Решение по дело №169/2021 на Апелативен съд - София

Номер на акта: 117
Дата: 9 март 2021 г. (в сила от 9 март 2021 г.)
Съдия: Иво Димитров
Дело: 20211001000169
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 23 февруари 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 117
гр. София , 04.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в закрито заседание на
четвърти март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова

Зорница Гладилова
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20211001000169 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 25 от Закона за търговския регистър и регистъра на
юридическите лица с нестопанска цел (ЗТРРЮЛНЦ).
Образувано е по жалба срещу решение № 260147 от 26. 01. 2021 г., постановено от
Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-23 състав по т.д. № 68 по описа на съда за
2021 г., с което е оставена без уважение жалбата на „ВиПиСи Холдинг“ ЕООД, ЕИК:
********* срещу отказ № 20201222171124/29. 12. 2020 г. на длъжностно лице по
регистрацията (ДЛР) при Агенцията по вписванията (АВ) към Министъра на правосъдието
(МП) за вписване в електронния търговски регистър, на промени във вписани в регистъра
обстоятелства за дружеството – заявител и жалбоподател, заявени със заявление образец А4
с вх. № 20201222171124/22. 12. 2020 г.
В жалбата се излагат съображения за незаконосъобразност на обжалваното решение,
иска се отмяната му и указване на Агенцията по вписванията (АВ) да впише в регистъра
заявените за вписване обстоятелства.
Софийски апелативен съд, като извърши проверка на редовността на въззивното
производство, както и на обжалваното първоинстанционно решение, намира следното:
Жалбата, като подадена от надлежна страна в законоустановения срок и срещу
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима.
1
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, по следните съображения:
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и, по същество –
правилно в частта му, с която е потвърден постановеният от ДЛР отказ за вписване.
Заявено е за вписване увеличаване на капитала на ЕООД, чрез приемане на нов
съдружник, заличаване на едноличен собственик на капитала и вписване на нов съдружник.
Установява се от служебна справка в по партидата на дружеството – заявител, че
върху всички дялове в капитала – собственост на едноличния собственик на капитала му
/преди заявеното и отказано, процесно вписване/, дружеството е еднолично дружество с
ограничена отговорност, е вписан запор в полза на кредитор на едноличния собственик на
капитала на дружеството.
Действително, увеличаването на капитала на дружеството с приемането на нов
съдружник, формално юридически не съставлява разпореждане със запорираните дялове.
В същото време обаче, както това правилно на приели и ДЛР, и
първоинстанционният съдебен състав, вписването на увеличаването на капитала, чрез
приемането на нов съдружник, макар и последният да прави парична вноска в капитала на
ЕООД, което занапред би било ООД /не е налице същинско преобразуване, в какъвто
смисъл е изложил кратки мотиви първоинстанционният съдебен състав –
правноорганизационната форма на дружеството остава същата, променят се фирмата и
персоналният субстрат на съдружниците/, е от естество да застраши и затрудни
осъществяването на правата на кредитора на едноличния собственик на капитала, вписал
запор върху дяловете му в ЕООД, в две насоки.
От една страна, докато преди евентуалното вписване, кредиторът би се
удовлетворявал от цялото дружествено имущество на ЕООД, след едно такова вписване, на
разположение на вписалия запора кредитор, би била само 1/10 от дружественото имущество
– съответна на дяловете в капитала на дружеството, които са собственост на длъжника на
кредитора, и които са запорирани по реда на чл. 517 от ГПК.
В изложения смисъл предположенията, че самото вписване на увеличаването на
капитала и на приемането на нов съдружник, биха довели до увеличаване и на
дружественото имущество и оттам – до увеличаване и на съответстващото такова на
запорираните дялове – собственост на длъжника на кредитора, вписал запора, са изцяло
хипотетични, и на практика – напълно неустановими в рамките на настоящото
производство.
На следващо място, налице е съществена разлика в законоустановените начини за
изпълнение върху всички дружествени дялове /собственост, както в случая на едноличния
собственик на капитала на ЕООД/, и такива, съответстващи само на част от капитала на
2
капиталовото дружество /пр., както в случая – ООД/ – срв. чл. 517, ал. 4 в сравнение с ал. 3
от ГПК, и тази разлика разкрива значително по-облекчен, по-лесно осъществим от
кредитора, режим на изпълнение върху дялове в капитала на ЕООД, в сравнение с такива в
ООД, т.е. евентуалното вписване на заявените за такова вписване, процесни обстоятелства,
би довело до допълнително затрудняване за кредитора да реализира правата си за сметка на
запорирания имуществен обект.
Ирелевантно е в случая дали кредиторът е предприел действия по прекратяване на
членството на длъжника му –едноличен собственик на капитала на дружеството или други
такива за реализиране на правата си за сметка на запорираното имущество, като пр.
прекратяване на самото дружество – правото на кредитора да се удовлетвори за сметка на
същото имущество е негово именно право, а не задължение, а на разположение на длъжника
му, в случай, че иска да се освободи от ограничаващото правната му сфера действие на
запора, винаги е налице възможност да изпълни задължението си.
При така изложеното жалбата, с която настоящата въззивна инстанция е сезирана, се
явява допустима, но неоснователна, а обжалваното първоинстанционно решение, като
валидно, допустимо и правилно по същество в частта му, с която е потвърден постановеният
от ДЛР отказ за вписване, следва да бъде потвърдено, със законните последици.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта му, с която
дружеството – заявител и жалбоподател е осъдено да заплати на АВ юрисконсултско
възнаграждение.
След странното законодателно разрешение да се измени в края на календарната 2020
г. ЗТРРЮЛНЦ с § 14 от ПЗР на ЗИДЗИНЗС /Закон за изпълнение на наказанията и
задържането под стража/, последният нямащ абсолютно нищо общо, освен думата „закон“ в
наименованието си, нито със ЗТРРЮЛНЦ, нито с урежданата материя, в крайна сметка
законодателят е приел, че в производства, като настоящото съдът присъжда разноски на
страните по реда на Гражданския процесуален кодекс.
Ако има въобще нещо все още останало ясно относно характера на регистърното
производство след уреждането му със ЗТР, придаващо на актовете по вписване и обявяване,
и отказите за такива характер на административни актове, които обаче подлежат на съдебен
контрол не по административен, съответно – административносъдебен, а по общия
гражданскоправен ред, и след уредената през м. декември 2020 г. възможност
административният орган, постановил отказ, сам да подава отговор по жалбата срещу
същия, и да представя писмени доказателства, които би трябвало също сам, и то –
своевременно, да е събрал още в рамките на регистърното производство, то е, че
производството все пак е охранително.
Редът по ГПК, към който новата алинея шеста на чл. 25 от ЗТРРЮЛНЦ изрично
препраща, за охранителните производства е този по чл. 541 от ГПК, който постановява, че
3
разноските по охранителните производства са за сметка на молителя, т.е. такива не се
присъждат, и това е безспорно ако не във вековната, то поне в десетилетната съдебна
практика, и в доктрината.
На собствено основание, АВ не би могла да е страна в производството, доколкото
същото, като охранително, е едностранно и това е, и винаги е било също безспорно,
съответно АВ в производства, като настоящото, не би могла да има и право на разноски,
каквито в гражданските съдопроизводства се дължат само на страните.
Доколкото настоящият съдебен състав не би могъл да достигне до какъвто и да било
друг извод и от мотивите на законопроекта за изменение и допълнение /ЗИД/ на
ЗТРРЮЛНЦ, който всъщност е такъв за изменение и допълнение на ЗИНЗС, с които мотиви
съдебният състав е запознат, и доколкото препращащата нова норма на чл. 25, ал. 6 от
ЗТРРЮЛНЦ, е изрична и ясна, и препраща към „…реда на Гражданския процесуален
кодекс“, то и съдът счита, че прилагайки именно този ред, в разяснените му непосредствено
по-горе в настоящите мотиви, конкретика и смисъл, и като съд по същество, следва да
откаже на АВ право на разноски в производството.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260147 от 26. 01. 2021 г., постановено от Софийски
градски съд, Търговско отделение, VI-23 състав по т.д. № 68 по описа на съда за 2021 г. в
частта му, с която е оставена без уважение жалбата на „ВиПиСи Холдинг“ ЕООД, ЕИК:
********* срещу отказ № 20201222171124/29. 12. 2020 г. на длъжностно лице по
регистрацията при Агенцията по вписванията към Министъра на правосъдието за вписване в
електронния търговски регистър, на промени по заявление образец А4 с вх. №
20201222171124/22. 12. 2020 г.
ОТМЕНЯ същото решение в частта му, с която „ВиПиСи Холдинг“ ЕООД, ЕИК:
********* е осъдено да заплати на Агенция по вписванията сумата 50 лв. разноски по
делото.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4