Р Е
Ш Е Н
И Е
№…….....................
гр. София, 03.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV – Б състав, в публичното заседание на осми октомври
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.с.ЛОРА ДИМОВА
при
секретаря К. Лозева, като разгледа докладваното от младши съдия Димова въззивно гр. дело № 2104 по описа за 2020 г.
на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 264342/04.11.2019 г. постановено
по гр.д. № 6969 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, 90 с-в П.на Р.Б.е
осъдена да заплати М.В.П. с ЕГН ********** и адрес ***, офис 106, сумата от 5 000 лв. /пет хиляди лева/,
представляваща обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ за неимуществени
вреди, претърпени вследствие повдигнатото ѝ обвинение на 05.12.2012
г. за престъпление по чл. 201 НК, по което е била оправдана с Присъда от
15.12.2015 г., постановена по НОХД № 6970/2013 г. по описа на СРС, НО, 102 с-в,
влязла в сила на 31.12.2018 г., които неимуществени вреди се изразяват в злепоставянето
на доброто име ищцата, безпокойство от евентуално осъждане на „лишаване от
свобода“ за период от осем години, конфискация на имуществото ѝ,
проваляне на почивка в Република Гърция и ограничение на правата ѝ чрез
вземане спрямо нея на мярка за неотклонение „подписка“, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 31.12.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението, сумата от 2 000 лв. /две
хиляди лева/, представляваща обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ
за имуществени вреди в размер на заплатени в първоинстанционното и
въззивното производства по НОХД № 6970/2013 г. по описа на СРС и ВНОХД №
5394/2018 г. по описа на СГС адвокатски хонорар, както и сумата от 710 лв.,
представляваща разноски по делото.
Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба с вх. № 5192776/19.11.2019
г. на П.на Република България, подадена чрез прокурор Д. К.. Съдържат се
оплаквания за неправилност на решението поради постановяването му в
противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Според въззивника
не са установени всички елементи от фактическия състав за ангажиране на
отговорността на държавата за вреди, тъй като не са доказани действително
претърпени неимуществени вреди и причинно-следствена връзка с незаконното
обвинение. Поддържа, че липсват доказателства за действия на П.извън правно регламентираните.
По отношение на проваленото пътуване в Гърция жалбоподателят сочи, че видно от
материалите по наказателното дело /л. 132 от ДП/ М.П. била търсена от органите
на МВР за явяване в качеството ѝ на свидетел по ДП № 3М 3791/07 г. по
описа на 04 РУ – СДВР, пр.пр. 6546/2005 г. по описа на Районна прокуратура –
гр. София и като не била открита на постоянния си адрес била обявена за
издирване, никога не е издавана забрана за напускане на страната, а проблемите
на ищцата с граничните власти са се развили четири години преди да бъде
конституирана в качеството ѝ на обвиняем. Според въззивника съдът
неправилно е приел, че М.П. е привлечена като обвиняема на 05.12.2012 г.,
доколкото от материалите по наказателното производство се установява, че това е
сторено на 15.01.2013 г., когато ѝ е предявено постановлението за
привличане като обвиняем и вземане на мярка за неотклонение. Отрича
възможността П.да отговаря за полицейската регистрация на ищцата, извършена от
органите МВР и евентуално претърпените вследствие на това неимуществени вреди.
Оспорва размера на присъдените обезщетения. Счита, че при определяне на
обезщетение съдът не е съобразил точния момент, от който ищцата е привлечена
като обвиняем, наложената най-лека мярка за неотклонение „подписка“,
обстоятелството, че досъдебната фаза на наказателния процес е продължила едва 3
месеца, че по НОХД № 6970/2013 г. по описа на СРС са проведени 10 съдебни
заседания, а в рамките на съдебните заседания от 29.08.2013 г. до 13.10.2014 г.
са били проведени разпити на 14 свидетеля, на вещо лице, приобщени са
съдебно-счетоводна експертиза и материалите по досъдебното производство, а в
съдебно заседание на 05.03.2015 г. поради смърт на член на състава на съда
/съдебен заседател/ и предвид принципа за неизменност на съдебния състав съдът
е разпоредил повторно събиране на доказателствата от етапа на съдебното
следствие, като в рамките на съдебните заседания от 26.05.2015 г. до 15.12.2015
г. повторно е било проведено цялото съдебно следствие. Сочи, че наказателното
производство спрямо ищцата продължило пет години и осем месеца, който намирал
за разумен предвид фактическата и правна и сложност на делото. Въззивникът
счита, че П.на РБ не следва да отговаря за продължителността на съдебната фаза
на процеса. По отношение на претенцията за имуществени вреди намира, че
заплатените адвокатски хонорари за защита по наказателните дела значително
надвишават минимума по НМРАВ и не съответстват на осъществената защита. Иска се
отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявените искове за обезщетение
на неимуществени и имуществени вреди, а при условията на евентуалност да се
намали размерът на присъдените обезщетения.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил
писмен отговор на насрещната страна М.В.П..
В откритото съдебно заседание на 08.10.2020 г. въззивникът П.на Р.Б.се
представлява от прокурор Стефанов от СГП, който поддържа жалбата и не прави
доказателствени искания. Иска се да бъде уважена въззивната жалба и
първоинстанционното решение да бъде отменено.
Въззиваемата страна М.В.П. редовно призована за заседанието не се явява и
не изпраща представител. Постъпила е писмена молба от адв. П., с която се
оспорва жалбата и се претендират разноски по делото. Към молбата е приложен
списък и препис от договор за правна защита и съдействие.
Съдът, след като прецени доводите на
страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на М.В.П., подадена
чрез адв. К.П., против П.на Република България, с която са предявени обективно
съединени осъдителни искове за осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение за претърпени
неимуществени и имуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение в
извършване на престъпление по чл. 201 НК, по което била привлечена като
обвиняема на 05.12.2012 г., а с решение от 31.12.2018 г. е окончателно призната
за невиновна. Ищцата сочи, че за престъплението, за което ѝ е
повдигнато обвинение е предвидено наказание лишаване от свобода до осем години,
като съдът може да постанови конфискация до една втора от имуществото на
осъдения. Наложена ѝ била мярка за неотклонение „подписка“. Въпреки че
представила пред органите на досъдебното производство доказателства, които я
оневинявали, все пак ѝ било повдигнато обвинение. След като
първоинстанционният съд постановил оправдателна присъда от 15.12.2015 г. въз
основа именно на тези доказателства, ПРБ я протестирала и съдебното
производство продължило на втора инстанция, като на 31.12.2018 г. било
произнесено решение, с което окончателно е потвърдена първоинстанционната
оправдателна присъда. Ищцата навежда твърдения, че тежко преживяла повдигнатото
ѝ обвинение, хората я гледали като престъпник, шест години живяла с
мисълта, че може да бъде осъдена и част от имуществото ѝ да бъде
конфискувано, да бъде принудена да остави детето си без майка. Сочи, че при
преминаване на границата по време на планирана почивка в родината на съпруга
ѝ /гръцки гражданин/ била спряна на границата и арестувана, пътуването на
семейството било провалено, а и се наложило се да обяснява на родителите си и
тези на съпруга си защо се е случило това. По отношение на имуществените вреди
твърди, че същите представляват сбора от заплатените адвокатски хонорари за
водене на наказателното дело. Претендира и законна лихва върху търсените суми
от 31.12.2018 г. до окончателното изплащане на вземанията, както и сторените по
делото разноски.
В срока по
чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника П.на Република
България, с който исковите претенции се оспорват като неоснователни, а
алтернативно се иска да се присъдят обезщетения в по-нисък размер. Счита още, че
липсват доказателства ищцата да е претърпяла претендираните вреди Според
ответника липсва причинна връзка между претендираните вреди и дейността на
Прокуратурата. Липсват и доказателства органите на П.да са осъществявали
действия извън правнорегламентираните. Оспорва размера на претендираното
обезщетение за неимуществени вреди. Сочи, че обвинението в престъпление по чл.
201 НК било предявено на М.В.П. на 15.01.2013 г., когато ѝ била взета
най-леката мярка за неотклонение „подписка“, като липсвали доказателства за
особена интензивност на процесуално-следствените действия прямо нея. Пред
въззивна инстанция прокурорът не е поддържал въззивния протест. По отношение на
провалената почивка в Гърция липсвали доказателства, че ищцата била задържана.
Твърди, че по отношение на претендираните имуществени вреди липсват представени
доказателства за действително заплатен адвокатски хонорар в претендирания
размер, а и същият бил значително завишен, поради което за платеното в повече
държавата не дължи обезщетение.
Към делото е
приложено НОХД 6970/2013 г. по описа на СРС, 102 с-в, ведно с приложението към
него досъдебно производство и ВНОХД 5349/2018 г. по описа на СГС II възз.с-в,
съгласно което същото е образувано на 18.04.2013 г. по обвинителен акт срещу М.В.П.
за извършено престъпление по чл. 201 НК, за това, че на 22.12.2004 г. в гр.
София, в качеството си на длъжностно лице – организатор по туризма в т.д. „Он
Травел“ ЕООД, съгласно трудов договор № 07/02.05.2001 г. и длъжностна
характеристика присвоила чужди пари – сумата от 1 658 евро, с левова
равностойност от 3 342, 77 лв., собственост на т.д. „Он Травел“ ЕООД,
управлявано и представлявано от А.З.К., които пари били връчени на обв. П. /Т.преди
да сключи граждански брак/ в това ѝ качество. С разпореждане от
20.05.2013 г. наложената ѝ от органите на досъдебното производство мярка
за неотклонение „подписка“ е била потвърдена. В периода от 29.08.2013 г. до
05.03.2015 г. са проведени 6 открити съдебни заседания – 29.08.2013 г.,
12.11.2013 г., 13.03.2014 г., 04.09.2014 г., 30.10.2014 г., 05.03.2015 г., в
последното от които извършените действия са заличени и съдебното следствие е
започнало отначало поради смърт на член на състава и принципа на за неизменност
на съдебния състав, прокламиран в чл. 258 НПК. В периода от 05.03.2015 г. до
15.12.2015 г. са проведени 5 открити съдебни заседания – 05.03.2015 г.,
26.05.2015 г., 19.10.2015 г., 20.10.2015 г. и 15.12.2015 г., в които съдебното
следствие е проведено отначало. Повод за отлагане на делото е дала подсъдимата
единствено по отношение на заседанието от 26.05.2015 г., когато същата не се е
явила, като е представила доказателства за наличие на уважителна причина,
доколкото видно от служебна бележка и епикриза, находящи се по НОХД 6970/2013
г. по описа на СРС е била придружител на малолетното си дете, хоспитализирано в
Клиника по пулмология и интензивно лечение СБАЛДБ „Проф. д-в Иван Митев“ ЕАД –
София.
С Присъда от
15.12.2015 г. по НОХД № 6970/2013 г. по описа на СРС, 102 с-в М.В.П. е призната
за невиновна по повдигнатото ѝ обвинение. С определение от 15.12.2015 г.
на първоинстанционния наказателен съд взетата мярка за неотклонение „подписка“ спрямо подсъдимата е
отменена.
Първоинстанционата
присъда е протестирана от представител на държавното обвинение и е образувано
ВНОХД 5394/2018 г. по описа на Софийски градски съд, II възз.с-в. Проведено е едно открито
съдебно заседание на 03.12.2018 г., в което прокурорът е заявил, че не поддържа
подадения протест, но не го оттегля. С окончателно решение от 31.12.2018 г. по ВНОХД
5394/2018 г. по описа на Софийски градски съд, II възз.с-в е потвърдена
първоинстанционната присъда, с която М.В.П. е призната за невиновна по
повдигнатото ѝ обвинение.
От
съдържащите се в досъдебно производство № 3791/2007 г. по описа на 04 РУ на
СДВР, пр.пр. 6456/2005 г. по описа на СРП документи се установява, че същото е
образувано на 13.11.2007 г. по повод жалба на А.З.К. в качеството ѝ на
едноличен собственик на капитала на „Он Травел“ ЕООД с оглед данни за
осъществено от М.В. Т.престъпление по чл. 201 НК, за това че на 22.12.2004 г.
осъществила състава на длъжностно присвояване. Първоначално е бил постановен отказ
от СРП да се образува досъдебно производство, който е бил потвърден от СГП, но
впоследствие е отменен от САП. Досъдебното производство е било спирано и
възобновявано. В хода на разследването са изискани справки от СГС – ФО, СГС –
ТО, изготвена е ССчЕ, проведени са разпити на свидетели, приложени са документи.
Давани са допълнителни указания за извършване на процесуално-следствени действия.
С Постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от
05.12.2012 г. на Софийска районна прокуратура М.В.П. е била привлечена като
обвиняем за престъпление по чл. 201 НК – „длъжностно присвояване“. Постановлението
за привличане като обвиняема е връчено на ищцата чрез процесуалния ѝ
представител адв. П. на 15.01.2013 г. Впоследствие на 10.04.2013 г. повторно е
привлечена като обвиняема за извършеното престъпление.
В
материалите по досъдебното производство № 3791/2007 г. се съдържа и писмо от
23.07.2009 г. на началника на 04 РУ-СДВР по повод жалба на ищцата, от което се
установява, че спирането ѝ на ГКПП-Кулата и неразрешаването да напусне
пределите на Р.Б.– „забрана за напускане на страната, като призован и неоткрит
свидетел“ е вследствие на обявяването ѝ за издирване. След явяването
ѝ в районното управление на 13.07.2009 г. е снета от издирване и вече било
възможно свободното ѝ предвижване на територията на страната, както и
извън пределите ѝ.
ПоНОХД
6970/2013 г. по описа на СРС, 102 с-в се съдържа свидетелство за съдимост на М.В.П.,
от което е видно, че същата е неосъждана.
Приложен е
договор за правна защита и съдействие от 20.08.2013 г., сключен между М.В.П. и
адв. К.П. с предмет защита по НОХД 6970/2013 г. по описа на СРС, 102 с-в, в
който е уговорено заплащане на адвокатски хонорар в размер на 1200 лв. и
отбелязано, че същият е изплатен в брой, както и договор за правна защита и
съдействие от 30.11.2018 г. между същите страни с предмет защита по ВНОХД №
5394/2018 г. по описа на СГС, НО, II възз.с-в, с който е уговорено
адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. и е отразено, че същото е
изплатено в брой.
По делото са
събрани и гласни доказателства чрез разпита на съпруга на ищцата – Й.-К.Х.П.. Свидетелят
сочи, че познава ищцата от 20 години, а са съпрузи от 2011 г. Знае, че ѝ
е било повдигнато обвинение за присвояване на пари, като дава сведения, че
обвинението започнало 2004 – 2005 г., а впоследствие имало дело през 2012 г.,
когато с ищцата вече имали дете на една годинка. Воденото наказателно
производство се е отразило на съпругата му – затворила се в себе си, плачела.
Спряла да се вижда с приятелките си, защото непрестанно ѝ задавали
въпроси какво се случва с делото. Спомня си, че се е случвало да ги върнат от
границата с Гърция и той – гръцки гражданин бил принуден да обяснява на
родителите си, че съпругата му не е престъпник. Целият „тормоз“, за който дава
сведения П. продължил до 2018 г., когато приключило наказателното дело. Лично
той се е явявал като свидетел по делата. Знае, че приятелките на съпругата му
се дистанцирали от нея, защото я считали за престъпник. Тя изпитвала страх и
безпокойство дори от самото споменаване на „съд“ или „прокуратура“. Като
„тотален тормоз“ описва момента, в който е трябвало да се върнат от границата.
Спомня си, че се налагало да съобразяват пътуванията си с предстоящите съдебни
заседания. Дава сведения и че съседка от блока, в който живеят, се запознала
със съдържанието на изпратена до съпругата му призовка, започнала да я разпитва
какво се случва, подсъдима ли е, а след това и всички останали съседи научили
за това от „бабата“.
С оглед на така
установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Жалбата, с
която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
процесуално допустима, но по същество неоснователна.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е валидно, допустимо и правилно, поради
което следва да бъде потвърдено. Мотивите за това следните:
Предявените
искове са с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД.
Съгласно чл.
2, ал. 1, т. 3, предл. 1 хипотеза първа ЗОДОВ държавата отговаря за вреди,
причинени на граждани от разследващите органи, П.или съда от обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано.
При така
предявения иск в тежест на ищцата е да ангажира доказателства, че спрямо нея е
повдигнато обвинение за извършване на престъпление, по което е постановена
влязла в сила оправдателна присъда, както и действителното настъпване на
вредите, вкл. и техния размер, като в частта за имуществени вреди следва да
докаже че имуществото ѝ е намаляло с определена сума, а в частта за
неимуществени вреди следва да докаже обстоятелства, които да обосноват извод че
справедлив размер на обезщетение е в размер на процесната сума, както и
причинна връзка между вредите и постановяването на акта. Съгласно решение
№184/26.05.2015 г. по гр.д. № 7127/2014 г. по описа на ВКС, IV г.о. решение
№138/08.5.2013 г. по гр.д.№637/2012 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 48/22.03.2016
г. по гр.д. №3537/2015 г. по описа на ВКС, IV г.о. при претендирана отговорност
на държавата за вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните
органи, в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо
(засягането на правото на личен живот, на чест, достойнство, на физическа и
психическа неприкосновеност, на личностно развитие, на социална и професионална
реализация, на общностна интеграция и пр.), и с това, ако са доказани
останалите елементи от фактическия състав на този вид отговорност, искът за
обезщетение е доказан в своето основание. Не е в тежест на пострадалия да
докаже всяко свое негативно изживяване, изразило се в душевно страдание,
неудобство, безпокойство, срам, както и подобни изживявания, произтекли от
причинени или свързани със съответните ограничения физически страдания, те
обаче са от значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди. В
тежест на ответника е да докаже възражения за съпричиняване на вредоносния
резултат и провеждане на наказателното производство в разумен срок.
Съгласно чл. 4 ЗОДОВ държавата отговаря за всички имуществени и
неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
независимо от това дали са причинени от виновно длъжностно лице, като съгласно чл. 7 ЗОДОВ исковете се предявяват срещу органа, от чийто актове,
действия/бездействия са претърпени вредите.
Със ЗОДОВ
законодателят е уредил специална отговорност на държавата, която е обективна и
не е обвързана с вина на длъжностното лице-пряк причинител на вредите.
Отговорността на държавата е специфично проявление на принципа за отговорност на
възложителя на работа по чл. 49 от ЗЗД и тя също е гаранционно-обезпечителна. ЗОДОВ определя
специалния ред и условия за обезщетение, като за неуредени случаи се прилагат
общите разпоредби на ЗЗД, съобразно §1 от ДР на ЗОДОВ.
Отговорността
на държавата по ЗОДОВ обхваща всички вреди, пряка и непосредствена последица от
увреждането. Елемент от фактическия състав на отговорността на държавата
по чл. 2 от ЗОДОВ, е установяване на
незаконосъобразността на акта, действието/бездействието на органа по чл. 2 от
закона, от което се твърди, че са претърпени вредите, тоест дали противоречат
на материалноправни или процесуалноправни норми.
Вземането за
обезщетение възниква и става изискуемо от момента, в който е влязла в сила
оправдателната присъда. От този момент държавните органи изпадат в забава и
започва да тече погасителната давност за вземането /в този смисъл т. 4 от ТР №
3/22.04.2005 г./.
Съдът
приема, че в конкретния случай твърденията на ищцата на ищцата се установяват от
събраните по делото доказателства. През 2007 г. било образувано досъдебно
производство срещу нея срещу нея за престъпление по чл. 201 НК, на 15.01.2013 г. ѝ било предявено
постановлението за привличане като обвиняема, през 2013 г. ѝ било
повдигнато обвинение за извършено на 22.12.2004 г. престъпление по чл. 201 НК, с Присъда от 15.12.2015 г. по НОХД № 6970/2013 г. по
описа на СРС, 102-ри състав, потвърдена с Решение от 31.12.2018 г. г. по ВНОХД
№ 5394/2018 г. на СГС е била оправдана по така повдигнато обвинение. Установява
се от приложеното наказателно дело, че досъдебно производство е образувано именно
срещу М.В.П. на 13.11.2007 г. по повод жалба на А.З.К..
По отношение
на оплакванията на въззивника във връзка с ангажирането на отговорността му по
повод провалената почивка в Гърция на ищцата, следва да се подчертае, че
съгласно трайната практика на касационната инстанция, обективирана в решение №
187/13.06.2012 г. по гр.д. № 1215 по описа за 2011 г на III г.о. на ВКС,
решение № 341/05.10.2012 г. по гр.д. № 1310 по описа за 2011 г на IV г.о. на
ВКС, решение № 353/06.11.2015 г. по гр.д. № 892 по описа за 2015 г на IV г.о.
на ВКС, решение № 397/26.11.2015 г. по гр.д. № 6047 по описа за 2013 г на IV г.о.
на ВКС, употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ израз „обвинение в извършване
на престъпление“ трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния
деликт, а не в тесния му наказателно процесуален смисъл. Ето защо и макар че
към датата на „връщането ѝ от границата“, за което обстоятелство
свидетелства съпругът на ищцата, а и същото се установява от съдържащите се в
досъдебното производство книжа, тя не е имала качеството обвиняем по смисъла на
НПК във връзка с воденото досъдебно производство № ЗМ 3791/2007 по описа на 04
РУ на СДВР, М.В.П. несъмнено е претърпяла основателни притеснения и неудобства.
На 11.07.2009 г. ищцата е била възпрепятствана да премине пределите на страната
и твърденията ѝ за провалена почивка се установяват от събраните по
делото доказателства. Липсата на процесуалното качество „обвиняем“ на ищцата в досъдебното
производство към този момент не може да изключи отговорността на Прокуратурата.
Цитираната по-горе практика е доразвита с решение № 425/01.12.2015 г. по гр.д.
№ 3143 по описа за 2015 г. на ВКС, IV г.о., с което е прието, че ищецът по
предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ търпи вредите от
наказателно преследване от момента, в който е узнал за образуваното наказателно
производство за конкретно деяние, което единствено той е могъл да извърши. В
съдебната практика няма спор, че началото на производството се определя от
датата на първоначалния акт на съответния компетентен орган, в който се съдържа
твърдение за извършено от лицето престъпление, с който се засяга положението на
заподозрения /в този смисъл решение 73/24.06.2020 г. по гр.д. № 4400/2019 г. по
описа на ВКС, III г.о./. В случая точно от момента, когато на М.В.П. ѝ е
забранено да напусне границата на страната, тя е започнала да търпи
неблагоприятните последици от наказателното преследване срещу нея, макар по
смисъла на НПК все още да не е била обвинена в извършване на престъпление в
досъдебната фаза на процеса. Поради това и настоящия състав намира оплакването
на въззивника за неправилна обезвреда на проваленото пътуване и връщането от
границата на ищцата за неоснователно.
За да бъде
ангажирана отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ, освен наличие на влязла в сила
акт, с който е оправдана, ищцата следва да докаже и действителното настъпване
на вредите, вкл. и техния размер, както и причинна връзка между вредите и
незаконното обвинение. На репариране подлежат само действително настъпилите
вреди /в този смисъл т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3//2004 г. на
ОСГК на ВКС/. За разлика от имуществените вреди, размерът на претърпените
неимуществени вреди се определя от съдилищата на база на релативния критерий за
справедливост – арг. по чл. 52 от ЗЗД.
При
съобразяване на т. 11 от ППлВС № 4/1968 г. и с т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. ОСГК на
ВКС, както и казуалната практика на ВКС по искове с правно основание чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ /решение № 115/05.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. по описа на
ВКС, IV г.о., решение № 9/07.02.2012 г. по гр. д. № 733/2011 г. по описа на
ВКС, III г.о., решение № 229/15.07.2013 г. по гр. д. № 1179/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 49/2011 г. по гр. д. № 697/2010 г. по описа на
ВКС, III г.о., решение № 230/04.12.2017 г. по гр. д. № 4874/2016 г. по описа на
ВКС, IV г.о., решение № 215/2014 г. по гр. д. № 1287/2014 г. по описа
на ВКС, III г.о., решение № 182/2016 г. по гр. д. № 1331/2016 г. по описа
на ВКС III-то г.о., решение № 158/17.01.2019 г. по гр. д. № 299/2018 г., III-то
г.о., решение № 55/11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012 г. по описа
на ВКС, IV-то, решение № 66/02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г. по описа
на ВКС, III г.о., решение № 16/17.05.2017 г. по гр. д. № 2686/2016 г. по описа
на ВКС, III г.о., решение ГО на ВКС, решение № 40 от 13.05.2020 г. по гр.д. №
2683/2019 г. по описа на ВКС, III г.о. и др./, настоящият състав приема, че
правно релевантните обстоятелства, от значение за определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение,
дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени ли са или по
непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях,
а по други е осъден; продължителността на наказателното производство,
включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането
му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца
ограничения в рамките на наказателното производство; по какъв начин последното
се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, ако
да – в каква степен и от какъв вид, конкретните му преживявания, както и
цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху
живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен
отзвук и пр. От значение е също дали престъплението визира длъжностно качество,
както и други особености в субективния състав на престъплението. При определяне
размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и връзката между стандарта
на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно
преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице.
По делото е
установено, че към момента ищцата е на 46 години, през 2007 г. срещу нея било
образувано наказателно производство за извършено престъпление по чл. 201 НК. До
2004 г. М.В.П. работила на длъжност „организатор на туризма“ в „Он травъл“ЕООД
– туристическа агенция. Въз основа на жалба за извършено престъпление от нея в
качеството ѝ на длъжностно лице е образувано досъдебно производство, а на
15.01.2013 г. била привлечена като обвиняема, впоследствие с обвинителен акт
ѝ е повдигнато обвинение за престъпление против собствеността „длъжностно
присвояване“, което се наказва с наказание „лишаване от свобода“ до осем
години, като съдът може да постанови конфискация до една втора от имуществото
на виновния и да го лиши от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7 НК, а именно да
заема определена държавна или обществена длъжност или да упражнява определена
професия или дейност. С оглед предвиденото наказание престъплението, в което е
обвинена ищцата, е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. По време на досъдебното
производството, още преди да привлечена като обвиняема, ищцата е била
възпрепятствана да премине границата на Р.Б.и е била принудена да се върне от
ГКПП-Кулата в гр. София, за да ѝ бъде проведен разпит в качеството на
свидетел по образуваното срещу нея наказателно производство. Ведно с привличането
като обвиняема на М.В.П. била наложена мярка за неотклонение „подписка“.
Действително това е най-леката мярка за неотклонение, която с най-нисък
интензитет засяга правата на личността на обвиняемата, но същата ангажира
лицето да се явява пред органите на досъдебното производство в уреченото време
и ангажира съзнанието и мислите му за продължаващото наказателно преследване и
възможните негативни последици. Отделно неизпълнението на мярката би могло да
доведе до налагане на по-тежка такава. След внасяне на обвинителния акт в съда ищцата
е присъствала на общо десет открити съдебни заседания пред първа и въззивна
инстанция от 2012 г. до 2018 г. По време на наказателното преследване срещу нея
се е омъжила и е станала майка. Постоянно изпитвала страх и безпокойство, че
може да ѝ да бъде наложено наказание лишаване от свобода и да бъде
отделена от невръстното ѝ дете. Страхувала се още, че част от имуществото
ѝ може да бъде конфискувано. Стресирала се и изпитвала постоянни тревоги
само при споменаването на съд и прокуратура. Ограничила социалните си контакти,
спряла да се вижда с приятелките си. Живяла с усещането, че всички гледат на
нея като на престъпник. Изложените обстоятелства се установяват както от
намиращите се книжа в наказателното дело, така и от събраните гласни доказателства.
Съдът кредитира с доверие показанията на свидетеля П. при съобразяване на
разпоредбата на чл. 172 ГПК с оглед евентуалната заинтересованост на свидетеля
от изхода на делото. Съпругът на ищцата излага последователни и непротиворечива
сведения, които съответстват и допълват останалите събрани доказателства, лично
е придобил непосредствено впечатление от реакцията на съпругата му на
наказателното преследване, поради което за настоящия състав не съществува
основание за съмнение в достоверността на показанията му.
При тези
данни съдът намира, че претърпените неимуществени вреди от М.В.П., изразяващи
се в засягане на правото на личен живот, на чест, достойнство, са в
причинно-следствена връзка с обвинението за извършено престъпление по чл. 201 НК и подлежат на обезвреда. С оглед изложените обстоятелства настоящият състав
счита, че претендираното от ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер
на 5000 лв. е в справедлив размер и първоинстанционният съд правилно и
законосъобразно е уважил иска изцяло. За да достигне до този извод, съдът
съобрази социалните и икономически условия в Р.Б.през процесния период, както и
че обвинението е свързано с професионалната дейност на ищцата.
Съдът
намира, че претенцията за имуществени вреди също е основателна и правилно е
уважена от първоинстанционния съд в пълен в размер. Действително уговореното и
заплатено адвокатско възнаграждение на адв. П. пред първа инстанция в съдебната
фаза на наказателния процес надхвърля предвидения в чл. 13, ал. 1, т. 3 НМРАВ
/в съответната редакция към ДВ, бр. 2 от 2009 г./ минимум от 500 лв., доколкото
е уговорено и платено възнаграждение от 1200 лв. Съобразявайки дадените
задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в Тълкувателно
решение № 1 от 11.12.2018 г. по тълк.д. №1 по описа за 2017 г. на ОСГК на ВКС
обаче настоящият състав намира, че платеното адвокатско възнаграждение в
претендирания размер не е обусловено от неположена дължима грижа на
подсъдимата, а е функция на правната и фактическа сложност на делото. Проведените
10 съдебни заседания пред първоинстанционния съд, извършените процесуално
следствени действия по разпит на свидетелите, вещото лице и приобщаване на
материалите от досъдебното производство и активното участие на адв. П. в
процеса при защита на правата на подзащитната му обуславят уговаряне на
възнаграждение в по-голям размер. Отделно от това липсват каквито и да било
данни по делото, ищцата да с процесуалното си поведение в наказателното
производство е допринесла за настъпването на вредите. А заплатеното пред
въззивна инстанция възнаграждение е съобразено с предвидения в Наредбата
минимум към онзи момент – ред. ДВ, бр. 28 от 2014 г. Поради което и искът за
обезщетение на претърпените имуществени вреди правилно е уважен в пълен размер.
По иска за
мораторна лихва:
Вземането за
обезщетение възниква и става изискуемо от момента, в който е влязло в сила
оправдателната присъда при иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ. От този момент държавните органи
изпадат в забава и от този момент започва да тече погасителната давност за
вземането - в този смисъл т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 г. Поради което е правилно
съдът е присъдил лихва върху уважените вземания, считано от 31.12.2018 г.
По
разноските:
При този
изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата страна има право
на разноски. Нарочно искане в този смисъл е направено в подадената молба от
06.10.2020 г. от адв. К.П. - процесуален представител на М.В.П., към която е
приложен списък на разноски и договор за правна защита и съдействие от
01.10.2020 г., видно от който договореното възнаграждение за процесуално
представителство пред СГС от 300 лв. е изплатено от клиента на адвоката в брой,
поради което същото следва да бъде присъдено на въззиваемата.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 264342/04.11.2019 г. постановено по гр.д. № 6969 по описа за
2019 г. на Софийски районен съд, 90 с-в.
ОСЪЖДА П.на Р.Б.на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да на заплати М.В.П. с ЕГН **********,
с адрес ***, офис 106, сумата от 300 лв.
/триста лева/, представляваща сторените пред въззивна инстанция разноски.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.