РЕШЕНИЕ
№ 1489
гр. Пловдив, 03.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Таня Асп. Георгиева - Точевска
при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова
като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско
дело № 20225330116266 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр.
чл. 22 от ЗПК.
Ищцата А. Д. Д., ЕГН: **********, от град П., ул. „********“ № 7, чрез
пълномощник адв. К. К., е предявила против „Форуком и Компания” ООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: град Хасково, ул. „Добруджа” № 10, вх. Б, ет. 2,
представлявано от управителя Д. Р. Г., да й заплати сумата от 50 лева- платена при начална
липса на основание по договор за потребителски кредит № *********** г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба- ********** г. до окончателното й
изплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за
потребителски кредит № ********* г., по който ищцата получила в заем сумата от 500 лева.
От договора лицето не притежавало екземпляр, но се твърди, че той бил недействителен на
няколко основания. Първо- не били посочени условията за прилагане на основния лихвен
процент, размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределяла във времето, а и
лихвата противоречала на добрите нрави, защото надвишавала трикратния размер на
законната лихва. Второ- не се посочвало от какви пера е съставена общата дължима сума, а
разходите по кредита следвало да са включени в ГПР. Трето- не било посочено в
погасителния план разпределението на вноските измежду дължимите суми, защото всяка
вноска включвала главница, лихва и ГПР. Предвид недействителността на кредита, се
дължало единствено връщане на заетата сума и всичко платено над главница, подлежало на
1
връщане. Претендира разноски. В допълнителна молба се посочва, че главницата била
разпределена на шест погасителни вноски за периода *********** г., всяка от по 92, 80
лева. Задълженията по договора били изцяло погасени, като общо платената сума от ищцата
възлизала на 556, 80 лева, но в нея се включвали нищожните клаузи за възнаградителна
лихва, както и за обезпечение. Във връзка с непредставено обезпечение, се сключвал
допълнителен договор с посочено от ответника юридическо лице за поръчителство, от който
също ищцата нямала препис. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока за отговор ответникът чрез пълномощника си е подал такъв, с който не се
оспорва сключения между страните договор за кредит, както и погасената сума от длъжника.
Твърди се, че предоставянето на обезпечение не било задължително условие за получаване
на заема и потребителят имал право на преценка за отказ в 14- дневен срок от сключването
му, ако считал, че с това би се утежнило финансовото му положение. ГПР бил фиксиран- 40
% и не подлежал на промяна, а в погасителния план се посочвала лихвата и как тя се
разпределя с всяка една вноска. ГПР отговарял на изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗЗП, като
нямало лимит на размера на лихвата. Тук следвало да се има предвид, че кредитът е
отпуснат от небанкова финансова институция и предвид риска, лихвата била по- висока от
държавно определения размер на законната лихва. Договорът отговарял на изискванията на
чл. 22, вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Тарифата на дружеството за такси била публично
достъпна на сайта на компанията. Нямало изискване в договора да се посочва как бил
формиран ГПР, защото методиката на формирането му била законоустановена. Претенцията
не била конкретизирана, като не ставало ясно в какво се състои платената сума от 50 лева.
Моли за отхвърляне на иска. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема
писмени становища по спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № ********** г., по
силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 500 лева.
Кредитът е отпуснат при следните условия: 6 вноски, всяка от по 92, 80 лева, за срок от 180
дни, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40 %, при ГПР- 49, 02 %, при общ
размер на плащанията- 556, 80 лева.
Приложени са копия от договора и от погасителния план към него.
Представена е още и справка за извършените плащания по договора, както следва:
главница в общ размер на 500 лева и възнаградителна лихва- 48, 71 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил изцяло заетата сума. „Форуком
и Компания” ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
2
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по
отношение на която се твърди, че е нищожна- за договорната лихва, която следва да бъде
обсъдена, за да се прецени дали действително е предвидена в противоречие със специалния
ЗЗП.
Императивно изискване като основание за действителност на договора за
потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима
сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се
формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява
вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова
е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а
не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 02 %, а
фиксираната лихва- 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно
какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко
това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
В договора ГЛП е определен на 40 %, като в ЗПК няма предвидено ограничение на
договорната лихва, за разлика от размер на ГПР, но съдебната практика е наложила
постановката, че уговарянето на лихвен процент повече от три пъти над законната лихва, е
извън рамките на свободата на договарянето по чл. 9 от ЗЗД. Тази свобода не е
неограничена, а е поставена в зависимост от принципите на добросъвестността и
справедливостта. Целта на уговореното възнаграждение (цената на услугата) по един
договор за заем е покриване на разходите на кредитора, свързани с отпускането на кредита,
както и с компенсирането на гражданските плодове от финансовия ресурс, които
3
заемодателят би могъл да реализира за срока на предоставянето му на заемателя. В случая
обаче, така уговореният размер на лихвата излиза извън посочените цели и води до
неоснователно обогатяване на заемодателя. Не такъв е смисълът на уговорката за
възнаградителна лихва при предоставянето на заемни средства. Размерът на това
възнаграждение не съответства на предназначението му и с оглед съотношението спрямо
законната лихва (което е около 10 %), води до неправомерно разпределение на блага в
отношенията между страните. Именно поради изложените съображения, съдът намира, че
уговорката относно този размер противоречи на общоприетите правила и норми за
добросъвестност, поради което е нищожна на основание чл. 26 ал. 1, предложение трето от
ЗЗД.
Другото възражение в отговора е относно спазването на изискването на чл. 11 ал. 1 т.
9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент.
Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е
непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по
който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният
процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да
са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено,
при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на
упоменатия от кредитора фиксиран размер от 40 %, поради което е налице нарушение на
горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се
приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1,
предложение първо от ЗЗД.
С оглед горното, следва да се приеме, че заплатената договорна лихва в размера,
посочен в справката на ответника за извършените погашения по кредита, с която страните
признават, че точно толкова е било платено над главницата по договора, е заплатена при
начална липса на основание и в тази връзка следва да бъде осъден ответникът да я върне на
ищеца. След като въпросната клауза се явява нищожна, а оттук- и несъществуваща, по нея
не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното по нея в размер на 48, 71 лева се явява
недължимо и подлежи на връщане. Така искът следва да бъде частично уважен, като се
отхвърли за разликата до пълния му предявен размер то 50 лева, но претенцията следва да се
присъди за съответната сума, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска,
доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.
С оглед изхода на делото, а именно- уважаване на част от исковата претенция и
отхвърлянето на останалата й част, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК на всяка от
страните се дължат разноски, но по съразмерност. Ищцата е заплатила държавна такса в
размер на 50 лева, както и такса за издаване на съдебно удостоверение в размер на 5 лева. Тя
е представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото обаче не е заплатила хонорар, а
моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата. В представения договор за правна защита и съдействие е посочено, че
страната се представлява безплатно от адв. К. К., поради затрудненото си материално
4
положение, което обстоятелство по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява
основание за оказването на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези
законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското
възнаграждение, което с оглед общата цената на иска тук следва да бъде изчислено съгласно
чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № *********** г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като същото възлиза в размер от 400 лева. Тази сума обаче следва да се
присъди директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила такива разноски,
за да й се възстановяват на нея. Ответникът пък е заплатил на своя пълномощник сумата в
размер на 480 лева с ДДС, видно от представения договор за правна защита и съдействие.
Така по съразмерност, на страните се дължат следните суми: на ищеца- 53, 58 лева, на
ответника- 12, 38 лева, а на пълномощника на ищеца- 389, 68 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Форуком и Компания” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град Хасково, ул. „Добруджа” № 10, вх. Б, ет. 2, представлявано от управителя
Д. Р. Г., да заплати на А. Д. Д., ЕГН: **********, от град П., ул. „*********“ № ***, сумата
в размер на 48, 71 лева (четиридесет и осем лева и седемдесет и една стотинки)- договорна
лихва, платена при начална липса на основание по договор за потребителски кредит №
************ г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба-
********* г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над
уважения до пълния му предявен размер от 50 лева.
ОСЪЖДА „Форуком и Компания” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град Хасково, ул. „Добруджа” № 10, вх. Б, ет. 2, представлявано от управителя
Д. Р. Г., да заплати на А. Д. Д., ЕГН: **********, от град П., ул. „************“ № ***,
направените разноски по делото, изчислени по съразмерност и възлизащи в размер на 53, 58
лева (петдесет и три лева и петдесет и осем стотинки).
ОСЪЖДА А. Д. Д., ЕГН: **********, от град П., ул. „**********“ №***, да заплати
на „Форуком и Компания” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
Хасково, ул. „Добруджа” № 10, вх. Б, ет. 2, представлявано от управителя Д. Р. Г.,
направените разноски по делото, изчислени по съразмерност и възлизащи в размер на 12, 38
лева (дванадесет лева и тридесет и осем стотинки).
ОСЪЖДА „Форуком и Компания” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град Хасково, ул. „Добруджа” № 10, вх. Б, ет. 2, представлявано от управителя
Д. Р. Г., да заплати на адвокат К. Й. К., със съдебен адрес: гр. П., ул. „**********“ № ****,
5
ет. ***, офис ***, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата А. Д. Д., ЕГН:
**********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 389, 68 лева
(триста осемдесет и девет лева и шестдесет и осем стотинки), определено от съда по реда на
чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата и също изчислено по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- П. в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _________/п/______________
6