Определение по дело №899/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 4101 от 25.09.2012 г., постановено по Г.д. №611/2012 г. , РС Р. е ОТХВЪРЛИЛ иска, предявен от “. Г. О., ЕИК , със седалище и адрес на управление Г. П., У. „Л № 5, П. от Б. К. Ч. пълномощника А. А. К., против “. Е. ЕИК, със седалище и адрес на управление Г. Р., У. „Х. Б.” № 1, П. от И. К. и срещу ответника И. Д. К., ЕГН *, за установяване спрямо ответника, че съществува вземането в размер на 331.00 лв., представляваща част от главницата по подаденото заявление по чл. 410 ГПК, като неоснователен. Съдът ПРИЕЛ с решението за установено, че съществува вземане в полза на “. Г. О., ЕИК , със седалище и адрес на управление Г. П., У. „Л” № 5, П. от Б. К. Ч. пълномощника А. А. К., против “. Е. ЕИК , със седалище и адрес на управление Г. Р., У. „Х. Б.” № 1, П. от И. К. и срещу ответника И. Д. К., ЕГН *, в размер на 327.00 лв. / триста двадесет и седем лева, представляваща разноски в заповедното производство и ОТХВЪРЛИЛ искането на ответниците за присъждане на разноски за адвокат.

Срещу така постановеното решение, в частта, с което съдът е ПРИЕЛ за установено, че съществува вземане в полза на “. Г. О. против “. Е. и лично срещу И. Д. К., в размер на 327.00 лв., представляваща разноски в заповедното производство и ОТХВЪРЛИЛ искането на ответниците за присъждане на разноски за адвокат е постъпила въззивна жалба от “. Е. ЕИК със седалище и адрес на управление Г. Р., У. „Х. Б.” № 1, П. от И. К. и И. Д. К., ЕГН *, от Г. Р., У.”Б. К.” №65. Изложени са подробни съображения за недопустимост и неправилност на същото. Наведени са доводи, че първостепенният съд има произнасяне „plus petitum” в частта, касаеща признати разноски в заповедното производство за заявителя. Отправя искане, въззивният съд да обезсили атакуваното в тази част решение като недопустимо, а ако счете, че има надлежно отправен иск и същият е допустим, да постанови решение, с което да отмени като неправилно атакуваното решение в тази му част и отхвърли предявения иск като неоснователен.

В частта за неприсъдените разноски се излагат също съображения за неправилност на съдебното решение. Отправено е искане за отмяна в тази му част като неправилно и постановяване на ново решение от въззивния съд, с което да уважи искането за присъждане на разноски в първата инстанция, които са доказани като сторени за А. Коцакова.

Претендират сторени разноски и пред въззивната инстанция по списък, изготвен по реда на чл. 80 ГПК. Не са направени доказателствени искания.

В предвидения по чл. 263, ал.1 ГПК двуседмичен срок не е постъпил пред въззивната инстанция отговор от “. Г. О. по подадената въззивна жалба.

Срещу така постановеното решение, в частта, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният иск за установяване спрямо ответника, че съществува вземане в размер на 331.00 лв., представляваща част от главницата по подаденото заявление по чл. 410 ГПК, е постъпила насрещна въззивна жалба от “. Г. О., ЕИК , със седалище и адрес на управление Г. П., У. „Л” № 5, П. от Б. К. Ч. пълномощника си А. А. К.. Излагат се съображения за неправилност на съдебния акт. Наведени са твърдения, че след издаване на заповедта по чл. 410 ГПК и преди завеждане на исковото производство е постъпило плащане от длъжника с цитирано основание – дължими суми по фактура, която не е предмет на заповедното производство и след приспадане, направено от кредитора по реда на чл. 76 ал.2 ЗЗД на постъпилите суми, е останало непогасено като задължение единствено сумата от 331 лв., представляваща част от главницата , претендирана в общ размер на 816 лв. /16 лв. – остатък по фактура * от 19.10.2009 г. и 800 лв. фактура № * от 02.11.2009 г./. Сумата от 331 лв. се претендират и като част от дължима главница с исковата молба. В тази връзка се навеждат доводи, че първостепенният съд не е съобразил своя С. акт с разп. на чл. 76 ал.2 ЗЗД.

С насрещната въззивна жалба са изложени и съображения във връзка с постановеното позитивно решение на РС Р., с което съдът е ПРИЕЛ за установено, че съществува вземане в полза на “. Г. О. против “. Е. и срещу ответника И. Д. К., в размер на 327.00 лв., представляваща разноски в заповедното производство. В изложението си жалбоподателят е посочил, че обжалва и тази част на позитивното за него решение.

Отправено е искане, касаещо решението само в отхвърлителната му част. Жалбоподателят по насрещната жалба желае въззивният съд да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в атакуваната му част като неправилно и да постанови ново, с което да уважи исковата претенция до заявения размер от 331 лв. Претендират сторени разноски в двете инстанции, вкл. за адвокат. В проведеното открито по делото съдебно заседание е заявено от процесуалния представител на другата страна – А. Ядков, оспорване на претендираното адвокатско възнаграждение като завишено по размер.

В предвидения по чл. 263, ал.1 ГПК двуседмичен срок е постъпил пред въззивната инстанция отговор от ответната по подадената насрещна въззивна жалба страна. Наведени са доводи за неоснователност на постъпилата жалба. Твърди се, че дългът е платен още преди датата на отпочване на заповедното производство, което е установено Ч. ССЕ. Наведени са доводи за неприложимост на разп. на чл. 76 ал.2 ЗЗД в конкретния случай.

Не са направени доказателствени искания. Претендират сторените във въззивното производство разноски.

Съдът, след преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с въззивната и насрещна жалби, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 и чл. 263 ал.2 от ГПК, от страна в първоинстанционното производство, Ч. надлежен представител, всяка една е насочена срещу С. акт, подлежащ на въззивна проверка, съдържа необходимите реквизити, не страда от пороци, като са извършени необходимите действия по администрирането й, поради което съдът ги намира за допустими.

Въззивният съд не констатира пороци, които могат да обусловят нищожност на решението, но същото в едната си част, която не е обуславяща е недопустимо.

Разгледана по същество, въззивната жалба на Изток” Е. и И. Д. К. е основателна, а насрещната въззивна жалба на “. Г. О. е неоснователна, поради следното:

Производството пред районния съд е образувано по искова молба на “. Г. О., ЕИК , със седалище и адрес на управление Г. П., У. „Л” № 5, П. от Б. К. Ч. пълномощника А. А. К., против “. Е. ЕИК , със седалище и адрес на управление Г. Р., У. „Х. Б.” № 1, П. от И. К. и срещу ответника И. Д. К., ЕГН *.

Навежда се в молбата, че ищецът е сключил с ответника договор за продажба на строителни материали, консумативи и изделия. Твърди се, че в изпълнение на същия договор, ищецът е доставил на ответника строителни материали, консумативи и изделия на обща стойност 2 024 лв. с ДДС, които последното дружество имало право да заплаща отложено, по банков път в тридесетдневен срок от датата на съставяне на документа, удостоверяващ предаването на стоката, съгласно чл. 10, ал. 1, във връзка с чл. 4, ал. 2 от същия договор. Навежда се, че за всяка една доставка били издадени и подписани съответна данъчна фактура, както следва: данъчна фактура № */19.10.09 на стойност 1 224 лв. с ДДС; данъчна фактура № */02.11.09 на стойност 800 лв. с ДДС. Твърди се още, че ищецът-продавач изпълнил задълженията си и прехвърлил собствеността върху стоките, предмет на сключения договор за продажба с факта на предаването им на купувача, като този факт е удостоверен Ч. подпис на представител на купувача върху всяка от гореописаните фактури. Навежда се, че въпреки уговорения тридесет дневен срок на плащане на дължимите продажни цени, последвало плащане единствено на 1 208 лв. по доставка, обективирана във фактура № */19.10.09 г., в резултат, на което по същата останали за плащане още 16 лв. Твърди се, че по останалите не е извършено плащане - нито в брой, нито по банков път, като общата дължима сума за закупени, но неплатени строителни материали към 22.12.2011 г. е била в размер на 816 лева. Навежда се, че във връзка с горното и на основание чл. 10, ал. 2 от сключения между двете дружества договор за продажба, към 22.12.2011 г., е натрупана договорна лихва в размер на 0.5 % за всеки ден забава, в общ размер на 3 061.12 лв., изчислена както следва: по фактура № */19.10.09 г. - за периода от 19.11.2009 г. до 22.12.2011 г. - 61.12 лв; по фактура № */02.11.09 г. - за периода от 03.12.2009 г. до 22.12.2011 г. - 3000 лв..

Поради неизпълнението е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение, въз основа на което е образувано ч. Г. дело № 2256/ 2011 г. по описа на РС- Р., като в срок е подадено възражение по реда на чл. 415 от ГПК. Твърди се, че седем дни по-късно от подаването на заявлението в съда, на 29.12.2011 г. длъжниците заплатили на ищеца сумата от 996 лв., като посочили основание за плащане "по фактура 7209 от 14.10.2009 - 816.00 лв. и 180 лв. лихва". Твърди се, че с оглед обстоятелството, че цитираната в посоченото основание фактура не е предмет на подаденото заявление по чл. 410 от ГПК, ищецът е прихванал извършеното плащане към предявените със заявлението суми. Навежда се, че в тази връзка, тъй като в действителност липсвало валидно отправено изявление на длъжника кой точно дълг погасява, и на основание чл. 76 ЗЗД, предложение второ, предвиждащ, че когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата, се прави извод от ищеца, че заплатената от длъжника сума в размер на 996 лв., следва да бъде отнесена най-напред към разноските - 327 лв., след това към лихвите - 184 лв. и след това към главницата по подаденото заявление - 816 лв., като след приспадане на извършеното плащане, останали за плащане от длъжника още 331 лв. - главница по подаденото заявление.

Отправя искане пред съда да бъде установено спрямо ответниците, че съществува вземането в размер на 331.00 лв., представляваща част от главницата по подаденото заявление по чл. 410 ГПК, както и претендира ищеца заплащане на сторените по делото разноски.

Ответниците, в срока за подаване на отговор на исковата молба, са подал такъв, в който навеждат, че е платена цялата главница на ищеца, заявител в производството по чл. 410 от ГПК, преди започване на производството. Твърди, че на 28.12.2011 г. е превел ответника на ищеца цялото задължение по договора, ведно с лихвите по същото, като към тази дата не е получавал покана от ищеца, не е получавал известие от съда за предявени от него претенции за това вземане. При тези обстоятелства прави довод, че е изпълнено задължението, без кредиторът да е поискал по надлежния ред заявеното вземане, като представя и доказателства за това. Навеждат се доводи, че не са уведомявани от ищеца за претенцията му по надлежния ред, поради което поради настъпване на края на стопанската година, тъй като не е оспорвал вземането му, заплатил същото на 28.12.2011 година, като се прави довод, че не е дал повод за образуване на заповедното производство против него.

Първостепенният съд на осн. чл. 235 ГПК извел от събраните доказателства по делото правен извод, че предявеният иск е неоснователен с оглед констатираното от експерта плащане на 28.12.2011 г. на сумата в размер на 816.00 лв. по фактура № 7209/ 14.10.2009 г. и лихва в размер на 180.00 лв. Установено било със ССЕ, че по процесните фактури има извършени плащания и няма задължения по тях, като към датата на експертизата не са заплатени само разноски в размер на 327.00 лв. за заповедното производство, които първостепенният съд приел че са дължими на ищеца, доколкото плащането било извършено след образуване на заповедното производство. Приел, че ответниците не представят доказателства за сторени разноски за адвокат и не уважил искането за присъждане на разноски, сторени в исковото производство.

Доколкото насрещната въззивна жалба е свързана с обуславящия иск, въззивният съд ще изложи първо съображенията си по нея:

ПРАВНИ ИЗВОДИ ПО НАСРЕЩНАТА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА:

Въззивният съд приема, че крайният извод, направен от първостепенният съд, за неоснователност на исковата претенция - е правилен и развитите доводи с тази жалба са неоснователни, къто съдът намира, че следва да я остави без уважение.

Въззивният съд приема, че плащането по претендираните фактури е станало не след датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, а преди нея. Експертът със своето заключение по назначената ССЕ, която съдът кредитира като пълна, компетентно изготвена, обективна и неоспорена, е установил след извършена проверка в счетоводствата на двете дружества, че плащането по двете процесни фактури, касаещи заповедното производство : данъчна фактура № */19.10.09 на стойност 1 224 лв. с ДДС; данъчна фактура № */02.11.09 на стойност 800 лв. с ДДС - е извършено още на 18.11.2009 г. / когато са заплатени 5 бр. фактури на обща стойност 4 880 лв. /, а плащането от 28.12.2011 г. е свързано с фактура № * от 14.10.2009 г., нямаща отношение към спора между страните. След проверката в ищцовото дружество е установило, че в счетоводството се водят като платени данъчна фактура № */19.10.09 г. и данъчна фактура № */02.11.09 г. и единствено фактура № * от 14.10.2009 г. е отчетена като неизплатена в счетоводството, водено от кредитора.

Съдът отдава значение на обстоятелството, че фактура № * е с дата , предхождаща датата на процесните фактури – т.е. задължението по нея се предполага, че е възникнало по-рано, но доказателствената тежест за приложението в случая на разп. на чл. 76 ал.2 ЗЗД е върху ищеца и същият е следвало да докаже в процеса твърдения като приложим ред по чл. 76 ал.2 ЗЗД по отношение на вземането си / като под въпрос е точно приложимия ред, тъй като съобразно чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД - доколкото се касае за повече от един главен дълг, не намира приложение чл. 76, ал. 2 ЗЗД, освен за акцесорните към главницата за конкретния месец разноски и лихви/. Експертът е категоричен в извода си, че процесните фактури са отразени като платени в счетоводството на ищеца и на ответника още на 18.11.2009 г. Не е поставяна задача на експерта да направи изчисления във вр. с разп. на чл. 76 ЗЗД .

В контекста на изложеното, атакуваният в тази му част акт се явява правилен и законосъобразен, поради което и на осн.чл.271, ал.1 ГПК ще следва да се потвърди по изложените от въззивния съд мотиви.

ПРАВНИ ИЗВОДИ ПО ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА:

Предмет на обжалване с въззивната жалба в настоящия процес е частта, в която първоинстанционният съд е приел за установено, че съществува вземане в полза на “. Г. О., и срещу ответника И. Д. К., ЕГН *, в размер на 327.00 лв., представляваща разноски в заповедното производство. Касае се за процесуално недопустимо решение, в атакуваната с въззивната жалба посочена по-горе част по смисъла на чл.270 ал.3, пр. първо от ГПК, което следва да бъде обезсилено, а производството по делото – прекратено.

Съображенията на въззивния съд относно този извод са следните:

Посоченият от въззивника процесуалноправен въпрос по допустимостта на решението в тази му част следва да бъде решен съобразно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., съгласно която съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният С. акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. В настоящия случай с исковата молба е направено искане за установяване спрямо ответниците, че съществува вземане в размер на 331.00 лв., представляваща част от главницата по подаденото заявление по чл. 410 ГПК в общ размер на 816 лв. Твърди се, че е настъпило плащане от страна на ответниците след подаване на заявлението и ищецът като е погасил сумите по разноските от 327 лв., лихвите от 184 лв. и част от главницата, е останало като дължима част от тази главница в размер на сумата от 331 лв.. В първоинстанционното производство ищецът не е предявил установителна претенция по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415 ГПК досежно признатите във заповедното производство суми – разноски от 327 лв.; обезщетение за забава и разликата от признатия пълен размер от 814 лв. със заповедта по чл. 410 ГПК главница и претендирания такъв с исковата молба от 331 лв., поради което се налага изводът, че първата инстанция недопустимо се е произнесла по иска с правно основание чл. 422 ГПК досежно сторените в заповедното производство разноски от 327 лв.

По силата на чл. 415, ал. 1 ГПК при оспорване на издадена заповед за изпълнение кредиторът може да предяви иск за установяване на вземането си. Влязлото в сила съдебно решение, с което вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение е установено, има за последица влизане в сила на заповедта и издаване на изпълнителен лист съгласно чл. 416 ГПК.

Предмет на делото по установителния иск е вземането по смисъла на чл. 410, ал. 1 ГПК и според изричната норма на чл. 415, ал. 1 ГПК.Ищецът сам е направил преценка досежно това какъв по размер иск да предяви срещу длъжника, признавайки, че е настъпило плащане и е останала само непогасена част от претендираната главница в размер на 331 лв. Друг е въпроса досежно обосноваността на това искане. Съдът може само да установява в хода на процеса верността или неверността на твърдяно с исковата молба, въз основа на което да прави правни изводи за основателността на исковата претенция. В случая, частта на непредявеното в цялост от ищеца кредитор, признато със заповедта по чл. 410 ГПК, вземане, следва да се приравни на отказ/оттегляне на иска в тази му част. Последиците в случая са еднакви, доколкото в указания срок, който е преклузивен, ищецът не е предявил иск за цялото си вземане.

Заповедта за изпълнение съдържа: "задължението, което длъжникът трябва да изпълни, и разноските, които трябва да заплати" - чл. 412, т. 6 ГПК. Законодателят е направил разграничение относно инстанционния контрол на заповедта за изпълнение в чл. 413 ГПК. Издадената заповед за изпълнение не подлежи на обжалване, ако заявлението е изцяло уважено, но независимо от резултата обжалването е допустимо в частта за разноските. В този смисъл, "задължението" на длъжника по заповедта за изпълнение, включва всички заявени и уважени вземания на кредитора, включително за обезщетения, които са начислени до датата на подаване на заявлението.

Противоречиво се решава в практика въпроса за възможността съдът, разглеждащ иска по чл.422 ГПК, да се произнесе за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство. Според едното становище, произнасянето по този въпрос е законна последица от уважаване или отхвърляне на иска, при което исковият съд съобразно изхода на спора разпределя отговорността за разноски както в исковото, така и в заповедното производство. Според другото становище, това е недопустимо, тъй като разноските в заповедното производство не са предмет на иска по чл.422 ГПК.

В хипотезата на предявен установителен иск относно издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК изпълнителният лист се издава след влизането й в сила въз основа на влязло в сила съдебно решение за установяване на вземането. Ако в исковото производство се установи, че съществува само част от вземането, то изпълнителният лист ще се издаде за съдебно признатото вземане, независимо от съдържанието на заповедта на изпълнение, като отговорността за разноските в заповедното производство следва да се определи от съда, разгледал иска.

Въззивният съд в настоящия състав приема следното:

С исковата молба по чл. 415, ал. 1 ГПК, респ. по чл. 422, ал. 1 ГПК, кредиторът предявява иск за установяване съществуването на вземането си, предмет на оспорената заповед за изпълнение, към момента на подаване на заявлението, което вземане включва главниците и акцесорните вземания за обезщетения и лихви. Законните последици от уваженото заявление - начислени законни лихви след депозирането му и присъдените разноски в заповедното производство не са част от вземането и принудително изпълнение за същите може да се осъществи само при уважен установителен иск с влязло в сила съдебно решение и въз основа на издадената заповед за изпълнение. Самостоятелен установителен иск за разноските в заповедното производство не следва да се счита, че е предявен с исковата молба, независимо дали кредиторът е направил искане за разноски. Съдът, разглеждащ установителния иск, следва да се произнесе за отговорността за разноските в заповедното производство в зависимост от резултата по спора. В конкретния случай, изрично е заявено с исковата молба, че не се претендират разноските в заповедното производство, а първоинстанционният съд е разгледал същите като предявен иск, а не искане.

Следователно атакуваното решение на РРС в посочената част е недопустимо, надхвърлен е обхвата на търсената от ищеца защита – има произнасяне plus petitum и като такова трябва да бъде обезсилено и производството прекратено в тази част.

Решението на РРС, в частта, с която е отхвърлено като неоснователно искането на ответниците за разноски в производството – е неправилно и следва да се отмени. Ако искът по чл. 422 ГПК е за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, предмет на делото е установяване на вземането по заповедта за изпълнение, като съдът на общо основание следва да вземе предвид всички релевантни за спорното право факти и обстоятелства, настъпили след предвяване на иска, като приложи разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. В този случай вземането на кредитора ще бъде установено по основание и размер към момента на приключване на устните състезания, както по всеки друг установителен иск по чл. 124 ГПК. В случая обаче, по делото е безспорно установено от приложените писмени доказателства и изготвената експертиза, че задължението по претенцията не е съществувало към момента на подаване на заявление по чл. 410 ГПК, а плащането е станало преди това и следователно ответниците не са станали повод за така предявения иск. При това положение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК се явява приложима.

С оглед изхода на спора, на същите на осн. чл. 78 ал.2 ГПК се дължат сторените пред РС разноски за адвокат в размер на 200 лв., които са доказани като внесени за процесуалното представителство на А. К . Въззивният съд ще постанови решение, с което ще осъди ищеца по предявения иск – да заплати сторените разноски за адвокат от ответниците пред първата инстанция.

Пред въззивния съд, въззивниците претендират заплащане на сторени разноски по представен списък по реда на чл.80 ГПК – в размер на 200 лв., които са доказани по размер и на основание чл. 78 ал.4 и ал.3 ГПК и като взе предвид изложеното по-горе, съдът ще осъди АГ. О. да им ги заплати.

С оглед крайния резултат на спора, на жалбоподателя по насрещната въззивна жалба – “. Г. О. – не се следват разноски.

Водим от изложеното, ОКРЪЖЕН СЪД Б.

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА като правилно решение № 4101 от 25.09.2012 г., постановено по Г.д. №611/2012 г. , в частта, в която РС Р. е ОТХВЪРЛИЛ като неоснователен иска, предявен от “. Г. О., ЕИК , със седалище и адрес на управление Г. П., У. „Л” № 5, П. от Б. К. Ч. пълномощника А. А. К., против “. Е. ЕИК , със седалище и адрес на управление Г. Р., У. „Х. Б.” № 1, П. от И. К. и срещу ответника И. Д. К., ЕГН *, за установяване спрямо ответниците, че съществува вземане в размер на 331.00 лв., представляващо част от главница, претендирана в общ размер на 816 лв. по подадено заявление по чл. 410 ГПК, въз основа на което е образувано ч.Г.д. № 2256/2011 г. по описа на РС Р..

ОТМЕНЯ решение № 4101 от 25.09.2012 г., постановено по Г.д. №611/2012 г. , в частта, в която РС Р. е ОТХВЪРЛИЛ искането на ответниците за присъждане на разноски за адвокат и вместо НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА на осн. чл. 78 ал.2 ГПК „А Г. О., ЕИК, със седалище и адрес на управление Г. П., У. „Л” № 5, П. от Б. К. да заплати на “. Е. ЕИК със седалище и адрес на управление Г. Р., У. „Х. Б.” № 1, П. от И. К. и И. Д. К., ЕГН *, сумата от 200 /двеста/ лева сторени разноски за адвокат в производството пред РС Р..

ОБЕЗСИЛВА решение № 4101 от 25.09.2012 г., постановено по Г.д. №611/2012 г. , в частта, в която РС Р. е ПРИЕЛ за установено, че съществува вземане в полза на “. Г. О., ЕИК , със седалище и адрес на управление Г. П., У. „Л” № 5, П. от Б. К. Ч. пълномощника А. А. К., против “. Е. ЕИК , със седалище и адрес на управление Г. Р., У. „Х. Б.” № 1, П. от И. К. и срещу ответника И. Д. К., ЕГН *, в размер на 327.00 лв. / триста двадесет и седем лева, представляваща разноски в заповедното производство и прекратява производството по делото в тази част.

ОСЪЖДА „Або Г. О., ЕИК , със седалище и адрес на управление Г. П., У. „Л” № 5, П. от Б. К. да заплати на “. Е. ЕИК , със седалище и адрес на управление Г. Р., У. „Х. Б.” № 1, П. от И. К. и И. Д. К., ЕГН *, сумата от 200 /двеста/ лева сторени разноски за адвокат във въззивното производство.

Решението, в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение - подлежи на обжалване при условията на чл. 280 ал. 1 от ГПК пред ВКС на РБ, в едномесечен срок от връчването му на страните, а в останалата му част - на основание чл.280, ал.2 от ГПК се явява окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: