
допълнителната
услуга Ф / в заявлението се твърди, че длъжникът се е възползвал от същата/
касае приоритетното разглеждане на искането за отпускане на кредита, което според настоящият съдебен състав е неразривно свързано с неговото
усвояване. За другата услуга Ф няма подобно твърдение, а и предвид
обстоятелството, че длъжникът не е погасил нито една вноска, съгласно чл.15,
ал.2, т.1 от ОУ е очевидно, че той изобщо не е имал право да иска промяна на
погасителния план. Налага се извод, че в ДПК е уговорено предварително
заплащане на възнаграждение за услуга, която реално не е предоставена на
заявителя, като същото е разсрочено и включено в погасителните вноски като част
от общия размер на дълга.
Същевременно в жалбата е извършено позоваване на разпоредбата на чл.145,
ал.2 ЗЗП, че съдът не разполага с възможност за проверка за неравноправност на
клаузите, свързани с допълнителните услуги и тяхното заплащане, понеже касаели
основния предмет на договора, което по съществото си представлява признание, че
допълнителните услуги Ф и Ф, касаят именно задължението на кредитора по
договора за кредит- да предостави срещу възнаграждение заемната сума на
кредитополучателя. Т.е. възнаграждението за тези „допълнителни услуги“ следва
да бъде включено в ГПР на основание чл.19, ал.1 от ЗПК, което в случая очевидно
не е сторено, тъй като общия размер на възнаграждението за допълнителни услуги
възлиза на 280 лв., което е 4/5 от отпуснатата в заем сума /350 лв./, а размера
на ГПР в процесния ДПК е 46,67% .
Така са заобиколени забраните на чл.10а, ал.2 ЗПК и на чл.19, ал.4 ЗПК, което води
до нищожност на клаузите за
уговореното възнаграждение за допълнителните услуги Ф и Ф на основание чл.19, ал.5 и чл.21 ЗПК.
Ето защо, процесните суми, претендирани като възнаграждение за допълнителни услуги Факс и Ф са недължими от ответника. Заявлението за заплащането им противоречи на императивните разпоредби на закона
/ЗПК/, поради което районният
съд правилно и законосъобразно е отказал издаването на заповед
за изпълнение за тези две
възнаграждения.
Относно таксите в размер на 30 лв. по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането, въззивната
инстанция констатира следното.
В текста на процесния договор
за потребителски кредит липсват конкретни уговорки между страните за това при
какви условия и в какъв размер могат да бъдат начислявани такива такси. В
Общите условия на договора се съдържат две разпоредби. Според чл.12.4, при
обявяване на предсрочна изискуемост на някое от основанията по чл.12.3 от
ОУ/каквато не е настоящата хипотеза/, клиентът дължи остатъчните и непогасени
вноски по погасителен план, включващи и възнаграждението по закупен пакет
допълнителни услуги, лихва за забава и таксите, дължими по реда на чл.17.4.
Втората клауза е тази на чл.17.4 , според която клиентът заплаща такси за
извършени от кредитора услуги по Тарифа. В чл.18.1 от ОУ е посочено, че
неразделна част от ДПК са ОУ, погасителния план, декларация за обработка на
лични данни, искане, Тарифа, образец на разписка за получаване на парични
средства, други приложения, а според чл.18.2 от ОУ ДПК трябва да бъде тълкуван
винаги заедно с приложенията, що се отнася до въпроси, свързани с тези
приложения или отнасящи се до тях.
Въпреки разпоредбата на чл.18.1 и чл.18.2 от ОУ,
заявителят не е представил тарифата, на която основава вземането си за такси за
извънсъдебно събиране на вземането. Това е достатъчно за отхвърляне на
заявлението в частта за таксите- в този смисъл е разпоредбата на чл.411, ал.2,
т.1 ГПК във връзка с чл.410, ал.3 от ГПК, тъй като заявителят препятства съда
да извърши проверка дали подобно задължение за заплащане на такси действително
възниква за длъжника в случай на просрочие на задълженията му по договора. Не може да бъде
извършена и проверка за съответствие на клаузата на чл.17.4 от ОУ и Тарифата
към нея, на императивните норми на ЗПК /т.е. проверката по чл.411, ал.2, т.2, предл.1 ГПК/, евентуално за неравноправност /т.е.
проверката по чл.411, ал.2, т.3 ГПК/.
Тъй като крайните изводи на въззивната инстанция по отношение на претенциите за възнаграждението
за допълнителни услуги и за таксите за извънсъдебно събиране на вземането съвпадат
с тези на първоинстанционния съд, в тези му части обжалваното
разпореждане следва да бъде потвърдено, а жалбата да се остави без уважение
като неоснователна.
С оглед изхода на делото искането
за разноски е частично основателно. Съразмерно на уважената част от жалбата на
жалбоподателя следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 7,77 лв.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ
разпореждане /без номер/ от 2.03.2020г., постановено по ч.гр.д.№729 по описа за
2020г. на Районен съд- Бургас, В ЧАСТТА,
с която е отхвърлено заявлението на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК против П.Ж.М.,
за сумата от 42,07 лв., представляваща договорна лихва, начислена за периода от
20.07.2019г. до 20.01.2020г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ допълнителна заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по заявлението на “ПРОФИ
КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул. „България” №49, бл.53 Е, вх.В, против П.Ж.М. с ЕГН:********** *** и
за сумата от 42,07 лв. (четиридесет и два лева и седем стотинки),
представляваща договорна /възнаградителна/ лихва,
дължима по договор за потребителски кредит №30037794790, сключен между страните
на 1.07.2019г., начислена за периода от *019г. до *., както и за сумата от 7,77 лв. (седем
лева и седемдесет и седем стотинки), представляваща деловодни разноски по
ч.гр.д.№1076/2020г. по описа на Бургаския окръжен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх.№12975 от 17.03.2020г. по описа на РС-Бургас, подадена от
“ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление
гр.София, бул. „България” №49, бл.53 Е, вх.В, против разпореждане от 2.03.2020г.,
по ч.гр.д.№729 по описа за 2020г. на Районен съд- Бургас В ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по реда на чл.410 ГПК против П.Ж.М., за следните суми:
- 105 лв.- неплатено
възнаграждение за закупена услуга „Ф“;
-
175 лв.- неплатено възнаграждение за закупена услуга „Ф“;
-
30 лв.- такса по Тарифа за
извънсъдебно събиране на задълженията;
Връща делото на Районен съд-
Бургас за издаване на допълнителна заповед за изпълнение съобразно настоящото
определение, включително и за деловодните разноски пред въззивната
инстанция, както и за даване на указания на заявителя да предяви осъдителен иск
за вземанията си, за които заявлението е отхвърлено.
Определението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.