Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 396 Година 2019, 21.10 Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски окръжен съд…………….…………… граждански състав …………………………
На втори октомври ................................................ Година
две хиляди и деветнадесета
В публично заседание в следния състав:
Председател: Радостина Калиманова
Членове: ………………………….………
Съдебни
заседатели: ..…………………...……………
Секретар …………..…….
Станка Чавдарова ..........................……………..………………
Прокурор ………………………………………..….………..………..…………………………...
като разгледа докладваното от ………...….…………. Р. Калиманова………………….…
търговско дело номер ……… 552 ……… по описа за …… 2018…… година.
Производството по настоящото дело е с правно основание чл.
226, ал. 1 от КЗ /отм./ във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Образувано е по повод исковите претенции на А.Х.Б., ЕГН **********,***
чрез процесуалния му пълномощник със съдебен адрес град Бургас, ул. „Васил
Априлов ” № 18, ет. 3 против „Застрахователно акционерно дружество Алианц
България“, ЕИК *********, със седалище град София и адрес на управление община
Столична, район Оборище център, бул. „Княз Ал. Дондуков“ № 59, представлявано заедно от всеки двама от изпълнителните
директори Орлин Ценков Пенев, Андрей Бойков Александров, Александър Проценко и
Павлин Деков Петков за осъждане на ответната по делото страна да му
заплати сумата от 120000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него
неимуществени вреди, изразяващи се в болка и страдания, настъпили в резултат на
непозволено увреждане, довело на 11.09.2014 година до смъртта на внучката на
ищеца К.К.К., ЕГН **********, ведно със законната лихва върху претендирания
размер главница от датата на непозволеното увреждане до нейното окончателно
изплащане. Претендира се от ищеца и осъждането на ответната по делото страна да
му заплати сторените от него в настоящото производство съдебно-деловодни
разноски. В подкрепа на отправените искания представя и ангажира доказателства.
Твърди се в исковата молба, по повод на която е
образувано съдебното производство, че с присъда № 89/28.04.2015 година,
постановена по нохд № 95/2015 година Бургаският окръжен съд признал подсъдимият
К.С.С. за виновен в това, че на 11 септември 2014 година, около 09.09 часа в
село Крушевец, община Созопол, на главен път 1-9, в пияно състояние и след
употреба на наркотично вещество канабис, при управление на моторно превозно
средство лек автомобил марка „Рено“, модел „Канго” с рег. № А 9630 КХ нарушил
правилата за движение по пътищата по чл. 16, ал. 1 и чл. 20, ал. 1 от Закона за
движение по пътищата и чл. 63, ал. 2, т. 1 от Правилника за приложение на
Закона за движение по пътищата и по непредпазливост причинил смъртта на К.К.К.,
ЕГН **********, на пешеходна пътека, като случаят е особено тежък -
престъпление по чл. 343, ал. 3, буква „б”, предл. второ, вр. ал. 1, вр. чл.
342, ал. 1 от НК, вр. чл. 16, ал. 1 , вр. чл. 20, ал. 1 от ЗДП, вр. чл. 63, ал.
2, т. 1 от ППЗДП, вр. чл. 54 от НК, поради което и го осъдил на единадесет
години лишаване от свобода. Със същата присъда лицето било признато за
невиновно в нарушаването на чл. 5, ал. 2, т. 1, чл. 5, ал. 3, т. 1, чл. 21, ал.
1 и чл. 117 от Закона за движение по пътищата.
С решение № 90/05.008.2015 година, постановено по внохд № 95/2015 година
Апелативен съд - Бургас частично изменил така постановената присъда, като
оправдал подсъдимия С. за това, че извършил деянието на „пешеходна пътека“,
както и намалил наложеното му наказание лишаване от свобода от единадесет на
седем години; намалил наложеното наказание лишаване от право да управлява МПС
от тринадесет на девет години; изменил присъдата в частта за приложението на
чл. 59 от НК и я потвърдил в останалата й част.
С решение № 410 от 11 януари 2016 година по касационно
наказателно общ характер дело №1262/2015 година, I н. о. ВКС оставил в сила решението по внохд №95/2015 година
по описа на Апелативен съд - Бургас.
Съставомерна последица от извършеното престъпно деяние
била причинената смърт на К.К.К., която към този момент била на почти една
годинка. Ищецът бил неин и на по-голямото й братче А. К.К.дядо.
К.била дълго чакано дете както от дъщеря му Н.и съпруга
й, така и от нейните родители. Ищецът заедно с жена били осигурили хубав и
голям дом, достатъчен както за тях, така и за поколение напред. Поради това
били много радостни, когато Н.и съпругът и решили да живеят заедно с тях, тъй
като това било възможност да живеят заедно със своите деца и внуци.
Ищецът помнел, че за бременността на дъщеря си Н.разбрал
именно от внучето си Н., който всеки ден го питал как и откъде ще дойде бебето,
кой ще го донесе, как така то било в корема на майка му и какви ли не други
детски въпроси. Детето се вълнувало много и това вълнение се пренасяло върху
баба му и дядо му. Нямало ден, през който да не били обсъждали с Н. бебето в
корема на майка му.
Всички - Н., дъщерята Н., съпругът й, ищецът и неговата
съпруга живеели заедно в едно домакинство в къщата им в село Крушевец. Били
едно голямо семейство, а очакването за раждането на К.давало допълнително много
вяра и светлина особено за възрастните. Като родители те били много щастливи
относно избора на съпруг на дъщеря си, както и че семейството щяло се увеличи с
още един член. Дъщеря им била много щастлива и всичко това радвало ищеца и
съпругата му, тъй като били постигнали хармония в живота си и след дълги години
труд можели да се радват спокойно на живота си.
Тъй като бременността на Н.била проблемна, поради което и
не трябвало да става от леглото, през цялото това време родителите и се грижели
за нея. Те пазарували, почиствали дома, готвили. Цялата домакинска тежест
изнесли те и тяхното внуче Н., което било много дейно. Съпругът на Н.работел и
се стремял да осигури прехраната на семейството, затова всичко, с което можели
да помогнат, родителите на Н.приемали като техен дълг. Предвид всичко това
дядото и бабата на бебето К.живеели с нея далеч преди то да се роди. Те го
виждали всеки ден как расте в корема на майка си.
Когато К.се родила, ищецът и съпругата му изпитали цялото
щастие на света. Когато всички отишли за първи път в болницата, ищецът за първи
усетил смисъла на живота. Те били голямо щастливо семейство.
След изписването на Н.от болницата и прибирането и у
дома, те се отдали на грижи за нея и бебето. Помагали и с всичко каквото могат.
К.растяла здрава и жизнена. Постоянно се закачала с някой, все искала да играе.
Купили й „паяк” проходилка, с която се случвала невероятна игра. Като
първородна внучка те я дарили с цялата си любов, а най-красивото било, че двете
внучетата се разбирали по детски много красиво. След месеци К.започнала да
разпознава гласовете на близките си. Имала навика да дърпа и хапе ищеца за
ушите. Усмихвала му се и му се радвала, протягала ръчички да го прегърне. Много
често ищецът, с Н.и К.(в количката) се разхождали на чист въздух. Били щастливи
години. Това дете изпълвало ищеца с радост, щастие и младост.
Когато се случило произшествието, при което К.починала,
новината стигнала до цялото семейство почти веднага. Ищецът помни, че му
премаляло. Сякаш някой подкосил краката му. Детето го нямало.
След случилото се семейството било пред разруха. Налице
били едновременно гняв, униние, болка, мъка. Ищецът направил всичко, което
трябвало да се направи. Погребали Краси. За него това били най-трудните дни
през живота му. Дъщеря му изпаднала в депресия - не говорела, не общувала, само
плачела. Започнала да изпада в истерии, да крещи, да обижда. Н. първоначално не
знаел какво точно било станало, лъжели го всеки ден, а той се криел под леглото
на майка си или до кошарата на Краси. Малко по-късно детето започнало да
посещава психолог. След време му казали, че сестричката му е на небето. За
ищеца това било „трагедия”, една нелепа смърт.
Драмата в семейството продължила и след погребението на
Краси. Ищецът усещал как губи целия си живот, всичко за което бил работил.
Загубил внучката си, дъщеря му била като болна, отказвала да общува, плачела,
ридаела, а същевременно в нея имало много гняв и омраза, които се отприщвали в
крясъци. Внучето Н., макар и да го лъжели за сестричката му, сякаш знаело какво
било станало, вглъбило в себе си и отказвало да говори, не искало да ходи на
училище, обиждало и викало без причина. Не искало да излиза навън и сякаш
спряло да се развива; потънало в собствен свят.
Н. бил видял за кратко местопроизшествието и все питал
ищеца за него. Питал какво било станало с количката на сестра му и тя като се
върнела с какво щяла се разхожда. Много трудно било да се обясни на детето
какво точно било станало. Съпругата му започнала да обвинява тях, че не били
гледали детето, че трябвало да помагат на дъщеря си повече.
Всеки ден ходили на гроба на Краси. Плачели и се
прибирали смазани. Ищецът усещал, че семейството се разпада.
След произшествието и смъртта на внучката им ищецът не
можел да спи. Имало период, в който започнал да пие алкохол в по-големи
количества. Той се мразел за тази си слабост и въпреки това пиел. Искал да
удави мъката си. Не можел да спи, затварял очи и виждал усмивката на К.. Сутрин
като ставал си спомнял как се били гонили с К. с проходилката. Когато виждал Н.
натъжен и мълчалив, му ставало още по-болно. Ищецът не можел да проумее защо
смъртта е застигнала К.. Вътрешно се раздирал от станалото. От смъртта на
детето ищецът живеел с вина, че не бил защитил най-близките си.
Всичко така изложено обуславяло за ищеца като дядо на К.
качеството му на увредено лице по смисъла на чл. 265, ал. 2 от КЗ /отм./
предвид постановеното ТР № 1/2018 година по тълк. дело № 1/2016 година на
ОСНГТК на ВКС, тъй като с починалата си внучка К.К.К. бил в изключително близки
отношения на взаимна обич, любов, привързаност. Тя растяла пред него. С К.
живеели в обща семейна къща, а за краткия си живот с нея изградили силна,
емоционална, лична и безкористна връзка. Ищецът обичал това дете. Счита поради
това, че има право на основание чл. 226 от КЗ /отм./ да претендира пряко от
ответника, в качеството му на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност” на виновния водач изплащане на обезщетение за всички търпени от
него болки и страдания, които са в пряка причинно-следствена връзка с
процесното произшествие.
Смъртта поставяла край на живота, като най-ценно човешко
благо, което правело вредите от настъпването й от една страна невъзвратими, а
от друга най-големи. Загубата на К.съставлявало най-тежкото възможно житейско
събитие за ищеца. Интензивността на страданието му не намалявала във времето,
негативните последици били невъзстановими и оставяли дълбок и болезнен
отпечатък завинаги. Факта на силната емоционална връзка дядо и внуче и
изградената чиста такава помежду им правела вредата в това отношение
непоправима, материално неизмерима и непреодолима във времето.
Към настоящия момент ищецът страдал от смъртта на К.
ежедневно, което страдание се изразявало в нарушение на съня, тревожност, често
главоболие, а и не можел да се избави от чувството за вина. Имал притеснение за
Н. някой да не посегнел и на него. Ищецът бил затворен в себе си. Посещавал
гроба на детето всеки ден и плачел, а спомените за Краси нахлували в съзнанието
му.
Спомените му за случилото се и липсата на К. се развивали
в отрицателна посока от психологическа гледна точка. Преди настъпилото събитие
ищецът бил щастлив, чувствал се е млад, изключително жизнен и контактен, радвал
се на всеки ден, бил открит и всеотдаен. След смъртта на детето той и цялото
семейство били затворени в себе си, рядко общували, дори и помежду им
разговорите били много по-сковани и тревожни, говорели все за проблеми. Нямало
време, което да излекува травмите им. Обобщава, че настъпилото събитие имало за
последица силно негативно влияние върху целия му бъдещ живот.
Вземайки предвид горното, както и последователната
съдебна практика по приложението на чл. 52 от ЗЗД и принципа на пълно и
справедливо обезщетяване на увреденото лице, установен от чл. 51, ал. 1 ЗЗД, от
една страна и отчитайки, че справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е
абстрактно понятие, а свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които следвало да се имат предвид при определяне на
размера на обезщетението, ищецът намира, че обезщетението, което му се дължи от
ответника- застраховател за компенсиране на неимуществените вреди, които
претърпял и продължава да търпи от загубата на своята първородна внучка К.били
в размер на 120000 лева.
Ответникът по делото, на когото съдът е изпратил препис
от исковата молба и доказателствата към нея в срока по чл. 367 от ГПК е
депозирал по делото писмен отговор, с който е изразил становище по така
предявените против него искови претенции. Със същия е изразено становище за
тяхната допустимост. Наличието на валидно застрахователно правоотношение по
договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите между него и
водача на моторно-превозно средство марка „Рено“, модел „Канго“ с рег. № А 9630
ХХ към 11.09.2014 година не е оспорено.
Изразено е становище за неоснователност на претенциите
поради липса на необходимите предпоставки за ангажиране отговорността му по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за вредите, които ищецът
твърди да търпял. Сочи се на първо място в тази насока, че е налице съществен
принос за настъпване на вредоносния резултат от страна на лицето, под чийто
контрол се намирала пострадалата към момента на настъпване на произшествието, а
именно законния й представител Н.Атанасова Борисова. Същата, в нарушение на законоустановените
си задължения по чл. 125, ал. 3 от Семейния кодекс, чл. 8, ал. 8 от Закон за
закрила на детето и други оставила за значителен период от време 11-месечната
си дъщеря без какъвто и да било надзор или контрол, незащитена от каквито и да
било интервенции и събития. Оспорени са, също така, всички факти по искова
молба, като са наведени твърдения за тяхната недоказаност.
Изтъква се на следващо място, че претендираното от ищеца
обезщетение за неимуществени вреди не било адекватно и съразмерно на
претърпените от него болки и страдания. То не било съобразено и със съдебната
практика, нито със социално - икономическата обстановка в страната. Счита
поради това претенцията за силно завишена.
Пояснява в тази насока, че не съществувало обективно
основание и критерий в закона, въз основа на което действително претърпените
неимуществени вреди да се презюмирали. Съгласно чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, за вреди
причинени от непозволено увреждане, обезщетение се дължало за всички вреди,
пряка и непосредствена последица от увреждането. Тези вреди трябвало да са
действителни, реално причинени, да съществуват обективно. При непозволеното
увреждане, вредата не се предполагала, а подлежала на пълно и главно доказване
от страната, претендираща обезщетението, в конкретния случай ищеца по спора.
Вредите, за които се претендирало обезщетение, трябвало
да бъдат сигурни както от гледна точка на съществуването, така и по отношение
на възможността да бъдат оценени. Една актуална вреда била сигурна само тогава,
когато вече била настъпила към датата, към която било претендирано нейното
обезщетяване, а също и в случаите на бъдеща вреда, по отношение на която
съществувала сигурност дали би настъпила, както и достатъчно елементи за
определяне на нейната степен. Предвид това, бъдещата вреда трябвало да бъде
разграничена от евентуалната вреда, която била лишена от сигурност и
следователно не можела да оправдае предоставянето на обезщетения. Основание да
се задължи застрахователят да изплати обезщетение било доказаните причинени
вреди и доказаните бъдещи вреди, както и степента им на тежест. Определянето на
вредата не можело да бъде направено на база приблизителна оценка, а въз основа
на доказателства, водещи до обосновано заключение.
Съгласно основните правила на деликтната гражданска
отговорност, поправянето на нанесени вреди, вследствие на деликтното деяние,
трябвало да визира реална и сигурна вреда, нанесена на пострадалото лице. Това
означавало, че пълното поправяне на вредата (включително и на неимуществената)
трябвало да бъде осигурено независимо от финансовото състояние и/или
възможности на автора на вредата и/или на други лица, които съгласно
гражданския закон трябвало да гарантират и/или да покрият причинената сигурна
вреда.
Тъй като за оценяването на неимуществените вреди не бил
въведен законен критерий, необходимо било те да бъдат оценени разумно въз
основа на равнопоставеност, отнесена към негативните последици понесени от
пострадалото лице, така че обезщетението да не се превърнело в неоправдан
източник на приходи. Точно заради постигането на това равновесие, при
определянето на размера на неимуществените вреди трябвало да се има предвид
принципа на пропорционалност между справедливостта и социалната необходимост,
като това било основата, върху която доктрината на Европейския съд за правата
на човека прибавял още един принцип, този на отнасянето на нивото на моралните
вреди спрямо нивото на нетна минимална заплата в страната на произход на
пострадалото лице.
Съдът е изпратил препис от отговора на исковата молба на
ищцовата страна с указания за възможността в двуседмичен срок от получаването
да депозира допълнителна искова молба, с която да упражни предоставените и от
нормата на чл. 372 от ГПК права. В същия срок ищецът чрез своя процесуален
представител не е депозирал такава, поради което и съдът не е дал възможност на
ответната страна да депозира
допълнителен отговор.
Бургаският окръжен съд, след като
прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
доводите на страните и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Разпоредбата на чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ дава право на
увреденото лице да насочи иск за обезщетяване на претърпените от него вреди пряко
срещу застрахователя, при който деликвентът има застраховка „Гражданска
отговорност“. По този иск ищецът следва да установи, че има вземане за
непозволено увреждане срещу водача на моторното превозно средство /фактическият
състав на което е виновно и противоправно поведение на водача, причинна връзка
и вреди или това са визираните в чл. 45 от ЗЗД условия/ и наличие на
застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка
„Гражданска отговорност“ между водача и застраховател.
В конкретния случай се установява от събраните и
ангажирани по делото доказателства, че с влязла в сила присъда №89 от
28.04.2015 година, постановено по нохд
№95/2015 година по описа на Бургаския окръжен съд третото лице- помагач К.С.С. е
признато за виновно за това, че на 11 септември 2014 година, около 09.09 часа в
с. Крушевец, община Созопол, на главен път І-9, в пияно състояние и след
употреба на наркотично вещество - канабис, при управление на моторно-превозно
средство - лек автомобил марка „Рено“, модел „Канго“ с рег. №А 96 30 КХ нарушило
правилата за движение по пътищата и по непредпазливост причинило смъртта на К.К.К.
на пешеходна пътека, като случаят е особено тежък - престъпление по чл. 343,
ал. 3, б. „б“, предл. 2-ро във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК
във връзка с чл. 16, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 1 от ЗДП във връзка с чл.
63, ал. 2, т. 1 от ППЗДП във връзка с чл. 54 от НК, за което същото е било
осъдено на лишаване от свобода за седем години.
При съобразяване на така посоченото, съдът намира, че са
налице предпоставките на
чл. 45 от ЗЗД за ангажиране на деликтната отговорност на водача на моторното
превозно средство - лек автомобил марка „Рено“, модел „Канго“ К.С.С., чието
поведение именно е довело до настъпване на произшествието. Безспорно е, че
същият е осъществил противоправно деяние, като в пияно състояние и след
употреба на наркотично вещество нарушил правилата за движение по пътищата и
по-специално разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и чл. 20, ал. 1 от ЗДП и чл. 63, ал.
2, т. 1 от ППЗДП. Тези негови действия са причини пътно-транспортното
произшествие, в резултат на което е настъпила смъртта на К.К.. Всичко това сочи
на установеност на елементите на приложимата правна норма, а именно
противоправно действие, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно
поведение на дееца и настъпилите вреди, както и вина. Последната се предполага
до доказване на противното, като в настоящия процес тази презумпция безспорно
не е оборена от ответната страна. Само за пълнота на изложението е необходимо
да се посочи, че в конкретния случая, макар това да не е необходимо, за да се
ангажира деликтната отговорност за обезвреда, противоправното поведение е
установено с влязла в сила присъда.
Установява се също така от доказателствения
материал, а и това не е спорно, че лекият автомобил, с който от страна водача К.С.
са причинени вреди е застрахован с договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност” при ответника ЗАД „Алианц България“ АД -
застрахователна полица № 01114001378063 с валидност от 21.05.2014 година до 20.05.2015
година. При това положение и на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./, увредените
от деликта лица могат да претендират обезщетение пряко от застрахователя, което
обстоятелство и това, че гражданската отговорност на водача С. към трети лица е
покрита от сключената с ответника застраховка „Гражданска отговорност” по
горните доводи са установени по делото. В тази връзка следва да се добави, че имуществената
отговорност на застрахователя за вреди по застраховката „Гражданска отговорност“
има договорен характер спрямо застрахования и е функционално обусловена от
отговорността на последния за причинените вреди. Легалната дефиниция на
застраховането срещу „Гражданска отговорност“ се съдържа в чл. 223, ал. 1 от КЗ
/отм./. То е вид застраховане, при което застрахователят се задължава да плати
в рамките на определената в договора застрахователна сума обезщетението, което
застрахованият дължи на трето лице по
силата на своята гражданска отговорност - договорна или извъндоговорна. Рискът
при застраховката „Гражданска отговорност“ включва не само опасността от
възникване на санкционното задължение за поправяне на вредите, причинени от
виновно и противоправно деяние в нейния стриктен смисъл - чл. 45 от ЗЗД, но и
несанкционните задължения по чл. 49 и чл. 50 от ЗЗД.
С Тълкувателно решение №1/26.06.2018 година постановено
по тълк. дело № 1/2016 година на ОСНГТК е допълнено Постановление №5 от
24.XI.1969 година на Пленума на ВС и Постановление №4 от 26.05.1961 година на
Пленума на ВС, като е допълнен кръгът на лицата, легитимирани да получат обезщетение
за неимуществени вреди, а именно и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В настоящото
производство съдът намира, че от разпита на свидетелите безспорно се установява
наличието отношения от вида на коментираните по-горе. След инцидента ищецът се е
променил като човек - станал по-затворен, по-избухлив, започнал да
злоупотребява с алкохол, станал агресивен към семейството си, към съпругата си.
Той и жена му били много привързани към детето; те гледали него и голямото дете
през повечето време, тъй като бременността на майката била проблемна и след
раждането не можела да се грижи за бебето. Много помагали и се радвали. Къпели
го, повивали го, гледали го и много го искали. За него било много тежко
преживяното. Така събраните по делото гласни доказателства сочат на създадена
силна и трайна близост и обич между дядото и внучето, внезапната смърт на
последното е трагедия, отразила се тежко в психоемоционален план на ищеца.
Загубата е била понесена от него много тежко, включително предвид изключително
ниската възраст на починалото дете. Свидетелските показания сочат на особена
близост между тях.
Проведено е пълно и главно доказване на факти, от които може да се изведе
съществуването на особено близка привързаност, в резултат на която смъртта на
единия родственик причинява морални страдания с интензитет, надхвърлящ
обичайния.
Последните се изразяват в търпенето на болки и страдания
от страна на съответното лице. Нейното справедливото обезщетяване, каквото
изисква чл. 52 от ЗЗД, означава да се определи точен паричен еквивалент на
болката и негативните преживявания и тяхното отражение върху увреденото лице.
Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. Те са
били причинени и са настъпили в определен предходен момент, а съдът определя
парично обезщетение за тях сега, при постановяване на съдебното решение. В
конкретния случай следва да се вземе предвид и отчете обстоятелството, че
болките и страданията на ищеца са продължили през целия период от причиняване
на смъртта на лицето, както и към настоящия момент. Те ще го съпътстват през целия му житейски път предвид
необратимостта на загубата му и най-вече нейната внезапност.
Следва да се вземат предвид и отчетат и силата,
интензитета и продължителността на преживяваните от ищеца отрицателни емоции, както
и депресираното му състояние след трагедията и към настоящия момент. Напълно неочакваната
и ненавременна смърт на внучето му го е лишила от възможността да преживеят
много важни за всеки човек в чисто житейски план събития.
Трябва да се отчете и това, че възстановяване на
засегнатото неимуществено благо не е възможно /личната неприкосновеност е
парично неостойностима/, а обезщетението представлява предвидената от закона
заместваща облага, поради което и при неговото определяне да се съобрази и
това, че съществувалата между починалото дете и ищеца емоционална връзка не се
е превърнала в трайна, духовна и дълбока поради твърде ранната смърт на
първото, което към този момент не е било навършило 1 година.
При съобразяване на изложеното по-горе, като се вземат предвид
всички посочени по-горе обстоятелства от значение за прилагане на критерия за
справедливост по чл. 52 от ЗЗД, който легален термин е изпълнен с морално
съдържание и се вземе предвид, че той не е абстрактно понятие, а е свързано с
преценка на конкретни, обективно настъпили обстоятелства, като размерът му не
следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, съдът намира, че
справедливото обезщетение за претърпените от А.Х.Б. неимуществени вреди е в размер на 50000 лева. Следва
все с оглед на горното да се допълни, че неимуществените
вреди нямат стойностно изражение и не
подлежат на аритметично изчисляване. Тяхната същност са болките и страданията
от загубата на близки хора или на други неоценими блага, какъвто е човешкия
живот. Визираният от законодателя критерий „по справедливост” не е абстрактен,
до голяма степен е изпълнен с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите
нематериални вреди. Съобразно
горното, съдът намира, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца
неимуществени вреди е в размера, посочен по-горе. Разпоредбата на § 96 ал. 1 от ПЗР
на ЗИДКЗ не следва да се прилага по настоящото дело, макар исковата молба да е
заведена на 22.10.2018 година. Тази разпоредба има отношение към застрахователни
събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от 01.01.2016
година. Застраховката „Гражданска
отговорност“ за автомобила, с който е причинено пътно-транспортно произшествие на
11.09.2014 година от К.С. е сключена на 21.05.2014 година със срок на валидност
до 20.05.2015 година. По силата на § 22 от ПЗР на КЗ /в сила от 01.01.2016
година/, за застрахователните договори, сключени преди влизане в сила на новия КЗ, какъвто е и процесния, се
прилага част четвърта от отменения КЗ /отм. ДВ бр. 102 от 29.12.2015 година/,
освен ако страните договорят друго след влизане в сила на новия КЗ. По делото
няма данни страните да са договаряли нещо друго. Ето защо, при определяне
размера на дължимото застрахователно обезщетение са приложими единствено
нормите на част четвърта от КЗ /отм./.
Дори, обаче да се приеме, че
разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 година/ е
приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018 година, включително за
тези, за които се прилага част четвърта от отменения КЗ, настоящият състав
намира, че не е ограничен от предвидения в нея максимален размер на
обезщетението. В член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО и чл. 1, параграф 2
от втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката
„Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за
контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, са посочени
минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“. В чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО са предвидени минимални
застрахователни суми в случай на телесно увреждане в размер на
1 000 000 евро за един пострадал или 5 000 000 евро за събитие,
независимо от броя на пострадалите. Същите са и лимитите, посочени в чл. 1
параграф 2 от предходната директива -
84/5/ЕИО. Посочените в директивите лимити за минималните застрахователни суми
за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт
са транспонирани в националното ни право - чл. 266 от КЗ / отм./ и чл. 492 от
сега действащия Кодекс за застраховането.
Доколкото, обаче в цитираните
директиви не е предвидена възможност за установяване на максимален размер на
обезщетението за неимуществени вреди на пострадало лице и не е установен такъв
размер, съдът счита, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ бр.
101/2018 година/ не е в съответствие с общностното право. Вярно е, че
директивите нямат пряко приложение във вътрешните отношения и не съдържат пряка
уредба на правните отношения, а техни адресати са държавите-членки, които
трябва да ги транспонират. При определени предпоставки, обаче е допустимо
изключение от този принцип. Тези предпоставки са посочени в практиката на СЕС /дело С-188/89/, а именно: директивата да
не е транспонирана или да е транспонирана неточно, частично или неправилно;
съответните й разпоредби, подлежащи на пряко прилагане, да са повелителни, ясни
и точни и да предоставят права на отделни субекти, противопоставими на
държавата-членка, неин орган или организация, намираща се под юрисдикцията или
контрола на тази държава или притежаващи особени правомощия, които надхвърлят
правомощията, характерни за отношенията между частни лица. Уредбата
на лимитите на застрахователните суми
по застраховка „Гражданска отговорност“, съдържаща се в цитираните по-горе разпоредби на Директива
84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО отговоря на всички посочени
изисквания. Те са повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на
частни лица, респективно на лица, пострадали от пътно-транспортно произшествие и
според съда те по изключение имат пряко действие. По тази причина съдът счита, че не следва да съобразява размера на обезщетението по § 96 ал. 1 от ПЗР
на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018 година/.
Този извод е съобразен и с
решение на Съда на ЕО от 24.10.2013 г.
по дело С - 277/12 /V. D. срещу B.A./, което е задължително за съда съгласно
разпоредбата на чл. 633 от ГПК, уреждаща действието на решението по
преюдициално запитване. Предмет на цитираното дело на Съда на ЕО е именно преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 от ДФЕС. Решението по преюдициалния
въпрос е, че член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2
от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не се допуска
национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди,
дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за
смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно
произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5.
По изложените съображения съдът
счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца следва да
бъде определено не в границите, установени по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ
бр. 101/2018 година/, а по справедливост, съобразно принципа на справедливост
по чл. 52 от ЗЗД, при отчитане на установените обективни факти и обстоятелства
по конкретното дело.
Необходимо е, при установената
доказаност на претенция по основание и в горния размер да бъде обсъдено
основното възражение на ответната страна за съпричиняване на вредоносния
резултат, обосновано с това, че майката на детето като негов законен
представител в нарушение на законоустановените си задължения го оставила за
значителен период от време без какъвто и да било надзор или контрол, незащитено
от каквито и да било интервенции и събития.
Съгласно чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, обезщетението за вредите,
причинени на увредения може да се намали само, ако той сам е допринесъл за
настъпване на вредоносния резултат. Граматическото и логическо тълкуване на
нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД показва, че релевантен за съпричиняване на
вредата от страна на увредения е само онзи конкретно установен принос на
последния, без който не би се стигнало до настъпване на вредоносния резултат.
Така е разрешен въпросът и в практиката на съдилищата относно приложението на
чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Според нея, не всяко поведение на пострадалия /действие
или бездействие/, дори ако не съответства на предписаното от закона, може да
бъде определено като съпричиняващо вредата по смисъла на разглежданата норма, а
само това, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина
за произтичащите вреди. Това разбиране, свързано с приложението на чл. 51, ал.
2 ЗЗД, е застъпено и в ТР № 1 от 23.12.2015 година по тълк. дело № 1/2014
година, ОСТК на ВКС. Съпричиняване ще е налице само тогава, когато с действието
или бездействието си пострадалият обективно е способствал за настъпване на
вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици, т.
е. когато приносът му в настъпването на увреждането е конкретен, независимо
дали поведението му като цяло е било противоправно и виновно. Ако се установи,
че пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите, обезщетението за вреди
може да се намали, като намаляването е въпрос на преценка във всеки конкретен
случаи в зависимост от събраните доказателства по конкретния спор. Във всички
случаи, обаче приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен
начин от страната, направила възражение за съпричиняване. Недопустимо би било
приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, когато приносът на увреденото лице не е
доказан при условията на пълно главно доказване, а е само предполагаем. По
делото липсват ангажирани от ответната страна каквито и да са доказателства в
тази насока, освен, че е напълно и абсолютно невъзможно пострадалото лице, с
оглед неговата възраст, да допринесе за настъпването на вредоносния резултат.
Дали неговият законен представител, т. е. трето лице има или не вина за това е
въпрос ирелевантен за настоящия процес.
С оглед отправеното искане върху
присъдената сума следва да бъде присъдена и законната лихва от датата на
увреждането - 11.09.2014 година. Необходимо е в тази връзка да се посочи, че отговорността на застрахователя
в хипотезата на чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ при застраховка „Гражданска
отговорност” е функционална на деликтната отговорност. Затова и
удовлетворяването на правото на пострадалия по този ред има мултиплициращ ефект
- погасява се както прякото право на третото лице към застрахователя, така и
това право, което то има на основание осъществения деликт към застрахования.
Следователно, застрахователят отговаря по риска „Гражданска отговорност” за
абсолютно всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Това
означава, че той отговаря както за претърпените болки и страдания, така и за
причинените в резултат на настъпилия от застрахования деликт, имуществени
вреди. Това е така, тъй като при тази застраховка платимите от застрахователя
суми имат обезщетителен характер, а това означава, че са предназначени да бъдат
поправени вредите, настъпили в резултат на осъщественото пътнотранспортно
произшествие. Същият дължи само в рамките на договорената с договора за
застраховка „Гражданска отговорност” сума стойността на цялото деликтно
обезщетение, което застрахованият трябва да заплати на ищеца и единствено в
този смисъл застрахователното обезщетение не би могло да надхвърли максималната
сума, установена в застрахователния договор. В този смисъл е и константната
практика на касационната инстанция /решение №105 от 16.06.2016 година по търг.
дело №1698/2015 година, ІІ т.о., решение №106 от 22.06.2016 година по търг.
дело №1796/2015 година, ІІ т.о. и други/.
С оглед изрично отправеното в тази
насока искане, следва да бъде присъдено на основание чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата на възнаграждение на адвоката, представлявал и защитавал
ищеца в процеса. Такова се присъжда по искане на страната, направено от нея своевременно,
като с оглед разпоредбите на ГПК то съставлява част от разноските по делото. В
настоящия случай на ищеца е оказана безплатна адвокатска помощ на основание
сключен договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че
основанието за предоставяне на безплатна помощ е чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона
за адвокатурата. С оглед на това е налице предвиденото в чл. 38, ал. 1 от
Закона за адвокатурата основание за присъждане на адвокатско възнаграждение на
упълномощения адвокат за осъщественото пред настоящия съд процесуално
представителство. За да упражни правото си на присъждане на адвокатско
възнаграждение, е достатъчно адвокатът да представи сключен със страната
договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че такава се
предоставя безплатно на някое от основанията по чл. 38, ал. 1 от Закона за
адвокатурата, като наличието на конкретно посоченото основание не се нуждае от
доказване. В този случай, съгласно чл. 38, ал. 2 от цитирания нормативен акт,
ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от
предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати
/в този смисъл и определение № 70 от 8.02.2017 година на ВКС по частно търг.
дело № 2445/2016 година, II т. о., определение № 41 от 25.01.2017 година на ВКС
по частно търг. дело № 2127/2016 година, I т. о./. Тъй като адвокатското
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата се присъжда директно
на процесуалния представител на страната, то с настоящият съдебен акт ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на адвокат П.Й.В. *** сумата от 2030
лева, представляваща адвокатско възнаграждение, определено по правилата на чл.
7, ал. 2, т. 5 от Наредба №1 от 09.07.2004 година за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съответстващ на уважената част от предявения иск.
Доказателства за други реално извършени от ищеца разноски не са налични измежду
кориците на делото, поради което и такива не следва да му бъдат присъждани. Ответното
дружество следва да бъде осъдено,
на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, да заплати по сметка на Бургаския окръжен
съд сумата от 2000 лева, представляваща дължима държавна такса върху уважения
размер на предявената и разгледана претенция, както и 5 лева за служебното
издаване на изпълнителен лист.
На ответното дружество, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да бъде присъдена сумата от 175 лева,
представляваща направени от него разноски, съобразно отхвърлената част от
претенциите и в която се включва единствено юрисконсултско възнаграждение. Съобразно
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, съдът с оглед
конкретно извършените процесуални действия по делото го определя в размер на 300
лева, като изчислено съобразно отхвърлената част от исковете, то е в размер на посочената
по-горе сума от 175 лева.
Третото лице-помагач е било
представлявано от служебен адвокат след предоставена правна помощ във вид на
процесуално представителство с определение № 562/07.05.2019 година. Според чл. 39
от ЗПП и чл. 7, ал. 3 от Наредбата за заплащане на правната помощ,
възнаграждението на адвоката се заплаща от НБПП по банков път, след представен
отчет. От това следва, че възнаграждение на адвокат Р. не може да бъде
определено и заплатено от съда по повод на неговото искане.
Мотивиран от горното и на основание
чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането /отм./, чл. 45 и чл. 86 от ЗЗД,
Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество Алианц България“, ЕИК *********, със
седалище град София и адрес на управление община Столична, район Оборище
център, бул. „Княз Ал. Дондуков“ № 59, представлявано
заедно от всеки двама от изпълнителните директори Орлин Ценков Пенев, Андрей
Бойков Александров, Александър Проценко и Павлин Деков Петков да заплати на А.Х.Б., ЕГН **********,***
чрез процесуалния му пълномощник със съдебен адрес *** сумата от 50000 /петдесет хиляди лева/ лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди,
изразяващи се в болка и страдания, настъпили в резултат на непозволено
увреждане, довело на 11.09.2014 година до смъртта на внучката на ищеца К.К.К.,
ЕГН **********, ведно със законната лихва върху присъдения размер главница от
датата на непозволеното увреждане - 11.09.2014 година до нейното окончателно
изплащане, като за разликата над уважения
размер до претендирания такъв от 120000 /сто и двадесет хиляди лева/ лв., ведно
със законната лихва ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество Алианц България“, ЕИК *********, със
седалище град София и адрес на управление община Столична, район Оборище център,
бул. „Княз Ал. Дондуков“ № 59, представлявано заедно
от всеки двама от изпълнителните директори Орлин Ценков Пенев, Андрей Бойков
Александров, Александър Проценко и Павлин Деков Петков да заплати по сметка на Бургаския
окръжен съд сумата от 2000 /две хиляди лева/
лв., представляваща дължима държавна такса върху размера на уважения иск, както
и сумата от 5 /пет лева/ лв., представляваща дължима държавна такса за
служебното издаване на изпълнителен лист.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество Алианц България“, ЕИК *********, със
седалище град София и адрес на управление община Столична, район Оборище
център, бул. „Княз Ал. Дондуков“ № 59, представлявано
заедно от всеки двама от изпълнителните директори Орлин Ценков Пенев, Андрей
Бойков Александров, Александър Проценко и Павлин Деков Петков да заплати на адвокат П.Й.В. ***, с адрес на адвокатската кантора
град Бургас, ул. „Васил Априлов“ №18, ет. 3 сумата от 2030 /две хиляди и тридесет лева/ лв., представляваща адвокатско възнаграждение,
определено по правилата на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба №1 от 09.07.2004
година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съответстващ на
уважената част от предявения иск.
ОСЪЖДА А.Х.Б., ЕГН **********,*** чрез процесуалния му пълномощник със съдебен
адрес *** да заплати на „Застрахователно акционерно дружество Алианц България“, ЕИК *********, със
седалище град София и адрес на управление община Столична, район Оборище
център, бул. „Княз Ал. Дондуков“ № 59, представлявано
заедно от всеки двама от изпълнителните директори Орлин Ценков Пенев, Андрей
Бойков Александров, Александър Проценко и Павлин Деков Петков сумата от 175 /сто седемдесет и пет лева/ лв., представляваща направени от него
съдебно-деловодни разноски, съобразно отхвърлената част от предявения иск.
Решението е постановено при участието на К.С.С., ЕГН **********,***
като трето лице-помагач на страната на ответника.
Настоящото решение подлежи на обжалване в двуседмичен
срок от връчването му на страните с въззивна жалба пред Бургаския апелативен
съд.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: