Решение по дело №14115/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260679
Дата: 24 февруари 2022 г. (в сила от 24 февруари 2022 г.)
Съдия: Ивелина Маринова Симеонова
Дело: 20191100514115
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 октомври 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№.......

 

гр. София, …..02.2022 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

    

     СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                                          ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ МАРИНОВА

                                                                            Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

     при секретаря Стефка Александрова, като разгледа докладваното от младши съдия Симеонова в. гр. д. № 14115/2019 г. по описа на СГС и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

     Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

     С решение № 130811 от 03.06.2019 г. по гр. д. № 81378/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 128 състав, е отхвърлен искът на „Т.д.“ ООД, ЕИК *****за признаване за установено по отношение на А.Е.И., ЕГН **********, че ответницата дължи на ищеца сумата 2599,77 лв., представляваща стойност на доставени от ищеца в полза на ЕТ „В.-Н-В.И.“, ЕИК *****стоки, за които са издадени следните фактури: № **********/17.03.2015 г., № **********/18.03.2015 г., № **********/19.03.2015 г., № **********/20.03.2015 г., № **********/20.03.2015 г., № **********/21.03.2015 г., № **********/21.03.2015 г., № **********/23.03.2015 г., № **********/24.03.2015 г. и № **********/25.03.2015 г., издадени въз основа на договор за доставка и разсрочено плащане от 03.07.2014 г., по който ответницата е солидарен длъжник, поради извършено е хода на производството погасяване на задължението чрез плащане. Признато е за установено по отношение на А.Е.И., че дължи на „Т.д.“ ООД сумата от 294,47 лв. – законна лихва върху претендираната и платена в хода на производството главница, считано от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.12.2017 г. до окончателното плащане на 14.01.2019 г., на 22.01.2019 г. и на 12.03.2019 г., съответно на сумите от 1300 лв., 500 лв. и 799,77 лв., както и е осъдена ответницата да заплати на ищеца сумата от 954 лв. – разноски в заповедното и в исковото производство.

     С влязло в сила определение № 20107324 от 28.04.2021 г. по гр. д. № 81378/2018 г. по описа на СРС, 128 състав, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК е оставена без разглеждане молбата на ответницата А.Е.И. за изменение на горепосоченото решение в частта за разноските.

     Срещу решението в частта, с която е уважен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 294,47 лв. и в тежест на ответницата са възложени разноските по делото, е подадена въззивна жалба от ответницата А.Е.И., чрез адвокат М.Ф. – Р., с оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и необоснованост. Сочи се, че ответницата е изплатила главницата от 2599,77 лв. на три транша, а за законната лихва от 22.12.2017 г. до датата на всяко плащане И. устно се е договорила с адвоката на „Т.д.“ ООД да я заплати възможно най – бързо, за да не се ощетява фирмата, като ответницата е очаквала, че ще ѝ бъде даден срок, в който може да плати законната лихва. Твърди се, че законната лихва е неправилно изчислена, освен това въззивницата винаги добросъвестно е плащала задълженията си. Съдът не е преценил правилно доказателствата по делото. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната част.

     Въззиваемата страна - „Т.д.“ ООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваната част. Поддържа, че направените от съда изчисления на законната лихва са точни и съобразно извършените плащания. Повече от пет месеца след подаване на исковата молба жалбоподателката не е заплатила главницата, което е достатъчен срок за поставянето ѝ в забава. Моли се жалбата да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендират се разноски за въззивното производство.

     Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът на „Т.д.“ ООД, ЕИК *****за признаване за установено по отношение на А.Е.И., ЕГН **********, че ответницата дължи на ищеца сумата 2599,77 лв., представляваща стойност на доставени от ищеца в полза на ЕТ „В.-Н-В.И.“, ЕИК *****стоки, за които са издадени фактури: № **********/17.03.2015 г., № **********/18.03.2015 г., № **********/19.03.2015 г., № **********/20.03.2015 г., № **********/20.03.2015 г., № **********/21.03.2015 г., № **********/21.03.2015 г., № **********/23.03.2015 г., № **********/24.03.2015 г. и № **********/25.03.2015 г., издадени въз основа на договор за доставка и разсрочено плащане от 03.07.2014 г., по който ответницата е солидарен длъжник, поради извършено е хода на производството погасяване на задължението чрез плащане, не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила.

      За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

     Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

     Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

     Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

     Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. При постановяването му не е допуснато нарушение на императивни правни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

     Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.д.“ ООД срещу А.Е.И. с правно основание чл. 327 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 2599,77 лв. – вземане за доставени от „Т.д.“ ООД на ЕТ „В.-Н-В.И.“ напитки по договор за доставка на разсрочено плащане от 03.07.2014 г., за което са издадени 10 броя фактури, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.12.2017 г. до окончателното плащане.

     За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 89904/2017 г. по описа на СРС, 128 състав срещу ЕТ „В.-Н-В.И.“ и А.Е.И. (в условията на солидарна отговорност). Срещу заповедта в законоустановения срок е постъпило възражение от длъжника А.Е.И., като в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК от заявителя е депозирана искова молба вх. № 2035076/27.12.2018 г. Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е влязла в сила по отношение на длъжника ЕТ „В.-Н-В.И.“, поради липса на възражение, като е разпоредено издаването на изпълнителен лист за присъдените със заповедта суми.

     По делото не е спорно, че между „Т.д.“ ООД, дружество с основна дейност търговия на едро с напитки, като продавач и ЕТ „В.-Н-В.И.“ като купувач и А.Е.И., като солидарен длъжник, е сключен договор за доставка на стоки и разсрочено плащане на 03.07.2014 г., по силата на чл. 26, ал. 1 ответницата се е задължила да отговоря солидарно с купувача за изпълнение на задълженията му по договора от момента на възникването им до окончателното погасяване. Въз основа на заявки на купувача ЕТ „В.-Н-В.И.“ ищецът е извършил доставки на стоки (алкохолни и безалкохолни напитки) до търговския обект на ЕТ „В.-Н-В.И.“, като към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, съответно на исковата молба не са били заплатени сумите по 10 броя фактури, на обща стойност 2599,77 лв., както следва: № **********/17.03.2015 г. – 83,75 лв., № **********/18.03.2015 г. – 382,51 лв., № **********/19.03.2015 г. – 142,01 лв., № **********/20.03.2015 г. – 145,04 лв., № **********/20.03.2015 г. – 53,11 лв., № **********/21.03.2015 г. – 13,92 лв., № **********/21.03.2015 г. – 855,17 лв., № **********/23.03.2015 г. – 182,32 лв., № **********/24.03.2015 г. – 532,80 лв. и № **********/25.03.2015 г. – 209,14 лв. Не е спорно, а това се установява и от приетия договор от 03.07.2014 г., че дължимата продажна цена следва да бъде заплатена от купувача на продавача в брой в момента на доставката, с платежно нареждане в срок от 24 часа от доставката по посочена от продавача банкова сметка ***, считано от датата на доставяне на стоките (съгласно съответния удостоверяващ документ – фактура, стокова разписка, проформа фактура).

     На етапа на въззивното производство е безспорно (влязлото в сила решение в тази част се ползва със сила на пресъдено нещо), че главницата от 2599,77 лв. не е била заплатена към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.12.2017 г. (за сумата е изготвен погасителен план с краен срок на изпълнение 15.08.2015 г.), както и че главницата е била изплатена на части, както следва: на 14.01.2019 г. – 1300 лв., на 22.01.2019 г. – 500 лв., на 12.03.2019 г. – 800 лв.

     Спорно по делото е дължи ли ответницата лихва за забава от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК до плащането на отделните суми.

     За уважаването на иска ищецът следва да установи наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава.

     Въззивният съд намира за правилни и обосновани изводите на първоинстанционния съд за дължимост на лихва за забава от 22.12.2017 г. – подаване на заявление по чл. 410 ГПК до датата на всяко отделно плащане на главницата. Съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Видно от приетата фактическа обстановка крайният срок за изплащане на цената на стоките е с падеж 15.08.2015 г., съобразно приетия по делото погасителен план от 07.04.2015 г. Следователно с изтичането на този ден длъжникът изпада в забава и от 16.08.2015 г. за него възниква задължението да заплати на кредитора обезщетение за претърпените през времето на забавата вреди, равняващи се на законния лихвен процент през този период. Макар в хода на процеса цената на стоките да е изплатена изцяло, това не освобождава длъжника от задължението му за заплащане на мораторна лихва. Обезщетението по чл. 86 ЗЗД се дължи поради неизпълнението на парично задължение и изпадане в забава, което в случая е налице. В настоящата хипотеза с оглед принципа на диспозитивното начало лихва за забава се дължи от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение до окончателното изплащане на главницата в хода на процеса. Това е периодът, в който кредиторът е претърпял вреди от неизпълнението и по отношение на който претенцията е доказана по основание. За дължимостта на лихвата са без значение твърденията, че ответницата добросъвестно е изпълнявала задълженията си, доколкото е безспорно, че до подаване на заявлението по чл. 410 ГПК главницата не е била заплатена, а това е станало в хода на висящото производство, т. е. към тази дата ответницата е била в забава. По делото не се установява, че между страните е постигната уговорка за друга дата, от която длъжникът се счита в забава, уговорен между страните срок за плащане на дължимата лихва, а и подобни твърдения са заявени за първи път във въззивната жалба, поради което са преклудирани.

     Според чл. 86 ЗЗД обезщетението на кредитора се основава на неизпълнение на парично задължение, поради което главницата, върху която следва да се начисли мораторната лихва, е именно неизпълнената част от задължението. В случая лихвата за забава е изчислена правилно, като е взето предвид всяко едно от трите плащания на главницата – неговият размер и датата, на което е извършено - до заплащане на първата вноска дължимата лихва за периода 22.12.2017 г. – 14.01.2019 г. върху главницата от 2599,77 лв. е в размер на 280,92 лв., дължимата лихва за периода 15.01.2019 г. – 22.01.2019 г. върху остатъка от главницата е в размер на 2,89 лв., а дължимата лихва за периода 23.01.2019 г. – 12.03.2019 г. върху остатъка от главницата е в размер на 10,89 лв., които въззивният съд изчисли, използвайки електронен калкулатор за изчисляване размера на законната лихва, или общо дължимата лихва е в размер на 294,70 лв. (дори в малко по – голям размер от изчисления от районния съд). За пълнота следва да се посочи, че начинът на изчисление на законната лихва в молба – становище на въззивницата от 16.02.2021 г. е неправилен – това е така, тъй като изчисленията за размера на законната лихва за трите посочени периода – от 22.12.2017 г. до 14.01.2019 г., от 22.12.2017 г. до 22.01.2019 г. и от 22.12.2017 г. до 12.03.2019 г. са направени върху сумата от 294,47 лв. (присъдена лихва за забава от районния съд), а не върху претендираната и платената в хода на първоинстанционното производство главница. Поради изложеното, акцесорното вземане за обезщетение за забава при изплащането на главницата е основателно и правилно е било уважено от първоинстанционния съд до сумата от 294,47 лв., като лихва в по - висок размер не може да бъде присъждана в настоящото производство, образувано по жалба на ответника.

     Предвид съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

     При този изход на спора, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в частта за разноските. Възражението във въззивната жалба за прекомерност на присъденото от районния съд адвокатско възнаграждение на насрещната страна не може да бъде разгледано в настоящото производство. Това е така, тъй като молбата на ответницата - въззивник по чл. 248 ГПК (инкорпорирана и във въззивната жалба) е била оставена без разглеждане с определение от 28.04.2021 г. от първоинстанционния съд, като просрочена. Този извод не може да бъде пререшен, при липса на подадена частна жалба срещу посоченото определение и с оглед влизането му в сила.

     За въззивното производство разноски се дължат единствено на въззиваемата страна в размер на 300 лв. – заплатен адвокатски хонорар съгласно договор за правна защита и съдействие от 10.10.2019 г., служещ като разписка за заплащане на сумата в брой. Възражението на въззивницата по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, тъй като размерът на възнаграждението съответства на минималния размер, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което не подлежи на намаляване.

     Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

     ПОТВЪРЖДАВА решение № 130811 от 03.06.2019 г. по гр. д. № 81378/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 128 състав, в обжалваната част, с която е признато за установено по отношение на А.Е.И., ЕГН **********, че дължи на „Т.д.“ ООД, ЕИК *****, сумата от 294,47 лв. – законна лихва върху претендираната и платена в хода на производството главница от 2599,77 лв., считано от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.12.2017 г. до окончателното плащане на 14.01.2019 г., на 22.01.2019 г. и на 12.03.2019 г., съответно на сумите от 1300 лв., 500 лв. и 799,77 лв., както и в частта, с която е осъдена А.Е.И., ЕГН **********, да заплати на „Т.д.“ ООД, ЕИК *****, сумата от 954 лв. – разноски в заповедното и в исковото производство.      

     ОСЪЖДА А.Е.И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, район „Слатина“, ул. *****, да заплати на „Т.д.“ ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК сумата от 300 лв. (триста лева), представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

     В необжалваните отхвърлителни части решението по гр. д. № 81378/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 128 състав е влязло в сила.

     Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

    

     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

 

                                                                                                  2.