Р Е Ш Е Н И Е
град София, 21.09.2022г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и
с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№5104 по описа за 2020г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение
№231177 от 01.10.2019г., постановено по гр.дело №17207/2018г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 64-ти състав, поправено с постановено по реда на
чл.247 от ГПК решение №15902
от 17.01.2020г., е осъден “Т.Т.и К.“ ООД, с ЕИК ******, да заплати на „Б.“ ООД,
ЕИК ******, на основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата от 10000.00 лв., неустойка по чл.18, ал.3 от сключен между страните договор от 29.03.2016г. поради
неизпълнение на задължение, съгласно чл.5, ал.3 от
договора, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба /14.03.2018г./ до окончателното плащане. С решението е отхвърлен предявения от „Б.“ ООД, ЕИК ******, срещу “Т.Т.и К.“ ООД, с ЕИК ******, иск с правно основание по
чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата от 10000.00 лв., неустойка поради предсрочно прекратяване
на сключен между страните договор от 29.03.2016г.,
уговорена в чл.18, ал.4 от договора, ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба /14.03.2018г./ до окончателното
плащане. С решението
е осъден “Т.Т.и К.“ ООД, с ЕИК ******, да заплати на „Б.“ ООД,
ЕИК ******, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1090.00 лв.,
направени по делото разноски. С решението е осъден „Б.“ ООД, ЕИК ******, да заплати на “Т.Т.и К.“ ООД, с ЕИК ******, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 720.00 лв., направени по делото разноски.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца - „Б.“ ООД, ЕИК ******, чрез процесуален
представител адв.Т.Я., с която се обжалва решение №231177 от 01.10.2019г., постановено по гр.дело №17207/2018г. по описа
на СРС, ІІ Г.О., 64-ти състав, в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.92
от ЗЗД
във вр. с чл.18, ал.4 от сключен между страните договор от 29.03.2016г. за
сумата от 10000.00 лв., неустойка за предсрочно прекратяване на договора от
29.03.2016г. от страна на ответника, ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба - 14.03.2018г. до
окончателното й изплащане. Релевирани са доводи за
незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваната част, като постановен в
противоречие на материалния закон и при неправилен анализ на събраните по
делото доказателства. Твърди се, че неправилен, необоснован и в противоречие на
събраните доказателства е изводът на СРС, че сключеният между страните договор
от 29.03.2016г. е прекратен предсрочно и без предизвестие по инициатива на
ищеца на основание чл.17, ал.1, т.2.5 от договора поради неизпълнение на
ответника на поето от него задължение, уговорено в чл.5.3 от договора. Твърди
се, че предсрочното прекратяване на договора от страна на ответника преди
изтичането на тригодишния му срок на действие не е оспорено като факт по делото,
като независимо от това същият се установява от обективираните обстоятелства в двустранно
подписан между страните приемо-предавателен протокол от 15.11.2017г., в който
изрично е посочено в т.1, че машините се връщат на доставчика - „Б.“ ООД, поради едностранно предсрочно
прекратяване на договора от страна на търговеца - “Т.Т.и К.“ ООД. Поддържа се още,
че от показанията на разпитания по делото свидетел Д.А.се установява по
категоричен начин факта, че ответникът е извършил нарушение на договорните си
задължения, тъй като по време на действието на сключения договор от
29.03.2016г. в стопанисвания от него търговски обект е поставил рекламни
надписи и е предлагал кафе с търговска марка, различна от „Illy“, която се е задължил единствено да предлага в
заведението си по време на действието на сключения между страните договор, както
и е демонтирал предоставената му за ползване от ищеца кафемашина. Излага се, че
с тези действия ответникът е демонстрирал намерението си да преустанови
търговските си взаимоотношения с ищеца по повод сключения между тях договор от
29.03.2016г.. В тази връзка се твърди, че от анализа на събраните доказателства
се установява по категоричен начин факта, че ищецът е доказал елементите от
правопораждащия фактически състав на неустойката, договорена в чл.18.4 от
договор от 29.03.2016г. и е налице основание за ангажиране на договорната отговорност
на ответника да заплати на ищеца претендираната неустойка на посоченото
основание. Допълнителни аргументи в същия смисъл са изложени и в писмена
защита. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част като неправилно и
незаконосъобразно и да постанови друго, с което да уважи предявения иск с
правно
основание чл.92
от ЗЗД
във вр. с чл.18, ал.4 от сключен между страните договор от 29.03.2016г. за
сумата от 10000.00 лв., неустойка за предсрочно прекратяване на договора от
29.03.2016г. от страна на ответника, ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба - 14.03.2018г. до
окончателното й изплащане. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете
съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК относно сторените разноски пред
въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна – ответник по делото - “Т.Т.и К.“ ООД, чрез процесуален представител
адв.Н.С., депозира писмен отговор, в който взема становище относно
неоснователността по подадената въззивна жалба на ищеца. Твърди се, че при
постановяване на съдебното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.92
от ЗЗД
във вр. с чл.18, ал.4 от сключен между страните договор от 29.03.2016г. за
сумата от 10000.00 лв., неустойка за предсрочно прекратяване на договора от
29.03.2016г. от страна на ответника, първоинстанционният съд е приложил
правилно материалния и процесуалния закон, като се е съобразил и анализирал
релевантните за спора факти и доказателства, като е приел, че предсрочното
едностранно прекратяване на договора е по инициатива на „Б.“ ООД, поради което
дружеството-ответник не следва да дължи неустойка на основание чл.18.4 от
договора. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно
и законосъобразно обжалваното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.92
от ЗЗД
във вр. с чл.18, ал.4 от сключен между страните договор от 29.03.2016г. за
сумата от 10000.00 лв., неустойка за предсрочно прекратяване на договора от
29.03.2016г. от страна на ответника. Претендира присъждане на направените по
делото разноски пред въззивната инстанция.
Постъпила е въззивна жалба от ответника - “Т.Т.и К.“ ООД, с ЕИК ******, чрез процесуален представител
адв.Н.С., с която се обжалва решение №231177 от 01.10.2019г., постановено по гр.дело №17207/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 64-ти състав,
в частта, в която е уважен предявения
иск с правно основание чл.92,
ал.1 ЗЗД за сумата от 10000.00 лв., неустойка по чл.18, ал.3 от сключен между страните договор от 29.03.2016г. поради
неизпълнение от
страна на ответника на
задължение по чл.5, ал.3 от договора, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба -14.03.2018г. до окончателното плащане на сумата. Инвокирани са доводи за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваната част като
постановен в противоречие на материалния закон и събраните по делото
доказателства. Излага се, че разпитаният по делото свидетел е служител на
дружеството – ищец – негов дългогодишен търговски представител, и показанията
му са пристрастни, неясни и неточни, и съдът е следвало да ги прецени с оглед
разпоредбата на чл.172 от ГПК и да не ги кредитира. Твърди се, че неправилно
първоинстанционния съд е кредитирал показанията на разпитания свидетел, предвид
на което е обосновал погрешен извод, че по делото е доказано, че ответникът е
осъществил нарушение на поетото от него задължение, уговорено в чл.5.3 от
договора, а именно, че в срока на действие на договора в стопанисването от него
заведение „TI BAR“ е предлагал кафе на друга
търговска марка „Пелини“, различна от„Illy“,
поради което е уважил предявения иск за заплащане на неустойка по чл.18.3 от договора. Твърди
се, че наведеното възражение за нищожност
на процесната неустоечна клауза поради противоречие с
добрите нрави по
смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, не е
обсъдено от първоинстанционния съд. Допълнителни аргументи са изложени в
писмено становище. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното
решение в частта, в която е уважен
предявения иск с правно основание
чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата от 10000.00 лв., неустойка по чл.18, ал.3 от сключен между страните договор от 29.03.2016г. поради
неизпълнение от страна
на ответника на задължение по чл.5, ал.3 от договора, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба -14.03.2018г. до окончателното плащане на сумата, като неправилно и незаконосъобразно
и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира присъждане
на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80
от ГПК относно сторените разноски пред въззивната инстанция и неприсъдените
такива с първоинстанционното решение.
Въззиваемата
страна - ищец по делото - „Б.“ ООД, чрез процесуален представител адв.Т.Я., депозира писмен
отговор, в който взема становище относно неоснователността по подадената
въззивна жалба на ответника. Твърди се, че при постановяване на обжалваното
решение първоинстанционният съд е приложил правилно материалния и процесуалния
закон, като се е съобразил и анализирал релевантните за спора факти и
доказателства и е приел за доказано, че дружеството-ответник е нарушил поетото
от него задължение по време на действието на сключения договор от 29.03.2016г. да не предлага друга марка кафе в стопанисвания от
него търговски обект, поради което е налице основание за ангажиране на неговата
отговорност да заплати уговорената неустойка в чл.18, ал.3 от договора. Поддържа се още, че уговорената между страните
неустоечна клауза, ограничаваща и санкционираща правото на всяка от тях да
развали създаденото между тях облигационно правоотношение, не е нищожна
доколкото не е доказано, че уговорката представлява злоупотреба с право, нито е
налице противоречие със справедливостта и добросъвестността. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното
решение в частта, предмет на обжалване с въззивната жалба на ответника.
Предявени са от „Б.“ ООД, ЕИК ******, срещу “Т.Т.и К.“ ООД, с ЕИК ******, при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.18,
ал.3 от сключен между страните договор от 29.03.2016г. за сумата от 10000.00 лв., неустойка, дължима от търговеца – ответник
по делото поради неизпълнение
на задължението му
по чл.5, ал.3 от договора, както и с правно
основание чл.92, ал.1 от ЗЗД във вр. чл.18, ал.4 от сключен между страните
договор от
29.03.2016г. за
сумата от 10000.00 лв., неустойка, дължима от търговеца – ответник по делото поради предсрочно прекратяване на сключения договор от 29.03.2016г..
С оглед заявения петитум на подадените въззивни
жалби от страните, с които съдът е сезиран, се приема, че предмет на съдебен контрол
е изцяло постановеното първоинстанционно решение.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно
от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивните жалби, с които съдът е
сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от
легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на ВКС). В случая при
извършената служебната проверка по чл.269,
изр.1 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод
за основателност на предявения иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.18, ал.3 от сключен
между страните договор от 29.03.2016г. за сумата
от 10000.00 лв.,
неустойка, дължима
от търговеца – ответник по делото поради неизпълнение на задължението му по чл.5, ал.3 от договора, съответно за неоснователност на предявения иск
с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД във вр. чл.18, ал.4 от сключен между
страните договор от 29.03.2016г. за сумата
от 10000.00 лв., неустойка, дължима от търговеца – ответник по делото поради предсрочно прекратяване на сключения договор от 29.03.2016г.. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е
подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Доводите изложени във въззивните жалби са
изцяло неоснователни.
В конкретния случай не се спори между страните и от доказателства
по делото се установява, че между тях е възникнала валидна облигационна връзка
на основание сключен договор на 29.03.2016г., по силата на който ищецът - „Б.“ ООД в качеството на доставчик се
задължава да доставя, а ответникът - “Т.Т.и К.“ ООД в качеството на търговец се задължава да закупува стоки – кафе
продукти „Illy“ и консумативи, носещи търговска марка „Illy“. По силата на
договора доставчикът
се задължава да предостави на търговеца за временно ползване машини и/или
съоръжения за приготвяне на напитки готово кафе, като за изпълнение на така
поетото задължение е съставен двустранно подписан приемо-предавателен
протокол от 29.03.2016г., в който са индивидуализирани по наименование, фабричен номер, година на
производство, брой и стойност предоставените от доставчика на търговеца машини, които последният се е задължил да използва
единствено в стопанисвания от него обект с търговско наименование „TI BAR“, находящ се в град Бургас, ул.“Силистра“ №4, за приготвяне на напитки готово кафе
единствено и само от кафе продукти с търговска марка „Illy“ /чл.11, ал.1 от договора/.
Договорът е сключен за срок от 3 години, считано от датата на подписването му (чл.2 от договора). Съгласно договореното в чл.5, ал.2 от договора ответникът се е задължил да купува от ищеца (или от
определения от него дистрибутор) продукти в размер на 6кг. минимум месечно. Уговорено е още между страните, че за срока на действие на договора ответникът се задължи
да работи и сервира готови напитки кафе единствено с продукти и консумативи с
търговска марка „Illy“, закупени от ищеца или от определен
от него доставчик. Търговецът се задължава
да не допуска предлагане и/или реклама под каквато и да е форма на продукти,
различни от договорените освен със съгласие на ищеца /чл.5, ал.3 от договора/.
В клаузата на чл.18, ал.3 от договора е предвидено, че като санкция за неизпълнение на поетото задължение на търговеца по чл.5, ал.3 да дължи на доставчика неустойка в размер на 10000.00 лв.. В чл.17 от договора са уговорени хипотезите на прекратяване на сключения
договор, като в ал.1, т.2.5 е предвидено, че доставчикът има право да прекрати
предсрочно договора без предизвестие при неизпълнение на задължението на
търговеца по чл.5, ал.3 от договора. Уговорено е, че договорът може да се прекрати с изтичане на уговорения
срок, както и че
всяка от страните може да отправи до насрещната
страна писмено предизвестие за прекратяването му в 1-месечен срок преди изтичане на срока на
действие, като в случай, че никоя от
страните не отправи такова предизвестие договорът се счита за автоматично продължен за нов срок от
3 години /чл.17, ал.2 от договора/. Уговорено е още в чл.18, ал.4 от договора, че в случай че търговецът
прекрати договора едностранно, преди да е изтекъл неговият срок, извън случаите
на чл.17, ал.2 от договора, ще дължи на доставчика неустойка в размер на 10000.00 лв..
По релевираното от
въззивника-ответник възражение за нищожност на неустоечната клауза,
ограничаваща и санкционираща правото на всяка от страните да развали
създаденото между тях облигационно правоотношение, въззивният съд констатира,
че действително не е налице произнасяне на първоинстанционния съд, но този
пропуск не рефлектира върху правилността на оспореното решение, доколкото
поддържаното в този смисъл възражение се явява неоснователно по следните
съображения:
Съдържанието на
договорените клаузи за неустойка по чл.18, ал.3 и чл.18, ал.4 от сключения
договора от 29.03.2016г. са в рамките на присъщите за
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението
на задължението и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват. С оглед цитираната разпоредба се приема, че функцията на неустойката е да
обезщети изправната страна за претърпените вреди, без да се налага те да се
доказват. Това обаче не означава, че отговорността за неустойката следва да се редуцира
до размера на претърпените от ищеца-въззивник вреди и пропуснати ползи. Неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция изпълнява и
наказателна функция, която мотивира страните да изпълняват поетите от тях
задължения в сключения между тях договор. В този смисъл и с оглед
функциите, които изпълнява неустойката следва да се приеме, че кредиторът е в правото си
да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили, или не са
настъпили в предвидения размер. Следователно в този случай кредиторът не се
обезщетява, тъй като не е претърпял вреда, а длъжникът ще заплати неустойка и
тя ще бъде санкция за неговото неизпълнение. Размерът на неустойката не трябва да се редуцира до
размера на вредите и
поради това, че при приравняване на неустойката до размера на доказаните вреди
би се игнорирала наказателната функция на неустойката, а това би обезсмислило
съществуването на самата неустойка - защото вредите могат да бъдат реализирани
и по общия исков ред и без клауза за неустойка. В тази връзка изцяло неоснователно е
поддържаното от въззивника-ответник оплакване, че след като е закупил по време
на действието на договора по-голямо от уговореното количество кафе за целия
срок на договора, то ищецът не е претърпял вреди от предсрочното прекратяване
на договора, респективно не се дължи уговорената в договора неустойка за
предсрочно прекратяване на договора. В конкретния случай въззивният съд счита,
че с оглед съдържанието на договорените клаузи за неустойка в чл.18, ал.3 и
чл.18, ал.4 от сключения договора от 29.03.2016г. същите имат за цел от една страна да служат на доставчика като гаранция за
изпълнение на поети с договора задължения от страна на търговеца, както и от
друга страна представляват обезщетение за доставчика при констатирано
неизпълнение на поетите от търговеца договорени задължения, изчерпателно
изброени в клаузите, регламентиращи предвидените неустойки. Така договорените неустойки имат компенсаторен характер и служат като обезщетение на доставчика за причинени вреди от неизпълнението на конкретно поети задължения от търговеца. По изложените
аргументи настоящият състав счита, че договорените клаузи за неустойка в чл.18,
ал.3 и чл.18, ал.4 от сключения договора от 29.03.2016г. съответстват
на изискванията за добросъвестност, не противоречи на добрите нрави и морала, поради което не са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Изложените в обратния смисъл аргументи от
въззивника-ответник са неоснователни.
По отношение на претендираната
неустойка по чл.18.3 от договора, съдът приема следното:
От съвкупния анализ
на събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин факта, че ответникът
в срока на действие на договора в стопанисването от него заведение „TI BAR“ е предлагал кафе на друга търговска марка „Пелини“,
различна от „Illy“, с което поведение е нарушил
поетото от него задължение, което е ясно и точно регламентирано в чл.5, ал.3 от
договора. В тази насока са показанията на разпитания по делото свидетел Д.А.,
който макар че е служител на дружеството-ищец, заявява пред съда негови лични и
непосредствени впечатления, показанията му не са противоречиви, а напротив –
логично последователни са и кореспондират с останалите събрани по делото
доказателства. При това положение макар и преценени с оглед разпоредбата на
чл.172 от ГПК въззивният съд счита, че показанията на свидетеля Д.А.не са
пристрастни и заинтересовани и като такива следва да бъдат кредитирани. Не може
да бъде споделен доводът на въззивника-ответник, че едва след прекратяване на
договора между страните в заведението е предлагана друга марка кафе. В подкрепа
на това твърдение няма ангажирани годни доказателства. Следователно се налага
извода, че по делото е доказано, че са налице условията за ангажиране на отговорността на
ответника по договорната клауза по чл.18, ал.3 от договора за заплащане на
неустойка за неизпълнение на
задължението му по чл.5, ал.3 от договора Първостепенният съд е достигнал до същия
правен извод, който е законосъобразен, съответства на събраните по делото
доказателства и на правилното приложение на закона.
По отношение на претендираната
неустойка по чл.18.4 от договора, съдът приема следното:
В конкретния случай съдът приема,
че от доказателствата по делото се установява по категоричен начин факта, че сключеният
между страните договор от 29.03.2016г. е прекратен предсрочно по инициатива и
без предизвестие от
страна на ищеца на основание
чл.17, т.2.5 от договора – поради неизпълнение на поетото от ответника задължение по чл.5, ал.3 от договора. В тази насока са показанията на
разпитания свидетел, който заявява пред съда, че лично в телефонен разговор с
управителя на ответното дружество е поискал от последния да върне
предоставената му от ищеца машина за приготвяне на напитки готово кафе, като е
било уговорено ищецът след като направи проверка досежно изправността на
машината да състави приемо-предавателен протокол, който да му го изпрати за
подпис. С оглед установеното от показанията на разпитания свидетел изцяло неоснователен се явява поддържания от
въззивника-ищец довод, че след като в съставения приемо-предавателен протокол
от 15.11.2017г. изрично е отбелязано в т.1, че машините се връщат на доставчика
- „Б.“ ООД, поради едностранно
предсрочно прекратяване на договора от страна на търговеца - “Т.Т.и К.“ ООД следва да се
приеме за доказан този факт. Настоящият състав счита, че съставеният
приемо-предавателен протокол от 15.11.2017г. представлява частен свидетелстващ
документ и макар да обективирано неизгоден за ответника факта, за да се приеме,
че се ползва с доказателствена сила следва да се прецени и с оглед на
останалите събрани по делото доказателства. В случая по делото няма ангажирани
каквито и да е било други доказателства, установяващи обстоятелството, че преди
датата на съставяне на приемо-предавателен протокол от 15.11.2017г. е било
направено волеизявление от страна на управителя на ответното дружество, което е
достигнало до ищеца за едностранно предсрочно прекратяване на договора. Ето
защо съдът приема, че отразеният в съставения приемо-предавателен протокол от
15.11.2017г. факт, че едностранното предсрочно прекратяване на договора е инициирано от страна
на търговеца - “Т.Т.и
К.“ ООД, е изолиран и не се подкрепя от останалите събрани по делото
доказателства, поради което съдът приема, че не се е осъществил. В случая по
делото е установен по несъмнен начин факта, че прекратяването на сключения между страните договор е извършено с изявлението на разпитания
свидетел, който е поискал обратно връщане на машината от управителя на
ответника. Така, щом е поискал последиците от прекратяване на договора (връщане
на машините – чл.15, ал.1 от договора), ищецът е упражнил правото едностранно
да прекрати договора поради договорно неизпълнение на основание чл.17, т.2.5 от
договора.
По горните аргументи и след като
по делото не се установява поддържаното от ищеца твърдение, че сключеният
договор от 29.03.2016г. е прекратен предсрочно по инициатива от страна на
ответника, то не е доказано основанието, предвидено в чл.18, ал.4 от договора за заплащане от страна на ответника на неустойка. Първостепенният съд е достигнал
до същия правен извод, който е законосъобразен, съответства на събраните по
делото доказателства и на правилното приложение на закона.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния
съд атакуваното решение в т.ч. и в частта на разноските като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По
разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция сторените от страните разноски следва да останат в тежест
на всяка от тях така както са направени.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №231177 от
01.10.2019г.,
постановено по гр.дело №17207/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 64-ти състав,
поправено с постановено по реда на чл.247 от ГПК решение №15902 от 17.01.2020г..
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1./
2./