№ 1703
гр. София, 30.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20221110142773 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК) и сл.
Образувано е по искова молба на Д. В. Р., ЕГН **********, постоянен
адрес .., съдебен адрес .. (ищца) чрез упълномощения процесуален
представител адвокат Д. М.. Ищцата твърди, че през 2021 г. е сключила на
една и съща дата два договора. Първият бил договор за паричен заем № ..,
който сключила с ответника „..“ АД и по силата на който получила заем в
размер на 5 000 лева и трябвало да върне тази главница ведно с годишен
лихвен процент 49, 02 % на 36 вноски, а като годишен процент на разходите
било посочено 49 %. Според този договор тя трябвало да предостави едно от
три възможни обезпечения – две физически лица поръчители; банкова
гаранция; или дружество-гарант, одобрено от заемодателя. Вторият бил
договор за предоставяне на поръчителство № .., който сключила с ответника
„..“ и с ответника „..“ ЕООД и по силата на който вторият ответник приел да
гарантира изплащането на задълженията й по първия договор, а ищцата се
задължила да му заплати възнаграждение в размер на 1 996 лева и 20
стотинки. Ищцата твърди, че към момента на предявяването на иска е
погасила сума в размер на общо 4 144 лева. Излага доводи за наличието на
връзка между двата договора и че следователно въпросът за валидността на
договора за паричен заем и на отделните негови клаузи трябва да бъде
обсъден при съвместното разглеждане и на двете правоотношения.
Поддържа, че с уговарянето на задължение за предоставяне на едно от три
обезпечения по договора за паричен заем първият ответник е поставил
изначално неизпълними от ищцата изисквания, с които да я „насочи“ към
1
една от възможните форми – обезпечение от втория ответник, за който
твърди, че е собствено дружество на първия ответник и свързано с него лице.
Твърди, че първият ответник не е включил при изчисляването на годишния
процент на разходите по договора за паричен заем и възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство, с което е заобиколил нормата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага доводи, че възнаграждението за предоставеното
поръчителство е сигурен разход и пропускът то да бъде включено в годишния
процент на разходите по договора за паричен заем съставлява нелоялна и по-
точно заблуждаваща търговска практика, която подвежда потребителя
относно спазването на изискванията на чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и
не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. Отделно от това развива съображения, че самият
договор за предоставяне на поръчителство е изначално лишен от основание и
че поръчителството всъщност съгласно чл. 138 ЗЗД и съдебната практика
възниква въз основа на договор между кредитора и поръчителя; че тя е
длъжна да изплаща възнаграждение по него дори и в случай, че изпълнява
надлежно задълженията си по договора за паричен заем; че с договора за
поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за паричен заем,
доколкото поръчителят е свързано лице със заемодателя; че договорът за
предоставяне на поръчителство е нищожен и поради противоречие с добрите
нрави, защото възнаграждението по него възлиза на половината от
отпуснатия заем. Иска от съда да установи нищожността на договор за
паричен заем № ../ 16. 06. 2021 г., евентуално да установи нищожността на
клаузата на чл. 4 от същия договор, както и да установи нищожността на
договор за предоставяне на поръчителство № ... Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „..“ ЕООД, ЕИК .., седалище и адрес на управление .., чрез
упълномощения процесуален представител юрисконсулт М.К.. С отговора си
на исковата молба този ответник оспорва предявения срещу него иск като
недопустим поради липса на пасивна процесуална легитимация (заявява, че е
самостоятелно юридическо лице и че не е правоприемник на „..“ АД) и
поради липса на правен интерес (тъй като ищцата разполага с по-ефективни
средства на защита, а именно предявяването на осъдителен иск; че ищцата
злоупотребява с право, предявявайки установителен иск). По същество
оспорва предявения срещу него иск като недоказан, изтъквайки, че е вписан
по чл. 3а ЗКИ като финансова институция с основен предмет на дейност
предоставяне на гаранционни сделки по занятие, във връзка с която дейност
обезпечава изпълнението по договир за кредит срещу възнаграждение.
Допълва, че ищцата не може да разграничи правоотношенията длъжник-
поръчител и поръчител-кредитор, като изтъква, че между двете ответни
дружества има сключен писмен договор, който урежда отношенията им като
кредитор и поръчител. Отрича договорът за предоставяне на поръчителство
да противоречи на добрите нрави, като се позовава на свободата на
договарянето. Намира, че ищцата не е обосновала противоречие на договора
2
за предоставяне на поръчителство с какъвто и да е морален принцип. Отрича
престациите по договора да са явно нееквивалентни. Излага и някои
допълнителни доводи, че ако главното правоотношение е нищожно, то
нищожно би следвало да е и акцесорното правоотношение, но доколкото при
нищожност на кредита потребителят остава задължен за чистата стойност на
основание специалното правило на чл. 14, ал. 2, то доколкото продължава да
има главен дълг, то и договорът за поръчителство не може да е нищожен.
Иска от съда да прекрати производството, евентуално да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски. Прави евентуално възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба и от
ответника „..“ АД, ЕИК .., седалище и адрес на управление .., чрез
упълномощения процесуален представител юрисконсулт Мария Кънева. С
отговора на исковата молба този ответник оспорва предявените искове като
недопустими, евентуално като неоснователни. Недопустимостта им
обосновава с липсата на правен интерес от предявяването на установителен
иск, при положение, че ищцата разполага с по-ефективно средство за защита,
а именно възможността да предяви осъдителен иск. Твърди, че ищцата
злоупотребява с право, като впоследствие в отделно производство ще предяви
осъдителен иск за връщане на заплатените без правно основание суми.
Оспорва исковете като неоснователни, като излага доводи, че с предвидените
в чл. 4 обезпечения не се цели заобикалянето на чл. 19, ал. 4 ЗПК и че от тези
обезпечения не възникват разходи по кредита, които да бъдат включени в
годишния процент на разходите. Поддържа, че при изчисляването на
годишния процент на разходите не се вземат предвид разходите, възникнали
поради неизпълнение на задължения на потребителя по договора за кредит
съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Отрича годишният процент на разходите да
надвишава петкратния размер законната лихва по просрочени задължения,
както и да са налице нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, като в
годишния процент на разходите са включени съответните базови допускания.
Развива доводи, че ищцата е могла в уговорения тридневен срок от
сключването на договора за паричен заем да представи някое от другите две
факултативно уговорени обезпечения, както и че всъщност е разполагала с
още по-дълъг срок – още от преди да вземе решение да потърси заема – да
потърси съответни обезпечения; че то не е сигурно и предварително
дължимо, че да бъде включено в годишния процент на разходите.
Възнаграждение на гаранта не би могло да бъде включено в годишния
процент на разходите по договора за паричен заем и защото е по едно второ,
акцесорно облигационно отношение. Допълва, че включването на
възнаграждението за поръчителството в годишния процент на разходите
освен това би съставлявало включване на възнаграждение за поискана от
потребителя услуга в годишния процент на разходите. По отношение на
договора за предоставяне на поръчителство излага доводи, че другият
ответник е търговско дружество със съответен предмет на търговска дейност,
3
която е възмездна. Намира, че този договор има основание, изразяващо се в
интереса на ищцата да изпълни точно задълженията си по договора за
паричен заем и да избегне неблагоприятни последици. Отрича договорът за
предоставяне на поръчителство да противоречи на добрите нрави, като се
позовава на свободата на договарянето. Иска от съда да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски. Прави евентуално възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК.
След като съобрази твърденията на страните и събраните
доказателства, Софийският районен съд направи следните фактически и
правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно
упълномощен процесуален представител, придружена е с документ за внесена
държавна такса в необходимия размер и отговаря на останалите формални
изисквания по чл. 127 и чл. 128 ГПК, поради което е редовна. Неоснователни
са доводите за недопустимост на предявените установителни искове.
Действително, при твърдения за недействителен договор за паричен заем и за
заплащане на парични суми при начална липса на основание ищцата има
правен интерес да предяви и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД. Това обаче не изключва правния й интерес да предяви и иск за
установяването на недействителността (нищожността) на договорите. С оглед
на диспозитивното начало и отношенията между страните ищецът сам
определя вида и обема на търсената защита-санкция. Поради тези
съображения предявените установителни искове са процесуално допустими.
Ищцата предявява три обективно съединени установителни иска.
Първите два са евентуално съединени установителни искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищцата главния иск е да докаже
което и да е от твърдените основания за нищожност на договора за паричен
заем, а по евентуалния иск за нищожност на клаузата на чл. 4 от договора за
паричен заем – нарушение и заобикаляне на правилата на ЗПК, нарушение на
добрите нрави и неравноправност (че клаузата на чл. 4 е сключена в нейна
вреда и води до значително неравновесие между нейните права и задължения
и тези на ответника, което противоречи на изискването за добросъвестност). В
тежест на ответника по този иск „..“ АД е да докаже, че клаузата на чл. 4 от
договора за паричен заем е била индивидуално уговорена. Третият иск е
кумулативно съединен с първите два и също е с правно основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД. В тежест на ищцата по този иск е да докаже, че договорът за
предоставяне на поръчителство е бил сключен с ответника „..“ ЕООД или
негов праводател, както и което и да е от твърдените основания за нищожност
на договора за предоставяне на поръчителство – липсата на правно основание,
нарушение и заобикаляне на правилата на ЗПК, нарушение на добрите нрави
и неравноправност (че клаузите на договора са в нейна вреда и водят до
значително неравновесие между нейните права и задължения и тези на
ответника, което противоречи на изискването за добросъвестност). В тежест
на ответника по този иск „..“ ЕООД е да докаже индивидуалното уговоряне на
4
клаузите по договора за предоставяне на поръчителство.
Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че на 16. 06. 2021 г. ищцата сключила два договора с всеки един
от ответниците. Първият от тях бил договор за паричен заем № .., по силата
на който ответникът „..“ АД предоставил на ищцата паричен кредит („заемна
сума“) в размер на 5 000 лева, а ищцата поела задължението да му възстанови
тази сума и да му заплати фиксирана възнаградителна лихва в размер на 40 %
на годишна основа. Тези задължения тя трябвало да заплати на 36 равни
месечни вноски в размер на по 240 лева и 55 стотинки. Ищцата освен това
поела задължението в тридневен срок от сключването на договора да
предостави специфично персонално обезпечение в полза на този ответник –
или две физически лица – поръчители, които следвало да отговарят на редица
изисквания, или банкова гаранция, или „одобрено от Заемодателя
дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки“. При това
положение страните посочили годишен процент на разходите в размер на 49,
02 %. Вторият от двата договора бил „договор за предоставяне на гаранция
№ ..“, по силата на който ответникът „..“ ЕООД се задължил да
поръчителствува за задълженията на ищцата по първия договор, а тя поела
задължението да му заплати възнаграждение в размер на 1 996 лева и 20
стотинки. Това нейно задължение страните разсрочили на 36 равни месечни
вноски в размер на по 55 лева и 45 стотинки. Според текста на договора
ответникът „..“ АД бил овластен да приема плащанията на погасителните
вноски по този втори договор вместо гаранта (чл. 2, ал. 3).
От експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза, което
съдът кредитира като пълно, ясно, обосновано и професионално издържано,
се установява, че ищцата е извършила плащания във връзка с двата договора
в полза на ответника „..“ АД в размер на общо 5 046 лева и 12 стотинки. Така
постъпилите плащания били счетоводно отнесени към погасяването на
главница по договора за паричен заем в размер на 1 653 лева и 92 стотинки,
възнаградителна лихва по договора за паричен заем в размер на 2 435 лева и
43 стотинки и възнаграждение за предоставянето на гаранция по „договора за
предоставяне на гаранция“ в размер на 956 лева и 77 стотинки. По
отношение на действителния годишен процент на разходите по договора за
паричен заем, по указания на съда вещото лице изготви експертното си
заключение в два варианта. Според първия вариант, при който при
изчисляването на годишния процент на разходите не се отчита
възнаграждението за предоставяне на гаранция като разход, действителният
годишен процент на разходите по договора за паричен заем възлиза на 48, 21
%. Според втория вариант, при който при изчисляването му се отчита като
разход и възнаграждението за предоставяне на гаранция, действителният
годишен процент на разходите по договора за паричен заем възлиза на 76, 34
%.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните
изводи.
5
При сключването на процесния договор няма данни ищцата, физическо
лице, да е действувала във връзка с упражнявана от нея търговска дейност
или професия. Тогава следва да се приеме, че тя е потребител по смисъла на
пар. 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби към Закона за защита на
потребителите, съответно чл. 9, ал. 3 от Закона за потребителския кредит
(ЗПК). При това положение и доколкото не е налице някое от изключенията
по чл. 4 ЗПК спрямо процесния договор за паричен заем се прилагат
правилата на ЗПК. Според чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите
не може да надхвърля петкратния размер на законовата лихва по просрочени
парични задължения, определена с постановление на Министерския съвет.
Освен това договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК). От решаващо значение за
правилното разрешаване на повдигнатия правен спор е обстоятелството дали
възнаграждението за предоставянето на гаранция по втория договор следва да
бъде отчетено като разход по първия договор. Във връзка с това съдът държи
сметка, че съобразно законовото определение на пар. 1, т. 1 от
Допълнителните разпоредби към ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е
в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Кредиторът несъмнено има оправдан имуществен интерес да иска от
длъжника предоставянето на обезпечение. В дадения случай поетото от
ищцата задължение за предоставяне на обезпечение е било ограничено до три
възможни варианта на персонални обезпечения в кратък срок от сключването
на договора, два от които са били трудно изпълними предвид изискванията,
свързани с тях (две физически лица с определени доходи и чисто кредитно
минало или банкова гаранция, при положение, че за сключването на
съответна сделка банката също поставя редица изисквания пред клиента,
които мъчно биха могли да бъдат изпълнени в рамките на тридневен срок).
Единствено третият вариант – гаранция (тоест поръчителство) от юридическо
лице, одобрено от „..“ АД, е бил практически изпълним. Нещо повече.
Задължението за предоставяне на този вариант на персонално обезпечение е
било изпълнено от ищцата още в самото начало на тридневния срок от
сключването на договора за паричен заем. Съдът отчита също така
съвпадението на седалищата и адресите на управление между „..“ АД и
6
одобреното от него юридическо лице – гарант, както и обстоятелството, че
едноличен собственик на капитала на одобреното юридическо лице – гарант е
„..“ АД (видно от данните в публичния търговски регистър).
На следващо място, поръчителството, каквото „..“ АД е имало оправдан
имуществен интерес да получи, възниква в класическия случай чрез
сключването на договор за поръчителство, страни по който са поръчителят
(„гарантът“) и кредиторът. Не се изисква да бъде сключван и втори договор
между длъжника и поръчителя. В този смисъл е последователната съдебна
практика (решение № 351 от 12. 06. 1995 г. на ВС по гр. дело № 2635/94 г., V
г. о.; решение № 1022 от 28. 06. 1999 г. на ВКС по гр. дело № 252/1999 г., V г.
о). Регресните вземания на изпълнилия чуждите задължения поръчител
възникват срещу длъжника по силата на закона. Преди изпълнението на тези
задължения от поръчителя в класическия случай между тях не съществува
правна обвързаност (решение № 74 от 01. 07. 1959 г. по гр. дело № 51/59 г.,
ОСГК на ВС). Действително, частноправните субекти разполагат с автономия
на волята да сключват каквито и да било сделки, включително договори,
каквито законодателството изрично не предвижда. Следователно поръчителят
и длъжникът биха могли да сключат и договор за „предоставяне“ на
персоналното обезпечение, макар и такъв да не се предвижда от
законодателството и да е напълно ненужен за учредяването на
поръчителството. Автономията на волята на страните обаче е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и до
търговските сделки (чл. 288 ТЗ). За спазването на това двойно ограничение
съдът следи служебно, в какъвто смисъл са разясненията, дадени с т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК,
с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г.,
ОСГТК и с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. дело
№ 1/2020 г., ОСГТК. При така установените характеристики на договора за
паричен заем и договора за „предоставяне на гаранция“ от 16. 06. 2021 г.
настоящият съдебен състав приема, че възнаграждението за предоставяне на
гаранция по втория договор следва да бъде приравнено на разход по
потребителския кредит. Това следва от вече цитираното законово
определение на понятието „общ разход по кредита за потребителя“
съгласно пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК. Съдът приема, че
в разглеждания случай получаването на кредита е било обусловено от
сключването на договор за „предоставяне на гаранция“ от страна на
длъжницата. По делото са налице достатъчно косвени доказателства, които
налагат този извод и които вече бяха обсъдени (обстоятелствата, че договорът
за „предоставяне на гаранция“ е сключен с поръчителя в същия ден, в който
е бил сключен и договорът паричен заем с кредитора, че кредиторът и
одобреното от него юридическо лице поръчител са свързани лица и че
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се престира
7
на кредитора по договора за паричен заем). Този разход по кредита е следвало
също да бъде включен от страните при изчисляването на годишния процент
на разходите по договора за паричен заем, в какъвто смисъл е съдебната
практика на въззивния съд, която настоящият съдебен състав напълно споделя
(определение № 12852, постановено на 26. 10. 2023 г. от Софийския градски
съд, III-Б въззивен състав, по в. ч. гр. дело № 20231100510598 по описа му за
2023 г.). Затова и настоящият съдебен състав предпочита да възприеме
варианта на експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза,
според който действителният процент на разходите по договора за паричен
заем възлиза на 76, 34 %.
При това положение може да бъде направен изводът, че всеки един от
двата договора – договорът за паричен заем и този за „предоставяне на
гаранция“ – разгледани изолирано един от друг и сами по себе си не
противоречат на закона, но заедно постигат забранена с повелителна правна
норма цел – увеличават годишния процент на разходите по договора за
паричен заем над императивния максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следователно
двата договора са нищожни поради заобикаляне на закона (чл. 26, ал. 1,
предл. първо, алт. втора ЗЗД). Поради тези съображения предявеният главен
установителен иск за нищожност на договора за паричен заем и кумулативно
съединеният с него установителен иск за нищожност на договора за
„предоставяне на гаранция“ са основателни. Излишно е да бъдат обсъждани
и всички останали доводи на ищцата за нищожността на двата договора. Не се
сбъдва вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане и произнасяне по
евентуалния иск за установяването на нищожността на клаузата на чл. 4 от
договора за паричен заем.
Разноски. При този изход на делото в полза на ищцата следва да бъдат
присъдени сторените от нея разноски. По двата разгледани и уважени иска те
се разпределят както следва.
По иска за установяването на нищожността на договора за паричен
заем: държавна такса в размер на 346 лева и 39 стотинки, депозит за
възнаграждение на вещото лице в размер на 150 лева, тоест общо 496 лева и
39 стотинки. Във връзка с този иск на ищцата е била предоставена
безвъзмездна правна помощ, поради което в полза на процесуалния й
представител трябва да бъде присъдено и минимално адвокатско
възнаграждение. Предвид цената на този иск минималното възнаграждение се
определя по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения в размер на 1 165 лева и 98 стотинки. Понеже
процесуалният представител на ищцата е регистриран по ЗДДС следва да му
бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на общо 1 399 лева и 18
стотинки с ДДС.
По иска за установяването на нищожността на договора за
„предоставяне на гаранция“ ищцата е внесла държавна такса в размер на 79
лева и 85 стотинки и депозит за възнаграждение на вещото лице в размер на
8
150 лева, тоест сторила е разноски в размер на общо 229 лева и 85 стотинки.
Във връзка с този иск на ищцата е била предоставена безвъзмездна правна
помощ, поради което в полза на процесуалния й представител трябва да бъде
присъдено и минимално адвокатско възнаграждение. Предвид цената на този
иск минималното възнаграждение се определя по чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер
на 499 лева и 62 стотинки. Понеже процесуалният представител на ищцата е
регистриран по ЗДДС следва да му бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на общо 599 лева и 54 стотинки с ДДС.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1, предл.
първо от Закона за задълженията и договорите в отношенията между Д. В. Р.,
ЕГН **********, постоянен адрес .., и ответника „..“ АД, ЕИК .., седалище и
адрес на управление .., че договор за договор за паричен заем № .. от 16. 06.
2021 г. е нищожен.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1, предл.
първо от Закона за задълженията и договорите в отношенията между Д. В. Р.,
ЕГН **********, постоянен адрес .., и ответника „..“ ЕООД, ЕИК .., седалище
и адрес на управление .., че договор за договор за предоставяне на гаранция
№ .. от 16. 06. 2021 г. е нищожен.
ОСЪЖДА ответника „..“ АД, ЕИК .., седалище и адрес на управление ..,
да заплати в полза на ищцата Д. В. Р., ЕГН **********, постоянен адрес ..,
сумата 496 лева и 39 стотинки, представляваща разноски в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА ответника „..“ ЕООД, ЕИК .., седалище и адрес на
управление .., да заплати в полза на ищцата Д. В. Р., ЕГН **********,
постоянен адрес .., сумата 229 лева и 85 стотинки, представляваща разноски
в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата
ответника „..“ АД, ЕИК .., седалище и адрес на управление .., да заплати в
полза на адвокат Д. М. М., член на Софийската адвокатска колегия, сумата
1 399 лева и 18 стотинки, представляваща адвокатско възнаграждение с ДДС
за безвъзмездна правна помощ в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата
9
ответника „..“ ЕООД, ЕИК .., седалище и адрес на управление .., да заплати в
полза на адвокат Д. М. М., член на Софийската адвокатска колегия, сумата
599 лева и 54 стотинки, представляваща адвокатско възнаграждение с ДДС
за безвъзмездна правна помощ в първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10