№ 144
гр. Велико Търново , 17.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И
ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на осми юни, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело
№ 20214001000138 по описа за 2021 година
Производството е образувано по депозирана въззивна жалба от В. ТР. ФЛ., СВ.
Д. Б. и ИВ. Д. Т. срещу Решение № 260005/ 21.01.2021 г. по Т.д. № 162/ 2019 г. по
описа на ОС – Плевен в частта, с която съдът е отхвърлил предявените от тях против
ЗК „Лев Инс“ АД искове за застрахователно обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от смъртта на техния баща Т. Ф. вследствие на настъпило на
25.02.2019 г. ПТП, за разликата над 50 000 лв. до пълния претендиран размер от
130 000 лв. и за законната лихва върху дължимото обезщетение за периода от
11.03.2019 г. до 05.07.2019 г. Жалбоподателите считат за неправилни изводите на съда
относно справедливия размер на дължимото обезщетение и относно приетото наличие
на принос на пострадалия техен наследодател за настъпване на вредите, респ. относно
приетия размер на този принос. По отношение определения от съда размер на
обезщетението излагат, че той е силно занижен, не съответства на критериите за
справедливост, при преценката на които следва да бъдат съобразени и увеличените
лимити по застраховката „Гражданска отговорност“, цинично и нехуманно като фактор
за определянето му била отчетена напредналата възраст на наследодателя, на която
вече можело да се очаква неговата естествена смърт. По отношение на приетото
съпричиняване съдът не изследвал внимателно и задълбочено всички обстоятелства,
имащи отношение към преценката за наличие на принос, а изхождал само от
предположения. Приел, че в резултат на състоянието си на алкохолно опиване,
наследодателят им сам се лишил от възможността за адекватна преценка на пътната
1
обстановка, но от една страна законът не въвеждал забрана за пешеходците да
употребяват алкохол, а от друга – по делото не било установено, че ако пешеходецът
не е бил употребил алкохол, той би имал възможност да възприеме движещото се
МПС, още повече че в случая МПС-то се е движело зад пешеходеца и възможността
той да го възприеме изобщо не била изследвана. По делото не било изследвано и
обстоятелството, дали пешеходецът е имал възможност да се движи по пътното платно
в посока, обратна на движението, по наличния тротоар, дали този тротоар е бил
свободен, каква е причината той да напусне тротоара. Не били съобразени показанията
на деликвента – св. Г. Р. и очевидеца – св. П. А.. Дори и да било налице съпричиняване,
определянето от съда на принос, равен на приноса на водача – деликвент, било
необосновано, защото не било доказано грубо нарушение от пешеходеца на правилата
на ЗДв.П. По отношение на решението в отхвърлителната част за лихвата счита, че
неправилно съдът е приел, че не се дължи лихва, считано от изтичането на срока, в
който застрахованият деликвент е имал задължение да уведоми застрахователя. Не
следвало съдът да натоварва пострадали от ПТП лица с негативните последици от
неизпълнение от деликвента на законово вменени му задължения. Моли решението да
бъде отменено в обжалваните му части и съдът да уважи исковите им претенции в
пълен размер, ведно със законната лихва, считано от 11.03.2019 г. до окончателното
изплащане. Процесуалният им представител адв. П. К. претендира присъждането на
адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗАдв.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна ЗК „Лев Инс“ АД е подала
насрещна въззивна жалба срещу решението на ОС – Плевен в частта, с която исковата
претенция на ищците СВ. Д. Б. и ИВ. Д. Т. е уважена с присъждане на застрахователно
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Т. Ф. вследствие на
настъпило на 25.02.2019 г. ПТП, в размер на по 50 000 лв. със законната лихва от
05.07.2019 г. до окончателното изплащане. Счита, че тези двама ищци не са
материално легитимирани да получат обезщетение, защото не са биологични деца на
пострадалия Ф., нито наследници на същия, при което биха имали право да получат
обезщетение наред с най-близките само по изключение, при доказване на
съществувала между тях и пострадалия изключителна близост и трайна емоционална
връзка. Те не са били отгледани от Ф., а заживели при него съответно на 13- и 18-
годишна възраст, като предвид обстоятелството, че Ф. бил със статут „разведен“,
съжителството на майка им с него не било типичната семейна среда, а било без
емоционално обвързване. Счита, че отношенията им не носели белег на
изключителност, а били обичайните в такъв семеен кръг. По отношение на лихвата
заема становище, че такава не се дължи освен поради акцесорния характер на този иск
спрямо главния, който е неоснователен, и поради това, че при подаване на искането за
присъждане на обезщетение ищците не представили данни за банкова сметка, по която
да им бъде изплатено обезщетението. Изписването на номер на такава не
2
представлявало изпълнение на задълженията по чл.380 КЗ. Моли съда да отмени
решението в обжалваната му част и да отхвърли предявените от тези ищци искове като
неоснователни. Претендира разноски и адвокатско възнаграждение за двете инстанции.
Жалбоподателите са заели становище за неоснователност на насрещната жалба.
Излагат, че застрахователят неправилно счита, че по отношение на ищците СВ. Д. Б. и
ИВ. Д. Т. следва да намери приложение разрешението на ТР № 1/ 21.06.2018 г. и те
имат право да получат обезщетение само по изключение. Макар починалият да не бил
техен биологичен баща, те били негови деца, защото той ги отгледал, бил техен
защитник и опора, заместил биологичния им баща и между тях имало засилена
емоционална близост и интензивна привързаност. Оспорват твърденията, че между тях
и починалия било налице съжителство без емоционално обвързване, като се позовават
на събраните по делото доказателства за обратното. Молят насрещната жалба да бъде
оставена без уважение.
В изпълнение на задълженията си по чл.269 ГПК въззивният съд извърши
служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му
в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до
неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е
разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата
недопустимост.
Съдът, като взе предвид оплакванията във въззивната жалба и събраните по
делото доказателства, намира следното:
Не е спорно, че при ПТП на 25.02.2019 г. е пострадал Т. И. Ф. на 81 г., баща на
жалбоподателката В. ТР. ФЛ. и пастрок на жалбоподателите СВ. Д. Б. и ИВ. Д. Т..
Механизмът на ПТП е изяснен от вещото лице по приетата съдебно-автотехническа
експертиза: В тъмната част на денонощието около 22.40 ч. Ф. се е движил с Л. Й. З. по
десния тротоар на ул. Петко Каравелов в гр. Плевен, предназначената за еднопосочно
движение, като движението на пешеходците е било по посоката на движение на МПС –
в посока север – юг. Двамата напуснали тротоара и тръгнали да пресичат улицата, като
не използвали нито една от двете налични в този пътен участък пешеходни пътеки –
едната до входа на училище Й. Й., а другата на разстояние 140 м. южно – преди
кръстовището с ул. Драган Цанков. Пресичането те предприели пред входната врата на
дворното място на дом № 10 – на разстояние около 60 м. преди втората пешеходна
пътека, като били с гръб спрямо движението на превозните средства. По пътното
платно след тях се движил управлявания от Г. Р. лек автомобил БМВ с рег. №
ЕН54****, който настигнал пешеходците в дясната част на пътното платно и с
3
предната си дясна част – областта на десен фар и десен калник – блъснал пешеходеца
Ф.. Според вещото лице предпоставка за настъпване на ПТП е движението на
пешеходеца по пътното платно, но водачът предвид зоната на видимост от светлините
на фаровете е имал техническа възможност да възприеме пешеходците и да спре преди
мястото на удара или да измени траекторията на движение на автомобила в лявата част
на пътното платно и да избегне удара, но не е реагирал с технически действия на
опасността. Вещото лице по приетата съдебно-медицинска експертиза дава
заключение, че вследствие на удара Ф. е паднал по гръб и е получил тежка черепно-
мозъчна травма, откаран е в болницата, където две седмици е бил в коматозно
състояние и на 11.03.2019 г. е починал. Констатирано е, че същият е бил употребил
алкохол и съдържанието на такъв в кръвта му е 1.72‰. Вещото лице сочи, че това е в
долните граници на средна степен на алкохолно опиване, което се характеризира с
неадекватни реакции, нарушения в мускулния тонус и координацията, нарушено
чувството за равновесие, стеснено периферно зрение, несигурна походка и намалена
бързина на рефлексите.
От събраните по делото гласни доказателства се установява, че Т. Ф. е заживял с
майката на жалбоподателите СВ. Д. Б. и ИВ. Д. Т., когато първата е била в 3-ти клас, а
вторият, предвид разликата във възрастта им от 5 г. – в 8-ми клас и те били задружно
семейство, като Ф. ги възприемал и отглеждал като свои деца, до 2010 г. те живели
заедно в едно домакинство, от 2010 г. И. се преместил със своето семейство в друго
жилище, а Ф. останал да живее със семейството на С. до трагичния инцидент. Св. В.
Т.а – съпруга на И.Т. – посочва, че тя едва по-късно научила, че Ф. не е истински баща
на съпруга й, наричали го, включително и тя, „татко“ и децата им нямали друг дядо
освен него. Всеки ден се виждали и дори в деня на инцидента той ходил в дома им. В
същия смисъл са показанията на св. Г. Н. – леля на С. и И.. Тя излага, че Ф. се грижил
за племенниците й като истински баща, държал да имат всичко необходимо и
присъствал на всички значими за тях празници и събития, грижил се и за техните деца
– негови внуци. Св. Д. Петков дава показания, че считала С. и Ф. за баща и дъщеря
поради наблюдаваните от нея отношения между тях и едва по-късно разбрала, че той
не й е кръвен баща. по отношение на дъщерята на Ф. – Валентина – свидетелите
излагат, че тя заминала да работи в гр. Троян, а по настоящем живеела в с. Орешак /в
исковата молба е посочен нейн адрес в с. Черковица, общ. Никопол/, но често си
идвала – през последните години почти всеки уикенд. Свидетелите са единодушни, че
всички жалбоподатели приели много тежко смъртта на своя близък.
Не е спорно, че отговорността на водача на БМВ с рег. № ЕН54**** е предмет
на валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена с ЗК
„Лев Инс“ АД, и процесното ПТП е реализирано в срока на действието й. На
28.03.2019 г. ищците В.Ф. и С.Б. са подали искане до застрахователя за изплащане на
4
обезщетение, а ИВ. Д. Т. е подал такова на 05.04.2019 г. Съдът възприема датите,
отразени като дата на получаване от застрахователя върху известия за доставяне на
л.16 и л.17 от делото на РС – Плевен, които доказателства не са оспорени от ответника,
като видно от писмо от 19.07.2019 г., адресирано до адв. А. Боев – пълномощник на Ф.
и Б., застрахователят отказва да им плати обезщетение с мотив, че доказателствата не
установяват основание за определяне на такова. По делото не са ангажирани
доказателства застрахователят да е бил уведомен за застрахователното събитие от
застрахования деликвент.
При така изяснената фактическа обстановка, настоящата инстанция намира
формирания от първоинстанционния съд извод за осъществяване елементите на
фактическия състав, обуславящ отговорността на застрахователя за репариране на
причинените от застрахованото при него лице вреди, за основателен. Съдът е сезиран
със субективно съединени искове по чл.432 ал.1 КЗ и по делото е установено
кумулативното наличие на изискуемите от закона предпоставки за основателност на
исковите претенции. Вследствие на ПТП с участието на водач, чиято отговорност е
предмет на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество е причинено
сериозно травматично увреждане на Т. Ф., довело впоследствие до смъртта му и това
съставлява застрахователно събитие по см. на §1 т. 4 от ДР на КЗ. От заключението на
вещото лице по автотехническата експертиза относно механизма на ПТП се
установява, че причината за настъпване на ПТП е поведението на водача, който е
допуснал нарушение на чл.20 ал.1 и ал.2 от ЗДвП – не е контролирал непрекъснато
управлявания автомобил и не е реагирал на появилата се опасност – пешеходци върху
пътното платно – чрез намаляване на скоростта и спиране или чрез отклоняване на
автомобила наляво, като е имал възможност да възприеме опасността, да реагира
адекватно и своевременно и да избегне ПТП. Поведението му е противоправно и
виновно при форма на вината непредпазливост.
Спорните по делото въпроси, очертани от въззивната и насрещната въззивна
жалби, са относно материалната легитимация на СВ. Д. Б. и ИВ. Д. Т. да получат
застрахователно обезщетение, относно справедливия размер на обезщетението,
относно основателността на направеното от ответника възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалото лице и при основателност на същото – относно
размера на приноса и относно началния момент на дължимост на лихва върху
присъденото обезщетение.
Настоящата инстанция намира за неоснователно оплакването на застрахователя
за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че СВ. Д. Б. и ИВ. Д. Т. са
легитимирани да получат застрахователно обезщетение. С ППВС № 5/24.11.1969 г. е
5
признато право на обезщетение на отглежданите, но неосиновени деца, като
включването им в кръга на правоимащите е мотивирано със съдържанието на
съществувалите между тях и починалия житейски отношения, които са напълно сходни
с отношенията между биологичен родител и дете и при установени действително
претърпени вреди, е справедливо те също да могат да получат обезщетение.
Признаването на право на обезщетение на отглежданото дете е обусловено от
доказването, че отглеждането е било трайно и е създало връзка и чувства като между
биологичен родител и дете, при което смъртта на отглеждащия житейски логично им е
причинила болки и страдания. По делото безспорно са установени тези обстоятелства –
Ф. и жалбоподателите са били едно семейство, независимо, че той не е бил женен за
майката на С. и И., видно от отразения в удостоверението за родствени връзки
граждански статус „разведен“. Той е полагал за тях грижи като за свои деца и през
целия си живот са поддържали помежду си отношения като между баща и деца, живели
са заедно в едно домакинство дори след като те са създали свои семейства, споделяли
са общо ежедневие. Доказано е, че смъртта на Ф. е възприета от тях като трагична
загуба и е засегнала неимуществената им сфера. Предвид това окръжният съд
законосъобразно ги е включил в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за
неимуществени вреди и по изложените съображения, насрещната въззивна жалба се
явява неоснователна.
Съдът в настоящия му състав счита за неоснователно оплакването на
жалбоподателите срещу определения от окръжния съд размер на обезщетението – 100
000 лв., като намира, че този размер отговаря на критериите на справедливост съгласно
чл.52 ЗЗД при съобразяване на претърпени от ищците болки и страдания от смъртта на
техния баща, икономическата конюнктура в страната, израз на която са и лимитите на
застрахователните обезщетения и при следване на принципа, че обезщетението следва
да служи единствено за репариране на причинените вреди, а не да представлява
средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалия. Претърпените от
ищците вреди не се доказа да са по-високи и с по-голяма интензивност от тези, търпени
от най-близките при сходни случаи на трагична загуба на любим човек. Ищцата
Валентина е на 60 г. към датата на инцидента и от дълги години живее в друго
населено място, като поддържа обичайните за тази родствена връзка отношения.
Ищецът Т. също от 11 г. не живее в едно домакинство с пострадалия. Всички ищци са
зрели хора със собствени семейства и собствен живот, независими от починалия им
баща, като по-скоро житейски нормална е обратната зависимост, доколкото
пострадалият е бил в напреднала възраст.
Окончателният размер на дължимото обезщетение е обусловен от
основателността на възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния
резултат от ищеца. Съдът не споделя тезата на жалбоподателите, че Ф. няма принос за
6
настъпването на процесното ПТП и намира за неоснователни оплакванията им, че
изводът на първоинстанционния съд в обратния смисъл не почива на събраните по
делото доказателства и е необоснован. Съдебната практика е категорична, че изводът
за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД не може да почива на
предположения, а намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на
соченото основание изисква доказвани по безспорен начин конкретни действия или
бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за настъпването на
вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неблагоприятните
последици. Съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване
на него цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. В настоящия казус
е доказано по несъмнен начин от заключението на вещото лице, което съдът кредитира
като обосновано и компетентно дадено, годно въз основа на него да бъдат формирани
крайните му изводи, че Ф. е релевирал поведение, в причинно-следствена връзка с
което са настъпили вредите. Той е нарушил разпоредбата на чл.113 ал.1 т.1 ЗДвП, като
при пресичане на платното за движение не е преминал по никоя от наличните в
близост пешеходни пътеки и очевидно преди да навлезе на платното за движение не се
е съобразил с приближаващото пътно превозно средство. Ако се беше огледал, той би
забелязал управлявания от деликвента автомобил, който се е движил с включени
фарове. Освен това, предвид състоянието на алкохолно опиянение, в което се е
намирал, той сам се е поставил в опасност, като е намалил способността си за
възприемане на реалната обстановка и за адекватна реакция. Относно процента на
съпричиняване съдът счита, че той не може да бъде определен в размер, по-нисък от
този на деликвента, защото всеки един от тях в равна степен е могъл да предотврати
настъпването на ПТП, ако не беше допуснал съответното нарушение на ЗДв.П. При
това положение определеното обезщетение от 100 000 лв. следва да се редуцира с 50%
и дължимият окончателен размер възлиза на 50 000 лв. Исковите претенции над този
размер правилно са счетени от ОС – Плевен за неоснователни. Решението му в тази
част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
По отношение началният момент на дължимост на лихвата върху присъденото
обезщетение настоящата инстанция намира решението на първоинстанционния съд за
частично неправилно. На основание чл.429 ал.3 КЗ вр. чл.493 ал.1 т.5 КЗ и чл.429 ал.2
т.2 КЗ застрахователят дължи на увредения лихва за забава на застрахования
деликвент, отговорността на който пряко обуславя отговорността на застрахователя, в
рамките на застрахователния лимит, считано от по-ранната от двете дати на
уведомяване за настъпилото застрахователно събитие – от самия застрахован или от
пострадалия. Застрахователят носи отговорност и за собствената си забава за
определяне и изплащане на обезщетение на основание чл.497 ал.1 КЗ от по-ранната от
двете дати – изтичането на срок от 15 работни дни от представянето на всички
доказателства, изискани съгласно чл.106 ал.3 КЗ или изтичането на определения в
7
чл.496 ал.1 КЗ максимален срок от 3-месеца за окончателно произнасяне по
претенцията на увреденото лице. /В този смисъл са Решение № 128/ 04.02.2020 г. по
т.д. № 2466/2018 г. на I т.о. на ВКС и Решение № 167/ 30.01.2020 г. по т.д. № 2273/2018
г. на II т.о. на ВКС/. Това разграничение има значение само при предявен от
застрахователя регресен иск спрямо деликвента, като той не може да претендира от
последния изплатената на пострадалия лихва за собствената си забава. Отнесено към
настоящия казус това означава, че лихва върху обезщетението, присъдено на В.Ф. и
С.Б., е дължима за периода от 28.03.2019 г. – датата на уведомяване от тях на
застрахователя до 05.07.2019 г. – приетия от ОС момент на изпадане на застрахователя
в забава, респ. върху обезщетението, присъдено на И.Т., от 05.04.2019 г. – датата на
уведомяване от него на застрахователя до 05.07.2019 г. Съдът приема тези начални
дати, защото по делото няма доказателства самият деликвент да е уведомявал
застрахователя в по-ранен момент и изобщо. Претенцията на ищците за присъждане на
лихва, считано от 11.03.2019 г. е неоснователна. С исковата си молба те са
претендирали лихва от 04.03.2019 г., поради което първоинстанционният съд е
отхвърлил исковете им за лихва от този начален момент. Решението следва да бъде
отменено само в частта, с която исковете за лихва на В.Ф. и С.Б. са отхвърлени за
периода от 28.03.2019 г. до 05.07.2019 г., а иска на Т. е отхвърлен за периода от
05.04.2019 г. до 05.07.2019 г., като се присъди лихва за сочените периоди. В останалата
отхвърлителна част – за периода от 11.03.2019 г. до 28.03.2019 г., респ. 04.05.2019 г. –
решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските: При този изход на спора следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение на адв. П. К. само за осъществената от нея защита срещу насрещната
въззивна жалба. Обжалваният интерес по нея е 100 000 лв., при което съгласно чл.7
ал.2 т.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения
дължимото възнаграждение възлиза на 3530 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260005/ 21.01.2021 г. по Т.д. № 162/ 2019 г. по описа на
ОС – Плевен в частта, с която съдът е отхвърлил предявените от В. ТР. ФЛ. и СВ. Д. Б.
искове за законната лихва върху присъденото им обезщетение за периода от 28.03.2019
г. до 05.07.2019 г. и с която е отхвърлил предявения от ИВ. Д. Т. иск за законната лихва
върху присъденото му обезщетение за периода от 05.04.2019 г. до 05.07.2019 г., вместо
което ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
8
управление гр. София, р-н Лозенец, бул. Черни връх № 51Д, да заплати на В. ТР. ФЛ.
и СВ. Д. Б. законна лихва върху присъденото им застрахователно обезщетение от
50 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния баща Т. Ф.
вследствие на настъпило на 25.02.2019 г. ПТП и за периода от 28.03.2019 г. до
05.07.2019 г.
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н Лозенец, бул. Черни връх № 51Д, да заплати на ИВ. Д. Т.
законна лихва върху присъденото му застрахователно обезщетение от 50 000 лв. за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на Т. Ф. вследствие на настъпило на
25.02.2019 г. ПТП и за периода от 05.04.2019 г. до 05.07.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260005/ 21.01.2021 г. по Т.д. № 162/ 2019 г. по
описа на ОС – Плевен в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н Лозенец, бул. Черни връх № 51Д, да заплати на адв. П.К. от
САК, на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение за защита и
процесуално представителство на СВ. Д. Б. и ИВ. Д. Т. по В.т.д. № 138/ 2021 г. по
описа на ВТАС в размер на сумата 3530 /три хиляди петстотин и тридесет/ лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9