РЕШЕНИЕ
№ 260469
гр. Пловдив, 31.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, VII състав, в публичното заседание на първи
февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
при секретаря Ангелина Костадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Чипова въззивно гр. дело № 2610 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Н.Д.Р., ЕГН: **********, против Решение № 260479 от 21.09.2020
г., постановено по гр. д. № 1793 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск за осъждане на
Р.Р.Г., ЕГН: **********,
да му заплати сумата от 7725 лв., представляваща обезщетение за имуществени
вреди от неизпълнение на договор за издръжка и гледане, обективиран в
нотариален акт № ***, том 80, нотариално дело № *** г., за периода от
01.02.2016 г. до 25.01.2019 г.
С жалбата постановеното от
първоинстанционния съд решение се атакува като нищожно и неправилно. Жалбоподателят
оспорва доводите на съда за неоснователност на предявения иск. Поддържа, че
неправилно без уважение е оставена молбата му за допускане на изменение на иска
чрез промяна на петитума. Искането към въззивния съд е за отмяна на обжалваното
решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на
първоинстанционния съд.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата Р.Р.Г., подаден чрез
пълномощника ѝ адв. Д., в който се излагат съображения за неоснователност
на жалбата и се отправя молба за оставянето ѝ без уважение и за
потвърждаване на първоинстанцонното решение като правилно и законосъобразно.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявен от ищеца Н.Д.Р. иск с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за
осъждане на ответницата Р.Р.Г. да му заплати сумата от 7725 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на договор за издръжка и
гледане, обективиран в нотариален акт № 134, том 80, нотариално дело №
20348/1997 г., за периода от 01.02.2016 г. до 25.01.2019 г. В исковата молба
ищецът твърди, че с горепосочения нотариален акт заедно със съпругата си Б. Д.
Р. прехвърлили на сина си К. Н.Р. по време на брака му с ответницата недвижим
имот, находящ се в с. М., срещу издръжка и гледане. Твърди още, че с решение от
04.01.2019 г., постановено по гр. дело № 5521 по описа на РС – Пловдив за 2018
г., този договор бил развален до размера на собствените му 2/3 ид. ч. поради
неизпълнение на задължението за гледане и издръжка. От неизпълнението на това
задължение ищецът претърпял вреди, изразяващи
се в неиздължена издръжка за храна, режийни разходи, дрехи и други за периода
от 01.02.2016 г. до 25.01.2019 г. Поддържа, че на основание чл. 88 ЗЗД има право на обезщетение в размер на дължимата издръжка, която за период от
три години възлизала общо на 15451 лв., като от ответницата претендира половината
от тази сума или 7725 лв.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от
ответницата Р.Р.Г., с който искът се оспорва с доводи за недопустимост и
неоснователност. Отправя се молба за прекратяване на производството по делото
поради недопустимост на предявения иск, а в условията на евентуалност – за
отхвърлянето му като неоснователен и недоказан.
За да постанови обжалваното решение и отхвърли предявения
от ищеца иск, първоинстанционният съд е приел за недоказано настъпването на
вреди от твърдяното неизпълнение на договора за прехвърляне на имот срещу
издръжка и гледане. Приел е, на следващо място, че с развалянето на договора е
отпаднало и задължението на ответницата да предоставя издръжка и гледане,
поради което така заявената от ищеца претенция, която всъщност представлява иск
за реално изпълнение, не може да бъде уважена.
При извършената служебна проверка на
решението съобразно правомощията си по
чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно
и допустимо, поради което на основание
чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде
проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, като се
следи служебно и за спазването на императивните материалноправни норми – т. 1
от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС. Във
връзка с наведеното оплакване за нищожност на постановеното решение следва да
се отбележи следното: Законът не определя с изричен текст кое съдебно решение е
нищожно. Според съдебната практика и теорията решението е нищожно, когато е
постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на
правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена
форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради
абсолютна неразбираемост. Настоящият съдебен състав не установи наличието на
някое от тези основания. Наведените от жалбоподателя оплаквания също не
обуславят извод за нищожност на обжалвания акт.
След
съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки доводите на
страните, както и посочените предели на въззивната проверка, съдът приема за
установено следното:
По
делото не се спори, а и се установява от приложения по делото препис от Решение
№ 46 от 04.01.2019 г., постановено по гр. д. № 5521 по описа на РС – Пловдив за
2018 г., че с влязло в сила съдебно решение договор за покупко-продажба на
недвижим имот, прехвърлен срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в
нотариален акт № ***, том 80, н. д. № *** г. на нотариус при РС – Пловдив, е
развален до размера на собствените на Н.Д.Р. 2/3 ид. ч. от отстъпено право на
строеж в недвижим имот, находящ се в с. М., ул. ***, с идентификатор
47295.125.16, представляващ парцел VI в кв. 41 от РП на
селото от 1968 г., с площ от 585 кв.м., ведно с построените в него вила от 51
кв.м. и гараж от 14 кв.м.
Представени
по делото са справки за паричния разход средно на лице за периода 2010 – 2017
г., както и за периода от 2015 до първото тримесечие на 2019 г., издадени от
НСИ.
В
хода на първоинстанционното производство е прието заключение по изготвената
съдебносчетоводна експертиза, според което съгласно данните от НСИ
средномесечният паричен разход за едно лице /домакинство на пенсионери/ е както
следва: 361,08 лв. за 2016 г., 384,58 лв. за 2017 г., 409,08 лв. за 2018 г.,
437,17 лв. за 2019 г.
Неизпълнението
на договорно задължение е неосъществяването на правния резултат, който
длъжникът е поел да осъществи съгласно сключения между страните договор. При
неизпълнение на обещания облигационен резултат за длъжника възниква гражданска
отговорност да обезщети кредитора за претърпените от него вреди. Когато
кредиторът е претърпял неблагоприятни имуществени последици, както се твърди в
настоящия случай, той може да претендира обезщетение за имуществени вреди.
Поправянето на вредите в областта на договорната отговорност е уредено с
разпоредбата на чл. 79 ЗЗД, съгласно която ако престацията е още възможна и
длъжникът е в забава, кредиторът може да иска изпълнение заедно с обезщетение
за вредите от забавата /мораторни вреди/ или да иска обезщетение вместо
изпълнение /компенсаторни вреди/. Кредиторът може и да развали договора, с
което да прекрати облигационното отношение. Когато е настъпил преобразуващият
ефект на развалянето, кредиторът не може да търси нито реално изпълнение заедно
с мораторно обезщетение, нито съответно компенсаторно обезщетение.
В
настоящия случай ищецът е избрал да развали сключения с ответницата и трето за спора
лице договор за издръжка и гледане до размера на на собствените му 2/3 ид. ч.
от отстъпеното право на строеж върху гореописания недвижим имот. Развалянето на
договор за издръжка и гледане има обратно действие независимо от това, че
задължението на приобретателя по него е с продължително изпълнение. Съгласно ТР
№ 122 от 01.12.1986 г. ОСГК на ВС този договор не е за продължително или
периодично изпълнение и за това при неговото разваляне има основание за
реституция, тъй като една от насрещните престации – тази на прехвърлителя, е
еднократна. Съобразно разпоредбата на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД заедно с
връщане на даденото може да се иска и обезщетение за вредите от неизпълнението,
което е дало основание да се иска развалянето на договора. В случая ищецът
претендира, че е претърпял имуществени вреди от неизпълнение на задължението за
издръжка и гледане, изразяващи се в неиздължена издръжка за храна, режийни
разходи, дрехи и други за периода от 01.02.2016
г. до 25.01.2019 г. Така, на практика с предявения иск се търси не обезщетяване
на вреди от неизпълнението, а компенсаторно обезщетение – заплащане на паричния
еквивалент на непредоставената в натура издръжка за посочения период. С влизане в сила на решението по чл. 87, ал. 3 ЗЗД страните обаче са
се освободили от облигационната си обвързаност с уговорените в договора
задължения. След като ищецът е избрал да развали договора поради неизпълнение, то
същият не може да претендира заплащане на компенсаторно обезщетение, тъй като това
предполага запазена между страните облигационна връзка. Предвид горното, така
предявеният иск се явява неоснователен.
Във
връзка с наведените от жалбоподателя оплаквания въззивният съд намира, че
правилно в настоящия случай в хода на първоинстанционното производство е
отказано да се допусне изменение на иска чрез преминаване от иск за обезщетение
за вреди от неизпълнение на договора за издръжка и гледане към иск за връщане
на даденото /2/3 ид.ч. от отстъпено право на строеж/ на основание същия
договор, развален с влязло в сила съдебно решение. Допускането на подобно
изменение предполага едновременното изменение на релевантните за спора факти
чрез въвеждане на нови фактически твърдения – неизпълнение на задължението за
връщане на даденото по разваления договор, така и на петитума на иска, което
съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК е недопустимо.
Неоснователни
се явяват възраженията на жалбоподателя досежно верността на записаното в
протокола от проведеното в хода на първоинстанционното производство съдебно
заседание, в което е прието заключението на вещото лице по назначената
съдебносчетоводна експертиза, доколкото законът в чл. 151, ал. 1 ГПК е
предвидил специален ред за неговата поправка, който ищецът е могъл да използва.
Съгласно посочената разпоредба в едноседмичен срок от изготвянето на протокола
всеки участник в заседанието може да подаде молба за неговото допълване и
поправяне в случай, че са били допуснати грешки, които се свеждат до липсата на
отразяване или неточното отразяване на извършените в съдебно заседание
процесуални действия.
По така
изложените съображения настоящият съдебен състав намира подадената въззивна
жалба за неоснователна, поради което обжалваното решение следва да се потвърди.
При този
изход на спора и с оглед неоснователността на подадената въззивна жалба, на
жалбоподателя не следва да се присъждат разноски. Същият следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
да заплати сумата от 600 лв., представляваща сторени от насрещната страна
разноски във въззивното производство за заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260479 от 21.09.2020 г., постановено по гр. д. № 1793
по описа на РС – Пловдив за 2019 г.
ОСЪЖДА Н.Д.Р., ЕГН: **********, да заплати на Р.Р.Г., ЕГН: **********, сумата от 600 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение
за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: