Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 15.06.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, ГО, ІV-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мария Яначкова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Атанас Маджев
при секретаря В.И., като
разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №302 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.06.2015 год.,
постановено по гр.дело №26210/2013 год. по описа на СРС, ГО, 66 с-в, са
отхвърлени като неоснователни предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Л.М.С.“
ООД срещу „В.г.Б.“ ООД искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. с чл.
258 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 9 960 лв.,
представляваща неизплатени възнаграждения по договор за управление на онлайн
репутация №12 от 01.10.2011 год., от които: неизплатена част от възнаграждение
за м.04.2012 год. в размер на 740 лв. по фактура №********* от 20.04.2012 год.;
неизплатена част от възнаграждение за м.07.2012 год. в размер на 2 740 лв.
по фактура №00000057 от 05.07.2012 год.; неизплатено възнаграждение за
м.09.2012 год. в размер на 3 240 лв. по фактура №00000062 от 04.09.2012
год. и неизплатено възнаграждение за м.10.2012 год. в размер на 3 240 лв.
по фактура №00000063 от 01.10.2012 год. и сумата от 3 402 лв.,
представляваща общ размер на неустоечни вземания за забавени плащания на
възнаграждения, дължима на основание чл. 12 от горепосочения договор, от които:
неустойка в размер на 324 лв. за забава в плащането на възнаграждение за
м.10.2011 год., възлизащо на 10 % от дължимата сума; неустойка в размер на 162
лв. за забава в плащането на възнаграждение за м.11.2011 год., възлизаща на 5 %
от дължимата сума; неустойки в размер на по 324 лв. за забава в плащането на възнаграждение за всеки месец в периода от
м.01.2012 год. до м.07.2012 год., както и за м.09.2012 год. и м.10.2012 год.,
възлизаща на по 10 % от дължимата сума и ищецът е осъден да заплати на
ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в
размер на 1 117.03 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „Л.М.С.“ ООД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че сключеният между страните по делото
договор бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – поради противоречие
с добрите нрави, като анализирал едностранчиво и игнорирал част от гласните и
писмените доказателства по делото във връзка с факта и начина на изпълнение на
посочените в договора задължения. Възражението за нищожност на договора не било
релевирано своевременно от ответника, а именно в срока за писмен отговор на
исковата молба, поради което било недопустимо разглеждането му. Нещо повече в
отговора си /стр. 4/ ответникът бил заявил, че договорът „сам по себе си не
накърнява добрите нрави“. В нарушение на материалния закон СРС бил приел при
осъществено тълкуване по чл. 20 ЗЗД, че предмета на процесния договор е бил
ограничен до инициирането, проучването, поддържането или участието в дискусии в
интернет пространството чрез изготвяне на публикации под формата на коментар с
положително, негативно, критично ехидно или обидно съдържание по тези, касаещи
възложителя, членове на ръководния му екип или посочени от него трети лица,
авторът на които коментари не бил посочен, тъй като бил използван псевдоним за
обозначението му. Първоинстанционният съд бил игнорирал съдържанието на чл. 6
от процесния договор, в който ясно били посочени задълженията на изпълнителя,
като бил приел наличието на предмет на договора, различен от действителния. От
показанията на свидетеля М. било видно, че през периода от м.май 2011 год. до
м.ноември 2012 год. ищецът бил изпълнявал процесния договор, като в случая
изпълнението включвало коментари, подстатии и блогове, чрез използване на псевдоними.
Главната услуга, предоставяна на възложителя, била оптимизация в Гугъл, което
означавало определени статии да излизат на първа позиция в търсачката на Гугъл.
В този смисъл и коментарите под статиите били задължителни, тъй като по този
начин оптимизацията и техническата част ставали по-добри. Конкретното
изпълнение било чрез мнения във форумите под тези статии да се отговори с
истински факти на твърдения, които били изложени в статията и били неверни,
като това се отнасяло не само за мениджърите, но и са самото
дружество-ответник. Свидетелят бил установил също така, че самото изпълнение на
работата по договора се отчитало на ответника чрез седмични и месечни отчети, в
които се посочвали темите, по които уязвими били възложителят и мениджърите му.
В тях се правели изводи и предложения как да се реагира. Тези отчети се
изпращали на електронната поща на В.Г. и Л.П.. Свидетелят бил заявил, че във
връзка с изпълнението на договора ищецът давал консултации на ответника, в т.ч.
и устни, как най-добре да реагира в онлайн пространството, както и че
възложителят не бил правил възражения срещу извършената работа, а напротив
възлагал и допълнителна работа. Така установените действия по изпълнението на
договора не противоречали на добрите нрави, на почтеното водене на социален
диалог и не накърнявали изразните похвати на общоприетия добър тон на
изказване. С тях се целяло изграждане и управление на онлайн репутацията на
възложителя чрез проучване на онлайн активност, анализ на резултати от
проучването, управление на връзките на възложителя в социалните медии,
включващо регулярно проучване и проследяване на дискусии, иницииране и
поддържане на дискусии, участие в съществуващи дискусии, оптимизиране и
подобряване видимостта в интернет търсачките на материали, свързани с
възложителя, изграждане на връзки с ПР материалите за възложителя. Следователно
процесният договор бил действителен и бил породил целените правни последици.
Още повече, че договорът бил изпълняван от страните, възложителят бил приемал,
без възражения извършената работа по него, като бил осчетоводявал и издадените
от ищеца фактури. СРС не бил отчел значението на израза „управление на
репутацията онлайн“ – то се отнасяло до дейности, извършвани от физическо или
юридическо лице, което се опитва да създаде или поддържа, повлияе, но също така
анализира и разбира идентифицирането и разпознаването на това, което другите
хора мислят и знаят за бизнеса на клиента. След проучването се преминавало към
нова фаза – предприемали се действия за гарантиране на консенсус между фирмата
и публиките й и поддържане на ползотворни и за двете страни отношения.
Управлението на репутацията било практика на наблюдение на репутацията на даден
индивид или марка; занимавало се със съдържание, което е вредно за него и
комуникирало обратната връзка с клиентите, за да получи оценка или
предупредителни сигнали за репутационни проблеми. Повечето от работата,
свързана с управлението на репутацията, се фокусирала върху предотвратяването
на отрицателни резултати от търсенето. На следващо място жалбоподателят сочи,
че първоинстанционният съд бил допуснал нарушение на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Процесният
договор бил прекратен по реда на чл. 5 вр. с чл. 4 на 19.10.2012 год., като
възложителят бил благодарил на ищеца за добрата им съвместна работа. Доколкото
през исковия период ищецът бил изпълнил точно и в срок възложените му с чл. 1 и
6 от договора задължения, като предоставял ПР консултации и обслужване,
свързани с изграждане и управление на онлайн репутацията на възложителя и
промотирал в интернет пространството негови продукти, като възложителят бил
приел извършените работи съгласно предмета на договора без възражения по
отношение на количеството и качеството им, то релевираните претенции за
заплащане на възнаграждения били основателни. Освен това по делото било
доказано, че до м.март 2012 год. ответникът, макар и със забава, заплащал
дължимото възнаграждение по договора. Трите от последните четири неизплатени
фактури били осчетоводени от възложителя, което представлявало извънсъдебно
признание на факта на извършената работа. Установено било и наличието на
съглашение между страните за заплащането на неустойка за забава в размер на 1 %
от дължимата сума за всеки ден от периода на забавата, но не повече от 10 % от
дължимата сума. В чл. 2 от договора било уговорено, че възнаграждението следва
да бъде заплатено в срок до 30-то число на всеки месец от срока на договора. В
писмения си отговор ответникът не бил релевирал възражения срещу дължимостта на
претендираната неустойка, поради което с оглед установената му забава, претенцията
по чл. 92, ал. 1 ЗЗД се явявала основателна. Ето защо моли обжалваното решение
да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „В.г.Б.“ ООД счита, че обжалваното решение е правилно и следва да
бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 258 вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно, допустимо, но е частично неправилно.
По отношение на фактическата обстановка:
Установено е по несъмнен начин по
делото, че на 01.10.2011 год. между „В.г.Б.“ ООД, от една страна, като
възложител и „“Л.М.С.“ ООД, от друга страна, като изпълнител, бил сключен
договор №012, наименован за управление на онлайн репутация, в сила от
20.10.2011 год. и със срок на действие до 19.10.2012 год., по силата на който
изпълнителят се задължил да предостави ПР консултации и обслужване, свързани с
изграждането и управлението на онлайн репутацията на възложителя, и промотиране
в интернет пространството на негови продукти, срещу задължението на възложителя
за заплаща месечно възнаграждение в размер на 2 700 лв. без ДДС, до 30-то
число на всеки месец от срока на договора /чл. 1 и 2/. В клаузата на чл. 6 от
договора страните уговорили услугите, които изпълнителят се задължава да
извършва, а именно: 1/ ПР консултации по въпроси и проблеми, свързани с
публичния имидж на възложителя и/или негови услуги и продукти; 2/ проучване на
съществуващата онлайн активност и присъствие на възложителя и/или висшето му
ръководство към момента на сключване на договора; 3/ анализ на резултатите от
проучването и препоръки за оптимизиране на онлайн присъствието на възложителя
според дефинираното моментно състояние на обществените нагласи; 4/ управление
на връзките на възложителя в социалните медии и стимулиране на обратна връзка с
предварително дефинирани целеви групи чрез публикуване на 400 коментара на
месец в специализирани и общотематични сайтове, форуми, блогове и социални
мрежи, като резултат на: а/ регулярно проучване и проследяване на дискусии, и
публикации в интернет пространството, свързани с възложителя и висшия
мениджмънт; б/ иницииране и поддържане на дискусии след изрично искане от
страна на възложителя в специализирани и общотематични сайтове, форуми, блогове
и социални мрежи; в/ участие в съществуващи дискусии, защитавайки интересите на
възложителя и г/ създаване и поддържане на корпоративен/и профил/и на
възложителя и/или висшия мениджмънт в социалните мрежи; 5/ оптимизиране и
подобряване видимостта в интернет търсачките на материали, свързани с
възложителя /SEO - Search Engine Optimization/ с цел позициониране на негативни материали за
възложителя и/или висшия мениджмънт извън първа страница на търсачките; 6/ Link-building със SEO ПР материалите, както
и на материали, които не са оптимизирани от изпълнителя и 7/ изготвяне на отчет
на седмична и месечна база, включващ: а/ мониторинг на интернет активностите по
теми, свързани с възложителя и/или висшия мениджмънт и б/ обем на реализирани
публикации с линкове към постваните коментари.
Страните постигнали също така
съгласие, че в случай, че възложителят изпадне в забава за заплащане на
договореното в чл. 2 възнаграждение, дължи неустойка в размер на 1 % от
дължимата сума за всеки ден от периода на забавата, но не повече от 10 % от
дължимата сума – чл. 12.
Като доказателства по делото са
приети данъчни фактури №51 от 20.04.2012 год., №57 от 05.07.2012 год., №62 от
04.09.2012 год. и фактура №63 от 01.10.2012 год., всяка от които на стойност
3 240 лв., в включен ДДС и носещи само подпис на съставител /т.е. на
ищеца/, както и изготвени от ищеца седмични отчети и обобщени отчет за интернет
активности за периода м.октомври 2011 год., м.ноември 2011 год., м.декември
2011 год., м.януари 2012 год., м.февруари 2012 год., м.март 2012 год., м.май
2012 год., м.юни 2012 год. и м.август 2012 год., както и за периода м.април
2012 год., м.юли 2012 год., м.септември 2012 год. и м.октомври 2012 год. –
всички ведно с Приложения №1 и №2 за публикувани коментари /в т.ч. и тяхното
съдържание и автор/.
От заключението на вещото лице по
допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано, а и същото не е било оспорено от страните, се установява, че в
счетоводството на ответника са били осчетоводени издадените от ищеца фактура
№57 от 05.07.2012 год. на стойност 3 240 лв., фактура №62 от 04.09.2012
год. на стойност 3 240 лв. и фактура №63 от 01.10.2012 год. на стойност
3 240 лв., като с цялата стойност на всяка от тях била кредитирана сметка
401/1501 „Клиенти – услуги“ с данъчната основа и сметка 4531 „Начислен данък на
покупките“ – с начисления данък по всяка една от фактурите. Тези три фактури
били отразени в дневника на покупките към подадената от „В.г.Б.“ ООД в НАП
месечна справка-декларация по ДДС за м.януари 2013 год. с вх.№2900-0973055 от
14.02.2013 год., като били отразени в колоната с право на пълен данъчен кредит
– т.е. ответникът бил ползвал начисления в тези фактури данъчен кредит. По
фактура №57 от 05.07.2012 год. било извършено и осчетоводено частично плащане
на сумата от 500 лв., извършено по банков път на 10.01.2013 год. В
счетоводството на ответника били отразени също така плащания на сумата от
2 000 лв. – на 28.11.2012 год. и на сумата от 500 лв. – на 23.01.2013 год.,
които били отнесени към фактура №57 от 05.07.2012 год. Неплатените суми
съгласно счетоводните данни при ответника били в размер на 6 720 лв. Фактура
№51 от 20.04.2012 год. не е била осчетоводена в счетоводството на ответното
дружество.
От представените по делото данъчни
фактури и преводни нареждания се установява, че ответникът заплатил на ищеца
възнаграждения, както следва: за м.октомври 2011 год. в размер на 3 240
лв. /фактура 31 от 30.10.2011 год./ - на 06.12.2011 год.; за м.ноември 2011
год. в размер на 3 240 лв. /фактура №35 от 29.11.2011 год./ - на
06.12.2011 год.; за м.януари 2012 год. в размер на 3 240 лв. /фактура №44
от 30.01.2012 год./ - 22.02.2012 год.; за м.февруари 2012 год. в размер на 3 240
лв. /фактура №47 от 23.02.2012 год./ - на 11.05.2012 год.; за м.март 2012 год. в
размер на 3 240 лв. /фактура №50 от 26.03.2012 год./ - на 23.05.2012 год.;
за м.май 2012 год. в размер на 3 240 лв. /фактура №53 от 08.05.2012 год./
- на 25.06.2012 год. и за м.юни 2012 год. в размер на 3 240 лв. /фактура
№56 от 12.06.2012 год./ - на 25.07.2012 год.;
По искане на ищеца са събрани гласни
доказателства чрез разпита на свидетелите А.К.М. и Д. И. Б.. Въззивният съд не
кредитира показанията на двамата свидетели, тъй като в една част от тях се
съдържа информация, която е напълно неотносима към предмета на спора, в т.ч. за
значимия по делото въпрос за осъществено изпълнение от ищеца, в друга – са недопустими,
тъй като се отнасят до обстоятелства, за установяването на които са необходими
специални знания, с каквито свидетелите не разполагат, а в трета – която се
отнася до момента и начина на отчитане на изработеното, са непълни и неясни, а
отделно от това имат и производен характер, като не могат да се съпоставят с
други доказателства, тъй ката такива липсват, поради което са неубедителни.
По делото са представени електронни
писма, по доказателствената стойност на които съдът ще вземе отношение при
формиране на правните изводи.
По отношение на правните изводи:
По исковете за главници:
Първият спорен между страните по
същество във въззивното производство въпрос е свързан с действителността на
процесния договор, респ. дали възражението за неговата нищожност е релевирано
своевременно от ответника.
В тази връзка СГС констатира, че действително
в писмения отговор на исковата молба, подаден в срока по чл. 131 ГПК,
ответникът не е релевирал възражение за нищожност на сключения между страните
договор, но впоследствие в хода на процеса се е позовал на такава по смисъла на
чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – накърняване на добрите нрави. Настоящият съдебен
състав счита обаче, че доколкото посоченото основание за нищожност е пряко
установимо и не зависи от съпътстващи дължими изявления и обстоятелства в
обосноваване на тази нищожност, както и от ангажирането на доказателства за
установяването им, то заявяването му когато и да е в хода на производството не
затруднява защитата на другата страна, а и служебният контрол по приложението
на императивна правна норма, каквато е тази, която забранява да се вреди
другиму – чл. 45, ал. 1 ЗЗД, е в съответствие със задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по
тълк.дело № 1/2013 г., ОСГТК. Отделно от това следва да се посочи, че израз на
служебното правомощие на съда да следи за съответствието на договора или на
отделни клаузи от него с добрите нрави е и приетото в т. 3 на Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСГТК.
СГС приема, че между страните по
делото, които са търговци, е бил сключен валиден договор, който по своето
правно естество е такъв за изработка, чиято регламентация се съдържа в
разпоредбите на чл. 258 – чл. 269 ЗЗД. Възражението на ответника за нищожност на
процесния договор поради накърняване на добрите нрави се явява неоснователно,
поради следните съображения:
Според нормата на чл. 9 ЗЗД,
автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора е ограничена в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави. Това ограничение се отнася както за гражданските, така и за търговските
сделки – арг. чл. 288 ТЗ.
В разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр.
3 ЗЗД не е дефинирано понятието „добри нрави“, но тъй като законодателят е
придал правно значение на нарушаването им, приравнявайки го по последици с
нарушение на закона, вложеният в това понятие смисъл следва да се тълкува, че в
посочената категория попадат само онези наложили се правила и норми, които
бранят правила, принципи, права и ценности, които са общи за всички правни
субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а
не само на интереса на някоя от договарящите се страни. Това са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения, на предотвратяване на несправедливо облагодетелстване, етичната
норма да не се вреди другиму и др., намерили израз в отделни правни норми.
В разглеждания случай преценката за
действителността на процесния договор е обусловена от уговореното между
страните – т.е. от действителната им воля. В създадената по реда на чл. 290 ГПК
задължителна за съдилищата практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД,
обективирана в Решение № 38 от 27.02.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 1227/2011 г., II г. о., ГК, Решение № 80 от 8.05.2012 г. на ВКС по гр. д. №
1315/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 89 от 17.07.2009 г. на ВКС по т. д. №
523/2008 г., II т. о., ТК, Решение № 81 от 7.07.2009 г. на ВКС по т. д. №
761/2008 г., I т. о., ТК, Решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г.
о., ГК, Решение № 16 от 28.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 218/2012 г., II т.
о., ТК, Решение № 100 от 10.08.2015 г. на ВКС по т. д. № 1191/2014 г., II т.
о., ТК и др., е прието, че при неясни
договорни клаузи и при възникнал спор между страните относно съдържанието на
конкретни уговорки в договора, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора;
тълкуването следва да се извърши съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се
изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите страни;
прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните уговорки да се
тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като
се изхожда от целта на договора, обичаите в практика и добросъвестността, без са
се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието
му воля на договарящите.
При осъщественото по горепосочения
начин тълкуване на клаузите на чл. 1 и 6 от процесния договор, отнасящи се до
неговия предмет и задълженията на изпълнителя, въззивният съд приема, че
действителната воля на страните не е била да бъде възложено извършването на
т.нар. „хейтърски“ коментари. Този извод следва както от буквалния смисъл на
текста на договора, така и от съдържанието на използваните в него понятия, които
съответстват на значението, възприето в българския книжовен език, популярната
лексика и на търговската практика. Според Тълковния речник с фразеологични
съчетания, Атлантис-КЛ, 1997, репутация е „създаденото, установило се мнение за
някого или нещо; реноме, име“, дискусия е „обсъждане на спорен научен,
обществен или друг въпрос, проблем“, коментар е „обяснителни бележки,
обяснение, тълкуване на нещо /текст, събитие и др./“, а коментирам е
„обяснявам, тълкувам текст на художествено или научно произведение, закон и
т.н. или обсъждам, правя преценка на политически, културни и др. факти и
събития“. Според данни от Уикипедия /свободна интернет енциклопедия - bg.wikipedia.org/,
с термина „управление на репутацията онлайн“ – ORM /от английски – online
reputation management/ се означава
процесът за оптимизация на текстовете в търсачките, мониторинг, като целта му е
потискане на отрицателните информации за фирми, лица или бранд и оптимизиране
на положителната информация, като тактиките за управление на репутацията могат
да включват следното: подобряване на маркирането и оптимизация за търсене в
публикуваните материали на компанията, като например информационни бюлетини и
положителни мнения на клиенти, за да се премахне негативното съдържание;
публикуване на нови позитивни сайтове и профили в социални медии, които
превъзхождат отрицателните резултати при търсене; подаване на онлайн съобщения,
онлайн към пресата в авторитетни сайтове, за да подкрепят присъствието на
марката и премахнат негативното съдържание; подаване на молби за легално
премахване, ако някой счита, че има клевета; първо споменаване на бизнес или
индивид в сайтове на трети лица, които високо се оценяват в Google; проактивно
предлагане на безплатни продукти за видни рецензенти; проактивен отговор на
обществени критики, произтичащи от последните промени, а с термина оптимизация
за търсачки – SEO /от английски – search engine optimization/ - процеси на подобряване видимостта на уеб сайт
в търсачките чрез „органични“ резултати, който включва оптимизация на HTML-кода /в превод „език
за маркиране на хипертекст“ – основен маркиращ език за описание и дизайн на уеб
страници, който е стандарт в интернет/, структурата и текстовете на уеб сайт; фактически
колкото по-рано /или по-напред в страницата/ и по-често се появява един сайт в
резултатите, толкова повече посетители е вероятно да му генерира търсачката –
така сайтът получава присъствие в интернет пространството. Като интернет
маркетингова стратегия, оптимизацията за търсачки изследва как работят
търсачките и какво търсят хората. Линк билдингът /link
building/ е един от процесите за оптимизация
за търсачки, известен още като популяризиране на уеб сайт – изграждане на
връзки /линкове, препратки/ към сайт от външни сайтове.
В разглеждания случай страните не са
предвидели изрично какво трябва да е съдържанието на публикуваните коментари, нито
са уговорили, че техните автори трябва да са анонимни, поради което с оглед търговската
практика, смисълът, който произтича от целия договор и неговата цел – да се
печели доверието на потребителите, да се популяризира дейността на възложителя
и се гарантира, че положителната информация и коментари за възложителя се
нарежда по-високо, отколкото отрицателната, следва да се приеме, че се има
предвид обсъждане на критики и негативни настроения, което е издържано в добър тон.
Сами по себе си начинът, по който ищецът е възприел, че трябва да изпълнява
това свое задължение, което не е единственото поето с процесния договор и
приемането от страна на възложителя на подобна услуга, не биха могли да обосноват
извода, че действителната воля на страните е била управлението на онлайн
репутация да бъде осъществявано в неетична форма – чрез изразяване на обидна и омразна реч и постигане
на манипулативни внушения. И това е така, тъй като такава воля не е намерила
външен израз в текста на договора, а съдържанието на уговорените престации не
би могло да се разкрива само въз основа на изпълнението при положение, че
релевантна е формираната от страните воля към момента на възникване на
правоотношението. Твърдения за изменение на условията на договора не са
релевирани по делото – чл. 20а ЗЗД и чл. 19 от процесния договор, а по принцип липсата
на съответствие между изявленията на двете или една от страните с това, което
действително се желае, може евентуално да определи една сделка като симулативна
или да е основание за нейното унищожаване, ако несъответствието се дължи на
грешка, заплашване или измама. От друга страна несъответствието между действително
уговорената и доставената услуга, би могло да е индиция за неизпълнение.
Следователно противно на приетото от
СРС настоящият съдебен състав приема, че процесният договор е валиден и е
породил правно действие.
Следващият спорен между страните
въпрос е дали ищецът е извършил възложената работа.
Съгласно разпоредбата на чл. 266,
ал. 1, изр. 1 ЗЗД изискуемостта на вземането на изпълнителя за възнаграждение е
обусловено от приемане на работата от възложителя /чл. 264, ал. 1 ЗЗД/.
Приемането на извършената работа обхваща два момента: 1/ фактическото
получаване на конкретно изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че
изработеното съответства на поръчаното. Приемането може да се извърши както
изрично, така и с конклудентни действия, като законът
не съдържа формални изисквания за начина на приемането, поради което
доказването на такова може да бъде извършено с всички допустими от ГПК
доказателствени средства – писмени
доказателства, гласни доказателства, съдебна експертиза.
В частност по делото са ангажирани
седмични и месечни отчети, изготвени през процесните периоди от изпълнителя, в
които е възпроизведено и съдържанието на реализирани публикации с линкове към
поствани коментари. Авторите на тези публикации са посочени или с две имена,
или само със собствено име /псевдоними/, което препятства идентифицирането им
или свързването им с действителен правен субект, в т.ч. с ищеца. Въззивният съд
констатира също така, че в част от тези коментари има нецензурни, унизителни
или клеветнически изявления, които са насочени към определени лица или групи
лица /трети за спора/ и нарушават правилата за добро
общуване, излизат извън общоприемливата степен на преувеличение и провокация, без
да стимулират разумна обществена дискусия и без да насърчават свободния обем на
идеи и информация, като същите са станали достояние на неограничен кръг
потребители на сайтовете, останали са продължително време в интернет и очевидно
са били поръчани от ищеца, който изрично се позовава на тях, но същевременно той
е могъл предварително да контролира съдържанието им и да оцени рисковете от дейността
си, доколкото с клаузата на чл. 13 от процесния договор е поел задължението да
отговаря за действията на трети лица – подизпълнители, като за свои.
Позоваването на изпълнение на
договора в такава неетична форма, предполагащо и явен икономически интерес от
него от страна на ищеца /какъвто именно е и заявен по делото/ не може да бъде
възприето като професионален начин за изграждане на онлайн репутацията на
възложителя и защита на интересите му, въпреки че виртуалното пространство е
по-либерално регулиран форум – напротив, то е морално укоримо, тъй като заплашва
правата, прокламирани в чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи /КЗПЧОС/ – на личен живот и достойнство, в т.ч. репутация,
както и в чл. 39, 40 и 41 от Конституцията на Република България /виж и Решение
на ЕСПЧ – Delfi AS v. Estonia, 2015/. Отделно от това тази форма на изпълнение
не съответства и на действително уговорените в процесния договор престации на
изпълнителя.
Същевременно, както вече бе
посочено, задълженията на изпълнителя не се изчерпват с извършването на
услугата по чл. 6, ал. 4 от процесния договор, изразяваща се в публикуването на
400 коментара на месец в специализирани, общотематични сайтове, форуми, блогове
и социални мрежи. За извършените през процесния период услуги по договора
ищецът е издал 4 бр. данъчни фактури, а именно: №51 от 20.04.2012 год. на
стойност 3 240 лв., №57 от 05.07.2012 год. на стойност 3 240 лв.,
фактура №62 от 04.09.2012 год. на стойност 3 240 лв. и фактура №63 от
01.10.2012 год. на стойност 3 240 лв. Доказано е по делото, че втората,
третата и четвъртата от гореизброените фактури са били осчетоводени от
ответника и последният е извършил и отразил частични плащания в общ размер на 3 000
лв. по фактура №57 от 05.07.2012 год.
Отговор на въпроса за значението на
фактурата, счетоводните книги и усвоения ДДС под формата на данъчен кредит,
като доказателство за възникналото между страните правоотношение, недвусмислено
признание на задължението и доказателствената им сила за неговото съществуване,
е даден в задължителната за съдилищата практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в Решение № 138 от 17.10.2011 г. на
ВКС по т. д. № 728/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 65 от 24.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 333/2011 г., ІІ т. о.,
ТК, Решение № 47 от 08.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 137/2012 г., ІІ т. о., ТК, Решение
№ 42 от 19.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 593/2009 г., ІІ т. о., ТК и др., в
които е прието, че вписването на
фактурата в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача,
отразяването на стойността й в справките-декларации по ЗДДС и ползването на
данъчен кредит по нея следва да се разглеждат като недвусмислено извънсъдебно
признание на длъжника относно съществуването на отразеното в съдържанието й
задължение, включително и на факта на приемане на извършената работа.
В контекста на изложеното и въз
основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото, настоящият съдебен
състав приема, че възложителят е приел фактически извършената работа през м.юли
2012 год., м.септември 2012 год. и м.октомври 2012 год. Доколкото липсват
данни, че ответникът е направил възражения за некачествено изпълнение в срока
по чл. 264, ал. 2 ЗЗД – т.е. най-късно към момента на осчетоводяването на
издадените от ищеца фактури /а доказателствената тежест в тази насока е била
негова/, следва да намери приложение презумпцията по чл. 264, ал. 3 ЗЗД за
правилно изпълнена работа. Трябва да се
отбележи също така, че осчетоводяването на трите процесни фактури и ползването
на данъчен кредит по сделката от ответното дружество представлява признание, че изпълнението е
полезно за него и е в размер на претендираната стойност на възнаграждението за горепосочените
месеци, като се има предвид обстоятелството, че осчетоводената от него стойност
на дълга за съответния месец, върху който е ползван данъчен кредит, съвпада
напълно с тази, отразена в издадените от
ищеца фактури. Т.е. неоснователно се явява възражението на ответника за несъответствие
в количествено и качествено отношение между уговорените в чл. 6 от договора
услуги и изпълнената работа. Доколкото е доказано, че преди процеса ответникът
е погасил чрез плащане част от задължението си за м. юли 2012 год. /данъчна
фактура №57 от 05.07.2012 год./, а именно сумата от 3 000 лв., то следва
да се приеме, че ищецът се легитимира като кредитор на главни вземания за м.юли
2012 год., м.септември 2012 год. и м.октомври 2012 год. в общ размер на
6 720 лв., до който и релевираните главни претенции се явяват основателни
и следва да бъдат уважени, ведно със законната лихва върху посочената сума,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №7981/2013 год. по описа на СРС, ГО, 66
с-в – 22.02.2013 год., до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
За установяване на претенцията си за
възнаграждение за м.април 2012 год. в размер на 740 лв. ищецът е представил данъчна
фактура №51 от 20.04.2012 год. /л. 25 от първоинстанционното дело/. Тази
фактура обаче е подписана само от представител на ищеца и очевидно не е била
получена от ответното дружество, доколкото въз основа на цененото заключение на
вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се установява, че същата не е била
осчетоводена от ответника. С оглед отречената вече по-горе възможност публикуването
на част от коментарите, чието съдържание е обективирано в изготвените и
представени от ищеца седмични отчети и и месечен отчет за м.април 2012 год., да
представлява изпълнение на договора и при липсата на други доказателства за
осъществяване на всички услуги, изброени в чл. 6 от договора, обуславящи
изискуемостта на това вземане на изпълнителя, така и такива, че изпълнението
чрез публикуването на останалите коментари е полезно за възложителя /а
доказателствената тежест в тази насока е била на ищеца, като за установяването
на подобно обстоятелство в частност са необходими специални знания/, то въззивният
съд намира, че претенцията за посочената сума се явява неоснователна.
По исковете за неустойки:
Основателността на предявените искове
е обусловена от следните правопораждащи факти: 1/ наличието на облигационна
връзка – двустранна правна връзка, валидно договорно задължение, от което да
възниква задължение за изпълнение; 2/ че кредиторът /ищецът/ е изпълнил
задълженията си по сключения договор /или че е бил готов да ги изпълни/;
3/ уговорена по размер неустойка в
случай на забава при изпълнението на задължението на възложителя за заплащане
на възнаграждение и настъпване на такава забава.
Както вече бе посочено, между
страните е възникнало валидно правоотношение по договор за изработка, като по
него срочното изпълнение на задължението на ответника да заплаща месечно
възнаграждение е било обезпечено с клаузата на чл. 12. По своята правна същност
това е клауза за неустойка, която е действителна. Този извод произтича от
уговорения размер на обезщетението – 1 % на ден, но не повече от 10 % от
дължимата сума, при забава при изпълнението на задължението на една от страните
/в случая на ответника/, които обичайно са присъщи именно на неустойката. Както
обикновено се практикува при сключване на договори, страните могат
предварително да определят размера на обезщетението за предполагаеми вреди от
неизпълнението, които вреди не е необходимо да се доказват /чл. 92, ал. 1 ЗЗД/,
което е съществен елемент на неустойката.
Доказано е също така, че ищецът
/продавачът/ е изправна страна по договора.
От друга страна въззивният съд
приема, че страните са обусловили изискуемостта на задължението на възложителя
за заплащане на възнаграждение от ежемесечното отчитане на извършената работа,
който извод, формиран при приложение на правилата по чл. 20 ЗЗД, следва от съдържанието
на клаузите на чл. 2 и чл. 7 от
процесния договор, употребените съответно в посочените клаузи изрази „за
предоставените консултации и услуги“, „изготвяне на отчет на седмична и месечна
база“ и липсата на уговорка за авансово плащане, както и от разпоредбата на чл.
266, ал. 1 ЗЗД. Същевременно по делото не са ангажирани доказателства, че извършваната
работа през периода м.октомври 2011 год., м.ноември 2011 год., м.януари 2012
год., м.февруари 2012 год., м.март 2012 год., м.май 2012 год. и м.юни 2012 год.
е била отчитана от ищеца своевременно, т.е. в края на всеки от посочените
месеци /а тези обстоятелства са били спорни между страните – виж и изготвения
от СРС доклад по делото на л. 657 от първоинстанционното дело/. Освен че страните
са постигнали съгласие, че връчването на уведомления между тях ще се извършва
на посочените в чл. 20 от договора адреси, а не на електронна поща – имейл, следва
да се посочи, че в представените по делото електронните писма с прикачени
файлове от 28.02.2012 год., 07.11.2011 год., 14.11.2011 год., 06.12.2011 год., 07.12.2011
год., 10.01.2012 год., 24.01.2012 год., 14.05.2012 год., 20.06.2012 год., 19.09.2012
год., 26.09.2012 год., е посочено, че се изпращат седмични отчети, а в това от
21.10.2011 год. – дневен отчет /отделен е въпросът, че съдържанието на
прикачените файлове не е установено/, а в електронните писма от 02.05.2012
год., от 16.05.2012 год., от 29.05.2012 год., от 20.10.2012 год., 07.06.2012 год., въобще не е отразено, че
изпращат отчети. Ето защо и при липсата на данни за осчетоводяването от
възложителя на фактурите за дължими възнаграждения за м.октомври 2011 год.,
м.ноември 2011 год., м.януари 2012 год., м.февруари 2012 год., м.март 2012
год., м.май 2012 год. и м.юни 2012 год., което би представлявало признание на
факта на приемане на работата, респ. изискуемост на задължението за заплащане
на възнаграждение, както и на несъмнени доказателства, че този факт е настъпил
в друг предходен момент, то следва да се приеме, че работата е отчетена най-рано
към момента на осъществените от ответника плащания на възнаграждения за
горепосочените месеци, които действия по изпълнение на договора също имат
стойността на признание на посоченото обстоятелство. Следователно не е налице
забава на длъжника за твърдените от ищеца периоди, поради което претенциите за
неустойки до размера от 2 106 лв. се явяват неоснователни и подлежат на
отхвърляне.
Тъй като поради изложените вече
по-горе съображения ищецът не се легитимира като кредитор на вземане за
възнаграждение за м.април 2012 год., то за ответника не може да възникне
задължение за неустойка за забава в размер на 324 лв., възлизаща на 10 % от
дължимата сума /което има акцесорен характер/, поради което и тази претенция
следва да бъде отхвърлена.
На следващо място, както вече бе
посочено, по делото е установено, че ответникът е осчетоводил издадените от
ищеца данъчни фактури №57 от 05.07.2012 год., №62 от 04.09.2012 год., фактура
№63 от 01.10.2012 год. на стойност 3 240 лв. /като липсват както
твърдения, така и данни, че осчетоводяването е извършено в месец, следващ този,
в който е издадена всяка от фактурите/, както и че е погасил част от
задължението си за възнаграждение за м.юли 2012 год. – с падеж 30.07.2012 год.,
със забава, която е продължила повече от 10 дни /първото плащане по фактура №57
от 05.07.2012 год. е осъществено на 26.11.2012 год./ и доколкото е в
неизпълнение на задълженията за плащане на възнаграждения за м.септември 2012
год. – с падеж 30.09.2012 год. и за м.октомври 2012 год. – с падеж 30.10.2012
год., то ищецът се легитимира като кредитор на вземания за неустойки от по 10 %
от дължимите суми, т.е. в размер от по 324 лв., или общо в размер на 972 лв.
Ето защо първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в частта му, в която са отхвърлени главните искове за
възнаграждение за м.юли 2012 год. в размер на 240 лв., за възнаграждение за
м.септември 2012 год. в размер на 3 240 лв. и за м.октомври 2012 год. в
размер на 3 240 лв., както и в частта му, в която са отхвърлени исковете
за неустойки за забава повече от 10 дни при изпълнението на задълженията за заплащане
на възнаграждения за горепосочените месеци, всяка от които възлизаща на 10 % от
дължимата сума, или в размер от по 324 лв., които претенции подлежат на
уважаване, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане /като въззивният съд съобразява, че релевираното от
ответника възражение за прихващане не е било прието за разглеждане от СРС с
определението му от 07.02.2014 год. и същото не е било поддържано в отговора на
въззивната жалба/. Решението на СРС трябва да бъде отменено и в частта му, в
която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за първоинстанцинното
производство за разликата над 474 лв.
В останалата обжалвана част
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
жалбоподателя /ищеца/ направените разноски в първоинстанционното производство за
държавна такса в размер на 153.84 лв., за възнаграждение за вещо лице в размер
на 115.13 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 175.84
лв., както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса
в размер на 153.84 лв., съразмерно с уважената част от исковете, респ.
уважената част от въззивната жалба.
Съгласно задължителните разяснения,
дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело №
4/2013 год., ОСГТК, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително
и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение
Принудителното събиране на разноските се извършва въз основа на издаден, след
влизане в сила на решението по установителния иск /искове/, изпълнителен лист
по чл. 404, т. 1 ГПК от съда в исковото производство. Ето защо и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №7981/2013 год. по
описа на СРС, ГО, 66 с-в, за държавна такса в размер на 153.84 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 1 175.84 лв., съразмерно с
уважената част от исковете.
На основание чл. 280, ал. 2 ГПК
настоящето решение е окончателно.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 15.06.2015 год., постановено по гр.дело
№26210/2013 год. по описа на СРС, ГО, 66 с-в, в частта му, в която са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Л.М.С.“ ООД срещу „В.г.Б.“
ООД искове с правно основание чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 258 вр. с чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 6 720 лв.,
представляваща възнаграждения по договор за управление на онлайн репутация №12
от 01.10.2011 год., от които: 240 лв. – незаплатена част от възнаграждение за м.юли
2012 год. по фактура №00000057 от 05.07.2012 год., 3 240 лв. – неизплатено
възнаграждение за м.септември 2012 год. по фактура №00000062 от 04.09.2012 год.
и 3 240 лв. – незаплатено възнаграждение за м.октомври 2012 год. по
фактура №00000063 от 01.10.2012 год. и за сумата от 972 лв. – неустойки за
забавени плащания на възнаграждения, дължими на основание чл. 12 от договор за
управление на онлайн репутация №12 от 01.10.2011 год., от която: неустойка в
размер на 324 лв. за забава в плащане на възнаграждението за м.юли 2012 год.,
възлизаща на 10 % от дължимата сума, неустойка в размер на 324 лв. за забава в
плащането на възнаграждението за м.септември 2012 год., възлизаща на 10 % от
дължимата сума и неустойка в размер на 324 лв. за забава в плащането на
възнаграждението за м.октомври 2012 год., възлизаща на 10 % от дължимата сума,
както и в частта му, в която ищецът „Л.М.С.“ ООД е осъден да заплати на
ответника „В.г.Б.“ ООД разноски за първоинстанционното производство за
разликата над 474 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Л.М.С.“ ООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, срещу „В.Г.Б.“ ООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 266, ал. 1
вр. с чл. 258 вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че ответникът „В.г.Б.“ ООД дължи на ищеца „Л.М.С.“ ООД сумата от 6 720 лв., представляваща
възнаграждения по договор за управление на онлайн репутация №12 от 01.10.2011
год., от които: 240 лв. – незаплатена част от възнаграждение за м.юли 2012 год.
по фактура №00000057 от 05.07.2012 год., 3 240 лв. – неизплатено
възнаграждение за м.септември 2012 год. по фактура №00000062 от 04.09.2012 год.
и 3 240 лв. – незаплатено възнаграждение за м.октомври 2012 год. по
фактура №00000063 от 01.10.2012 год., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №7981/2013 год. по описа на СРС, ГО, 66
с-в – 22.02.2013 год., до окончателното й изплащане и сумата от 972 лв., представляваща неустойки за
забавени плащания на възнаграждения, дължими на основание чл. 12 от договор за
управление на онлайн репутация №12 от 01.10.2011 год., от която: неустойка в
размер на 324 лв. за забава повече от 10 дни в плащане на възнаграждението за
м.юли 2012 год., възлизаща на 10 % от дължимата сума, неустойка в размер на 324
лв. за забава повече от 10 дни в плащането на възнаграждението за м.септември
2012 год., възлизаща на 10 % от дължимата сума и неустойка в размер на 324 лв.
за забава повече от 10 дни в плащането на възнаграждението за м.октомври 2012
год., възлизаща на 10 % от дължимата сума.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.06.2015 год., постановено по гр.дело
№26210/2013 год. по описа на СРС, ГО, 66 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „В.Г.Б.“ ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Л.М.С.“ ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски в първоинстанционното производство за държавна такса в размер на
153.84 лв., за възнаграждение за вещо лице в размер на 115.13 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 1 175.84 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на
153.84 лв.
ОСЪЖДА „В.Г.Б.“ ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Л.М.С.“ ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №7981/2013 год. по
описа на СРС, ГО, 66 с-в, за държавна такса в размер на 153.84 лв. и за
възнаграждение за един адвокат в размер на 1 175.84 лв.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/