Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 19.09.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Наказателно отделение, ІІІ-ти въззивен състав публичното заседание
на седми юни през две хиляди и деветнайсета година в състав:
Председател: ХРИСТИНКА КОЛЕВА
Членове: МИРОСЛАВА ТОДОРОВА
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
с участие на секретаря Радка Георгиева, като разгледа докладваното
от председателя в.ч.н.д. № 1934 по описа за 2019 год., за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по реда на глава XXI НПК.
Образувано е по въззивна
частна жалба от А.М.А. и М.В.А., частни тъжители по н.ч.х.д № 20143/2018 г. по
описа на СРС, НО, 105 състав, срещу разпореждане от 4.03.2019 г., с което е
било прекратено наказателното производство по делото на основание чл. 250, ал.
1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т.2 от НПК.
В
жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на
атакувания съдебен акт и се иска да бъде отменен, а делото върнато на
първоинстанционния съд за продължаване на производството. Изтъква се, че в тъжбата се твърдят
обстоятелства за извършено престъпление срещу личността на двамата тъжители –
клевета, поради което съдията-докладчик от първостепенния съд неправилно е
приел, че не са налице предпоставките за даване ход на тъжбата, като е счел, че
инкриминираните изрази не могат да се свържат с личността на тъжителите, които
са включили в обвинението не твърдения, а своя субективен прочит на текста.
Оспорват се изводите на първия съд, като се поддържа, че съдържанието на
изразите не оставя съмнение, че се отнасят до тъжителите.
В
съдебно заседание се явява жалбоподателят А.М.А.. Вторият жалбоподател М.В.А.,
редовно призован, не се явява и не се възползва от правото си на лично участие.
Повереникът на двамата въззивни жалбоподатели поддържа жалбата от името на
доверители си по изложените в нея съображения, като излага доводи, че
обжалваното разпореждане е постановено в
противоречие с практиката на Европейския съд за правата на човека, защото за да
се прецени дали даден израз е фактически
или оценъчно утвърден, съдилищата трябва да разгледат целия текст, в който той
е употребен, тъй като фактическото твърдение се основава на факти, които могат
да бъдат доказани.
Съдът, след като провери изцяло
правилността на обжалваното разпореждане, намира за установено следното от
фактическа страна.
Първоинстанционното производство е
образувано на 29.11.2018 г. по тъжба от частните тъжители А.М.А. и М.В.А. срещу
М.Х.Г..
В тъжбата е посочено, че М.Х.Г.,
управител на фирмата „Д.Е.Е.“ ЕООД, изпратила жалба до Съвета на директорите на УМБАЛ
„Александровска“ ЕАД, насочена срещу съдебномедицинско удостоверение № 529/2018
г,
подписано от двамата тъжители като лекари в същата болница. Заявено и това, че
в жалбата Г.разгласила за двамата тъжители в качеството им на лекари
клеветнически обстоятелства. По-нататък в изложението са описани и конкретните
изрази, чрез които се твърди, че са разгласяват позорящите обстоятелства и им
се приписват престъпления, засегнали А.М.А. и М.В.А., а именно:
1.
„Измамна схема, извършвана от същата
тази организирана престъпна група, е налице – с цел застрахователна измама”
2.
„ Да се вземат под внимание фалшиви
документи“
3.
„
Всичко това говори за корупция“
4.
„ Престъпна схема“
5.
„ Удостоверения.. такива, с цел измама и
източване на средства”
6.
„Заради небрежно и безхаберно поведение
на доктори, съучастници в престъпна групировка“
7.
„Считам, че е крайно непрофесионално
едно такова удостоверение.“
В заключение тъжителите
са дали правна оценка на изложеното, като са заявили, че така лицето, срещу
което е насочена тъжбата, осъществило състава на престъплението по чл. 148, ал.
2 вр. ал. 1, т. 4 , пр.1, вр. чл. 147, ал. 1 НК.
С разпореждането от 4.03.2019
г., предмет на въззивния съдебен контрол, съдия-докладчик при СРС, НО, 105 състав
прекратил наказателното производство на основание чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл.
24, ал. 5, т. 2 НПК, като приел, че тъжбата не отговаря на изискванията на чл.
81 НПК, тъй като в нея не се съдържат факти, които могат да бъдат квалифицирани
като престъпление. В мотивите на разпореждането е посочено, че изложените в
тъжбата изрази не могат да бъдат свързани категорично
с личността на тъжителите А.М.А. и М.В.А., тъй като в тях дори и
имплицитно не се съдържало твърдение, че именно те, със свое собствено,
конкретно поведение са осъществили нещо
неморално, укоримо от гледище на общоприетото или са осъществили престъпление.
Съдията-докладчик е приел, че тъжителите инкриминират собствения си субективен
прочит, който обективно не кореспондира на възведените в тъжбата твърдения. В
заключение съдът е приел, че тъжбата не съдържа състав на престъплението клевета,
поради което е прекратил наказателното
производство.
Въз
основа на изложените факти за съдържанието на тъжбата и движението на делото
съдът намира следното по правните въпроси, значими за правилното му решаване
във въззивното производство.
Въззивната жалба е частично основателна.
След цялостна проверка на
допустимостта на тъжбата по чл. 81, ал. 1 НПК и на законосъобразността на
разпореждането за прекратяване на наказателното производство, образувано по
нея, въззивният съд прие, че крайният
правен извод на първостепенния съд за това, че тъжбата е изцяло негодна да
възбуди наказателно преследване, защото в нея не се твърди престъпление, е
неправилен.
Действително
в съдържанието на правомощието на съда да извършва преценка за редовността на
тъжбата по чл. 81, ал. 1 НПК се включва имплицитно и изискването съдът да установи
дали в тъжбата се твърди съставомерно деяние на престъпление, което се
преследва по тъжба на пострадалия. Съгласно
чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК не се образува наказателно производство за
престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, а образуваното се
прекратява, когато тъжбата не отговаря на условията, посочени в чл. 81 НПК. От
5.11.2017 г. първоначалната компетентност да проверява редовността на тъжбата е
предоставена изключително на съдията-докладчик, защото със ЗИДНПК (Д.в. бр. 63
от 4.08.2017 г., в сила от 5.11.2017 г.)
е отменено правомощието на председателя на съда по чл. 247, ал. 2 вр. ал.1, т.
2 НПК да отказва да образува производство по тъжба на пострадалия. Правомощието
на председателя на съда да отказва да образува дело от частен характер е
въведено със ЗИД (дв, бр. 28 от 1982 г.) на НПК, отм. (Дв бр. 86 от 28.10.2005
г., в сила от 29.04.2006 г.) – чл. 240, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 НПК, като негова
изключителна компетентност, т.е. към този период съдията-докладчик не разполага
с компетентност да извършва проверка за редовност на тъжбата, тъй като тази
преценка е изнесена изцяло преди образуването на наказателното производство. С приемането на настоящия НПК (Обн., ДВ, бр.
86 от 28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006 г.) правомощието на председателя на
съда (вече по чл. 247, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 НПК, но със същата редакция като
тази по чл. 240, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 НПК (отм.), продължава да съществува
като суверенна компетентност, а съдията-докладчик има правомощието по чл. 250,
ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК да прекратява наказателното производство единствено в
случаите на чл. 24, ал. 1, т. 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9 и 10 НПК, както и когато
деянието, описано в обвинителния акт, не съставлява престъпление. С други думи
– съдията-докладчик не може да прекратява производството на основанията,
посочени в чл. 24, ал. 4 НПК (нова ал. 5), включително поради нередовност на
тъжбата. С последващите изменения в чл.
250, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК (ДВ, бр. 32 от 2010 г., в сила от 28.05.2010 г.) е
въведено правомощие на съдията-докладчик по чл. 250, ал. 1, т. 1 НПК да
прекратява образуваното производство по тъжба на пострадалия и в случаите по
чл. 24, ал. 4 НПК (актуалната ал. 5) и когато деянието, описано в обвинителния
акт или в тъжбата, не съставлява престъпление – изрично записано в чл. 250, ал.
1, т. 2 НПК.
При
тази нормативна уредба, при действието на процесуалния закон до 5.11.2017 г., е
въведен двоен първоначален филтър за редовност на тъжбата – и преди
образуването на делото и след – в първия стадий на съдията-докладчик. В
наказателноправната доктрина и постоянната съдебна практика относно
съдържанието на правомощието на председателя на съда да отказва да образува
наказателни дела от частен характер никога не е имало спор, че извършваната от
него проверка не е произволна, а се изразява в именно в оценка на редовността
на тъжбата и съответствието й с нормативните изисквания, които не са търпяли изменения
от въвеждането им – първоначално посочени в чл. 57, ал. 1 НПК (отм.), а в
сегадействащия НПК – в чл. 81, ал. 1 НПК. В този смисъл – решение № 16 от
14.03.2001 г. на ВКС по д. № 697/2000 г., II н. о., р ешение № 472 от
16.10.2001 г. на ВКС по н. д. № 424/2001 г., II н. о.
За
да сезира валидно съда, тъжбата съгласно чл. 81, ал. 1 НПК, освен че трябва да
бъде писмена и да съдържа данни за подателя и за лицето, срещу което се подава,
следва да описва обстоятелствата на престъплението. Съдебният орган, на когото
е възложена проверката на редовността на тъжбата, не би могъл да установи дали
изложените в тъжбата факти сочат на престъпление, ако не си изясни кое е
конкретното престъпление. Без да направи такъв извод, съдът не би могъл да
прецени и дали съобщеното в тъжбата престъпление е такова, което се разглежда
именно по този процесуален ред, или изисква провеждане на досъдебно
производство от прокуратурата и разследващите органи.
Следователно,
още преди да бъде предвидено правомощието на съдията-докладчик изрично да
проверява тъжбата за съответствието й по чл. 81, ал. 1 НПК, без да е било
необходимо експлицитното препрещане към разпоредбата, предвиждаща изискванията
за съдържанието на тъжбата, съдебно производство за престъпления по тъжба на
пострадалия е започвало само когато действително тъжбата е навеждала факти,
които председателят на съда е квалифицирал като престъпление, което се
преследва по тъжба на пострадалия. Не се е изисквало изрично пояснение на
съдържанието на правомощието за отказ в чл. 274, ал. 2 НПК (отм.), защото
тълкуването му е било еднозначно и е почивало на точния разум на разпоредбата. По
аргумент за по-силното основание, когато е предвидено изрично правомощие на
съдията-докладчик да прекрати наказателното производство, в случай че тъжбата
не отговаря на изискванията по чл. 81, ал. 1 НПК, това несъмнено означава, че
съдията-докладчик е длъжен да провери и дали се твърдят обстоятелства на
престъпление. Членуването на думата “престъпление” е езиков аргумент, съществуващ
наред с формално логическия, който изисква да бъде установено от компетентния
орган кое е конкретното заявено престъпление.
Отделно
от изтъкнатите съображения, спецификата на фактическия състав за повдигане на
обвинение за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, както и
възникването на фигурата на подсъдимия, допълнително категорично обуславят
необходимостта да се извърши преценка твърди ли се в тъжбата престъпление и кое
е то. По дела, образувани по тъжба на
пострадалия, процесуалното качество на подсъдимия възниква едва след като
съдията-докладчик приеме тъжбата за редовна, удовлетворяваща изискванията на
чл. 81, ал. 3 НПК, и в разпореждането, с което й даде ход, по чл. 252, ал. 4 НПК даде правна квалификация на фактите на твърдяното престъпление. Поради
това, за разлика от делата, образувани въз основа на обвинителни актове,
споразумения и предложения за освобождаване от наказателна отговорност от
прокуратурата, по делата, образувани по тъжба на пострадалия, съгласно чл. 254,
ал. 4 НПК на подсъдимия се връчва освен процесуалния документ, по който е
образувано делото (тъжбата) и препис от разпореждането на съдията-докладчик за
насрочване на делото. Това е така, тъй като обвинението е съвкупност от факти и
право, поради което повдигането му по този вид дела е фактически състав, който
приключва с разпореждането на съдията-докладчик, с което се дава ход на тъжбата
и правна квалификация на престъплението, предмет на разглеждане.
Поради това и след като има процесуалното
задължение да предаде на съд само обвинения в престъпление и то такова, което
се преследва по тъжба на пострадалия, съдията-докладчик е овластен, в
зависимост от резулатите от проверката на редовността на тъжбата в частта
относно данните на престъплението, да й даде ход или да прекрати наказателното
производство по реда на чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК. С
други думи – и понастоящем, след отмяна на дублиращото се правомощие на
съдията-докладчик по чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК по отношение на тъжбата, не е
настъпила никаква съдържателна промяна в процесуалната му власт.
В
процесния случай обаче, макар съдията-докладчик да е изхождал от
законосъобразно разбиране за съдържанието на правомощието си по чл. 250, ал. 1,
т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК, е прекратил наказателното наказателното
производство и за изрази, които могат да бъдат годен предмет на обвинение за
клевета.
При
обсъждане на правомощията на съдията-докладчик, естеството на предмета на
проверката по чл. 250, ал. 1, т. 1 НПК включва оценка на твърденията в тъжбата
по същество, доколкото предпоставя съотнасяне на фактите към материалния закон,
за да ги подведе под фактическия състав на конкретно престъпление и да го
квалифицира в разпореждането си. Единствено така може да се постигне
предназначението на този вид съдебни правомощия – да се провежда съдебно
следствие само по годни да получат осъдителна присъда обвинения, в случай че
бъдат доказани.
Съгласно разпоредбата на чл.
247, ал. 1, т. 2 НПК производството по дела от частен характер се образува по
тъжба на пострадалия до съда, т.е. депозираната тъжба е онзи сезиращ съда акт,
който поставя началото на съдебното производство и определя фактическите рамки
на обвинението и предмета на доказване в производството.
Предвид на тази й процесуална функция, тъжбата следва да отговаря на
определени изисквания, предвидени в разпоредбата на чл. 81 НПК. В разпоредбата
на чл. 81, ал. 1 изр. 1 НПК е предвидено, че тъжбата следва да съдържа и
описание на обстоятелствата на престъплението. Действително, изискванията,
които законът поставя към съдържанието на обвинителния акт и тъжбата са
различни, именно поради обстоятелството, че обвинителният акт се изготвя от
професионален юрист и то след провеждането на досъдебно производство. Именно поради изложените специфики тъжбата следва
да съдържа единствено посочване на обстоятелствата на престъплението. Отново поради посочените специфики процесуалният
закон урежда възможност за тъжителя и подсъдимия да искат съдействие от
органите на МВР за събиране на сведения, които сами не могат да съберат (чл. 83 НПК). Въпреки посочените различия обаче основно право на подсъдимия, както по
дела от общ, така и по дела от частен характер е да разбере в какво е обвинен,
като предявеното му обвинение следва да индивидуализирано по време, място,
начин на извършване. Обратното би поставило подсъдимия в условията на
процесуална изненада и би довело до нарушаване на забраната подсъдимото лице да
бъде осъдено по непредявено обвинение. Непосочването на основните елементи на
обвинението би направило невъзможно организирането на пълноценна защита,
доколкото за подсъдимия би съществувала неясното относно това срещу какви факти
следва да се брани.
За да отговаря на изискванията на чл. 81, ал. 1 от НПК, тъжбата, с която се повдигане на обвинение за клевета, следва да съдържа обстоятелства за лицето, срещу което е повдигнато обвинението, мястото и времето и на извършване на деянието/деянията; конкретизиране на клеветническата информация, както и съдържанието на вербалните изявления, с които тъжителят е приел, че са накърнили достойноството му. Освен това трябва да бъде съобразена и съставомерната специфика на престъплението клевета, което представлява накърняване на обществените отношения, гарантиращи спазването на конституционната забрана за накърняване на достойнството на човешката личност, която стои в основата на самоосъзнаването на личността като пълноценна и свободна. За да е осъществен престъпният състав, е необходимо деецът съзнателно да съобщи на друго/други лица неистинни позорящи обстоятелства, свързани с личността на пострадалия. Престъплението е формално и то е довършено от момента, в който друго лице възприеме и осъзнае предадената му от дееца позорна информация за пострадалия. Подобно деяние е в достатъчна степен общественоопасно по смисъла на чл. 10 ЕКПЧ само поради обективната си годност да застраши нечия репутация и добро име, обекти на защита на лични субективни права. Поведението на дееца е от естество да засегне споменатите неимуществени блага на личността, респ. обществените отношения, които ги защитават, само ако се разпространяват твърдения, които проверено са неистинни и деецът осъзнава това, като зад паравана на свободата на изразяване той цели злепоставяне на пострадалия. В съдебната практика, както и в правната доктрина, безпротиворечиво и последователно се приема, че предмет на клевета могат да бъдат единствено твърдения с конкретно съдържание, които носят информация за точно определени обстоятелства, време, място, лице (явление от миналото и настоящето). Тези обстоятелства следва да бъдат позорни, т. е недостойни от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да предизвикват еднозначна негативна оценка на обществото или в частност да представляват приписване на престъпление. На следващо място тези факти трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност.
В процесния
случай, след като обвинението, което е предмет на тъжбата, е за клевета,
проверката на изискуемото съдържание на тъжбата е налагало да се съобразят
всички изтъкнати особености на фактическия състав на престъплението. Видно е от съдържанието на
тъжбата, че частните тъжители изразяват несъгласие с констатациите, отразени в
жалба до Съвета на директорите на УМБАЛ „Александровска“ ЕАД, срещу съдебномедицинско
удостоверение № 529/2018г., което е изготвено от тях. Това според тях означава, че всички изложени от жалбоподателката
твърдения относно съдържанието на удостоверението и мотивите за неговото
издаване директно са адресирани към хората, които са отговорни за
съществуването – към авторите му. В този смисъл въззивният съд намира за
необоснован извода на съда, че инкриминираните твърдения в тъжбата не са
свързани пряко и непосредствено с тъжителите.
Наред с това, тъжбата на практика инкорпорира съдържанието на жалбата, в
която изрично е посочено, че съдебномедицинското удостоверение поставя въпроси
за «следната измамна схема, присъстваща като факт, извършвана от същата тази
организирана престъпна група, е налице с цел застрахователна измама», които в
4-тия абзац на стр. 2 на жалбата се отправят поименно срещу лекарите М.А. и А.А..
Принципно правилно районният съд е посочил, че е недопустимо съдържанието на
обвинението да представлява субективен прочит на жалбата. Това обаче не
означава, че точният смисъл на думите и изразите в нея може да бъде разбран,
като те бъдат изолирани от контекста, в който са били употребени, от цялостното
развитие и строеж на текста. На следващо място, в тъжбата са инкриминирани конкретни изрази, за
които се твърди, че недвусмислено опозоряват тъжителите, защото те са съставили
оспореното съдебномедицинско удостоверение, т.е. налице е недвусмислено
твърдение, че жалбата няма абстрактен персонален обект на критика, а е насочена
срещу двамата лекари, които са подписали удостоверението. Оттук нататък
преценката на това дали твърдението е вярно е въпрос на доказване, а не на
първоначална квалификация на инкриминираното деяние.
Същевременно цялата поредица
инкриминирани изрази с изключение на израза „считам, че е крайно непрофесионално
едно такова удостоверение“, който представлява негативна, но правомерно
изразена субективна оценка за професионалните качества на тъжителите, съдържат
твърдения, които обективно могат да бъдат квалифицирани като уронващи
репутацията на тъжителите. Единствената неяснота в тъжбата, която е следвало да
бъде отстранена чрез даване на изрични указания от съда в тази насока, е
относно това с кои изрази се разгласяват позорни обстоятелства и с кои се
приписват престъпления, доколкото това не е конкретизирано, а е посочено, че с
всички изрази се осъществяват и двете форми на изпълнително деяние.
Поради изложените съображения въззивният
съд намира, че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си по чл. 15,
ал. 2 и ал. 3 НПК да разясни на частните тъжители процесуалните им права и
процесуалните средства, необходими за тяхната защита, включително възможността
им да изпълнят конкретни указания на съда за уточняване на твърденията си в
тъжбата, с което да им осигури ефективна възможност да упражни тези права. Едва след надлежното изпълнение на
правомощията си за оказване на дължимото съдействие на тъжителите за валидно
сезиране на съда съдията-докладчик е могъл да премине към по-нататъшната
проверка на допустимостта на тъжбата по чл. 81, ал. 1 НПК и на годността й да
възбуди наказателно преследване.
На основата на всички изложени съображения
въззивният съд намира, че обжалваното разпореждане е частично незаконосъобразно
и следва да бъде отменено в
частта относно изразите: „измамна схема, извършвана от
същата тази организирана престъпна група, е налице – с цел застрахователна
измама“; „да се вземат под внимание фалшиви документи“, „всичко това говори за
корупция“; „престъпна схема“ , „ удостоверения.. такива, с цел измама и
източване на средства“, „ заради небрежно и безхаберно поведение на доктори,
съучастници в престъпна групировка“ и
делото върнато на стадия на
съдията-докладчик за даване на указания на тъжителите за изясняване на
посочените по-горе обстоятелства в тъжбата. По отношение на израза „считам,
че е крайно непрофесионално едно такова удостоверение..“ разпореждането следва
да бъде потвърдено, тъй като почива на правилно разбиране за обективната
съставомерност на престъпленията срещу честта и достойноството на личността.
Мотивиран така и на основание чл.334, т. 1
от НПК, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ разпореждане от 4.03.2019
г., с което е било прекратено наказателното производство по н.ч.х.д. № 20143/2018
г. на СРС в частта относно
изразите: „измамна схема, извършвана от
същата тази организирана престъпна група, е налице – с цел застрахователна
измама“; „да се вземат под внимание фалшиви документи“, „всичко това говори за
корупция“, „ престъпна схема“, „удостоверения.. такива, с цел измама и
източване на средства“, „ заради небрежно и безхаберно поведение на доктори,
съучастници в престъпна групировка“, образувано по тъжба на А.М.А. и М.В.А.
срещу М.Х.Г..
Връща
делото на СРС, НО, 105 състав за продължаване на съдопроизводствените действия
по тъжбата.
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждането в частта, с която е било прекратено наказателното производство относно израза: „считам, че е крайно
непрофесионално едно такова удостоверение..“.
Решението е окончателно. Да се
съобщи на частните тъжители.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.