Р Е Ш
Е Н И Е
София, 01.12.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, I-ВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 3-ТИ състав,
в открито заседание на двадесет
и пети октомври през две хиляди двадесет
и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
БОГДАНА ЖЕЛЯВСКА
при секретаря Ели Гигова, като разгледа докладваното от съдия Желявска
гр.д.№ 3547/2020 г., за да се произнесе, взе
пред вид:
Предявен е иск от С.М.Ю., ЕГН **********, чрез адв. Е.Ф.,
съдебен адрес: ***, офис 10 против П. НА Р. Б., с адрес: гр. София, бул. ”****,
с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, за сумата 120 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на
разглеждане и приключване в разумен срок на сл.дело № 1/1991 г.,
впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, за периода от образуване
на делото през януари 1991 г. до завеждане на делото, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.04.2017
г. до окончателното изплащане и
сторените разноски.
В исковата молба се твърди, че един от потърпевшите
от т.нар. „Възродителен процес“. Същият бил задържан и лишен от свобода за
периода от 23.01.1985 г. до 16.05.1985 г. в град Роман, тогава в окръг Враца ;
от 16.05.1985 г. до 04.08.1986 г. бил задържан и лишен от свобода в затвора и
лагера на остров Белене; от 04.08.1986 г. до края на април 1989 г. бил лишен от
свобода в с. Плешивец, окръг Враца.
Ищецът твърди, че не бил извършил престъпление или друго
провинение, които по закон да допускат задържането и лишаването му от свобода.
Нямал присъда, с която да му е наложено наказание лишаване от свобода. Въпреки
това бил фактически лишен от свобода близо 4 години и половина във връзка с
така наречения възродителен процес.
Твърди се още, че по време на задържането му в град Роман и на остров
Белене бил лишен от свобода в килии, при крайно деградиращи условия — мръсотия,
липса на елементарни условия за живот и лична хигиена, лоша храна, тежък
физически труд и т.н., отначало не му разрешавали да се
свърже с близките си и да им съобщи къде е, после свижданията били през 6
месеца, а накрая ги накарали и да платим за настаняването ни в Белене.
Осъдените и задържаните за криминални престъпления дори били на по-лек режим от
него и другите като него и имали някакви права.
В с. Плешивец ищецът не бил заключен в килия, но бил под
постоянно наблюдение на милицията и държавна сигурност, не можел да напуска
селото, не можел да контактува с близките си, не можел да си тръгне от там и да
се върне в дома си или да отиде където и да било на друго място по негово
желание, бил в пълна социална изолация. Всяка сутрин и вечер трябвало да се
подписва в кметството. Нямал документи за самоличност. Според него, по време на престоя в с. Плешивец формално не бил затворен в килия и под
ключ, но, пред вид тежките ограничения и изолация, в която бил поставен години
наред, и там бил лишен от свобода по смисъла на чл.5 от ЕКЗГТЧОС.
По нататък ищецът заявява, че през пролетта на 1989 г. бил изгонен от
България в Турция, и така се установил да живее там.
Там бяха изгонени и редица други хора, с които бяхме заедно лишени от свобода в
Белене. В Турция поддържал редовни контакти с редица други хора, с които били заедно
в Белене, като от средствата за масово осведомяване и от наши близки в България
разбрали за започването на сл. дело 1/1991г. по описа на Прокуратура на
Въоръжените сили. Години наред разследващите не потърсили нито него, нито
другите хора, които заради т.нар. възродителен процес са били задържани и
лишени от свобода, без съд и присъда.
Тази пасивност на
разследващите притеснявала както него, така и другите като него.
Заради това през 1996г.
подготвили обща жалба до главния прокурор, към която приложили информация за
всички 94 пострадали с посочване на имена, адрес, телефонен номер, информация
за периодите и местата на лишаване от свобода. Жалбата с регистрационен номер
351/04.03.1996 г., заедно с приложените към нея индивидуални бележки на 94 души,
била внесена лично от него, като в протокола за предаване на жалбата е посочен
с имената ми в издадените ми в Турция документи за самоличност, но и досега никой
жалбоподателите не е получил отговор или каквато и да е друга комуникация във
връзка с нея.
Част от пострадалите, изгонени
и установили се в Турция, отначало неформално, а впоследствие и формално,
учредили сдружение, Сдружение по турското законодателство, което да подпомага
усилията ни за комуникация с властите за издирване, установяване и търсене на
отговорност от виновниците за упражнената спрямо нас репресия и причинените ни
страдания по време на комунистическия режим - Сдружение „За справедливост,
права, култура и солидарност на Балканите“. Постоянно чрез него търсели и исквали
информация от българските власти за развитието на делото.
Всички институции, до които
пишели, демонстрирали притеснение и загриженост, че делото се бави толкова
много време, но по него не се случвало нужното за успешното му преминаване в
съдебна фаза. От кореспонденцията с институциите става ясно, че интензивните
действия по разследването са извършени през 1991г.-1994г., след това делото два
пъти е внасяно в съда с обвинителен акт ( НОХД №1/1994г. по описа на Върховния
съд - Военна колегия и НОХД 01/1998 г. по описа на ВКС), като и двата пъти съдът
е върнал внесения обвинителен акт с конкретни указания за отстраняване на
допуснати нарушения. В последствие част от обвиняемите са починали, имало
редица спирания и възобновявания на делото, промяна в квалификацията на обвиненията.
През 2002 г. ищецът бил разпитан като свидетел и му били
разяснени правата на пострадало лице по сл. дело 1/1991 г. по описа на
Прокуратура на Въоръжените сили, в последствие преобразувано в сл. дело №
780-11/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на
ВОП-София.
В исковата си молба ищецът заявява, че в края
на 2017 г. са били приети изменения в НПК, които за първи път дават възможност
на пострадалия да поиска от съда постановяването на мерки за ускоряване на
досъдебното производство.
По искане на друг пострадал по
сл. дело 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, в последствие
преобразувано в сл. дело №780-П/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП
№11-048/1999 по описа на ВОП-София, с определение № 3198/19.07.2018 г. по
ч.н.д.№3175/2018 г. на СГС на основание чл. 369 НПК на прокурора е даден
едномесечен срок за произнасяне, съобразно правомощията му, в който не последвало
приключване на делото. В мотивите на определението е посочено, че давността е
изтекла още през 2000 г., единственият жив обвиняем е поискал прекратяване на
наказателното производство поради изтеклата давност.
По заявление на друг пострадал
с определение №3730/ 03.09.2018 г. на СГС е даден нов едномесечен срок на
прокуратурата за приключване на делото, в отговор на което било издадено
постановлението от 04.10.2018 г. на ВОП за спиране на наказателното
производство.
На 19.03.2018 г. ищецът също
подал искане по чл. 368 НПК, което било изпратено от Прокуратурата в Софийски
военен съд и било образувано ЧНД №119/2018 г. по описа на Софийски военен съд.
С определение от 04.05.2018. производството по делото било прекратено, с мотивите, че Софийски военен
съд не е компетентен да разгледа заявлението и делото било върнато на
Военно-окръжна прокуратура за внасяне на заявлението на ищеца за ускоряване в
компетентния съд.
По – нататък ищецът заявява,
че подаденото от него заявление за ускоряване на досъдебното производство по
ред на чл. 368 НПК дълго време не било придвижено от прокуратурата към компетентния
съд по неясни причини. По него бе образувано НЧХД №4749/2018 г. по описа на
СГС,13 –ти с-в, по което с определение №4915/06.11.2018 г. съдът дал нов
едномесечен срок на прокуратурата за приключване на делото с произнасяне по
същество. Въпреки изтичането на поредно дадения срок, такова произнасяне липсва.
През октомври 2018 г., по повод на
втория срок, даден за ускоряване на наказателното производство с определение
№3730/03.09.2018 г. на СГС е издадено Постановление от 04.10.2018 г. на ВОП, цитирано по – горе, за спиране
на наказателното производство по ДП №11-048/1999г. по описа на Военно-окръжна
прокуратура София, на основание чл.244, ал.1, т.1, във връзка с чл.25, ал.2 във
връзка с чл.242, ал.1 НПК- за изчакване на отговора на четвърта поред молба за
правна помощ по делото.
Част от
пострадалите са подали жалби срещу посоченото постановление, по която
производството е прекратено, а преписката е върната на прокуратурата за
съобщаване и връчване на постановлението на всички пострадали, след което да
бъде изпратено на съда за произнасяне по жалбата.
Според
отразеното в исковата молба, постановлението за спиране е лишено от смисъл и
води до допълнително забавяне на делото, а, докато прокуратурата не го съобщи
на пострадалите, съдът няма да осъществи контрол над него по подадената от мен
жалба. Не е ясно дали и какви действия са предприети за това, но изглежда в
скоро и обозримо бъдеще не може да се очаква жалбата ми срещу постановлението
за спиране да бъде разгледана.
Налице е,
твърди се в исковата молба, целенасочено бавене на делото
с всякакви средства и по всеки възможен повод.Още повече, че към датата на
издаване постановлението за спиране няма изпратена четвърта съдебна поръчка и
не може да се очаква да бъде получен отговор. Такава била изготвена и внесена
във ВКП едва на 17.01.2019 г., а била изпратена на Министерство на правосъдието
на 25.01.2019 г. От международния отдел
на ВКП е било отказано изпращането на молба за правна помощ с аргумента, че
давността е изтекла и няма смисъл от съдебна поръчка.
.Една част от пострадалите са
подали молба до ВОП, вх.№03/ 18.10.2018 г., с която настоявали за промяна в
правната квалификация - преквалифициране на обвиненията по чл. 418 НК и
привличане към наказателна отговорност и на другите съучастници, които през с
Указ на Държавния съвет на Народна република България № 1313 от 17.04.1986 г.
са наградени за приноса им в реализирането на т.нар. “Възродителен процес“.
Разследването и досъдебната
фаза по посоченото следствено дело, сега досъдебно производство, продължава
вече 30-та година, без никакви изгледи някой от виновниците да бъде предаден на
съд в обозримо близко бъдеще и/или делото да бъде приключено по някой друг
възможен начин.
Тази продължителност ищецът счита за прекомерна и за нея липсва обективно и разумно оправдание. Необоснованото забавяне на делото по същество е равносилно на отказ на достъп до правосъдие и своеобразен отказ за извършване на разследването по ефективен начин. Времето за решаване на едно дело по принцип има толкова голямо значение за справедливостта, колкото и крайното решение на съда. А, в настоящия случай, времето на разследването има ключово значение за това въобще делото да не стигне до решаване от съда поради изтекла абсолютна давност. Прекомерната продължителност на делото нарушава правото ми по чл.6§ 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок, на каквото имам право с оглед на това, че съм пострадал от деянията, предмет на разследването.
Ищецът заявява, че, в резултат на нарушението са му
причинени неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, очакване и
безпокойство за резултата от това производство, фрустрация от бавенето му,
тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на доверие
в институциите, правосъдието и справедливостта.
Позовава се
и на нормите на ЕКЗПЧОС, ратифицирана от българската държава и влязла в сила на
07.09.1992 г., които се прилагат с пълна сила дори и към ситуации, случили се
преди влизането й в сила, противозаконното лишаване от свобода и преди 30
години и сега е престъплениепо смисъла на НК /чл. 142, респ. чл. 418, б. „а“ НК/. Според чл. 5, пар. 1от Конвенцията, правото на свобода и сигурност са
гарантирани., а в практиката на ЕСПЧ непризнатото /тайното/ задържанесе счита
за много грубо нарушение на това право. Цитира множество съдебни решения на
ЕСПЧ, според които липсата на липсата на ефективно разследване на произволно и
незаконно задържане представлява нарушение на чл. 5, пар. 1 ЕКЗПЧОС.
Заявява, че продължителност
на разследването от над 29 години нарушава правото му на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок, още повече, че и към днешна дата няма изгледи и
останалият единствен жив обвиняем по делото да бъде предаден на съд, пред вид
факта, че давността отдавна е изтекла, а единственият обвиняем се е позовал на нея.
Въпреки наличието на искане за преквалифициране на обвиненията по други
текстове от НК, явно, според него, това няма да се случи, а наказателното
производство ще бъде прекратено, без наказание за виновниците и без
възмездяване на пострадалите.
Според ищцовата страна, в резултат на продължаващото вече 29 години
досъдебно производство по Следствено дело № 1/1991 г., впоследствие
преобразувано в сл.д. № 780ІІІ/1998 г. по описа на ВОП София, е бил лишен от
възможността да потърси справедливо репариране на причинените му значителни
имуществени и неимуществени вреди от престъпното деяние като граждански ищец,
поради бездействието на Прокуратурата, респ. да бъде конституиран като частен обвинител по делото, за да може да
поддържа наред с прокуратурата обвинението за деянията, които по време на т.нар
„Възродителен процес“ му причинили непоправими морални и материални вреди.
Счита, че
отговорност за необоснованото забавяне на делото носи Прокуратурата, защото тя
е господар на досъдебната фаза на процеса и има отговорността за изпълнение на
задължението на държавата да проведе официално досъдебно производство
достатъчно задълбочено, грижливо и обективно, както и да бъдат взети възможните
разумни мерки, за да се съберат всички налични доказателства, нужни за
установяване на релевантните факти и обстоятелства.
Вследствие на
това забавяне ищецът е търпял неимуществени
вреди, които се изразяват в следното: задълбочило се е до крайна степен
чувството и усещането му за липса на справедливост, защото не се оправдаят
очакванията му за поне частично възстановяване на справедливостта и компенсация
за нечовешките страдания и репресии, на които е бил подложен по време на т.нар.
„възродителен процес“. Изпитвал е и продължава да изпитва разочарование от липсата
на осезаем напредък по делото, изпитвал е страх и опасения, че това забавяне ще
позволи на обвиняемите да се измъкнат от правосъдието и да останат ненаказани
за деянията си, загубил доверие в институциите,
чувствал се безсилен и безпомощен. Лишен е от възможността да бъда конституиран като граждански ищец и частен обвинител, което не му дава душевен мир и покой.
Приключването на забавеното
дело за него е било от огромно значение, защото, в резултат на деянията,
предмет на разследването, бил лишен от свобода за повече от 4 години, без съд и
присъда - единствената му „вина“ била, че се самоопределя от турски етнически
произход е несъгласен с т.нар. „възродителен процес“.
В тази връзка ищецът
предявява настоящата претенция срещу Прокуратурата на Република България за
заплащане на обезщетение в размер от 120 000 лв. за причинените му
неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 21.04.2017 г. до
окончателното изплащане и сторените разноски, в това число адвокатско
възнаграждение.
Представил
е и е изискал прилагане на писмени
доказателства.
Ответникът П. НА Р. Б. оспорва така предявените
искове изцяло – както по основание, така и по размер.
Според него, за да бъде уважен предявеният иск по чл. 2б,
ал. 1 ЗОДОВ, в тежест на ищеца е да ангажира доказателства за следните
обстоятелства: за обстоятелството, че притежава качеството на пострадал по
смисъла на чл. 74 НПК в образуваното наказателно производство; за
продължителността на проведеното наказателно производство и за обстоятелството,
че е нарушено правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок,
съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС; за претърпените неимуществени вреди; за
наличието на причинно-следствена връзка между допуснатото нарушение на чл. 6, §
1 от КЗПЧОС и претърпените вреди; за размера на дължимото обезщетение. Счита,
че такива доказателства липсват.
Твърди, че не са ангажирани доказателства за
процесуалното качество на ищеца по ДП ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП - София.
Същевременно счита, че липсват и доказателства ищецът да
е претърпял неимуществени вреди от престъплението — предмет на разследване по
наказателното дело, поради непредставяне на Постановление за образуване на
предварително производство или Постановление за привличане на обвиняем по
конкретното дело, така че да се прецени наличието на пострадал и началния
момент на произведени за него процесуални последици.
Твърденията на
ищеца в исковата молба, че е разпитван в качеството на свидетел и са му
разяснени правата на пострадало лице по сл.д. № 1/1991 г. по описа на
Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-11/1998 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура София, а сега
ДП № П-048/1999 г. по описа на В ОП София, не са подкрепени с писмени
доказателства и не може да се направи категоричен извод за процесуалната фигура
на ищеца в наказателното производство. Ето защо, според ответника, изначално
липсват доказателства за съществуване на първата от кумулативно предвидените
предпоставки за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България
по чл.2б ЗОДОВ, а именно ищецът да е страна по наказателен процес.
Заявява, че не са налице доказателства наказателното
производство да е продължило извън рамките на обичайно необходимото време. Това е така, понеже в българската, а и в европейската съдебна практика няма
друг наказателен процес с подобни предмет, обхват и характер на разследване,
включващи изследването на деяния, крайно отдалечени във времето и засегнали
обществените отношения по охрана на основните човешки права и свободи,
извършени от заемали висши държавни длъжности лица и спрямо стотици български
граждани, болшинството от които изселени от територията на страната.
Отсъствието на идентично наказателно производство, прави процесното такова
несъпоставимо, включително и относно неговата продължителност, за разумността
на която не съществува база за преценка.
Липсват и доказателства, според него, за реално
претърпени неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от
разглеждането и решаването на наказателното производство. Описаните от него
материални и морални щети не са в резултат от продължителността на ДП №
П-048/1999г. по описа на ВОП София, а от друго, предходно увреждане, подробно
описано в исковата молба като упражнена спрямо ищеца репресия през т.нар. „Възродителен
процес“. Според него, ищецът не е представил доказателства за действително
претърпени неимуществени вреди, като пряк и непосредствен резултат от
релевираното нарушение на правото на разглеждане на процесното досъдебно
производство в разумен срок, в подкрепа на твърденията за крайно негативно
отражение върху неговия личен живот, здравословното и емоционално му състояние.
Не на
последно място, ответникът заявява, че нормата на чл.2б ЗОДОВ, е в сила от
12.2012 г./ДВ, бр.98/11.12.2012 г./ и няма обратно действие.
Претенцията, основана на забавени действия, извършени преди влизане на нормата
в сила, е недопустима, тъй като до този момент не е налице признато от закона
защитимо право на обезщетение от неспазване разумен срок за разглеждане на
делото . Под незаконно бездействие следва да се разбира неизвършването на
предписаното от закона действие във времето, когато е трябвало да бъде
извършено, а не въздържането от каквото и да било действие. Приложените към
исковата молба писмени доказателства, вкл. Постановление на ВОП - София от
04.01.2018 г. за спиране на наказателното производство, не доказват
неизпълнение на задължение, произтичащо от закон.
Независимо
от горното, ответникът оспорва претенцията за неимуществени вреди и по размер,
при твърдения, че същата е изключително завишена и не е съобразена с
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и с трайната съдебна практика по аналогични дела.
Възразява и оспорва като недоказана и исковата претенция
за лихви, както и датата от която те се дължат.
В допълнително становище приложено по делото ПРБ се
позовава на разпоредбите на закона за политическа и гражданска реабилитация на
репресирани лица и заявява, че ищецът следва да получи обезщетение по този
закон.
Представил е писмени
доказателства, изискал е и прилагането на такива.
В хода по същество заявява, че предявеният иск следва да се отхвърли изцяло, като
неоснователен и недоказан, тъй като не е доказана причинно – следствената
връзка между претендирааните от ищеца вреди и действията на Прокуратурата,
липсват доказателства и по размера на предявения иск.
Съдът, като взе пред вид представените и приети по делото
доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
В хода на производството от Военно – окръжна прокуратура,
София бе изпратено писмо, в което заявяват, че не може да бъде изпратено за
прилагане по настоящото дело ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП, София, по следните
причини: Разследването до настоящия момент не е приключило, по него се
изпълняват задължителни писмени указания на ВКС и СГС, НО. Отделно от това на
17.01.2019 г. е изпратено искане за съдебна поръчка до Република Турция за
установяване и разпит на свидетели, която все още не е приключила, а отделно от
това в писмото се заявява, че досъдебното производство е в значителен обем –
118 тома и значителна част от него съдържа класифицирана информация, съгласно
ЗЗКИ.
С оглед неизпращане на доказателства от посоченото ДП и
неприлагане на делото съдът предостави на ищеца възможност да се снабдят с
доказателства, които да приложат по делото
и това бе сторено.
От ищцовата страна, с оглед предоставената възможност,
бяха представени като писмени доказателства документи, съдържащи се в ДП №
ІІ-48/1999 г. на ВОП, а именно: Протокол от 17.102012 г. за разпит на ищеца
като свидетел и пострадало лице, Постановления по сл.д. № 1/1991 г. за
привличане на обвиняеми на Д. С., Т. Ж., Г. А., П. М., П. К., обвинителен акт
по сл.д. № 1/1991 г., пр.д. № 03/1993 г., обвинителен акт по сл.д. № 1/1991 г.,
пр.д. № 04/1997 г., н.д. № 1/1998 г., разпореждане от 28.04.1998 г. по н.д. №
1/1998 г. на ВКС на РБ, Военна колегия за прекратяване на съдебното
производство по наказателното дело и връщане на делото за доразследване на Прокуратурата
на въоръжените сили на РБ, 2 бр. писма от 27.01.2019 г. и 28.012019 г. на ВКП,
Отдел Международен във връзка с искане за правна помощ до Европейската
конвенция за взаимопомощ по наказателни въпроси.
Представено е и определение от 04.05.2018 г., постановено
по ч.н.д. № 116/2018 г. по реда на чл. 369 НПК за прекратяване на съдебното
производство по посоченото ч.н.д. и изпращане на делото по компетентност на
Военно-окръжната прокуратура, за да бъде то изпратено на компетентния за
разглеждането му съд.
В течение на процеса е представена и жалба, подадена на
04.03.1996 г. до Главна прокуратура на РБ, подадена от 94 репресирани изселници,
подадена чрез Генералното консулство на България в Истанбул.
По делото не се спори, а и това се установява от събраните
доказателства, подробно описани по – горе, че и понастоящем сл.д. № 1/1991 г.,
преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП не е приключило, като не е навлязло
и в своята съдебна фаза.
Във връзка с направени възражения в хода на
производството от ответната страна, че ищецът е бил обезщетен по Закона за политическата
и гражданска реабилитация на репресирани лица, ищецът представи писмо от
Областен управител на Област Бургас, в. № 94-00-1383/1/ /30.09.2020 г., в което
се посочва, че, след извършената служебна справка е установено, че в
законоустановените срокове по ЗПГРРЛ, а именно – 17.12.2007 г., 09.04.2008 г.,
31.12.2009 г. и 11.03.2011 г., в Областна администрация гр. Бургас не е
постъпвало искане за признаване, определяне и изплащане на обезщетение по
закона – нито от ищеца, нито от негов пълномощник, съответно не е издавана и
заповед в този смисъл. Ищецът е подал искане за изплащане на еднократно
обезщетение през 2014 г., но то не е уважено, като подадено след срока.
Представено е и писмо ТД на НАП, Бургас, изх. №
ИТ1-00-1491 /без дата/ досежно липсата на данни в ТД на НАП, гр. Бургас за
изплатено обезщетение по ЗПГРРЛ на ищеца С.М.Ю..
Изложеното се доказва от приетите
от съда и неоспорени от страните писмени, гласни доказателства и експертиза.
Други релевантни доказателства по делото не са
представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 2Б ЗОДОВ за
заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер 120 000 лв.
в резултат от нарушаване правото на ищеца за разглеждане и решаване в разумен
срок на наказателно производство, по което той е пострадал, ведно със законните
последици – лихва и разноски.
Посочената разпоредба предвижда отговорност за действията на органите на съдебната
власт, изразяващи се в нарушаване на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок.
Според чл. 2б,
ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на
юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.
При разглеждане на исковете съдът взема пред вид общата продължителност и
предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението
на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на
останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти,
които имат значение за правилното решаване на спора.
Разпоредбата на чл.
6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи
предпоставя право на всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите
граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно
обвинение срещу него, на справедливо и публично гледане на неговото дело в
разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със
закона.
Безспорно се доказа в хода на настоящото производство,
че, във връзка с провеждането на насилствена смяна на имената на турското
население в България, ищецът бил задържан и лишен от свобода за периода от 23.01.1985
г. до 16.05.1985 г. в град Роман, тогава в окръг Враца; от 16.05.1985 г. до
04.08.1986 г. бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров
Белене; от 04.08.1986 г. до края на април 1989 г. бил лишен от свобода в с.
Плешивец, окръг Враца.
Срещу С.Ю. не е постановявана присъда, с която да му е
наложено наказание лишаване от свобода, но фактически е бил лишен от свобода
близо 4 години и половина.
Не се оспорва обстоятелството, че както по време на
задържането му в град Роман, така и на остров Белене, ищецът бил лишен от
свобода в килии, при крайно деградиращи условия — мръсотия, липса на
елементарни условия за живот и лична хигиена, лоша храна, тежък физически труд
и т.н., не му разрешавали да се свърже с близките си, те били в неведение къде е, по – им разрешили свижданията през 6 месеца, а накрая ги накарали и да платим за настаняването ни
в Белене.
Не се оспорва също, че в с. Плешивец той не бил заключен
в килия, но бил под постоянно наблюдение на милицията и държавна сигурност, не
можел да напуска селото, не можел да контактува с близките си, не можел да си
тръгне от там и да се върне в дома си или да отиде където и да било на друго
място по негово желание, бил в пълна социална изолация, като трябвало да се
подписва в кметството всяка сутрин и вечер. Нямал документи за самоличност.
Не се оспорва и фактът, че през пролетта на 1989 г. Ю. бил
изгонен от България в Турция, и така се установил да живее там.
По делото не се спори и, а и това е известно в
обществото, че, във връзка с т.нар. „Възродителен процес“ е било образувано сл.
д. № 1/1991 г. по описа на .Прокуратурата на
Въоръжените сили, по – късно преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП,
което и до настоящия момент не е приключило, пред вид извършващите се по него и
към момента на произнасяне на съда процесуално – следствени действия. От
събраните доказателства се установява, че ищецът е разпитван по посоченото
досъдебно производство в качеството му на пострадал, както и фактът, че както
той, така и други пострадали по време на Възродителния процес лица, многократно
са правили опити да се сдобият с информация за хода на разследването и за
фазата, в която то се намира, но без резултат. Установи се, че ищецът е
инициирал и производство по реда на чл. 368 - 369 НПК за ускоряване на делото,
но производството по образуваното по неговото искане н.ч.д. № 4749/2018 г. по описа на СГС,13 –ти с-в, по което с определение №4915/06.11.2018
г. съдът дал нов едномесечен срок на прокуратурата за приключване на делото с
произнасяне по същество. Въпреки изтичането на поредно дадения срок, такова произнасяне
липсва.
Доказа се, следователно, че следствената фаза на
образуваното през 1991 г. наказателно производство по т.вар. „Възродителен
процес“ към момента на подаване на исковата молба – 2020 г., а и досега – все
още не е приключила.
Предявената
претенция е за доказване на обстоятелството, че така установените действия на
органите на държавното обвинение противоречат на основните принципи на
Европейската конвенция за правата на човека, ратифицирана от българската
държава и, по – точно, съобразно предвидената специална норма на чл. 2Б ЗОДОВ –
на принципа за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съобразно
прокламираното в чл. 6, ал. 1 на Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи.
Европейският съд по правата на човека в практиката си
приема, че нарушаването на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок предполага анормалното функциониране на съдебната система и,
следователно, подлежи на компенсиране. При преценка дали е налице нарушаване на
това право следва да се вземат пред вид особеностите на всеки отделен случай в
светлината на конкретната материя, сложността на процеса, процесуалното
поведение както на заинтересованото лице, така и на съответните власти, оторизирани
със случая. Ако бъдат установени продължителни периоди на бездействие, или
липса на резултат от извършени процесуални действия от страна на компетентните
органи между отделните фази на процеса, като доказателство за бездействието им,
въпреки наличието на трудности от обективен характер, съдът констатира липсата
на решаване на делото в разумен срок. И това е така, защото, както посочва в
практиката си ЕСПЧ, компетентните в съответната държава съдебни власти са
длъжни да вземат всички необходими мерки за приключване на делото с
постановяване на влязъл в сила съдебен акт в разумен срок
От ответната
страна в отговора са направени няколко възражения по съществото на спора, по които съдът
дължи произнасяне.
Съдът приема, че в настоящия случай се касае за забавяне
на приключване на делото в изключително дълъг срок – който до момента на
постановяване на решението на настоящата инстанция е 30 години – време, през
което ответникът, като отговорен за процеса на досъдебното производство, е
следвало да предприеме необходимите действия по финализирането му. Всичко това
води до несъстоятелност на изложеното от ПРБ възражение.
Ответникът поддържа тезата, че ищцовата претенция се
базира на действия, извършени преди влизане в сила на нормата на чл. 2Б ЗОДОВ,
признаваща защита на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен
срок, като право, пораждащо обезщетение за нарушаването му.
Съдът не приема тезата на ответника, позовавайки се и на
практиката на ВКС, според която, ако производството, по което е допуснато
нарушението, е заварено към датата на влизане в сила на ЗИД на ЗОДОВ /обн. ДВ,
бр. 98/11.12.2012 г., искът има своето основание в нормата на чл. 2б ЗОДОВ за
нарушение на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок,
съобразно чл. 6, пар. 1 от Конвенцията, като тук отговорността на държавата
следва да се реализира по особените правила, визирани в закона. И това е така,
защото правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок е сред
нормите, които законодателят е преценил като значими за осъществяване на
демократичната и правова държава. Отделно от това, ако подкрепи тезата на
представителя на ПРБ, настоящият съдебен състав следва да приеме, че ищецът
разполага с правото да търси обезщетение за забавяне на делото само за периода
от влизане в сила на нормата на ЗОДОВ – 2012 г. и до настоящия момент – т.е. за
8 години, игнорирайки обстоятелството за необоснованото и неоправдано забавяне
на делото, извън всякакви разумни срокове за период от 30 години. А, както бе
посочено по - горе, в практиката си ЕСПЧ е категоричен - нарушаването на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок предполага
анормалното функциониране на съдебната система и, следователно, подлежи на обезщетяване.
Възражението на
ответника, че ищецът е получил обезщетение по реда на ЗПГРРЛ, във връзка с
което и е предявил такава претенция по съответния ред, съдът също намира за
неоснователно, пред вид факта, че от представените доказателства се установи,
че такова искане на ищеца не е уважавано, а и постъпилото от него е извън предвидения
в закона срока
С оглед всичко
изложено, съдът приема, че от страна на органите на държавното обвинение са
налице действия и бездействия, които противоречат на основните принципи на Конвенцията
за защита правата на човека и основните свободи, визирани в чл. 6, пар. 1 –
разглеждане и решаване на делото в разумен срок. В резултат на това, ищецът С.М.Ю.
е понесъл неимуществените вреди, описани
по – горе, които са свързани тридесетгодишното му очакване с очакванията му,
като пострадал от престъпленията, за които е образувано цитираното по – горе
наказателно дело, да получи справедливост и морално удовлетворение след
наказване на виновните за престъплението лица.
По тези причини и
пред вид изложеното съдът намира, че предявената по делото претенция за
заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди, се явява
доказана по своето основание.
Относно размера на предявения иск съдът намира следното:
Неимуществената вреда представлява сериозно
засягане на личността и достойнството на едно лице и се изразява в негативни
преживявания от негова страна. Обезщетението следва да бъде съобразено с
личността на дееца, начина по който е преживял случилите се събития и
отраженията, които са оказали върху него, включително върху обкръжаващата го
среда, професионалната такава и близките му.
То има за цел да
репарира накърняването на личните права и интереси, а справедливото
обезщетяване на всички неимуществени вреди означава да се определи точен
паричен еквивалент на негативните преживявания и психичното им отражение върху
увреденото лице. В случая, настоящият съдебен състав прие за доказано от събраните
доказателства, че е налице пряка причинна връзка между причинените
неимуществени вреди на ищеца, така, както са описани по – горе, и действията на
органите на Прокуратурата.
При определяне
размера на обезщетението съдът следва да се съобрази с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и чл. 4 ЗОДОВ.
Пред вид всички обстоятелства
по делото, изключително дългия период на все още неприключилото наказателно
производство, както и, пред вид обстоятелството, че към настоящия момент за
ищеца не съществува възможност да потърси компенсация н качеството си на
пострадал по все още неприключилото досъдебно производство, съдът намира, че
претърпените от последния неимуществени вреди следва да бъдат възмездени по
справедливост с обезщетение в размер 70 000 лв., ведно със законната лихва
върху сумите, считано от 17.04.2017 г. до окончателното изплащане.
Съдът определя
началния момент на претендираната законна лихва, съобразно нормата на ЗЗД, която
предпоставя, че при непозволено увреждане лихва се дължи от момента на
увреждането, като се съобразява с претенцията на ищеца, който посочва, че към 17.04.2017
г. увреждането е било вече налице.
В останалата
част, за разликата до 120 000 лв., претенцията следва да се отхвърли, като
неоснователна и недоказана.
Съдът намира, че
разноски на ищцовата страна не следва да се присъждат, пред вид факта, че
липсват доказателства за тях.
Водим от горното
съдът
Р Е Ш
И:
OСЪЖДА П. НА Р. Б., София, бул. ****, да
заплати на С.М.Ю., ЕГН **********, чрез адв. Е.Ф., съдебен адрес: ***, офис 10,
на основание чл. 2б ЗОДОВ, сумата 70 000
лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок
на сл.дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по
описа на ВОП – София, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.04.2017
г. до окончателното изплащане.
Сумата е платима по клиентска банкова сметка ***.
Дружество „Е.Ф.“ в Прокредитбанк, IBAN: ***, BIC: ***.
ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част, за разликата до 120 000
лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване в четиринадесетдневен срок пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: